ЗА ИСТИНАТА НЯМА ДАВНОСТ. БИЛ ЛИ Е АКАД. ДОНЧО КОСТОВ „АНТИЛИСЕНКОВИСТ“?

0
196

Александър Атанасов е роден през 1930 г. в гр. Пазарджик. Професор по естетика, доктор по филология, работил дълги години в института по философия на Българската академия на науките. Бил е политически помощник на акад. Тодор Павлов през последните девет години от живота му, когато той е член на политбюро на ЦК на БКП. Автор на книгите „Естетичността“, „Естетизираният човек“, „Сравнителна естетика“, „Акад. Тодор Павлов – научнотворческо и педагогическо дело“ и други, на много статии, както и на художествено-документални произведения..

Макар че в годините на „реалния социализъм“ държавата хвърляше огромни средства за развитието на науката, образованието и културата, погазването на свободата на научните дирения, и особено репресиите срещу учените-генетици в СССР по времето на Сталин, ще си останат черна страница в историята на науката. Не може обаче фактите за този период да се излагат грубо тенденциозно и да се фалшифицират, да се създават нови легенди и митове и да се сипят нови клевети – този път в обратната посока, както виждаме в някои днешни публикации за живота и делото на акад. Дончо Костов.

Авторите на тези публикации заявяват, че видният български учен е бил „противник на Лисенко още от пребиваването си в СССР“, и го представят като „бранител на генетиката“, който е бил готов заедно с Николай Вавилов „да отидат на кладата“ за своите убеждения. Те твърдят, че самокритичното писмо на боледуващия учен до националната биологическа конференция през пролетта на 1949 г. било „фалшификат“, с който „абсурдно го нареждат в редиците на лисенковизма“, и че именно „от ударите на лисенковизма сърцето на големия учен не издържа и спря да тупти на 9 август 1949 г.“* Като биограф на известния философ и тогавашен председател на БАН акад. Тодор Павлов изследвах обстойно фактите и документите, а още като негов сътрудник през последните години от живота му получих и личните му обяснения за тези събития. Затова не мога да не вдигна глас в защита на истината.

Известно е, че Дончо Костов бе „разобличен“ като „вайсманист-морганист“ в обширна статия от неговия колега проф. Игнат Емануилов в три броя на „Работническо дело“ през ноември 1948 г. Нападките срещу изтъкнатия биолог и агробиолог продължават от трибуната на Петия конгрес на БКП през декември същата година. И до днес обаче от нашата общественост се скрива, че Дончо Костов протестира бурно срещу обвиненията и ги опровергава в цяла редица изложения до най-отговорните места, включително до министър-председателя Георги Димитров и до посланика на СССР в София. Изложението си до Вълко Червенков (тогава секретар на ЦК на БКП и председател на Комитета за наука, изкуство и култура) ученият оформя като статия под заглавие: „Биологична критика или как дяволът чете евангелието“, която депозира в „Работническо дело“, но която не е видяла бял свят и до днес. Тази твърде неудобна за някогашните „разобличители“ на Дончо Костов статия се оказва неудобна и за сегашните му престараващи се хвалители. Затова те не си правят труд да се запознаят с нейното копие в архива на БАН, както и с копията от изложението на Дончо Костов. Или пък са ги чели, но „деликатно“ ги премълчават.

Работата е там, че в тези свои текстове Дончо Костов доказва надълго и нашироко, че не е привърженик на учението на Вайсман Морган, а на учението на …. Мичурин-Лисенко. Изказва се одобрително за дискусията в московската селскостопанска академия „Ленин“ и настоява „нашата дискусия“ да се проведе на „същата висота“. Може това да не ни харесва, но такава е истината!

Онези, които твърдят, че самокритичното писмо на Дончо Костов до биологическата конференция било „фалшификат“, би трябвало да знаят, че почти същата самокритика се съдържа още в споменатите изложения на академика. „Вайсманизмът-морганизмът – пише той до Г. Димитров – бе период в науката. Да се критикува този период заедно с представителите му, включително тези от моите работи, които попадат в тази категория, смятам за правилно.“
Възможно е да има различни варианти на въпросното писмо, възможно е дори някой друг да е „редактирал“ или добавил нещо в него, но основното съдържание на безспорно авторския вариант, чието копие се пази в архива на БАН, си остава същото. Това писмо разкрива една вътрешна драма на търсения, на лутания може би между двете учения, която не може да бъде съчинена от чужда ръка.

Разбира се, биологията не е моя област и аз не мога да имам никакви претенции на „съдник“ в тази област. От гледище на историческите факти обаче, както и на етиката в науката, смея да твърдя, че Дончо Костов не е нито „лисенковист“, нито „антилисенковист“, нито „морганист“, нито „антиморганист“. Той е един много талантлив, безкористен, високо етичен и същевременно лишен от всякакви предразсъдъци учен, който търси истината и само истината. Качества, за които се плаща скъпо…

Дончо Костов заболява не заради „ударите на лисенковизма“, а още няколко години преди негови колеги – довчерашни морганисти – да го обсипят с клевети за „антилисенковизъм“. Той пише до В. Червенков: „Преди 9 септември 1944 г. нямах спокойна работа, но тогава то бе логично да се очаква. След 9 септември пак не ми дават спокойна работа, било кариерист се появи и завари каша, било някоя клевета се пуща… Така се губят и ценни кадри, защото това не минава без следа за здравето на наклеветения.“

Всъщност доблестният учен става жертва на ширещата се не само у нас груповщина, която той нарича „стар метод за ликвидиране на изкачващите се нагоре, които не се присъединяват към групата“. Именно клеветите на завистниците го довеждат до прединфарктно състояние. Фаталният инфаркт обаче ще дойде след повече от три месеца от биологическата конференция, на която ученият е критикуван, но с уважение, сам признава грешките си и дори е похвален за „добрата самокритика“. Т.е. причините за инфаркта трябва да се търсят другаде.

Що се отнася до председателя на БАН Тодор Павлов, той е за дискусия с академични рамки, без извъннаучно истеризиране (както в Москва) и предлага за основен докладчик акад. Дончо Костов. Той протестира пред Политбюро срещу грубите нападки по адрес на „световно известния наш учен“ в първия вариант на доклада, написан от хората на В. Червенков, в резултат на което по нареждане на Георги Димитров тонът на доклада е смекчен. Той не позволява никакви репресии върху критикуваните учени, отбива домогванията на завистливи колеги на Дончо Костов да им се дадат построените от него сгради.

Нещо повече – Тодор Павлов урежда Дончо Костов да замине на почивка и лечение в Чехословакия за държавна сметка. Дадени са му полагащите се пари, паспорти на него и на жена му, макар че ученият не се нуждае непременно от придружител. За придружителката обаче трябват още пари, а въпреки положителната резолюция на председателя на БАН, неговият заместник акад. Г. Наджаков се чуди откъде да намери тези пари, затова семейството изчаква. И вместо да почива на сянка, както му предписват лекарите, ученият тръгва да ръководи пренасянето на института си в новите сгради, при това в августовската жега. Чудно ли е, че болното му сърце не издържа? (А кой може да гарантира, че не е имал и домашни скандали?).

Пиша тези редове като „послесловие“ към статията на акад. Дончо Костов, която – не се съмнявам – макар и след повече от половин век, ще бъде публикувана на страниците на сп. „Ново време“. Защото за истината няма давност!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук