ИМАЛО ЛИ Е ФАШИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ? ПОГЛЕД ОТВЪН – продължение

0
290


4. Налагане на авторитарен начин на мислене с култ към националния водач е четвъртата обща характерна черта на фашистката държава, според предлаганата от д-р Желев теоретична рамка.

В духовната област фашистката държава е авторитарна, защото висш принцип в мисленето на нейната централизирана бюрократична йерархия става авторитетът, вярата в неговата безусловна правота, сочи д-р Желев. Фашистката държава приема авторитета за безусловен критерий на истината: не авторитетът зависи от истината, а обратното – истината зависи от авторитета.

Авторитарният начин на мислене не е приоритет на фашистката държава. Взет сам по себе си, той присъства във всяка монархия, всяка олигархична система на управление, всяка цялостно изградена бюрократична йерархия. “Оригиналният принос на фашизма в тази област е тотализирането, универсалното разпространение на този начин на мислене върху цялото общество”, подчертава д-р Желев (75). По такъв начин авторитарната държава свежда гражданите си до обикновени поданици. Те са длъжни само да слушат и да изпълняват. Дори утвърдени учени, писатели, дейци на културата нямат право на собствено мислене, не могат да бъдат изразители на общественото мнение, освен ако не резонират философията и практиката на фашизма. В противен случай са обезличавани и унижавани.

За да държат интелектуалната и артистичната общност под свой контрол, нацистите постоянно преразглеждат установените „стандарти“. Отхвърлят се едни, приемат се нови, но всичко това се придружава от непрестанно следене на интелектуалците срещу евентуални „опасни помисли“, някои от които може да са били смятани за напълно правоверни до вчера.

„Всяка мисъл, отклоняваща се от официално оповестената и непрекъснато променяща се линия, вече е подозрителна, независимо от сферата на човешката дейност. Само заради способността си да мислят, хората биват смятани за заподозрени по принцип…“, изтъква и Х. Аренд. „Поради това в тоталитарните страни взаимното недоверие просмуква всички обществени отношения и прониква навред“ (76).

И по-нататък: „При условията на тоталитаризма всякакви убеждения и мнения се оказват и смехотворни, и опасни, защото тоталитарните режими смятат за своя най-голяма гордост това, че не се нуждаят нито от тях, нито от каквато и да било човешка помощ… Тотална власт може да се постигне и запази само в свят на условни рефлекси, на марионетки, у които няма вече и следа от спонтанност“ (77). Тези именно марионетки в тоталитарната държава са масите – крайно податливата среда към подобен тип поведение, състояща се от изпадналите в безпътица „атомизирани, изолирани индивиди“ (78). Нека отново уточним, че не става въпрос за организирани в синдикални или съсловни организации трудови хора – работници, селяни, служители, представители на свободните професии, интелектуалци – обединени от общи интереси и наричани често трудови маси. С понятието маси тук се обозначават само хора, които, било по силата на своята численост, било поради безразличието си или поради двете, не могат да бъдат обособени на базата на общи интереси в каквато и да било организация – политически партии, общински самоуправления, професионални съюзи или синдикати. Потенциално те съществуват във всяка страна и представляват по-голямата част от многобройните неутрални, политически безразлични хора, които никога не се приобщават към някоя партия, нито пък участват в избори и които често са обозначавани с понятието „тълпа“ или „лумпени“. Точно на такива маси разчитат и фашистките движения и националсоциализмът – безразлични, политически неутрални маси, които трябва да бъдат фанатизирани и екзалтирани, и на тази основа – да бъдат премоделирани в инструмент на фашистката или нацистката политика.

„Ако аз успях да създам най-голямото национално движение на всички времена, това е, защото никога не съм действал в противоречие с психологията на тълпата, нито съм дразнил чувствителността на масите. Тази чувствителност може да е примитивна, но тя има постоянния и неизменен характер на природна сила. Когато масата е преживяла нещо неприятно, както в епохата на хлебните карти и инфлацията, невъзможно е вече да го забрави. Масата има твърде опростен мисловен и чувствен апарат. Всичко, което не може да разбере, я плаши“ изповядва Хитлер пред Раушнинг – гаулайтер на Данциг. И по-нататък: „Аз мога да ръководя масата само когато е фанатизирана… Аз фанатизирах масата, за да направя от нея инструмент на моята политика. Накарах я да се издигне над себе си, дадох й смисъл и функция. Осъждат ме, че съм насърчавал най-низките страсти на масата. Не е точно така. Ако се изправя пред масата с разумни аргументи, тя няма да ме разбере; но щом засегна у нея чувствата, които са й присъщи, тя приема веднага лозунгите, които й давам. В едно масово събрание няма място за мисъл… Колкото по-богата е сместа от човешки елементи – селяни, работници, чиновници – толкова полученото тесто приема характера на безлична маса. Нищо не излиза от ограничените събрания на културни хора, от представителите на професионални организации… А това, което ще кажете на народа, когато той образува маса, когато се намира в състояние на възприемчивост и фанатична преданост, се запечатва и остава като хипнотично внушение; то ще устои срещу всички разумни доводи. Но бъдете внимателни: масата си има свои болни места, които не трябва да се дразнят. В числото на тези забранени неща трябва да се счита всичко, което е свързано с инфлацията и хлебните карти. Мога спокойно да искам от масата много по-тежки лишения, но трябва да й дам емотивни (чувствени), внушения, които ще й позволят да понесе лишенията“ (79).

В тоталитарната държава всички средства за масово осведомяване са впрегнати да налагат авторитарния начин на мислене. Право да изразяват общественото мнение имат само водачите. Тираничното господство на политиката над всички останали сфери на обществения живот им дава възможността да бъдат обкичвани с всякакви атрибути: те са най-умните, най-авторитетните, най-справедливите, най-принципните и т. н. Даден политически ръководител се превръща в „авторитет“ именно защото е политически ръководител. За тази цел е пусната в ход цялата пропагандна машина на движението, на партията и държавата.

Отсъствието на реални авторитети фашистката държава компенсира със създаването на епигони. Дейността по създаването на собствени „авторитети“ неизбежно прераства в идолопоклонничество. То приписва на водача, от една страна, свръхестествени качества, а от друга страна – логически несъвместими и взаимно изключващи се достойнства. „Авторитетът“ прераства в култ към личността на политическия водач (80).

Така например, Хитлер е представян като „най-добрият човек“, „приятелят на природата“, „познавачът на изкуството“, „приятелят на работниците“, „приятелят на селяните“, „приятелят на младежта“, „скъпият другар“, „човекът на делото“ и т.н. На фотографии и платна от онова време позира като “архитекта”, “държавния мъж”, “бащата на народа”, “бащата на нацията”. Фюрерът открива изложби, прави първи копки, прерязва ленти. Той е най-важната личност на национални тържества. Райхът е осеян с неговите бронзови и гранитни бюстове и паметници. Във всяко учреждение или канцелария, във всяко училище, във всяко заведение, във всеки дом на централно място е портретът му. Поети му посвещават огромно количество стихотворения. Журналистиката предоставя страниците и ефира си на анализатори и политолози, които нашироко тълкуват изявленията и речите му като „съдбоносен поврат“, „революционен преврат“ в съответната област. Но макар да притежава „желязна воля“, „непоколебима решителност“, „колосална работоспособност“, Фюрерът си остава скромен човек, близък до народа и никога не се облича помпозно.

Подобен култ към лидера има и при Мусолини. Нему също се приписват най-невероятни качества, той също е човекът от народа. На една фотография от 1939 г. Дуче, случайно минаващ през квартална градинка, приветства майките, а щастливите майки му показват своите бебета. На други фотоси го виждаме как кара трактор, работи на вършачка, разбива скала с кирка в ръка, язди кон…

Франко пък е вожд на „славното въстание“, победител на „червена“ Испания, строител на нова Испания, държавен глава, каудилио, генералисимус. Неговите портрети са на първите страници на вестниците, на всяка улица, на всяка витрина, в градския транспорт, в театрите и кината, в ресторантите и кръчмите (81).

По сходен начин се процедира и в България. Повечето от изследваните автори убедително сочат, че още след края на Първата световна война авторитетът на монархическия институт е силно разклатен и само кървавият преврат на 9 юни 1923 г. спасява монарха от детрониране. В хода на последвалия терор физически са ликвидирани министри, народни представители, известни журналисти, писатели, поети, хиляди политически активни хора – действителните авторитети на българската нация.

Превратаджиите и през 1923 г., и през 1934 г. са силно повлияни от идеите и практиката на италианското фашо. Ратуват за силна корпоративна държава, посредством властта на силна единна партия начело със силен национален водач. От средата на 30-те години на ХХ в. пропагандата на режима започва да подражава все по-убедително на фашизма, налага култ към цар Борис III, представяйки го за национален надпартиен водач. По-късно и за национален обединител на територии, за присъединяването на които никога не е имало признание от страна на факторите на реалната политика, на Великите сили.

На фотографии и платна от онова време Цар Борис ІІІ позира като „патрон на ловците“; като „естествоизпитател“, „природолюбител“ и „усърден учен“ в музея на пеперудите в Брайтън; на други фотографии царят е „хванат“ като плувец, риболовец, гребец, увличащ се по планинарството, алпинизма и зимните спортове. Наравно с войниците и офицерите е по окопите на войната (82).

Обслужващата журналистика го представя като скромен, човечен, толерантен, търпелив, умеещ непринудено да общува с обикновените хора, общопризнат експерт в ботаниката, орнитологията и лепидоптерията , изтънчен аристократ, който, независимо от потеклото си, се увлича от неаристократичната професия на локомотивен машинист и преди всичко – като предан съпруг и баща (83).

Вярно е, че през 20-те и началото на 30-те години (на ХХ век) благодарение на демагогски похвати и институционализирано лицемерие личността на царя успява да добие известна популярност сред по-изостаналата в културно отношение част от населението, както и сред някои среди на младежта. Въпреки това, тъкмо към средата на 30-те години политическата база на монархизма все повече се стеснява.

„Срещу него бяха трудещите се маси, които се намираха под влиянието на комунистическата партия, леви земеделци и социалисти, звенари. Все по-критично поведение възприемаха опозиционните буржоазни партии (макар и да търсеха често разрешение на различни кризисни ситуации чрез него), та дори и опозиционният фашизъм. Някакъв крупен външнополитически успех би могъл да наклони везната в полза на монарха. А какво по-въздействащо от осъществените „национални идеали…“ (84).

Според П. Димитров царят разбирал, че трябва да се превърне в лидер на една неуправляема нация от анархистични индивиди, крайно егалитарни, без самодисциплина и уважение към висшестоящите в йерархията. Именно в този политически момент, когато правителствата не са в състояние да се справят с наболелите икономически, социални и политически проблеми, при наличието на институционална криза, когато, според признанието на този автор „политическата и моралната декомпозиция в страната достига алармиращи пропорции“ (85), властващата върхушка изтиква на преден план в политическия живот на страната последната си резерва – Борис ІІІ, като му възлага ролята на Фюрер (86).

Многобройни са фактите, които дават основание за подобен извод. Българският цар е първият държавен глава, официално посетил Германия непосредствено след възкачването на Хитлер на власт. Макар да презира плебейската същност на нацизма, царят не скрива възхищението си от размаха и твърдата ръка на Хитлер в ликвидирането на демокрацията. Впрочем, още през 1935 г. царят издава манифест, в който се потвърждава, че „няма да има отклонение от пътя, възприет през 1934 г.“ и „няма да има връщане към миналото“.

Венцехваленето и въздигането на царя в култ следва градацията: „символ на надеждата“, „единствената надежда за възстановяване на реда и закона“, „символ на стабилността и справедливостта“, „единствен приятел на народа“, „истински демократичен цар“, за да се стигне до „обединител на нацията“. Така се оформя обобщаващият пропаганден образ: Борис ІІІ бил не само цар на българите, но също приятел и лидер – баща на нацията (87).

Американският историк Маршъл Милър намира в тази градация свидетелство, че „царят е превърнат в българския еквивалент на Дуче и Фюрера“, защото „често е назоваван Вожд или Водач“. Авторът се позовава и на германски разузнавателни доклади, в които също се потвърждава, че „цар Борис ІІІ е безспорният Водач на България“ (88).

Можем ли да приемем, че са налице характеристиките и на четвъртата обща черта на фашистката държава, така както е дефинирана във фундаменталния труд на д-р Желев: налагане на авторитарен начин на мислене с култ към национален водач?

5. Създаване на концентрационни лагери

Създаването на концентрационни лагери е петата характерна черта на фашистката държава. Те стават необходими поради огромните мащаби на репресиите и терористичния характер на режима. Без тях системата не може да съществува (89).

Концентрационните лагери не са измислени от тоталитарните държави. Първите лагери се изграждат от англичаните по време на Бурската война в началото на ХХ век. Както в Южна Африка, така и в Индия те се създават за неутрализиране и отстраняване на „нежелателни елементи“. Именно тогава за първи път се появява и понятието „превантивен арест“, възприето по-късно в Третия райх. В лагерите принудително се въдворяват заподозрени, чиято вина нито може да се докаже, нито могат да бъдат осъдени по обичайния правов ред (90).

Веднага след провокационното подпалване на Райхстага нацистите започват масови арести. През нощта на 27 срещу 28 февруари 1933 г. са арестувани 10 хиляди души. Четири месеца по-късно броят на „превантивно арестуваните“ е близо 70 хиляди. Към средата на 1935 г. броят им достига 318 хиляди; 218 хиляди от тях са подложени на изтезания; 4200 са убити без съд и присъда. Отначало арестуваните се задържат в полицейските участъци и в казармите на нацистките щурмоваци. Но през първите месеци на започналия терор казармите се препълват и режимът започва да изпитва остра нужда от специални помещения за задържане. На 19 април 1933 г. – по-малко от три месеца след като идват на власт – нацистите учредяват Управление на концентрационните лагери и лагерите за отбиване на трудова повинност. Създават се първите „лагери за превантивен арест“ в Бухенвалд, Дахау, Равенсбрук, Заксенхаузен (91).

Първоначално се въдворяват главно политически опоненти. Немалък обаче е броят и на т. нар. вероотстъпници и асоциални елементи. Ако концлагерите бяха създадени срещу политическите противници, системата не би могла да се разрасне толкова. Наличието на политическа опозиция е само претекст. Изследванията сочат, че липсва и убедителна икономическа целесъобразност. На въдворените се възлагат безсмислени и непосилни задачи. Лагерите едва финансират собствения си надзорен апарат. Но нацистите продължават с изграждането на скъпо струващи фабрики на смъртта и превозват милиони хора от едно място на друго. И това продължава в разгара на войната, при сериозен недостиг на строителни материали и транспортни средства. Очевидното разминаване между икономическата нецелесъобразност и военната целесъобразност придава на цялото начинание налудничава нереалност (92).

Потребността от подобна репресивна мярка обаче става разбираема, когато се осмисли същността на нацистката доктрина за тотално господство. На първо място трябва да бъдат премахнати „отрицателните хора от германския народ“. Погромите през ноември 1937 г. се организират именно с такава цел: да подсигурят нови 20 000 души, предимно евреи, за въдворяване в лагерите. През 1938 г. категорията на невинните започва да се попълва масово с евреи, за да достигне шест години по-късно зловещата цифра шест милиона!(93)

Системата на произвол цели освен това да смаже гражданските права на цялото население, което в крайна сметка се оказва извън закона в собствената си страна. Сриването на човешките права, унищожаването на юридическата самоличност са най-важните предпоставки за тоталното господство над човека. Лагерите и убийствата на политически противници представляват само част от всеобхватно организираното забвение, в което потъват не само носителите на общественото мнение, на писаното или изреченото слово, а и семействата и приятелите на жертвите. На практика лагерите представляват учебни полигони, където пазачите и надзирателите се обучават да бъдат достойни членове на SS. Стремежът е да постигнат такава сюблимация, че да елиминират всякакви вътрешни възражения, лични мотиви, емоции или задръжки. Неколцината лекари и инженери, на които било поверено поддържането на газовите камери, непрекъснато въвеждали подобрения не само за да се повиши производственият капацитет на фабриките за трупове, а и за да се ускори и съкрати жизненият процес (94).

В България също се създават т. нар. селища на Държавна сигурност, т. е. концлагери, където се въдворяват „нежелателни елементи“. Веднага след германското нападение срещу Съветския съюз на 22 юни 1941 г. властта въдворява в тях без съд и присъда няколкостотин „политически ненадеждни“ лица. Също както в нацистка Германия, произволът цели да смаже тези лица като им отнеме гражданските права, като ги постави извън закона в собствената им страна чрез методите на тотално властване над човека и личността. През лагерите преминават 5740 души. През военно-трудови дружини и „поправителните“ роти към дивизионните области – 10 800 души. По данни на военно-съдебната служба на Министерството на войната, от 1 януари 1942 г. до 9 септември 1944 г. са привлечени под отговорност по подозрение и улики в конспирации 64 345 души. Военно-наказателно преследване е предявено срещу 12 869 души, от които 1590 са осъдени на смърт, а 1133 – на строг тъмничен затвор (95).

Засягайки еврейския въпрос на среща с Рибентроп през април 1943 г., царят заявява, че възнамерява да събере около 25 000 български евреи в концентрационните лагери в страната, понеже имал нужда от тях за пътностроителни работи (96). В монографията си „Българските евреи и окончателното решение“ американският историк Фредерик Чери анализира цялостно репресивната антиеврейска политика и режима на лагерите (97).

Можем ли да приемем, следователно, че е налице и петата обща характерна черта на фашистката държава, така както е дефинирана във фундаменталния труд на д-р Желев: създаването на концентрационни лагери?

Българската специфика

От приведените дотук оценки може ли да се формулира извода, че главните фактори или основните общи черти, „без които е немислима конкретната фашистка държава“, както сочи Желев, са налице в България през по-голямата част от периода 1923-1944 г.?

Нека повторим, оценките на изследваните американски и английски и други западни автори за характера на режимите през този период са нюансирани и варират от автократичен, етатистки, подготвящ фашистките умонастроения, до корумпирана диктатура с тоталитарен характер, заимстваща много от практиките на фашизма.

Английският историк Д. Коул, а и редица други автори, директно определят като „фашистки“ личния режим на царя. За английското сп. „Икономист“ няма съмнение за наличието на държавен фашизъм в България, след като в един от броевете си от 1945 г. заключава: „Само ОФ противопостави на фашизма политика, способна да реабилитира демокрацията в България.“ Проф. Збигнев Бжежински също смята режима за фашистки, когато говори за Отечествения фронт като за „организация на антифашистките партии, поставила си за цел да събори диктатурата на цар Борис“ (98).

В България фашизмът се проявява чрез свои характерни особености, някои от които са различни от конкретните практики в класическите фашистки държави и в нацистка Германия. Пълно срастване на монархическата диктатура с държавата, както и пълна унификация на целия обществен живот не се състоя. Една от причините за това проф. Милър намира в обстоятелството, че фашистките и пронацистките формации „не можаха да сътворят оригинална и ефективна идеология, която да мобилизира масите“. Вместо това те следват италиански фашистки или германски нацистки образци, които не отразяват адекватно българската действителност (99).

Подобна е констатацията и на известния английски публицист и изследовател на историята на балканските страни Миша Глени: „макар да заимства част от реквизитите и реториката на Мусолини и Хитлер, режимът (на царската диктатура) не успя да се превърне във всеобхватен“(100).

Българската система на концентрационни и трудови лагери също не можа да се разрасне до всеобхватните мащаби на концентрационните лагери в нацистка Германия или фалангистка Испания. За разлика от Румъния и Унгария у нас не можа да изгради и масова фашистка партия.

Но единовластието и тоталитарният контрол, осъществяван и организиран лично от царя – държавният глава на царство България – представлява по същество косвена форма на еднопартийна диктатура. Цялото държавно управление е превърнато в партия, в пряко оръдие на идеологията и политиката на властта.

Българската специфика е уловена и от Жюл Ромен -председател на френския ПЕН клуб и член на Френската академия. Още през 1940 г. френският писател прозорливо отбелязва, че царят е от оная категория суверени, които „биха желали да видят в своите страни един удобен фашизъм, един фашизъм без Мусолини, чрез който да държат юздите на властта“ (101).

Характерните особености на българския „удобен фашизъм“ са отбелязани и от проф. Стенли Пейн – авторитет по проблемите на фашизма. Според него в България са налице „редица предпоставки за значителна фашистка мобилизация. През единадесетте години, последвали въстанията от 1923 г., политическият живот в България представлява един олигархичен парламентарен режим, подобен на съществуващият през ХІХ век, който ограничава политическото представителство. През тези години броят на малките радикални групи нараства. Най-настоятелни за налагане на фашистка идеология и практика са Ратниците, следвани от Българския национален легион на ген. Христо Луков. Активизират се Националната фашистка задруга и Българската национална социалистическа работническа партия.“ По такъв начин, заключава авторът, България следва балканския модел на една консервативна авторитарна система под венеца на роялистка свръхструктура. Това е и основната разлика в сравнение с фашизма в държавите от Югозападна и Североизточна Европа (102).

Нека подчертаем: италианското фашо, германският нацизъм и испанската фаланга също имаха различия помежду си. В сателитните европейски държави се откроиха конкретни специфики, различни от практиката в класическите фашистки държави.

В медийното пространство, а отчасти и в научната литература, често се поставя знак на равенство между фашизъм и нацизъм. Но фашизъм и националсоциализъм не са идентични понятия и академичните изследвания не допускат подобно смесване. Съвременната наука приема, че няма такова еднородно политическо движение като фашизъм изобщо. Строг подход към проблема за родовия, с общи признаци фашизъм (generic fascism) би бил фундаментално подвеждащ. Свеждането на всички предполагаеми фашизми към едно абсолютно родово явление, към една обща идентичност би било неточно. През периода между двете световни войни в Европа всички радикални националистически движения са различни по своята същност. В тесния технически смисъл те не са точно копие на друго движение, а точно обратното – отклонение от отличителните черти на копираното явление. Италианските фашисти първо отричат всякаква вътрешноприсъща прилика между тяхното движение и новите авторитарни националистически движения в Германия и в другите страни на Европа. Мусолини не възприема твърда и последователна позиция по този въпрос. По време на първата си официална държавна визита през 1923 г. в Испания той отговаря на ласкателствата на краля и на испанския диктатор Примо де Ривера, представяйки фашизма чрез общи характеристики, които могат да бъдат възпроизвеждани другаде. Но когато през същата година посещава Германия, Мусолини отрича на практика основните сходства между италианския фашизъм и немските авторитарни националистически групи (103).

Нека припомним прочутия Лайпцигски процес и известната заключителна реч на Георги Димитров на 16 декември 1933 г. Обръщайки се към съдиите, подсъдимият българин заявява: „В България диваци и варвари са само фашистите. Но аз Ви питам, господа съдии, в коя страна фашистите не са диваци и варвари?“ Председателстващият съда д-р Бюнгер прекъсва речта на подсъдимия с репликата: „Надявам се, Вие не намеквате за политическите отношения в Германия?“, на което Димитров с усмивка отговаря: „Не, разбира се, г-н председателю.“

Очевидно, в нацистка Германия не разглеждат установения политически ред като фашистки. В противен случай Георги Димитров би могъл да бъде осъден за обида, дори за подриване на установеното в Германия държавно управление. Въпреки идеологическите щампи, Хитлер не се смятал за фашист и сигурно би се обидил, ако е бил идентифициран като такъв.

Отличителна характерна черта на фашизма е, че той подрежда хората в професионални категории – нещо подобно на съсловия, на „сортове“ – независимо от тяхната кръв. Доктрината на класическия италиански фашизъм дели хората на свещеници, войници, труженици и роби. Във всяка една от групите може да се окаже и немец, и евреин, и руснак. Между групите има строга регулация на отношенията, много приличаща на кастовата регулация в Индия. Фашизмът, следователно, не се интересува от националността на човека. Може да се твърди дори, че е интернационален.

Според идеите на Франко, демокрацията, като политическа организация на обществото, води до анархия. Каудилио вярва, че има международен заговор срещу християнската цивилизация, а евреите, франкмасоните и комунистите са част от него. Франко е обсебен най-вече от франкмасонството, чиято сянка вижда навсякъде. Нацизмът доразвива тези постановки в една крайно националистическа доктрина. Отличителната му характерна черта от останалите фашизми става расовият подход към хората, расовата класификация. Според теоретиците на нацизма германският народ, германският етнос е висшата раса. Британците, фламандците, келтите, романските народи, иранците, индусите, угрофините са съюзни братски раси. Негрите, евреите, славяните (с изключение на понемчените чехи и хърватите) принадлежат към нисшите раси. Принадлежността към висшата раса веднага прави човека друго, висше същество. По дефиниция той стои по-високо от евреите, негрите и славяните.

Нацистката класификационна система се наслагва по-нататък и към всички, които се оказват „други“ – било по силата на своята професионална, интелектуална, политическа или класова принадлежност, било поради обстоятелството, че си позволяват да мислят „другояче“, било поради природната им даденост – независимо от „расовия“ им статут.

Нека посочим и специфичните особености на унгарската практика. Нелицеприятен факт за Унгария е приемането на първите антисемитски закони в Европа непосредствено след като диктаторът Миклош Хорти завзема властта през 1920 г. Така нареченият закон numerus clauses ограничава достъпа на унгарци с юдейско вероизповедание до висшите учебни заведения и до държавните служби. Следват разпоредби, които лишават евреите от правото да се занимават с търговия и занаяти. Голяма част от мъжете са въдворени в лагери, където по 12 часа на ден трябва да полагат принудителен труд в мините, в строителството на пътища и укрепления. Властта в Унгария се включва активно и в антисъветската война, мобилизирайки близо 200-хиляден корпус на Източния фронт. Диктаторът Хорти се противопоставя обаче на депортирането на унгарски евреи в нацистките лагери на смъртта. Чак след март 1944 г., когато германски войски окупират превантивно Унгария и инсталират на мястото на Хорти ултрафашиста Салаши, започва най-масовата и най-бърза операция в историята на Холокоста. В продължение на два месеца към половин милион унгарски евреи са депортирани в Аушвиц-Биркенау – най-големия нацистки лагер на смъртта.

Що се отнася до България, в съчиненията на изследваните западни автори има достатъчно убедителни констатации и оценки за българската специфика. Характерните особености на българския „удобен фашизъм“ обаче не променят основно същността му. Може да се приеме, следователно, че в подражателството си на италианския фашизъм и на германския националсоциализъм и в условията на конкретната действителност, българският фашизъм се изяви под формата на смесица от военна диктатура и фашизъм, монархическа диктатура и фашизъм.

Философия на насилието

Дефинираните от д-р Желев пет общи черти, без които е немислима конкретната фашистка държава, не изчерпват същността на фашизма. В настоящата студия са маркирани още две характерни черти, които могат да бъдат проследени във философията и практиката както на класическите фашистки държави – предмет на изследването на д-р Желев, така и на сателитните фашистки държави.

Това са насилието, като философия за физическото отстраняване на всички „други“, и расовата ненавист, прераснала в Германия и в някои сателитни страни в най-крайна форма на насилие – в изтребителен антисемитизъм.

Когато сочим, че в класическите фашистки държави единовластието на фашизма се установява насилствено чрез унищожаване на другите политически партии и свързаните с тях обществени организации и сдружения, нека припомним в исторически план, че от момента на зараждането си, всяка политическа власт съдържа тенденцията към насилие. Преди хилядолетия започва процесът на постепенното отнемане на възможността за самостоятелни действия на свободните дотогава членове на племето. Организираното малцинство, наричано от социолозите „елит“, излиза извън контрола на редовите членове на обществото, откъсва се от тях и заживява свой собствен живот, като подчинява политиката си на своите собствени интереси, свеждащи се преди всичко към увековечаване на своя елитарен статус, на своето господство. Управляващият елит по такъв начин налага властта си над едно неорганизирано и пасивно мнозинство. Властта се отчуждава от свободния дотогава народ. Пряката демокрация на родово-общинното общество се трансформира в олигархия. Появява се държавата.

Държавата, следователно, не е нищо друго освен отчуждена публична власт. Създават се и институциите със съответния бюрократичен апарат, които също не са нищо друго освен инструменти за упражняване на насилие: за събиране на данъци, за набиране на войска, за трудови повинности, за извършване на публични и частни начинания в полза на обявилите се за държавата управници и т. н., тоест за извършване на всички онези дейности, които според разбиранията на „елита“, тоест на властта, имат за цел укрепването и развитието на държавността. През всички епохи на хилядолетната история на държавата обаче насилието не е имало за цел физическото отстраняване на отделната личност или отделните социални групи, върху които е било упражнявано. Обратното, на тези индивиди или социални групи се е гледало по-скоро като на производителни сили, които е трябвало да бъдат съхранявани, за да могат да бъдат експлоатирани.

За първи път в човешката история насилието, като инструмент за физическо ликвидиране на точно определени групи, се появява в идеологията и практиката на фашизма. Най-мрачни и най-уродливи форми насилието придобива в Германия в практиката на националсоциализма. Сриването на човешките права, чрез които се унищожава юридическата самоличност, са най-важните предпоставки за тотално господство над човека. Насилията, сатанинските мъчения, изключителната жестокост и садизмът на изтезанията целят да постигнат необратима разруха на човешката личност. Убийствата на политически противници представлява само началото. Още преди завземането на властта, фашизмът си поставя за цел да фанатизира и окървави своите последователи. Само изцапаните с кръв могат да бъдат безропотни изпълнители на най-чудовищни заповеди за безнаказан грабеж и насилие.

Едва ли има садистична перверзия, която служителите на SS да не са прилагали. Зад безогледните зверства на гестаповци и есесовци често се таи дълбока омраза срещу всички, които в социално, интелектуално или физическо отношение ги превъзхождат и които, като в сбъднала се дивашка мечта, попадат в ръцете им. Давид Рюс предава по следния начин гаврата на есесовец спрямо новопостъпил в лагер професор: „Бил си професор, а? Вече не си. Свърши се с твоето големство. Сега си просто едно мижаво джудже. Съвсем, ама съвсем дребничко. Сега големецът съм аз.“ Есесовец от охраната признава след края на войната: „Обикновено удрях, докато получа еякулация. В Бреслау имам жена и три деца. Бях напълно нормален човек. Като ме освободят обаче, няма да се върна у дома“ (104).В съответствие с нацистката класификация подлежат на изтребване всички, които са обявени за „други“:

– на първо място в списъка са евреите. Те трябва да бъдат унищожени като дървеници, разбирай с отровен газ;

– на второ място следват славяните – поляци, украинци, руснаци. В един от вариантите на петгодишния план, който, за щастие, нацистите не успяват да доведат докрай, се предвижда изтребването на 170 милиона руснаци;

– на трето място нацистката класификационна система поставя всички, които си позволяват да мислят „другояче“, независимо от „расовия“ им статут. Ликвидират се насилствено всички партийни образувания, не само тези на левите сили. Разгромени са Народната партия, Комунистическата партия, Католическата партия на центъра, Социалдемократическата партия, Баварската народна партия, Националната партия, Демократическата партия и т. н., както и всички младежки, спортни и други организации, гравитиращи около тези партии, арестувани са хиляди ръководители на тези организации, депутати от опозицията, партийни активисти. На 14 юли 1933 г. – само пет месеца след завземане на властта – националсоциалистите приемат закон, с който се утвърждава пълният политически монопол на една-единствена партия – нацистката НСДАП. Опитите за възстановяване на политическите партии или за създаване на нови партии се въздигат в престъпление и се наказват с каторжен труд до 3 години;

– на четвърто място в списъка за подобна разправа е населението на Елзас и Лотарингия;

– на пето място следва интелигенцията на Западна Европа, разбирай интелигенцията въобще;

– на шесто място изтребителната си политика нацистите насочват и спрямо „расово непригодните“ немци. В изпълнение на нацисткия Закон за здравето на Райха съдбата на всички страдащи от белодробни и сърдечни заболявания германци се определя съгласно заповедите на Фюрера. Техните семейства не могат да останат сред обществото и им е забранено да създават деца (105).

Що се отнася до България, повечето западни академични изследвания застъпват гледището за насилствено установяване на родеещ се с фашизма репресивен режим. За разлика от Германия и другите сателитни европейски държави, в България успява да се организира значима антифашистка съпротива.

В неотдавна публикуваното социологическото проучване „Партизаните – мит и реалност“ авторът, проф. Д. Дочев, акцентира върху общодемократичния характер на антифашистката съпротива (106). Така е разбирана и от съюзниците в антихитлеристката коалиция – САЩ, Великобритания и Съветския съюз. На конференциите в Техеран, в Ялта, в кореспонденцията между тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чърчил – непрекъснато се подчертава, че съюзниците ще подкрепят с всички възможни средства антифашистката съпротива в балканските страни, в това число и в България. „Всеки човек и държава, които се бият срещу фашизма, имат нашата подкрепа… Всеки човек и държава, които са на страната на Хитлер, са наши врагове. Това е нашата политика“, заявява сър Уинстън Чърчил – министър-председател на Великобритания през юни 1941 г..

Един от резултатите на изследването на проф. Дочев е, че партизаните са били на доста високо интелектуално равнище за България, което в значителна степен отразява съзнателния характер на участието на тези хора. Само по-високообразованият човек може да осъзнае целите и да се издигне на равнището на историческите задачи. Необразованият човек се увлича от авантюризма, докато интелигентният трудно може да се подведе и да заложи главата си в буквалния смисъл на думата. А жертвите са реални, не потенциални. Човек, който си е заложил главата, не може да бъде упрекван в такова лекомислие – още повече че 22% от изследваните лица са загинали или пленени, а по-голямата част от пленените са убити без съд и присъда. Именно с антифашистката съпротива България може да се съизмерва с антифашистките сили в света. Ние нямаме друг принос. Партизанското движение легитимира възможността след войната на България да не се гледа като на безропотен сателит на нацизма, със съответните териториални и морални последствия. Режимът отвръща с репресии, с изключителна жестокост и садизъм, които по нищо не се отличават от изключителната жестокост и садизма на нацизма. Прилагат се сатанински мъчения и изтезания, включително на деца. Извършват се масови убийства на заподозрени като помагачи на партизаните. Режат се глави на партизани, набучват се на кол, разнасят се по селата за ужас на населението. В с. Ястребино са разстреляни 6 деца. Раздадени са около 63 млн. лв. награди за убитите 4663 партизани и ятаци, според данни на изготвен от МВР отчет (107).

„Спрямо партизанките се прилагаше всяка форма на сексуално насилие и унижение, преди да бъдат екзекутирани”, сочи английският проф. Едуард Томпсън. Преценката на този автор за българските партизани е, че това са преди всичко „смели, сърцати хора и не идеологиите, а тежката орис, беднотията и семейните традиции на съпротива срещу полицията и армията бяха в основата на мотивите им от 1923 г. насетне. Не е необходимо да се напомня, че България през 30-те и началото на 40-те години (на ХХ век) не беше западна демокрация. Един от начините за справяне с недоволните след 1923 г. бе да ги изгарят живи в пещите на полицията. През 1943 г. България вероятно наподобяваше Салвадор…“

В хода на своето разследване проф. Томпсън разпитва очевидци на жестоките изстъпления на властта. Привеждаме неговия разказ, базиран на архивните документи и свидетелствата на очевидци: „Вечерта пленниците са откарани в с. Горни Богров. Там виждат набучени главите на убитите партизани, телата на които преди това са били изложени публично на площада в с. Елешница. Населението на Горни Богров е доведено в двора на училището, където пленниците са извадени на показ. Опитите на властта да провокира враждебни чувства сред населението се оказват неуспешни; обратното, отделни селяни демонстрират симпатиите си, като дават хляб и лук на пленниците. Двете пленени жени, едната от които е Йорданка, не са изведени в двора, а са отделени за специален разпит. Писъците им се чуват през цялата нощ.“

Подобни изстъпления се извършват не само срещу партизани, помагачи и други участници в съпротивата срещу фашизма. Българските окупационни части в Сърбия и (Западна) Тракия се прочуват с нечувани жестокости срещу цивилното население, сочи по-нататък проф. Томпсън. Убийствата се предшестват от мъчения, повечето изнасилвания са ужасяващи и водят до смърт. Село Бойник, например, се смята за сръбското Лидице. Тук на 17 февруари 1942 г. цялото население е избито, защото укривало партизани. Избити са 476 души – от възрастни хора до тримесечни бебета.

„Онези български войници, които са отвратени от престъпленията, дезертират при партизаните, знаейки добре какво ги очаква, ако попаднат в ръцете на „ловците на партизани“, които в действителност са „ловци на глави“: най-отвратителната и бавна смърт, която болната изобретателност може да измисли“ (108). Впрочем, изключителната жестокост и садизмът на българския фашизъм, за които свидетелства проф. Томпсън, имат своя мрачна традиция. В неотдавна издадената история на Балканите през последните два века Миша Глени описва белия терор, организиран през 1923 г. от ген. Иван Вълков.

„Фашистът и силният човек на новия режим, който си спечели прякора Касапинът, пусна отегчените чети на ВМРО да издевателстват над беззащитното население… През първите седмици след неуспеха на въстанието режимът призна за 1500 екзекуции, макар според опозицията числото на жертвите да бе 15 000. Според дипломатическите източници обаче са били избити към 10 000 души. Терорът на Вълков беше една кървава вакханалия…“(109).

Друг автор – Джозеф Суайър – е имал възможност да се запознае на място с последиците от чудовищните изстъпления и да разпита лично свидетели на белия терор. „Българските чудовища се отдадоха безпрецедентно на латентния си садизъм… Разрушени и плячкосани бяха градовете Фердинанд и Берковица; изгорени бяха села; изнасилени девойки; ранените бяха мушкани с щикове; затворниците бяха осакатявани. Стотици мъже, жени, свещеници, учители, ученици и ученички, дори невръстни деца бяха избити през дните, последвали края на бунта. Градовете бяха прочиствани от симпатизанти на левицата; през нощните часове се чуваше тътнежът на камионите, които отвеждаха жертвите от техните домове. Докато във всяко село „изчезваха“ хора, кучетата им наедряваха“ (110).

Всичките тези факти дават достатъчно основание на авторите да направят заключението, че дори според балканските нрави, жестокостите, извършени от българските фашисти, са безпрецедентно чудовищни и садистични.

Антисемитизмът в България

Законът за защита на нацията и антиеврейските мерки, произтичащи от този закон, са едни от най-мрачните страници в историята на българския фашизъм. По нацистки образец властта в България приема антисемитски закони, започва преследване на евреите и конфискува имуществото им. Специалният данък, наложен върху „богатството на евреите“, е бил мотивиран от финансовия министър Добри Божилов като „данък, който евреите дължат на България за това, че ни експлоатират в продължение на 60 години“ (111). Създаването на Комисариат по еврейските въпроси под ръководството на „фанатичния антисемит Александър Белев“, подчинен на кабинета, всява ужас сред еврейската общност (112).

Членове на фашистки организации чупят стъклата на къщи на евреи и на техни симпатизанти. Появяват се дискриминиращи табели и надписи: „Еврейско жилище“; „Вход за евреи забранен!“; „Хляб на евреи не продаваме“; „Лице от еврейски произход“. Евреите трябва да носят на ревера си задължително целящата да ги остракизира жълта звезда.

Във фундаменталния си труд „Българските евреи и окончателното решение“, издаден в САЩ през 1972 г., проф. Фредерик Чери изследва цялостно антиеврейската политика на сателитната профашистка власт в България. И днес това съчинение е актуално и основно за всеки, който се занимава с антиеврейското законодателство и практиката на правителството на цар Борис ІІІ.

В публикуваната през 2007 г. студия същият автор доразвива темата, като акцентира върху кардиналната роля на онова, което днес наричаме гражданско общество и неговите представители, за спасяване на по-голямата част от българската еврейска общност. Независимо от тесния съюз на българското правителство с нацистка Германия и присъствието в България на официални германски чиновници, отговорни за привеждане в изпълнение на окончателното решение, най-активните представители на гражданското общество успяват да осуетят тайните приготовления за депортиране на евреите, първо през март, а след това и през май 1943 г. Авторът анализира също така еволюцията на Светия синод и намесата на висши духовници за промяна, а впоследствие и за осуетяване на съучастната на Холокоста правителствена политика (113).

Проф. Чери не е единствен. Почти всички изследвани автори вземат отношение към антиеврейската политика на правителството на цар Борис ІІІ и към “българското чудо”, както се характеризира спасяването на българските евреи. В своята история на балканските народи английският историк Миша Глени отделя значително място на тази политика. Съдържанието на изложените факти не се нуждае от коментар.

„През септември 1942 г., само два месеца след като българското правителство приема указ за депортиране на евреите, вътрешният министър Петър Габровски назначава Александър Белев за шеф на новосъздадения Комисариат по еврейските въпроси (КЕВ)… Белев беше професионален антисемит. Неговите прерогативи произтичаха от Закона за защита на нацията (ЗЗН) – едно от най-драконовските антисемитски законодателства в страните на Оста. На евреите бе отнета цялата собственост, всичките им финансови активи. Белев веднага се заема да изготви регистър на еврейското население като подготовка за депортирането му в Полша.“ И по-нататък:

„В началото на 1943 г. правителството сключва спогодба с Германия за депортиране на българските евреи. В първите дни на март 1943 г., в условията на най-голяма секретност, Белев започва подготовката за задържането на 14 000 евреи от Западна Тракия и Македония и 6000 „нежелани“ (тоест богати, влиятелни или политически активни) евреи от „старите“ предели. Три хиляди евреи от Драма, Кавала и Сер са препратени в сборни пунктове в Горна Джумая и Дупница. На 11 март 1943 г. акцията продължава в Скопие: 7318 евреи от Скопие, Битоля и Щип са наблъскани в тютюневите складове на Скопие. Подложени са на терор от охраната: изнасилват непълнолетни момичета, симулират екзекуции, началникът на охраната с чин лейтенант бие наред мъже, жени и деца с камшик и гумена палка. На 18 март 1943 г. транспортите потеглят от Горна Джумая. На пристанището в Лом са прехвърлени на баржи за Виена, където българската охрана ги предава на германските власти, за да бъдат транспортирани по-нататък до лагера на смъртта Треблинка в Полша…“ (114). Общо 11 343 наши сънародници-евреи от териториите под временна българска администрация са отправени в газовите камери на „Освиенцим“. В изпълнение на план „Б“ еврейското население на София и големите градове е изселено в провинцията, като стъпка към депортиране в нацистките лагери на смъртта. За М. Глени няма съмнение относно отговорността на правителството и лично на царя за това варварство. Никакви резерви, никакво угризение на съвестта. След като им отнема имотите, гражданските права, човешкото достойнство, през 1943 г. царят иска да превърне евреите и в разменна монета.

“Докато Филов подчертава, че само е отложил депортацията, Борис остава загадъчен. Макар нацистите да изразяват недоволство от това поведение, архивите свидетелстват, че в разговорите си с Белев и Филов до края на пролетта (на 1943 г.) царят не е възразявал на планирания геноцид… Спирането на депортацията царят извършва не от хуманитарни подбуди. В евреите той вижда само важни фигури в една четиристранна игра на шах между него, българския елит, германците и съюзниците. С този жест царят смяташе да предразположи западните съюзници…” (115)

В друга, неотдавна издадена кратка история на Балканите, авторът, проф. Денис Хупчик, който е председател на Американското дружество за българистични изследвания, също е категоричен, че Борис ІІІ не може да се смята за спасител на евреите. Със съгласието на царя около 15 000 евреи са натоварени на влаковете за нацистките лагерите на смъртта (116).

През последните десетилетия западните изследвания на Холокоста се насочват към мотивацията на извършителите и колабораторите, както и на онези политически и обществени сили и индивиди, които се противопоставят на тази политика. Най-забележителният пример за противопоставяне е този на България. Срещу антиеврейските мерки на режима са отправени индивидуални протестни писма, организирани са многобройни петиции и публични демонстрации. Всичко това в крайна сметка осуетява депортирането на българските евреи (117).

Х. Аренд отдава почит на страни като Дания и България, които успешно се противопоставят на изпълнението на нацистката програма за изтребление. Авторката посочва как тази съпротива е сработила: решителен отказ да се приеме нацистката класификационна система или като се саботира системата така, че диференциацията да се окаже неприложима. Макар властта да е в ръцете на нацистите, повечето хора започват да проявяват съмнение в нацисткия модел. И когато това става факт, нацистките чиновници се оказват безсилни. Нещо повече, някои от тях вероятно започват да подлагат под съмнение дотогавашната си безкритична вярност към този начин на мислене. А това е първата стъпка към противопоставяне и впоследствие към спиране на процеса на злото.

Х. Аренд отбелязва със съжаление, че не всички опити от подобно естество са били успешни. Важна е обаче осъзнатата първа стъпка. „Най-добрата защита срещу тоталитарното бюрократично зло е индивидуалната смелост, примерът за морална отговорност, който вдъхновява и който може да се разпространява. Именно индивидуалната смелост и примерът за морална отговорност справедливо създава от не особено известни дотогава хора като Георги Димитров световни герои. Докато обратното поведение прави от високопоставени длъжностни лица във Ватикана и другаде долни престъпници“ (118).

Посланието на Х. Аренд има изключително актуално звучене. В светлината на надигащата се глобална реакция, родееща се с фашизма, днес става задължително хората да започнат отново да мислят смело и отговорно като първа стъпка по пътя за спечелване на битката за демокрация. Следващата стъпка е създаване на нови колективни организации, сдружения и институции, чрез които хората да могат организирано да се противопоставят на статуквото, да поемат в свои ръце отстояването на собствените си интереси. За спасяване на планетата и човечеството от надвисналата глобална катастрофа.

Литература:

(75) Желев, Желю (1982) Фашизмът. Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм, изд. “Народна младеж”, София, с. 163-164.
(76) Arendt, Hannah (1969) Totalitarianism. The Origins of Totalitarianism, New York and London; цит. по бълг. издание (1993) Тоталитаризмът, изд.“Панорама”, София, с. 173-174.
(77) Пак там, с. 208.
(78) Пак там, с. 15, 44.
(79) Срвн. Желев, цит. съч. с.182-184.
(80) Пак там, с.166-167.
(81) Пак там, с. 167-178.
(82) Dimitrov, Pashanko (1986) Boris III of Bulgaria (1894-1943). Toiler, Citizen, King, The Book Guild Ltd., Lewes, Sussex, рр. 81-83.
(83) Newman, B. (1945) Balkan Background, NY. рр. 31-90; също: Rendel, George (1957) The Sword and the Olive: Recollections of Diplomacy and the Foreign Service 1913-1954, London, р. 135; Groueff, Stephane (1987) Crown of Thorns. The reign of King Boris III of Bulgaria, 1918-1943, Madison Books, Lanham, Maryland, рр. ІХ, 147-148; Dimitrov, цит. съч., с. 121, 128, 188.
(84) Димитров, Илчо (1986) Предговор към Богдан Филов. Дневник, София, с. 141.
(85) Dimitrov, цит. съч., с. 66,115.
(86) Miller, Marshall (1975) Bulgaria during the Second World War, Stanford, р. 91.
(87) Dimitrov, цит. съч., с. 79, 91, 105, 123.
(88) Miller, цит. съч., с. 91.
(89) Желев, цит. съч. с. 210.
(90) Arendt, цит. съч., с. 187.
(91) Желев, цит. съч. с. 212-213.
(92) Arendt, цит. съч., с. 192-193.
(93) Пак там, с. 198-199.
(94) Пак там, с. 200-205.
(95) Даскалов, Дончо (1999) Политически убийства в новата история на България, изд. Петър Берон, София, с. 198.
(96) Нойков, Стилиян и Валентин РАДЕВ (1995) Цар Борис ІІІ в тайните документи на Третия Райх 1939-1943, Универс. изд. “Кл. Охридски”, София, с. 48 .
(97) Cherry, Frederick B. (1972) The Bulgarian Jews and the Final Solution 1940-1944, University of Pittsburgh Press, London.
(98) Brzezinski, Zbigniew K. (1960) The Soviet Bloc. Unity and Conflict, Harvard University Press, Cambridge, Mass., р. 15.
(99) Miller, цит. съч., с. 92.
(100) Glenny, Misha (2000) The Balkans: Nationalism, War and the Great Powers 1804-1999, Viking Penguin, NY, р. 410.
(101) Romains, Jules (1940) Sept Mystères du Destin de l’ Europe, Editions De La Maison Française, р. 324-325.
(102) Payne, Stanley G. (1995) A History of Fascism: 1914-1945, University of Wisconsin Press, Madison, рр. 326-327.
(103) Op. cit., p. 462.
(104) Arendt, цит. съч., с. 204-205; срвн. също: Russe, David (1947) Les jours de notre mort, Paris, p. 390.
(105) Arendt, цит. съч., с. 149-150, 157.
(106) Дочев, Д. (2001) Партизаните – мит и реалност, изд. “Макрос-2001.
(107) Даскалов, цит. съч., с. 196-201.
(108) Thompson, Edward P. (1997) Beyond the Frontier: The Politics of a Failed Mission:Bulgaria 1944, Stanford University Press, Ca., р. 24.
(109) Glenny, оp. cit., p. 400.
(110) Op. cit., p. 401; също: Swire, Joseph (1939) Bulgarian Conspiracy, London, p. 176.
(111) Cherry, оp. cit., p. 43.
(112) Dimitrov, цит. съч., с. 173, 175.
(113) Cherry, Frederick B. (2007) Boris III, Tsar of the Bulgarians, in: Bernd J. Fisher (ed.) Balkan Strongmen. Dictators and Authoritarian Rulers of South Eastern Europe, Perdue University Press, West Lafayette, Indiana.
(114) Glenny, оp. cit., p. 505-508.
(115) Op. cit., p. 510.
(116) Hupchik, Dennis P. (2004) The Balkans from Constantinople to Communism, PalgraveMacMillan, NY, р. 359.
(117) Ben-Yakov, A. (1990). Bulgaria, in: I. Gutman (ed.) Encyclopedia of the Holocaust (2 vols.). New York: MacMillan; също: Genov, Rumen and Iskra Baeva (2003) Incomprehension of the Nature of the Race Question: Saving the Bulgarian Jews from the Holocaust. In: G. Halfdanarson (ed.) Racial Discrimination and Ethnicity in European History, Edizioni Plus, Pisa University Press, Pisa.
(118) Arendt, Hannah (1970) Eichman in Jerusalem: A Report on the Banality of Evil, The Viking Press, N.Y.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук