ИСТИНАТА ЗА БОРИС ІІІ

0
41

Последното изречение в автобиографията му да стане: „Съпредседател на демократичния антинацистки клуб „Майор Франк Томпсън” и на евросоциалистическия клуб „Георги Димитров”.
НАРОДЕН ЦАР ИЛИ ЦАР-ФЮРЕР НА КЛАСИЧЕСКИ МОНАРХОФАШИСТКИ РЕЖИМ

(Из подготвената за печат книга “ИСТИНАТА ЗА БОРИС ІІІ. Обединител на България и спасител на евреите или военнопрестъпник. Обществено следствие”)

ВОДЕЩИЯТ СЛЕДСТВИЕТО: Е добре, да минем към вътрешната политика. Какъв управник е бил цар Борис. Бил ли е неговият режим монархофашистки?

ЗАЩИТНИКЪТ (на Борис): Ето какво казва Симеон за режима на баща си в интервю с Кеворк Кеворкян през 1990 г.: „С времето, мисля, че ще намерят все по-трудно упреци – след като се разпадне цялата тази пропаганда за монархофашистката диктатура, тъй като самата дума по себе си е глупост! Къде е монархията, къде е фашизмът!“
Професор Стойчо Грънчаров също казва в колективната “История на България” (1994 г.): „Колкото безсмислено във физиката звучи понятието дървено желязо, толкова в политиката същото значение има понятието монархофашизъм. Възможно е в една монархия да има фашизъм (Италия например), но никоя уважаваща себе си монархическа доктрина не би допуснала симбиозата между монархия и фашизъм.“

ВОДЕЩИЯТ: Тогава какво беше управлението на цар Борис?

ЗАЩИТНИКЪТ: Ето отговора на проф. Грънчаров: „За разлика от фанфаронските похвати на баща си обаче, Борис много внимателно се ползваше с прерогативите си, държейки, доколкото е възможно, сметка за промените в пулса на обществото. Режимът на цар Борис беше значително по-умерен от този на другите балкански монархии. Така например в българския парламент при „монархофашизма“ съществуваха опозиционни групи и понякога те бяха много силни.
Според мен режимът на Борис много малко наподобяваше съвременните нему тоталитарни и фашистки модели. Много по-близък беше той по същността си до бонапартистките монархии от средата на ХІХ век и особено на техния пруско-германски вариант. Монархът беше начело. Той си назначаваше правителство. На парламента се разрешаваше да гласува бюджета. Всичко това водеше до силно орязване на политическите права на гражданите. В законодателно отношение обаче правата на личността бяха не по-малки от тези в демократичните държави, а спазването им се съблюдаваше дори още по-строго. Става дума естествено за свобода на слово, печат, сдружавания, собственост, образование и т.н.“

ОБВИНИТЕЛЯТ (на Борис): Всичко това е много интересно казано, само че е далече от истината. Особено що се отнася до правата на опозицията и до тези на личността…
По-близо до истината ще бъде, ако кажем, че бонапартистка монархия от пруско-германски вариант е режимът на Фердинанд, но не и този на Борис. И разликата между двата режима не е в това, че Фердинанд е „фанфарон“, а Борис – „внимателен“, тя е същностна.
Фердинанд не се занимава с текущите дела на държавата, той оставя тази „черна работа“ на правителствата, използвайки прерогативите си да ги назначава и сваля, да свиква и разгонва Народното събрание и да взема еднолично съдбовните за страната външнополитически и военностратегически решения. При Фердинанд има полицейщина, но няма тайна политическа полиция. Няма и дискриминация на евреите – те влизат свободно във военните училища, стават офицери (Аврам Таджер стига до чин полковник)…
Борис обаче след 1935 и особено след 1940 г. взема в ръцете си цялото текущо управление на страната…

ВОДЕЩИЯТ: Както казва на Стойчо Мошанов – решава „сам да си връзва гащите“.

ОБВИНИТЕЛЯТ: Именно.
В споменатия вече разговор Мошанов забелязва, че ролята на царя е само да бъде върховен арбитър, държавен глава. „Вижте какво – отговаря Борис, – аз се опитвах да играя тази роля в миналото. Убедих се, че ако в България държавният глава иска да царува, ще трябва и да управлява. Противно ми е обаче да имитирам Хитлер или Мусолини и смятах, че за българските условия едно управление от министри-чиновници, допълнено с парламент, който гласува законите и бюджета на държавата, но без да се намесва в управлението, е най-подходящо. Обаче вие не улеснихте плановете ми. Искате Народното събрание да менторства. ТОВА НЕ МОГА ДА ДОПУСНА!“
Както се вижда, самият Борис опровергава писанията на Грънчаров, че режимът му е „бонапартистка монархия от средата на ХХ век“. Нека Грънчаров и другите апологети на цар Борис ІІІ запомнят добре неговите собствени думи, че „макар да му е противно“, той все пак ще „имитира Хитлер или Мусолини“, т.е. ще бъде цар-фюрер на монархофашистки режим!

ВОДЕЩИЯТ: А защо според вас му е „противно“ да имитира Хитлер или Мусолини?

ЗАЩИТНИКЪТ: Защото, както казва проф. Бар-Зоар, Борис не е фашист и антисемит, а демократ.

ОБВИНИТЕЛЯТ: Ха-ха! Монарх и демократ са взаимно изключващи се понятия, особено при Кобургите.
Противно му е, защото Хитлер и Мусолини са декласирани типове, плебеи и парвенюта, които са заграбили властта незаконно и могат да запазят върховенството си в партията и в държавата само временно и само с терор, а той е „благородник“, „бяла кост“ и владетел „по право“, чието пожизнено върховенство е гарантирано от конституцията. И арената за изява на Хитлер и Мусолини е плебейска – това са улиците и площадите, стадионите и масовите зали, където те устройват своите дивашки митинги и нощни факелни шествия, докато неговата „арена“ са дворецът, парламентът, катедралата, в които се събира „отбрано общество“, а не лумпенска тълпа.

Противна му е „черната“ фюрерска работа – да ръководи лично и непосредствено държавните дела, да следи за всичко и за всички, да дава оперативни заповеди и указания, да свиква заседания и събрания, и т.н. Това не е „царско“ занятие – за този уморителен и унизителен за един аристократ труд монархът си има високо платен слуга – първият министър.

Но в йезуитския език на Борис думите не трябва да се вземат буквално. „Противно ми е“, в случая ще рече още „невъзможно ми е, опасно е“. За Борис не е лесно да имитира Хитлер и Мусолини, защото те са кръвни синове на своите народи и с националистическата си демагогия лесно минават за „патриоти“. А той е чужденец в България, езикът му трудно се обръща да възхвалява нейните светини и национални герои, един Кобург трудно ще мине за „български патриот“. Освен това българите са малък и беден народ с егалитарна психика, те не обичат „фюрерски“ перчения, царски салтанати и пилеене на държавни средства за парадни шумотевици – затова са намразили Фердинанд още преди да им докара двете катастрофи.

Хитлер с Мусолини и Борис са диктатори от различни породи. Първите двама са вълци или тигри, които без страх вървят начело, всяват страх и нападат открито, докато Борис е лисица, чието оръжие е двуличието – и във външната, и във вътрешната политика. Той знае, че присъединяването му към Хитлер е предопределено, но се опитва да заиграва и с англичаните, пред Филов разиграва комедия, че предпочита „болшевизацията“. Поддържа дипломатически отношения с Русия, но погазва неутралитета практически с всяческо съдействие на Хитлер. Прави „приятелски“ жестове към евреите, но предприема чрез правителството си небивала хайка в България срещу тях. Въздиша пред чиновниците си, че трябва да подписва смъртни присъди, но казва на тайния си съветник Лулчев, че като са обесили четирима, настроението му се подобрило…Хитлер и Мусолини секат глави открито, с брадва, а той действа из засада, с кама.

ВОДЕЩИЯТ: И все пак в какво се изразява фюрерството на Борис?

ОБВИНИТЕЛЯТ: Българският цар става и фюрер, защото, въпреки че му е „противно“, взема в свои ръце непосредствено упражняването и на трите власти:

а) законодателната (участва в подбора на кандидатите за правителствени депутати; започва сам да инициира закони, например Закона за защита на нацията – освен че никой закон не може да види бял свят без неговия подпис; дирижира чрез премиера Филов работата, решенията и гласуванията на парламентарната група);

б) изпълнителната (подбира си сам не единствено премиера, но и министрите; одобрява или сам предлага кандидатите за началници в министерствата и в областите, както и във войската, където опознава дори командирите на роти; получава всекидневно информация от министерствата, разузнаванията и от тайните си съветници; свиква всяка седмица в двореца „четворката“ – Филов и тримата ключови министри – на външните работи, на вътрешните работи и на войната – да му докладват за хода на работите и да им дава указания;

в) съдебната (одобрява кандидатурите за съдии и прокурори, които правителството назначава; диктува или санкционира предварително присъдите, които ще бъдат дадени на политическите противници на режима; помилва на доживотен затвор или отказва помилване на осъдените на смърт).

ВОДЕЩИЯТ: Има карикатура от Борис Ангелушев – царят размахва бич с три плетки, на които са изписани имената на трите власти.

ОБВИНИТЕЛЯТ: Само че Борис не размахва бича открито, като Мусолини и Хитлер, а задкулисно. Той действа с тактиката на лисицата, замитайки следите, прехвърляйки отговорността и вината на други.

Понеже в избраното през 1938 г. безпартийно Народно събрание влиза наистина силна – противогерманска и проанглийска – опозиция, на 24 октомври следващата година Борис го разтуря, но не брутално, както е правил баща му, а със следното йезуитско съобщение: „Изключителните времена и събития и голямата загриженост, която те създават, налагат да се провери наново волята на народа и да му се даде възможност свободно да я прояви. С оглед на това правителството помоли Негово Величество да разпусне 24-ото Народно събрание и да назначи нови избори.“

А що се отнася до „самата дума монархофашизъм“, тя съвсем не е „глупост“, както е благоволил да се изрази г-н Симеон Борисов, нито е равна на оксиморона „дървено желязо“, както иска да ни внуши г-н Грънчаров.

Първо, защото както безконституционната или погазващата конституцията монархия, така и властващият фашизъм са форми на държавен абсолютизъм. Второ, защото и еднолично властващият монарх, и фашисткият диктатор служат на едни и същи интереси, имат един и същ неофициален родител, покровител и господар – индустриално-търговската и финансовата олигархия.

Известни са трайните интимни връзки на българския дворец с магнатите Иван Балабанов – на дърводобивната индустрия, на тютюневата – Чапрашикови, на маслодайната – Багарови, на циментовата и строителната – Г. Атанасови, на памучния текстил – Асен Николов, чиято вила в с. Микре, Ловешко, често е посещавана от цар Борис и неговия брат Кирил (титулуван противозаконно и самозван „принц“ и „княз“, защото Търновската конституция определя титли единствено за царя и престолонаследника и постановява: „Титли за благородство и други отличия не могат да съществуват в българското княжество.“) Известни са и връзките на царските министри и другите царедворци с едрите търговци и банкери.

Олигархията няма нищо против диктаторът и монархът да съществуват в симбиоза, при която диктаторът командва, а монархът си запазва трона, но отстъпва на заден план (случаите с „дучето“ Бенито Мусолини и крал Виктор-Емануил в Италия и с маршал Антонеску и крал Михай в Румъния). Тя обаче предпочита цялата власт да бъде в ръцете на един неин довереник, за да бъде диктатурата най-стабилна (случаите с Хитлер в Германия и Салазар в Португалия). Затова не възразява и когато диктаторът провъзгласява страната си за „кралство без крал“, при което той изпълнява фактически и функциите на монарха (случаите с „регента“ Хорти в Унгария и с „каудильото“ Франко в Испания).

В една относително стабилна монархия обаче най-удобно се оказва, когато монархът възприема идеологията на фашизма и проявява амбиция самият той да бъде и цар, и „фюрер“. И още по-удобно – когато този цар е не само етнически германец, т.е. „ариец“, но и личен приятел и довереник на Адолф Хитлер. Такъв именно е случаят с Борис Фердинандов Сакскобургготски. Затова ние можем спокойно да обявим неговия режим след 1935 г. за най-„чиста“, „класическа“ форма на монархофашизъм. А на възклицанието на г-н Симеон Борисов „къде е монархията, къде е фашизмът“, можем да спокойно да отговорим: на едно и също място са те, в бащиния му дворец.

ВОДЕЩИЯТ: Кеворкян забелязва: „В ред писма, дори и официални, бе очертан един кървав образ на цар Борис ІІІ…“

ЗАЩИТНИКЪТ: На това Симеон отговаря: „Всеки има право да мисли както желае и каквото чувства. Ето, в програмата „Добър ден“ по радиото някой се обади и каза, че „при тоз цар Борис“ счупили кокалите на баща му. Може да има такива работи, мисля, че при всеки режим, и при най-демократичния, се случват такива неща, които не обезателно са наредени отгоре и още по-малко се извършват в името на държавния глава.“

ОБВИНИТЕЛЯТ: Такива неща, и много по-страшни, се случват в България не без знанието, а напротив – по силата на закона на самия „тоз цар Борис“ – на Закона за защита на държавата и неговите допълнения.
Тук „тоз цар Борис“ е предвидил за повечето „противодържавни деяния“, включително за разпространяване на позиви срещу правителството – смърт. При „тоз цар Борис“ самопризнанията на арестувания са достатъчно основание за осъждането му, а изтезанията – главно средство за изтръгването им. Публикуван е един „служебен“ наръчник от онова време с описани в него начини за измъчване, прилагани в царската казарма и в полицията. Това е четиво, от което косите на човека настръхват…

ЗАЩИТНИКЪТ: Както отбелязва проф. Милен Семков в своята монография „Фашизмът“, мъчения се прилагат и при режими, които не са непременно фашистки. Според него в България не е имало истински фашистки режим, т.е. който да отговаря на „класическия модел“.

ОБВИНИТЕЛЯТ: Тази иначе богата на информация монография страда от един фундаментален недостатък – тя не разглежда трансформациите на фашистките режими, и по-специално на режима в България в годините на Втората световна война. Този недостатък е фундаментален, защото Борисовият режим именно след 1940 г. достига своята „пълнота“ и „зрелост“, проявява най-открито и най-гнусно своята природа на монархофашизъм от нацистки тип.

Не е задължително един режим да прилича напълно на италианския или на германския, за да бъде признат за фашистки. Важна е същността на режима. Общопризнато е, че по своята същност фашизмът е терористична диктатура на финансово-промишлената олигархия над цялото общество, която се осъществява чрез самовластието на един „водач“ и се прикрива със социална и националистическа демагогия; това е режим, който поробва не само собствения народ, но води агресивни войни, за да превърне в роби и другите народи.

Впрочем, самият Богдан Филов през април 1942 г. излиза по радиото, а после и пред събрание на „елита“ на държавата с правителствена декларация, съгласувана предварително с царя, в която заявява: „Ние възприемаме основните идеи на национал-социализма…Нашият режим е родствен с режимите в Италия и в Германия.“

ВОДЕЩИЯТ: А по какво се отличава българският фашизъм от тези на Мусолини и на Франко?

ОБВИНИТЕЛЯТ: След 1940 г. българският фашизъм е вече от нацистки тип, т.е. по-лош от тези на Мусолини и на Франко. Защото те не превръщат своите евреи в роби и не подписват споразумения с Хитлер да му ги предадат за унищожение…
Докато Мусолини и Франко са начело на независими държави с имперско минало и все още с колониални владения, България е превърната от прогерманската олигархия с помощта на „германците на българска служба“ Фердинанд и Борис в доброволна полуколония на Германия. Така че Борисовият режим е от компрадорски, т.е. националнопредателски тип. Макар да знаят, че Хитлер е тръгнал да изтребва не само евреите, но и славяните, българските монархофашисти стават негови слуги и оръдия. Техните опити да теоретизират, че българският народ не е славянски, не могат да заблудят нацистите, защото пълната доминация на славянската кръв, народностна традиция, език и култура при българите са съвсем очевидни и безспорни.

ЗАЩИТНИКЪТ: Стойчо Грънчаров също казва: „В България не само монархофашизъм, но и обикновен фашизъм нямаше. Правата на личността бяха не по-малки от тези в демократичните държави, а спазването им се съблюдаваше дори още по-строго.“

ОБВИНИТЕЛЯТ: Това би звучало смешно, ако не беше толкова цинично. Доколко Борисовият режим е бил фашистки преди Втората световна война, може да се спори, но аз ще посоча три основни белега, които характеризират фашистко-нацистката същност на този режим след 1940 г. Това са: първо – диктатурата, второ – колаборационизмът, трето – антисемитизмът.

Диктатурата е тотална, тя се осъществява от огромен репресивен апарат начело със зловещата Обществена безопасност. Подпомаган и от казионните организации, режимът следи, шпионира, манипулира и тероризира цялото население. До свалянето на този режим на 9 септември 1944 г. през полицейските участъци, затворите и концентрационните лагери са минали над 200 хиляди действителни или набедени негови противници, убити са от царската войска и полиция над 30 хиляди души, предимно невъоръжени и несъпротивляващи се хора, сред които и 130 деца на възраст от 2- до 18 -годишни.

Колаборационизмът, т.е. доброволното присъединяване на кликата на Борис към бандата на Хитлер, превръща България в неразделна част от „общността“ на фашистките държави, в пряк или косвен съучастник на нацистка Германия в нейната агресия срещу славянския Изток и срещу демократичния Запад – за налагане на фашистки неоробовладелски световен ред.

Антисемитизмът стига до „узаконен“ държавен терор срещу евреите и до кампания за депортирането им в лагерите на смъртта, при която режимът отвлича от домовете им, ограбва и предава на нацистите 11 400 от тях. Забележете, че една трета са деца, включително бебета, а повечето от останалите – жени и старци, мнозина от които болни на легло, извлечени от постелята – за да бъдат след няколко дена задушени и изгорени или превърнати на сапун!
Това е то „най-строгото спазване на правата на личността“, което проф. Стойчо Грънчаров уверява студентите си, че било присъщо на режима на царя-фюрер Борис Трети!

ЗАЩИТНИКЪТ. Проф. Грънчаров твърди, че определението на Борис като цар-фюрер е абсурдно, то би означавало понижаване на монарха в ранг…

ОБВИНИТЕЛЯТ. Вярно е, че монархът има по-висок ранг от водача на фашистите, но само докато те не са завзели властта. След като дойдат на власт, фашисткият „фюрер“ е вече първият човек в държавата, а монархът – негов подчинен с формални протоколни функции. Така е в Италия при „дучето“ Мусолини, в Румъния при маршал Антонеску. Крал Виктор-Емануил и крал Михай съжителстват мирно с диктаторите и ги легитимират, затова можем спокойно да наречем режимите в Италия и в Румъния по тяхно време монархофашистки или по-точно фашисткомонархически. Такива са също режимите на регента адмирал Хорти в Унгария и на генерал Франко в Испания, които провъзгласяват своите страни за „кралства без крал“ и съвместяват функциите на фашистки водачи и на монарси.

ЗАЩИТНИКЪТ. В традицията на „варварските“ народи, както и на християнството и на другите държавни религии, монархическата институция е сакрализирана, монархът е обявен за пратеник и представител на Бога, пред когото единствено е отговорен за делата си.

ОБВИНИТЕЛЯТ. В нацистка Германия виждаме аналогия на всичко това. Фюрерът Хитлер се афишира като пратеник на Провидението, което единствено може да го съди за делата му. Нещо повече – той е обявен от д-р Гьобелс за Бог, партията му – за „църква“, а пангерманизмът – за „нова религия“. Хитлер се прави на абсолютен монарх от времето на робовладелския Рим, от типа на обожествяваните римски императори пълководци и завоеватели на света. В този смисъл може да бъде наречен „фюрер-цар“ или по-точно „фюрер-император“.
Що се отнася до България, от 1935 г. нататък цар Борис, елиминирайки парламента и партиите и завземайки цялата власт, установява един „класически“ монархофашистки режим с цар-фюрер.

ЗАЩИТНИКЪТ. Фюрерът е водач на партия. Както изтъква проф. Грънчаров, „един монарх няма да стане водач на партия, дори и най-тоталитарна, защото той олицетворява единството на цялата нация. А цар Борис дори не е разполагал с такава партия.“

ОБВИНИТЕЛЯТ. И това са повърхностни съждения. Първо, „фюрерът“ също има претенцията да олицетворява единството на цялата нация. В своята книга „Третият райх“, от която през 1923 г. Хитлер черпи идеи за своето движение, Мюлер ван ден Брук, отчитайки провала на монархическата идея, се застъпва за водачи, „които ще поемат от името на народа монархическата функция и ще я продължат за благото на нацията…Ние нямаме нужда да ги питаме към коя партия принадлежат, защото тяхната партия е преди всичко Германия.“ Както е известно, девизът на нацистите е: „Един народ, една държава, един фюрер!“

Второ, фашистка партия в България има – това са легионерите, Съюзът на българските национални легиони. Те искат България да завладее с война Балканите, имат нацисткия пречупен кръст на печата си, обясняват се в любов на Хитлер, поздравяват се с „Хайл Хитлер!“ и вдигната напред дясна ръка. Те реват по улиците: „Смърт на евреите и комунистите!“, бият евреите и чупят с камъни прозорците на жилищата им и витрините на еврейските магазини. Те пеят: „Рим, Берлин и Токио, верни в борбата, скоро ще наложат нов ред на земята!“ и „Ний ще литнем срещу Англия!“ Няколкостотин легионери се записват доброволци за армията на фелдмаршал Ромел – да се бият срещу англо-американците в Северна Африка. (Не заминават, защото междувременно корпусът на Ромел е разбит – б. а.)

ВОДЕЩИЯТ.Тогава защо легионерите не вземат държавната власт?

ОБВИНИТЕЛЯТ. Въпреки домогванията на водачите й, партията на легионерите не успява да узурпира властта, защото както местната компрадорска олигархия, така и Хитлер имат по-голямо доверие на царя-фашист. Легионерите обаче навлизат масово в държавния апарат, в полицията и войската, стават доносници на властта. (По данни на Диню Шарланов от книгата му „Тиранията“, към септември 1944 г. легионерската организация има 18 хиляди организирани членове. По-голямата част от офицерския състав до чин майор споделят нейните идеи). Наистина, Борис не е формалният „главен водач“ на легионерите, дори има конфликти с водачите им, които искат да се покажат по-верни от него на нацистка Германия. Масата от легионери обаче му е лично предана.

ЗАЩИТНИКЪТ. И все пак, що за фашистки режим е това, щом фашистката партия не е на власт, т.е. фактически е дясна опозиция?

ОБВИНИТЕЛЯТ. Първо, водачите на легионите съвсем не са „дясна опозиция“, а единомишленици на Борис, които му съперничат с претенцията, че са по-правоверни и по-способни от него да водят страната по същия път.
Второ, за разлика от Мусолини и Хитлер, които тръгват към властта „отдолу“ и затова се нуждаят от масова партия, Борис не се нуждае от такава, защото той и без това е на върха на властта. Пък и да иска, не може да привлече широки маси, защото – за разлика от Мусолини и Хитлер – не може да им обещае завоюване на чужди страни, плячка и бъдещ статус на господари.

ЗАЩИТНИКЪТ. Проф. Грънчаров пише: „В решаването на ежедневните въпроси на населението служителите специалисти в държавните ведомства, общо взето, се оказаха по-кадърни от предишни партизански назначения. Затова и безпартийните режими получиха сравнително широка обществена подкрепа.“

ОБВИНИТЕЛЯТ. Г-н Грънчаров отново заблуждава читателите си. Този „безпартиен режим“ е режим без опозиционни партии, но не и без властваща, макар и неформална, партия.

Известно е, че идеалът на властващите фашистки фюрери е партията-армия, партията-държава, подчинена на принципа на единоначалието и на безусловната вярност към издигнатия в култ водач. Тъкмо такава неформална партия има Борис – в нея влизат платените хора на режима.

Много се лъже г-н Грънчаров, че Борис се опира на „надпартийни“, т. е. деполитизирани служители и на „чисти специалисти“. От всички тях царят и неговият най-доверен човек, вторият в йерархията – Филов, изрично изискват да се „политизират“ в духа на „приспособения“ към българските условия националсоциализъм. Ето какво казва Филов пред свикания на 12 септември 1942 г. управленски „елит“: „Ние днес нямаме партии, нямаме отделни шефове, отделни водачи, които да представляват различни партийни течения в страната, и следователно, когато говорим, че държавните и обществените служители трябва да се политизират, това значи, че те трябва сами да споделят идеите на режима, идеите на управлението, че трябва да бъдат не само на фронта на държавата, но трябва да бъдат същевременно на фронта на режима, на фронта на управлението. Това, което ние в случая искаме от държавните и обществените служители, то е те да почнат да мислят политически, а не бюрократически.“

С други думи, държавният служител трябва да служи не на конституцията и на народа, а на диктаторския режим, от него се иска да бъде не преди всичко професионалист, а монархо-фашист, прохитлерист и антисемит.

Ето я „партията-ръководителка“ начело с „великия и любим вожд“! Ето я фашистката партия, която монополизира властта и над обществения, и над стопанския, и над идеологическия, и над културния живот в страната, преследвайки и смазвайки всяка проява на опозиционност към режима.

За нарушения на неписания тоталитарен устав на тази неформална монархофашистка и прохитлеристка партия се налагат сурови наказания – бламиране, изключване от групата или колегията, уволнение от служба.

Типичен е примерът с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев и царските депутати, подписали „петицията“ за евреите. Те не нападат върхушката, дори не протестират, а съвсем добронамерено искат да я предпазят от грешка, декларирайки пълната си лоялност – постъпка, която в една демократична партия би се приела за съвсем нормална и допустима. Не обаче и в царската фашистка държавна партия – тук не се допуска въобще критиката, била тя и най-„градивна“, тук има само послушание и безпрекословно изпълнение на височайшата воля. Писмото на депутатите би могло да бъде обявено за „погрешно“ и отхвърлено и толкова. Но не и от фюрера Борис и неговата „дясна ръка“ Филов. С параноична злоба те приписват на своите верноподани депутати „таен заговор“ за сваляне или за „опозоряване“ на правителството и, заплашвайки ги с изключване от парламентарното мнозинство (т. е. от „партията“), ги заставят да се „покаят“ и да оттеглят подписите си.

Да, Борис не е само цар, но и фактически фюрер. Той е фюрер на офицерството и подофицерството, което полага клетва за вярност към него (неслучайно Габровски се хвали в Народното събрание, че антиеврейският закон имал одобрението на 100-хилядния Съюз на запасното воинство), фюрер е на тайната и униформената полиция, която също му се кълне за вярна служба, фюрер е на всички държавни служители, на реакционните чиновници и кметове.

Борис е фюрер на казионните, финансирани и контролирани от държавата организации – на първо място на „Бранник“, която подражава на „Хитлерюгенд“. (Държавата дава на „бранниците“ униформа с нож на колана, те минават предвоенна подготовка, а когато царят прави преглед на строя им, викат „Ура!“ с ръка, изпъната напред по нацистки.)

Българският цар не е само цермониална фигура, каквито са днешните европейски монарси, той не само е заграбил цялата власт – държавната пропаганда (вече има не само „дирекция за печата“, но и „дирекция на пропагандата“) насажда култ към личността му на „върховен водач“, „обединител“ и „спасител“ на нацията. Създаден е и се изпълнява химн за особата му – „Боже, царя храни“. „Избраното“ с полицейски произволи парламентарно мнозинство го посреща с „Ура!“, изслушва тронното му слово на крака и го изпраща с овации. Тонът на неговите речи също е „фюрерски“ – патетично-агресивен и назидателно-директивен. Има запазени записи – можете да го чуете.

ВОДЕЩИЯТ. А откъде според вас идва това високо самочувствие у „тихия“ и „скромен“ Борис?

ОБВИНИТЕЛЯТ. Това високо самочувствие Борис получава, след като неговият политически приятел Хитлер става през 1933 г. самовластен господар на Германия. Хитлер му дава да разбере, че цени високо верността на Кобургите Фердинанд и Борис към първата им родина и към самия него и залага на царя-„ариец“, а не на претендентите за диктатори от „долен“ славянобългарски произход като генерал Христо Луков или Александър Цанков.

ЗАЩИТНИКЪТ. Борис Трети има репутация на „народен цар“. В цитираната вече пропагандна брошура пише: „Негово Величество има дълбоко отзивчива душа. Той никога не остава чужд към страданията на другите.“ И се разказва как веднъж автомобилът на царя настигнал селска кола, затънала в дълбоката кал, как царят спрял и като разбрал, че селянинът бърза да откара в болницата ранения си син, лично помогнал да бъде измъкната колата му от калта.
В книгата си „Възмездието“ Иван Пауновски цитира думите на престарелия камериер на царя Свилен: „Не ме е обиждал никога. Беше винаги внимателен с прислугата. Когато лежех в болницата, дойде да ме види.“

ОБВИНИТЕЛЯТ. Е да, както повечето съвременни диктатори и Борис се стреми да си създаде репутация на „народен“. И Пауновски го казва: „Това сведение го давам, защото потвърждава у Борис Трети главното: да бъде в очите на простите люде в царството упование за добросърдечност. А желязната ръкавица, с която управляваше и трепеше, той я нахлузваше на чужди ръце. Виждал съм смъртна присъда на войник, защото откраднал от казармата две-три консерви и ги изнесъл за съпротивата.“

Борис обаче едва ли е „скромен“ – той е силно комплексиран. Ето какво е говорил на своя съветник и душеприказчик Лулчев: „Ти искаш от мене големи работи, аз не мога, аз съм роден кърпач, аз съм човек скопен и смачкан от моя баща.“

Борис не може да не носи товара на „фамилния грях“, да не живее с чувството на вина за тежкия провал на баща си, с чувство за незаслуженост на престола и със страх от народа, комуто династията е докарала толкова беди. Затова е принуден да бъде популист – не устройва дворцови пиршества като баща си Фердинанд, появява се на парадите и церемониите в униформа на „обикновен“ генерал, качва се на локомотив да кара влак, обикаля страната инкогнито, облечен като обикновен гражданин и придружен само от шофьора си, спира се на пътя да разговаря с някой селянин, прави дребни благодеяния на бедни поданици.

Тази принудена „скромност“ на Борис обаче е временна. След като е „обединил“ България, неговото самочувствие започва да расте, обзема го присъщата за Кобургите мания за величие. От цитираната публикация на д-р Генчо Камбуров научаваме, че както по време на Балканската война баща му си приготвя каляска и маршалски жезъл, като сам се нарича „император на Ориента“, така и Борис си поръчва маршалски жезъл, който да му се връчи на 3 октомври 1943 г. – по повод 25 години от „възшествието“ му на трона. Жезълът е украсен със злато, сребро, платина, 68 смарагда, 36 рубина и 167 брилянта. Правителството на Багрянов плаща за поръчания подарък 5 милиона лева, макар че той, поради смъртта на царя, се оказва излишен. Кобургска суета, която струва скъпо на България!

Да видим обаче какво пише за него собственият му адютант и негов личен приятел Първан Драганов. „Царят – отбелязва Драганов в своя дневник – е наклонен към тероризъм“ и „колкото повече човек се оставя на неговия терор, толкова той става по-жесток“. Лулчев, съветникът на Борис, пише, че след като Хитлер затъва във войната срещу Русия, царят често изпадал в душевни депресии, говорил, че иска да се самоубие, но след поредната екзекуция на антифашисти настроението му се подобрявало, казвал: „Виждате ли, като обесиха четирима, работата потръгна.“

ЗАЩИТНИКЪТ. Симеон Втори е на друго мнение по този въпрос. Кеворкян го пита: „Все пак доста смъртни присъди са подписани от името на цар Борис ІІІ. Това не Ви ли е създавало чувството за вина?“

Симеон отговаря: „Би трябвало да бъдат преброени лично от него колко са издадени. Той е имал една техника в такива случаи – вземал и задържал присъдата, защото конституцията предвиждаше за смъртни присъди царят просто да преподпише онова, което министърът на правосъдието е подписал. И той тогава запазвал в чекмеджето си тия присъди, изчаквал някой народен празник и помилвал хората.“

ОБВИНИТЕЛЯТ. Тези твърдения са колкото наивни, толкова и неверни. Конституцията постановява: „Князът има право да смекчава или да отменява наказанията спроти начина, който е определен в правила на криминалното съдопроизводство.“( Чл.14) и „Князът има право за помилование в криминалните дела.“( Чл.15). След 19 май 1934 г. с изменение в Закона за углавното съдопроизводство е дадено право на министъра на правосъдието да предлага помилванията на осъдените на смърт, но това съвсем не означава, че царят трябвало „просто да преподпише онова, което министърът на правосъдието е подписал“. Царят е този, който решава окончателно кой да бъде умъртвен и кой да живее.

Трудно е, разбира се, „да се преброи колко смъртни присъди лично от него са издадени“, но това не е и необходимо, защото щом той назначава и министъра на вътрешните работи, и съдиите, ясно е, че те ще подготвят такива обвинителни материали и ще постановяват такива присъди, каквито са желани от двореца. Затова е прав Димо Казасов, който отбелязва по повод осъждането на поета Никола Вапцаров: „Един царски знак и съдът не би дръзнал да издаде смъртна присъда“. Трудно може да се възрази и на Константин Муравиев, който пише, че „Борис носи лична отговорност за всички злодеяния, извършени по време на неговото царуване.“

ВОДЕЩИЯТ. Биографът на Борис Трети Алберт Леверсон пише, че само за три месеца – от юни до август 1942 г. – царят е отхвърлил молбите за милост на 60 осъдени на смърт за „противодържавна дейност“. Какви са тези хора и какви престъпления са извършили?

ОБВИНИТЕЛЯТ. Обесените или разстреляните с неговата резолюция са предимно младежи – студенти, които са говорили срещу подчиняването и ограбването на България от Хитлер, работници, които са вършили саботаж в предприятия, работещи за нацистка Германия, войници, които са изнесли от казармата малко патрони или провизии за партизаните. Сред тях е 19-годишният евреин Мико Папо, който е заловен при опит да застреля един ревностен сътрудник на Гестапо, виновен за гибелта на мнозина участници в съпротивата. Сред тях е също известният още тогава като талантлив поет Никола Вапцаров.

ЗАЩИТНИКЪТ. И все пак мнозина осъдени на смърт са помилвани от царя.

ОБВИНИТЕЛЯТ. Вярно е, че има и помилвани, но, както отбелязва Иван Пауновски, „като знаем за какво навремето осъждаха хората на смърт, замяната с доживотен затвор бе също така чудовищно престъпление. Царят помилвал обикновено на доживотен затвор.“

ЗАЩИТНИКЪТ. Царят все пак разреши избори за Народно събрание, в които народът избра предимно депутати, подкрепящи правителството.

ОБВИНИТЕЛЯТ.Парламентарното мнозинство, което акламираше монарха-диктатор, беше нелегитимно, защото бе „избрано“ при забрана на всички партии, при свирепа цензура върху печата, при груби полицейски насилия върху опозиционните кандидати и техните избиратели. Регентите, поели властта след смъртта на царя, също бяха незаконни, защото не бяха избрани от Велико народно събрание, а Кирил, братът на починалия цар, съгласно конституцията изобщо не можеше да бъде регент…

ВОДЕЩИЯТ. Верни ли са твърденията, че ръководената от Георги Димитров съпротива срещу режима на цар Борис ІІІ е незаконна?

ЗАЩИТНИКЪТ. Според проф. Грънчаров „единственият законен начин за противопоставяне на властта беше легалната опозиционна дейност.“

ОБВИНИТЕЛЯТ. Противопоставянето на властта по легален начин беше невъзможно. В парламента на опозиционните депутати думата или изобщо не се даваше, или безцеремонно се отнемаше. През 1938 г. царското мнозинство отне депутатския мандат на земеделския лидер Никола Петков, който се опитваше да защитава потъпканите конституционни права на българските граждани. По същата причина през лятото на 1941 г. левите депутати бяха отстранени от парламента и затворени в концлагери. Всяка акция срещу режима извън парламента, била тя и мирна, беше смазвана незабавно от полицията. Така че когато в страната е установена въоръжена противоконституционна диктатура, народът има и морално, и законно право също да грабне оръжието. И двойно повече, когато тази диктатура служи на чужда сила, т.е. върши национално предателство.

ЗАЩИТНИКЪТ. Както пишат Йордан Андреев и другите автори на учебника по История и цивилизация за 11-и клас (учебник, одобрен от Министерството на образованието и науката и издаден през 2002 г.), „започнатата от комунистите въоръжена борба е борба срещу собственото правителство“. Тази борба „се различава от антифашистката съпротива, разгърнала се в окупираните от хитлеристите европейски държави. Защото България е съюзник на оста Рим – Берлин -Токио и не е окупирана държава.“ С други думи, участниците в българската съпротива са противодържавни престъпници, терористи!

ОБВИНИТЕЛЯТ. Страхотна логика! Само че някои единайсетокласници сигурно ще се изкушат да запитат тези „историци“ дали борбата срещу диктатурата на Хитлер в самата Германия и срещу диктатурата на Мусолини в самата Италия, която също е борба срещу „собственото правителство“, може да се смята за антифашистка съпротива или тя също е „терористична противодържавна дейност“, която заслужено е наказвана със смърт? И ако правителството на цар Борис е било съюзник на агресора Хитлер, т.е. негов помощник и съучастник в злодеянията срещу човечеството, както и в поробването и ограбването на самата България, то по силата на коя логика и на кой морал това правителство е трябвало да бъде „щадено“? И още, след като цар Борис е обявил с нищо непредизвикана война на САЩ и Великобритания и след като съюзниците са изпратили своя военна мисия при българските партизани, членовете на която се сражават рамо до рамо с партизаните срещу царските пронацисти, то тези западни офицери също ли са „терористи“? В целия демократичен свят като терористи се клеймят нацистите и техните помагачи, а борците срещу нацизма и пронацизма се славят като патриоти и национални герои. Само в днешна България виждаме обратното! Лъжата и безчестието обаче не могат дълго да тържествуват, защото българската съпротива бе „узаконена“ и от демократичния Запад, който я призна за част от световния антинацистки фронт, изпрати в нейния щаб представители за свръзка, подпомагаше я с оръжие, а след войната, при подписване на мирния договор с България, взе под внимание нейния принос за разгрома на Хитлер и не наложи исканите от крайните националисти в някои съседни страни свръхтежки санкции на страната ни. Такава е историческата истина и тя трябва да бъде призната от всеки, който държи да бъде добросъвестен историк или почтен политик.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук