МАЛКО ЗВЕЗДНИ МИГОВЕ И МНОГО ПОКРУСИ В НАЙ-НОВАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ

0
247

Авторът е доцент, доктор по икономика. Бил е преподавател в различни висши учебни заведения. Има три издадени книги: „Елитност в професията“, „Елитарни теории за развитието на обществото“, „Умеете ли да се държите в обществото“, както и учебник по икономика на труда за студентите от Нов български университет. В периодичния и научния печат има над 4500 публикации.
Същинската най-нова история на България започва през 1885 г., когато се извършва Съединението. Тогава се поставя началото на обединяването на българското население на Балканския полуостров. Извършено по заветите на Левски и осъществено от най-запалените родолюбци от рода на Захари Стоянов, майорите Николов и Николаев, кап. Паница, Продан Тишков (Чардафон Велики), с него за първи път се доказва, че българският народ със собствени сили може да решава своите национални въпроси. Разбира се, условията, при които е действал Левски (главно в периода 1868-1873г.), и тези в навечерието на Съединението (1879-1885г.) са доста различни. Левски наистина е бил Апостол. Той обикновено сам е кръстосвал поробена България надлъж и нашир, основавал е комитети и е давал указания за техните действия. По това време страната ни е била част от Османската империя, в която на практика българите са нямали почти никакви права. На българска територия постоянно са били разположени около 60 хил. редовни турски войници (низами), много добре въоръжени не само с ръчно огнестрелно оръжие, но и с артилерия. Освен това турската власт е имала своя милиция (заптиета), която е наброявала към 35 хил. души. На трето място е въоръженото цивилно населние с мюсюлманско вероизповедание, т. нар. башибозук, в който са се включвали не само турци, но и татари, черкези и други преселници от завладените от руснаците територии. По численост те са били между 80-90 хил. до 120-130 хил. Ето срещу каква военна сила Левски е трябвало да подготви българския народ за стълкновение с цел постигане на неговото освобождение.

Това е главното обяснение на обстоятелството, защо България не е успяла със собствени сили да направи първите успешни стъпки за своето освобождение, както това е станало в Гърция, Сърбия, Черна гора и Влашко. Всички тези страни са били периферни в границите на Османската империя, т. е. те са имали известен тил, докато България е била анклав. Поради това всяка една от тях е имала един фронт с Турция, а България е била обградена от всички страни. При това Гърция, Сърбия, Черна гора и Влашко са били подпомагани с доставки на оръжие от Англия, Австро-Унгария и Русия, докато българските селяни и занаятчии е трябвало буквално да късат от залъка си, за да отделят средства за закупуване на пушки и пистолети.

И още един многозначителен факт. След войните с Наполеон, в които Русия изиграва решаваща роля за неговото разгромяване, тя е призната за велика сила и й се дава свобода на действие да осъществява самостоятелна политика в Европа и преди всичко на Балканите, което тя прави в действителност. Особено показателен в това отношение е походът на ген. Дибич Забалкански. През 1828 г. с 60-хиляден отряд той преминава Дунав западно от Силистра и с бърз преход достига Стара планина. Докато се подготвя за по-нататъшни действия, установява своята квартира в Котел. Тогава Раковски организира български отряд от 500-600 души и отива при ген. Дибич с молба хората му да получат оръжие и да се сражават заедно с руските войски. Вместо това Раковски е арестуван и му налагат да разпусне отряда. След кратък отдих руснаците продължават своето настъплнение. Преминават Стара планина (затова Дибич е наречен Забалкански) и след няколко сражения с турците достигат до Одрин и влизат в града. Османската империя моли за спиране на войната и в резултат на това се сключва Одринският мирен договор. Според него се признава независимостта на гръцкото кралство, а Сърбия, Черна гора, Влашко и Молдова са обявени за васални княжества.

Само положението на България остава неуредено. Единственото, което Дибич предлага на българите, е, че тези, които желаят, могат да натоварят имуществото си на коли и каруци и заедно с руските войски да се оттеглят в пределите отвъд Дунав. Разбира се, това не е било решение на ген. Дибич, защото той е изпълнявал указанията на императора и на правителството. А защо те са били такива? Главно поради две причини. Първата е, че според руската имперска политика Балканският (наречен още Източен) въпрос трябва да остане открит, което да дава основание на Русия да продължи да играе решаваща роля в неговото разрешаване. Втората е, че крайната цел е установяването на руски контрол върху проливите между Черно, Мраморно и Средиземно море.

За постигането и на двете цели всъщност се води Руско-турската война през 1877-1878 г. Тогава обаче условията са били значително променени. Поради поражението си в Кримската война (1853-1856 г.) на Русия са наложоени редица ограничения, за спазването на които главни сторонници са Англия и Франция. При подготовката и провеждането на войната през 1877-1878 г. Русия успява да спечели благосклонния неутралитет на Германия, но проявява неблагоразумието да подпише договорености с Англия и Австро-Унгария, които не са в нейна полза. Така дори бъдещата £ победа предварително се обезсилва. Последната грешка, която прави, е, че руските войски не влизат в столицата на Османската империя. Защото съвсем друго е, ако е бил сключен не Санстефански, а Истанбулски мирен договор. Тогава пазарлъкът на Берлинския конгрес би бил не за бъдещето на България, а за това на Турция.
Грешките на българските управляващи

Защо правим това обширно отклонение от най-новата история на България, която определихме,че всъщност започва от Съединението? Защото подобни грешки тогава прави и българското правителство. Вероломно нападнати от Сърбия, която буквално е сразена от младата българска армия, ние не сме се възползвали от ситуацията и прилагането на обичайното военно и международно правило, че всеки победител трябва да получи компенсации. С войната срещу България Сърбия е целяла да завоюва наши земи, села и градове, като дори е смятала, че в тях се включва и София. Но понеже претърпява поражение, българските войски навлизат в сръбска територия и стигат до Ниш и Пирот. По това време населението в тях е 46% българско, 36% сръбско и 19% мюсюлманско и циганско. В този момент крал Милан се обръща за помощ към Австро-Унгария, която отправя предупреждение към България, че ако войските £ не се оттеглят на предишните граници, ще се изправят срещу нейни. Управниците в София се подчиняват, въпреки че според данни на младото ни военно разузнаване Австро-Унгария всъщност не е имала сериозни намерения да влезе във военен конфликт с България. Още повече че Англия и Франция, които по това време имат противоположни интереси с Русия, която решително се обявява срещу Съединението, защото то не е съгласувано с нея, всъщност са подкрепили нашата кауза.

Германия пък направо я приветства и още тогава е определила българите като прусаците на Балканите и започва да търси връзки за сближаване с тях. Контактите значително се активизират след идването на Фердинанд в България като неин княз. Българската армия се въоръжава с германско оръжие, което значително повишава боеспособността й. През 1903 г. всеки втори войник е с пушка „Манлихер“, която по това време се смята за една от най-добрите. Почти всички картечници са „Шварцлозен“, а оръдията са „Круп“. В Княжево се построява фабрика за производство на патрони, гранати, снаряди и мини по немски образец. В Съединена България редовната армия наброява 110 хил. души, а на военен отчет се водят 480 хил., които са преминали обучение за боравене с оръжие. При обявяване на независимостта на България през 1908 г. един от аргументите за възможностите за неутрализиране на реакцията на Турция е, че страната може да мобилизира към 600 хил. мъже за отбрана, а ако се наложи и за нападение.

Когато през 1912 г. започва Балканската война, България сформира три армии с обща численост 608 хил. души и с 1116 оръдия. За сравнение Сърбия влиза във войната със 175 хил. души и 300 оръдия, Гърция — с 90 хил. души и 244 оръдия и Черна гора — с 30 хил. души и 140 оръдия. Настъпват звездни мигове за България като държава, за народа и войската, най-бляскавият от които е превземането на Одрин на 13 март 1913 г. Настъпателните действия продължават и българските войски достигат до Чаталджа (на 40 км от Истанбул). Турция е принудена да моли за спиране на военните действия, в резултат на което на 17 май 1913 г. се подписва Лондонският мирен договор, според който на съюзниците се отстъпват всички земи западно от линията Мидия — Енос. Това дава възможност България да разшири своите граници и да включи в тях всички сънародници от Одринска и Беломорска Тракия и Родопите. Предвид забележителните победи на българските армии, които имат основен принос за победата над Турция, съюзниците нямат никакви претенции земите от линията Мидия — Енос до устието на р. Места да се присъединят към българската държава.

Възниква обаче спор за подялбата на Македония. С двустранния договор между България и Сърбия отпреди започването на войната са определени безспорна и спорна зона. За България безспорна зона е била по-голямата част от Южна Македония, включваща Охрид, Битоля, Прилеп, Дойран, Струмица, Велес, Щип и Царско село (впоследствие прекръстено на Делчево). Спорната зона обхваща Дебър, Скопие и Крива паланка. Докато обаче българските армии воюват главно в Одринска и Беломорска Тракия, където се намират основните турски сили и дават многобройни жертви, съюзниците Сърбия и Гърция се сражават с малоброен противник и с минимални загуби овладяват турските владения на запад от устието на р. Струма. Така те се настаняват не само в спорната, но и в безспорната за България зона. Нашите войски са овладели трайно само територията на сегашната Благоевградска област (тогава Горна Джумая) и Струмица.

Наш кавалерийски отряд първи влиза в Солун, но съобразявайки се със съюзническите договорености, не се установява в него. Броени часове след като го напуска, гръцките войски го завземат. Българското правителство отправя искания към съюзниците да се оттеглят от определената за нас безспорна зона в Македония, но те не дават отговор и продължават военното си присъствие в нея.

Според предварителните договорености, при положение че възникнат териториални спорове, се е предвиждало арбитър да бъде руският император. Но вместо да се обърне към него, Фердинанд, който в ролята си на държавен глава по време на войната е иззел почти всички функции на правителството и на армейското командване, дава заповед за нападение срещу войските на съюзниците. За целта всички български военни части са изтеглени от турския фронт и са хвърлени срещу обединените сили на Сърбия, Гърция и Черна гора. Понесла тежки загуби в жива сила, оголяла и обосяла, българската армия се изправя срещу почти напълно запазилите силите си сръбски, гръцки и черогорски войски. При това те са били нахранени, облечени, обути и снабдявани с оръжие и боеприпаси от чужбина, главно от Австро-Унгария.

България търпи поражение в Междусъюзническата война. Но от това се възползват и други държави. Турция денонсира едностранно Лондонския мирен договор и нахлува в Одринска Тракия, като подлага на изтребление населяващите я българи. Оцелелите, изоставяйки домове, имоти и покъщнина, в бежански кервани се добират до пределите на стара България (в границите отпреди Балканската война). Румъния се възползва от положението и също предприема военни действия срещу България. Нейни войски достигат до Враждебна и заплашват да превземат столицата. Сключва се мир, съгласно който към Румъния се присъединява Южна Добруджа, в която се намират Добрич, Силистра и Тутракан. След Междусъюзническата война България запазва единствено новопридобитите територии в Горна Джумая, част от Родопите, Струмица и излаза на Бяло море между устията на реките Места и Марица.

Това е основание да се обяви, че страната е преживяла национална катастрофа. В Балканската и Междусъюзническата война страната ни е дала 85 хил. убити и 130 хил. тежко ранени, от които 29 хил. остават инвалиди за цял живот.

Най-тежко обаче на българския народ се отразява крушението на непостигнатите национални идеали, за осъществяването на които той с хора и ръченици е изпращал мъжете на фронтовете, а жените и децата са поемали грижата да орат нивите, да ги засяват и жънат. При това голяма част от добитъка е мобилизиран за нуждите на войската и селяните са принудени да се впрягат в ралата и да въртят диканите. Въпреки това, при тези изключително тежки условия, през 1913 г. реколтата от зърнени храни е 6,8 млн. т, от които половината се продават като износ. България присъства на балканския и европейския пазар още с износ на дървесина, кожи, мед, свинско, телешко и птиче месо, розово масло, зеленчуци и плодове. Главната полза от това не е за производителите, тя се извлича от прекупвачите и търговците. Все пак и за селяните остава по някое и друго левче.

Изострянето на европейския конфликт и участието на България в него

Докато на Балканския полуостров обстановката временно се е успокоила, то в европейски мащаб назряват съдбоносни събития. Сформират се, от една страна, Антанта, в която влизат Англия, Франция и Русия, а от друга — Троен съюз в състав Германия, Австро-Унгария и Италия. Отношенията между двете групировки са крайно изострени и само се чака искрата, която да възпламени военен конфликт между тях. На пръв поглед няма основание за съперничество в Европа. Великобритания владее Английските острови, Ирландия и Гибралтар. Австро-Унгария се разпростира върху голяма част от Централна и Източна Европа. Германия е постигнала своето обединение. Русия владее Прибалтика, Финландия и част от Полша. Конфликтната точка са колониите, от които се извличат огромни богатства, а те са притежание предимно на Англия и Франция, отчасти на Белгия, Холандия, Португалия, Испания.

В началото на ХХ в. Германия става първа индустриална сила в Европа и търси пазари за своята продукция. Тя има само две африкански колонии — Того и Камерун, и няколко тихоокеански владения — Маршалови, Мариански и Каролински острови, както и присъствие в Китай, но амбициите й са много по-големи. Претенциите на Италия са за владения в Северна Африка — на първо време Етиопия и Либия. Австро-Унгария няма колониални амбиции, но иска да запази европейските си владения.

А какво търси България? Единствено реванш спрямо съседите си. Но вместо да избере за обект Турция, която се присъединява към Тройния съюз, и тя се включва в него и така има възможност за разчистване на сметки само със Сърбия, Гърция и Румъния. Това е съдбоносна грешка, защото страната ни се включва в коалиция само от пет държави, които впоследствие остават четири, защото Италия преминава на страната на Антантата, срещу целия свят. През Първата световна война Германия, Австро-Унгария, Турция и България воюват срещу 29 страни от Европа, Америка, Азия и Австралия плюс много колонии, които са източник главно на жива сила. Въпреки това България, която воюва самостоятелно срещу Сърбия, Гърция и Румъния, постига редица военни успехи. За кратко време северната армия нанася редица поражения на румънците, завладява цяла Добруджа, преминава Дунав и достига покрайнините на Букурещ. Така Румъния е извадена от войната, а българските части се озовават на фронт с руските войски на река Прут. До сражения с тях не се стига, а след революцията от февруари 1917 г. започва побратимяване между български и руски войници.

В същото време нашите армии нанасят големи поражения на сърби и гърци в Македония. От пълен разгром ги спасява нареждането на германското върховно командване да се прекрати преследването им. Остатъците са натоварени на кораби на Антантата, които ги превозват на остров Корфу. За да спаси положението, Антатата изпраща срещу българите английски и френски войски, сред които има многобройни колониални части. Германия, Австро-Унгария и Турция не ни оказват никаква помощ с военна сила. Нещо повече — след 1916 г. са почти преустановени доставките на оръжие и боеприпаси от Германия и така дори годните оръдия и картечници са оставени с малобройни комплекти от снаряди и патрони. Освен това е сериозно нарушено снабдяването с облекло, ботуши, дори и с храна. Още през 1916 г. войниците са облечени с дрипи, ходят с галоши, а някои дори с налъми. В повечето части вместо пшеничен хляб се дава просеник. В края на 1917 г. по численост българските войски на Южния фронт са два и половина пъти по-малобройни от тези на противника, който при това е отлично снабдяван с боеприпаси, храна, облекло и обувки. Въпреки това те удържат позициите си до септември 1918 г., когато става пробива при Добро поле.

Това е капката, която е преляла чашата на войнишкото недоволство, съществуващо още от първите години на войната. В този момент то придобива характера на въстание. Разгневените войнишки маси превземат главната квартира на армията в Кюстендил, а в Радомир обявяват България за република. След това с влакове се отправят към София, за да потърсят разплата с виновниците за създалото се положение. При Владая те са разгромени от германски части, юнкери и полиция. Малко след това идва краят на Първата световна война.

С Ньойския договор победителите налагат тежки условия на победените, но най-потърпевша е България. Тя губи излаза си на Бяло море, Струмица и Западните покрайнини. Освен това на страната ни се налагат жестоки контрибуции и репарации. Съгласно чл. 121 на Ньойския договор България трябва да заплати 2,250 млрд. златни френски франка репарации. На вече създадената Югославия трябва да се предадат 5000 коня и 4000 вола, на Гърция — 2000 коня и 1000 вола, на Румъния — 800 коня и 600 вола. На Гърция се дават българските земи в Беломорска Тракия уж под формата на временно управление като гаранция, че България ще изпълнява условията на Ньойския договор, но за всички е ясно, че това е само прикритие, зад което принадлежността на тези земи окончателно става гръцка. И това при положение, че през 1913 г. тогавашният премиер Вензелос смята, че страната му не може да има абсолютно никакви претенции за тях, защото те са с преобладаващо българско население.

Румъния премества границата си в Южна Добруджа с няколко десетки километра навътре в българска територия. (Впрочем и Румъния през 1878 г. не е искала нито педя от добруджанската земя, защото власите тогава там са били само 2% от населението, докато българското е било над 80%. Но както казват, апетитът идва с яденето.)

На всички е ясно, че България е претърпяла втора национална катастрофа, която е много по-тежка от първата. По-големи са и загубите в човешки ресурси. През Първата световна война страната ни дава 118 хил.убити и 190 хил. ранени, от които инвалиди за цял живот остават 34 хил. Оцелелите се завръщат в селата, където оборите са изпразнени поради реквизицията за нуждите на армията и вече започналото изземване с цел да се изпълнят контрибуциите.

При обсъждането в Народното събрание на наложените непосилни задължения, Стамболийски с болка и гняв заявява: „За всичко ще плати народът. Нека плаща, щом като през 1915 г. не направи революция.“ Какво е имал предвид земеделският водач? След обявяването на мобилизацията са били въоръжени голяма част от селяните. Стамболийски смятал, че това е подходящ момент те да съборят монархията, да обявят република, която да се присъедини към Антантата или да остане неутрална. Друга е била позицията на тесните социалисти. Те са смятали, че изобщо не трябва да се води война. Така двете най-масови партии хем не са намерили общ език, хем не са направили нищо съществено за организиране на своите членове и съмишленици за предприемане на радикални действия.

Обстановката в страната след двете национални катастрофи

Така или иначе обаче реалностите трябва да се приемат. В България те се отразяват и върху изострянето на политическата ситуация. От 1918 до 1923 г. буржоазията е в отстъпление. Монархическата институция също е притисната. Създаден е крехък, неустойчив селско-работнически съюз, който още през 1921 г. окончателно се разпада, поради неадекватни действия на водачите на двете крила на народа. От това се възползва вече фашизиралата се част от буржоазията, която използва като свое оръдие офицерството и подкрепата на царя. Следват Деветоюнският преврат, потушаването на Септемврийското въстание, кървавият терор. В България е избита голяма част от интелигенцията. С това макар и временно се решава въпросът за властта, но не и този за успешното съществуване на държавата и обществото.

България изпада в перманентна икономическо-финансова криза, която е започнала още във военните години. През 1912 г. е отменено златното покритие на лева. Поради обезценяването на парите, цените на стоките растат, но все още пълзящо. Така цената на един хляб, който през 1911 г. е струвал 4 лв., през 1915 г. достига 7 лв. За сравнение надницата през 1911 г. е 20 лв., а през 1915 г. — 22 лв. Положението става критично след войната. Народното събрание определя минимална работна заплата от 180 лв. или надница от около 8 лв. По това време хлябът вече струва 9 лв., кило фасул — 17 лв., а кило свинска мас — 40 лв. Заплатите на чиновниците се изплащат на тримесечие с малки месечни аванси, а на работниците, ако има пари.

По закон е казано, че цените на хранителните продукти не могат да надвишават осем пъти довоенните. В същото време следвоенният курс на лева трябва да се умножи 50 пъти, за да се изравни с курса му през 1912 г.

Почти без значение остава и решението на Народното събрание от 1 юли 1919 г. да се въведе 8-часов работен ден. Той става задължителен само за държавните учреждения и предприятия. В частните работният ден може да бъде и 10-12 ч., с условието да се заплаща допълнително времето над 8-те часа. Капиталистите се оправдават за неспазването на закона с това, че нямат пари. Това просто няма как да е вярно, щом като за времето от 1913 до 1920 г. броят на леките коли се увеличава осем пъти, строят се луксозни къщи и вили.

Финансите на държавата обаче са наистина в окайващо състояние. Държавният дълг надхвърля 12 млрд. лв., а приходите за 1918 г.са 418 млн. лв. От тях 43 млн. лв. са от преки данъци, а 171 млн. лв. идват от косвените. Останалото се събира от железниците, пристанищата, пощите, митниците, телеграфите и държавните мини. По силата на Ньойския договор армията трябва да се съкрати, а поради липса на пари се налага уволнението на 65% от държавните служители. Поголовно се съкращават учители, библиотекари, журналисти. Примката на безработицата е стегнала цялата интелигенция.

В същото време правителството плаща огромни хонорари на чуждестранни експерти — французи, англичани, белгийци, които обаче не дават никакви разумни заключения за излизане от тежкото положение. Единственото, което препоръчват, е да се взимат нови външни заеми. Но дори това вече е невъзможно, защото няма какво да се заложи, за да се получат кредити.

Затова правителството обявява подписка за всенароден заем при 6% лихва. Той обаче се проваля напълно, защото почти никой не подкрепя начинанието. Затова се приема Закон за принудителен заем при 5 на сто лихва. Понеже и той не води до успех, в обращение се пускат съкровищни бонове по 5000 и 10 000 лв. Това на практика означава много висока девалвация. Дори случайно останали след настъпилите тежки времена някакви спестявания у населението са напълно обезценени. В тези условия успешно виреят лихвари, гешефтари, търговци, прекупвачи. Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, има бум в създаването на банки. Само през 1918 г. са се появили Централна, Дунавска, Лозарска, Розова, Спестовна, Тракийска, Промишлено-търговска, Борсово-спомагателна, Българска, Княжеска, Българска-квартирна, Селска, Родопска и още куп други. Сградите им са украсени с изящни гипсови орнаменти, фронтони и корнизи в стил виенски барок, месинг, никел и неръждаема стомана, а мраморът е задължителен.

Във времето на крайно изострени социално-класови противоречия правителството и царят се опитват да провеждат политика на популизъм. Министерският съвет непрекъснато издава декрети и разпореждания за справяне с продоволствената криза. Така например се отпускат пари за доставката на сто хиляди каси газ, сапун и други най-необходими стоки, които трябва да се разпределят между населението. Средствата са изплатени на доставчици, но в наличност се оказват по-малко от 1/3 — някъде към 28 хил. каси. Обяснението е ясно и просто — парите са потънали в нечий джоб. Това е масово разпространена практика. Като най-известен аферист в операции с държавни доставки се сочи Христо Ив. Гендович, който е монополизирал снабдяването с брашно и захар. Но вместо да бъде санкциониран, политиците му се подмазват, за да финансира тяхната дейност.

За да спести разходи и да подобри поне с малко външнотърговския баланс, правителството забранява вноса на 122 вида стоки, които са определени като луксозни (в списъка се включват музикални инструменти, козметика, та дори ръкавици и четки за дрехи). Забраната не се отнася за царския двор, но Борис III обявява, че ще се придържа към нея. За разлика от баща си, той е ограничил почти всякакви празненства, приеми и други от подобен род, като непрекъснато подчертава, че при настъпилите тежки условия, всички трябва да изпитват лишения. Така например на 28 ноември 1918 г. на аудиенция с членовете на Министерския съвет, след която следва вечеря, на министрите се поднасят само по две пържени яйца и чаша вино. При това положение е доста трудно обяснимо защо царят е приел гласуваните му през същия месец от Народното събрание допълнителни 350 хил. лв. за издръжка на двора.

И нещо друго. През 1922 г., когато положението в страната с почти нищо не се е променило, на щат към Министерския съвет има 12 служители, към Народното събрание — 57, а към двореца — 317. Самият цар се държи повече от скромно. Той не пътува в чужбина, често се появава сред народа, облечен в поизносен костюм, кара влак, участва в розобер, на Трифон Зарезан подрязва лози. Много рядко ползва и царските резиденции, а някои дори никога. Все пак има и любима — дворецът в Ексиноград, който в следващи години ще се превърне във все по-често обитаем от него.

Още тогава се е водела дискусия на кого всъщност принадлежат тези резиденции, но преобладаващото мнение е, че въпросът се урежда с чл. 51 от конституцията, който гласи: „Това са държавни имоти, които принадлежат на Българското княжество и с тях не могат да се ползват нито князът, нито неговите роднини.“ Цар Фердинанд е създал много прецеденти в нарушаването на този конституционен текст, влизал е в препирни с общински съвети, които са се опъвали да му дадат земи за построяването на ловна хижа или ловно стопанство. Цар Борис се отказва от подобни намерения и по време на цялото си управление прибавя само една вила в с. Баня, Карловско. Той дори сваля царския щандарт (знаме) от двореца в София.

Подобни и други мерки обаче по същество не утежняват положението нито на едрата буржоазия, нито на царския двор, а с нищо не подобряват това на народа и на държавата. Курсът на лева непрекъснато спада, износът е свит и не може да покрива потребностите на държавата от чуждестранна валута, държавният дълг расте, а падежите на предишни задължения се стоварват като все по-мощни и тежки чукове върху изтънялата и износена наковалня. В същото време вътрешните длъжници са подложени на силен натиск от техните кредитори, поради което публичните разпродажби достигат огромни размери.

Усилията на правителството на Ал. Стамболийски по някакъв начин да разреши поне някои от проблемите на страната се натъкват на спънки, най-вече поради наложените от Ньойския договор задължения и ограничения. Затова той тръгва с известна надежда към Генуа, където през 1922 г. е организирана първата икономическа конференция след войната. Той носи убедителни доказателства за лоялното изпълнение на наложените на България задължения. За три години сме изплатили 140 млн. френски франка за репарации и 25 млн. за погасяване на външни заеми. В същото време България трябва да изплаща репарации в продължение на още 37 години, т. е. до 1960 г. Като се има предвид, че това става при прилагането на сложна лихва от 5%, означава, че годишно България трябва да плаща по 402 млрд. лв., което е повече от размера на държавните приходи. Ето защо Стамболийски оправя молба към участниците в конференцията да се позволи прилагането на чл. 122 от Ньойския договор, който дава право на Междусъюзническата контролна комисия да предлага на Комисията по репарациите въвеждането на облекчен режим за начина и реда на изплащане на репарационния дълг. Тази молба, макар и с редица условности, е приета и това става главно поради застъпничеството на съветската делегация, ръководена от Чечерин и не без давлението на Кръстю Раковски (българин на служба в съветското правителство и член на делегацията).

След приключване на конференцията в Генуа следват заплетени интерпелации от страна на Комисията по репарациите. Те са напълно възможни, защото Ньойският договор има 259 члена и всички те предвиждат тежки и унизителни задължения за България. Според нейния председател граф Шеризе страната засега трябва стриктно да изпълнява условията на Ньойския договор и да се въоръжи с търпение и надежда, че през годините те ще се облекчават. Но не се казва докога ще трябва да се проявява това търпение. Най-вероятно до посочената вече 1960 г.

Междувременно правителството на България се сменя по съвсем недемократичен начин — с военен преврат. Освен политическите причини, превратаджиите обявяват, че идват на власт с цел да прекратят разрухата и да стабилизират икономиката и финансите на страната. Това, разбира се, не се получава. Държавният бюджет за 1924 г. приключва с 277,8 млн. лв. дефицит, въпреки прихода в него от 3,1 млрд. лв. Дори и при това положение министърът на вътрешните работи ген. Русев внася законопроект за отпускане на допълнителни 188 млн. лв. за неговото ведомство, който мнозинството приема.

Но тъй като нито икономиката, нито финансите се стабилизират и през следващата година, единственият изход е да се търсят нови външни заеми. След продължителни преговори България получава 400 хил. лири стерлинги, като същевременно кредиторите назначават финансов надзорник по изразходването им в лицето на Рене Шарон, който дълги години ще се разпорежда в България като финансов контрольор. Междувременно кредитори по предвоенни заеми остро поставят въпроса за тяхното изплащане. За да осигурят своите вземания чрез Междусъюзническата комисия, те налагат залог върху бандерола и гербовите марки, годишният приход от които надхвърля 1 млрд. лв.

През 1921 г. Парижката и Нидерландската банка, които са били главните кредитори на България до 1915 г., предлагат да се преоценят довоенните държавни заеми и да се започне редовното им изплащане по отношение на лихви и главници. Близо две години продължават преговорите по това искане, но през цялото време е ясно, че то няма как да не се приеме, като се има предвид кой стои зад тях — пак същите победители от Първата световна война и създадените от тях следвоенни институции за диктат върху победените, сред които в най-тежко и унизително положение се намира България. Другите са наказани главно с териториални санкции. Австро-Унгария се разпада, Турция губи владенията си в Близкия изток и Африка, а Германия — всичките си колонии, Елзас, Саар и части от Полша.

България освен териториални загуби е осъдена да плаща контрибуции и репарации. В този особено тежък момент към всичко това се прибавят и новите претенции на кредиторите. През 1922 г. с тях се подписва спогодба, съгласно която държавните заеми се преоценяват по правилото всеки 100 номинални златни лева се намаляват на 32 златни лева и по тях се плаща лихвата. С нея се урежда държавният външен дълг, произтичащ от заемите от 1892, 1902, 1904, 1907 и 1909 г. и възлизащ общо на 575 042 500 номинални златни лева, от който, като се приспаднат изплатените суми, става 429 155 250 златни лева. Следва нова преоценка и той е свален до 135 329 680 златни лева. По тогавашния курс това означава 3 653 901 360 лв. Тогава кредиторите смятат, че това е предел на възможностите на България за изплащане на заемите. През 1924 г. обаче те стигат до заключението, че страната ни може да изплати още 1 158 719 175 лв. (значи даже до левче са го изчислили!). В резултат на споразумението се сключват нови договори за кредити, които на съвременен език се наричат револвиращи.

През 1926 г. Парижкият консорциум отпуска на България още два заема в размер на 4,2 млн. английски лири, 17 500 000 дол. и 130 000 000 френски франка, които се равняват на общо 6 021 000 000 лв. (това е бюджетът на България за 1,5 години) при лихва от 7-7,5%. Ако те се приравнят към златни лева, това означава, че за всеки получени 90, трябва да се върнат 100. При това пак има условие за чуждестранен контрол върху тяхното изразходване, като за целта се назначава финансов комисар. Той решава ипотекираният кредит да се предостави на чуждестранно дружество, наречено Българска ипотекарна банка, ръководено от чужденци, които увеличават лихвата на ипотекирания кредит от 8 на 11,7 на сто. За да се повиши стойността на паричния капитал, започва системно намаляване на паричното обращение, което я утроява спрямо стоките и труда, но същевременно създава условие банковата лихва да достигне до 20 на сто.

Парижкият банков консорциум се стреми да запази положението по спогодбата от 1926 г., защото по този начин е сложил ръка върху финасовата независимост на България. Стоките се обезценяват спрямо златото. През 1926 г. 1 г от благородния метал се равнява на 12 кг пшеница, докато през 1930 г. вече се купува с 45 кг жито. Това нанася сериозен удар върху икономиката на България, в чиято експортна листа са главно селскостопански произведения, а в нея зърното заема значителен дял. При това положение дори „стабилизационните“ заеми не могат да закърпят бюджета. Единственият начин е драстично да се увеличат данъците и на първо място акцизните. През 1921-1922 г. те възлизат на 199 млн.лв., през 1924-1925 са над 571 млн. лв., а за 1927 г. са 748 млн. лв.

Държавата няма възможност да подпомага общините, затова им дава право да определят все нови и нови налози и те проявяват изключителна изобретателност в това отношение. Ето само някои от налозите и таксите, които са били плащани след 1924 г. — водно право, смет, канал, паваж, помийни ями, мелници, тепавици, вършачки, сергийно право, забавлителни игри, кръвнина, лепене и окачване на афиши и обяви, кантарина и кринина, изкоп, коли, файтони, брички и велосипеди, на глава животно в пазарището, керемидарници, тухларници, варници, кариери, луксозни кучета, а освен тях по места е имало и други. Просто е чудно как общинарите не се се сетили отново да въведат някои данъци от турско време като димнина и харъч или да взаимстват опита на феодалите от средновековието, които са събирали такси за преминаване през мостове и бродове, както и за паднал дъжд и сняг.

Въпреки всичко в държавната и общинските хазни постъпват все по-недостатъчно пари, но задълженията по репарациите остават. Като се позовава на обстоятелството, че Германия всъщност не плаща наложените й репарации, защото е обявила несъстоятелност, през 1928 г. българското правителство отправя молба до Обществото на народите – ОН (със седалище в Женева) да се направи ревизия на нейното финансово състояние с цел предприемане на облекчения по режима на изплащането. На първо време целта е да се постигне съгласие за 3-годишен мораториум върху плащанията по репарационния дълг, а в перспектива и някакви опрощавания по него. Успоредно с това български делегации посещават Лондон и Париж, за да търсят подкрепа за българските прошения. Както се предполага, те срещат пълно неразбиране, а страните от Малката Антанта (Югославия, Гърция и Румъния) решително се обявяват против. Единствената подкрепа идва от Италия, но тя няма решаваща дума.

В крайна сметка репарационният дълг на България е разпределен на 36 вноски по 11 млн. златни френски франка, чието погашение трябва да започне от 1 април 1930 г., но тогава да се направи първото плащане в размер на 5 млн. златни френски франка. Според новите уточнения крайният срок за изплащане на дълга е 1966 г. Остава в сила и т. нар. отомански дълг, чиито срокове за изплащане са разчетени за период от 80 години — по 40 млн. лв. за всяка. „Излиза, че ние и през 2001 г. ще трябва да плащаме дългове“, провиква се Никола Мушанов в Народното събрание при обсъждането на постигнатите споразумения.

За съжаление това е било положението. То се променя едва през 1939 г., когато започва Втората световна война. По примера на Германия, която още през 1934 г. е обявила едностранно за невалидни всички договори, по които е потърпевша, най-после и България се отърсва от тях. През годините до това време обаче наложените й контрибуции и репарации са забавили икономическото и социалното й развитие с почти век, а може би и с повече.

А иначе за България Втората световна война е почти както Първата. Отначало тя временно придобива териториално разширение, при това почти без човешки жертви, а накрая се свива в предишните си предели. Даже на Парижката мирна конференция през 1947 г. някои от съседите й предявяват претенции за нови териториални придобивки, но те са пресечени от всесилния Съветски съюз, най-вече защото сме вече в неговата сфера на влияние.

Повторното изживяване на трагедиите

Може би читателят се пита защо описваме толкова подробно ситуацията и явленията в България през 20-те и 30-те години на миналия век. Това е поради обстоятелството, че те в някаква степен се повтарят и в края на века, а много от тях и сега продължават. Вече без война, която да води до териториални загуби и налагане на контрибуции и репарации, България се озовава в същото сложно положение.
•През 1990 г. се оказва, че страната е обременена с 9,8 млрд. долара външен дълг и поради това се появяват Парижкият и Лондонският клуб като институции, които се грижат за неговото срочно изплащане. Значи не става въпрос за 40 или 50 години, както е било след 1918 г., а за много по-кратко време. В тяхна помощ се включват МВФ и Световната банка, които изпращат свои мисии в България. В миналото такава роля са играели финансови контрольори, комисари и председатели на съюзническата и репарационната комисия.
• През 90-те години поголовно се обезцени българският лев, както това е станало през 1918-1930 г.
• Отново се появи масовата безработица, която беше напълно ликвидирана през 1956 г.
• Непрекъснато растат преките и особено косвените данъци, а се въвеждат все нови такси и налози, както е било и в анализирания по-горе период.
• Пак, както преди, на фона на общото обедняване възникват банки, застрахователни дружества и фирми със спекулативна дейност.
• Отново се стигна до разслоение на обществото на бедни и богати.
• Безкрайно много рецидиви могат да се посочат като отрицателни явления. Сред тях обаче непременно трябва да се открои едно от най-отвратителните — незаплащане на труда на работниците. Това означава, че те са поставени в условията на раята от турско време, когато е трябвало да се работи на нивата на агата, без затова да се плаща. Както посочихме, това не е изобретение на днешните бизнесмени, защото и техните предшественици — капиталистите, широко са го прилагали.
• Пак, както преди, армията се намали, а стотици учители остават без работа.
• За голяма част от художествено-творческата интелигенция няма възможност за препитание.
• Селскостопанските производители са оставени на капризите на съдбата, но и на произвола на прекупвачите на тяхната продукция.
• Отново най-лъскавите сгради са тези на банките, застрахователните дружества и гешефтарските компании.
• Народът пак трябваше да търпи последиците от инфлацията, която го лиши от спестяванията му. • За съжаление някои от рецидивите в миналото сега се проявяват в още по-драстична степен. Докато емигрантите за периода 1918-1938 г. са били 160 хил. души, то за същата продължителност от 20 години (1990-2010 г.) те са към 850 хил. Така България се лишава от човешки ресурс, който е основният фактор за развитието на обществото.

Хората и най-вече младите емигрират, защото в родината им няма възможност за препитание, а и защото не са защитени по отношение на имущество, достойнство, чест и дори сигурност за здравето и живота.

Всички тези събития и явления от по-близката и по-далечната част от най-новата българска история бележат низ от малко светли мигове и поредица от покруси. При това народните трагедии са продължителни и почти перманентни.

Има почти всички основания да се смята, че и сега сме в положение на народна катастрофа, започнала през 1990 г. А докога ще продължава, никой не знае.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук