СКРИТИ ПРИЧИНИ

0
265

Един от най-забележителните философи на бъдещото информационно общество от последната четвърт на миналия век. В края на 30-те години младият чехски евреин Флусер търси спасение в Бразилия,където по-късно прави стремителна академична кариера без всякакво специално образование.В следвоенните години той заема своеобразно място на френската и немската философски сцени.През 1991 г.загива при автомобилна катастрофа часове преди завръщането си в Прага след десетилетия на емиграция.

Модерният светоглед изглежда приблизително тъй: Ние,като тъй наречени субекти,стоим пред една наречена “свят” сцена.В светлината на рампата срещу нас се изправят явления.Тъй като се изправят срещу ни,ги наричаме обекти.А отзад на сцената става все по-мрачно.Смисълът на това,което се случва на заден план, трябва тепърва да се открие.Вероятно нищо добро.Там,в скритите за нас ъгли,се дърпат конците,които движат явленията.Там отзад седят сивите кардинали,мракобесниците,операторите,накратко подбудите за целия куклен театър.Нататък значи трябва да проникнем,искаме ли да грабнем властта и сами да направляваме явленията.Това наше проникване в скритите причини наричаме “прогрес”.

Толкова просто, колкото тук е описана,работата разбира се не става. Модерният светоглед се изтънчи в хода на Новото време.Първоначално бароковата представа за света беше подложена на различни изменения.Ето например:Сцената-кутия стана амфитеатър и субектът е заобиколен от обектите.Театърът стана по Брехт,тъй че субектите да могат да проникват на сцената,а обектите-в зрителната зала.Светлината от рампата,която дава на обектите да се явяват,е вградена в субектите,тъй че те са тези,които-във вид на “форми на възприятие” например-осветяват сцената.Сивите кардинали,мракобесниците и операторите се оказаха в по-голяма част сляпа,лишена от подбуди гмеж,наречена “закони на природата”.Чрез тези и други изменения обаче нещото “свят” по парадоксален начин стана още по-бароково.Не можеш повече да го обгърнеш добре с поглед, не можеш повече да различиш добре между субект и обект и между обект и заден план и навсякъде се спъваш в конците. И все пак: Първоначалната структура “субект – обект – скрити причини” се запази в хода на Новото време.
Това повече не върви. Виждаме се принудени да изоставим целия модерен светоглед заедно с всички вградени вътре подобрения. И то по две причини: Първо, различаването между субект и обект стана безсмислено както теоретически, така и практически. Теоретически, защото от Хайзенберг насам знаем, че наблюдател и наблюдавано се сливат в наблюдението. И практически: Защото какъв смисъл има при изкуствен интелект да се говори за субект и/или обект? И второ, обектите са за това, за да станат прозрачни, а се оказва, че зад тях въобще не се спотайват скрити причини. Всички обекти – включително всички неразличаващи се от тях субекти – се оказват безпочвени понастоящем и няма какво да намериш (и да търсиш) зад тях. Те са само холограми.

Как всъщност се дойде до идеята да се смята света за дълбинен – когато все пак не се вижда нищо освен преден план? От недоверие. Явленията мамят, те са дяволска измама. Трябва да разкъсаш воала им и да погледнеш зад него, за да се разкрият спатиите им. Да, но защо това недоверие? Вярно, напарил си се от света. Вярваш например, че потопена във вода пръчка е пречупена, или че има справедливост на земята, за да се вразумиш и двата пъти. Но само тази разочарована вяра в света не стига, за да се обясни недоверието. Трябва да се прибави една разочарована вяра в Бога, за да се предизвика в модерния човек подобно недоверие спрямо явленията. Защото се касае за друго недоверие от онова на предсократиците например: Тези хора вярвали да могат да открият зад явленията големите идеи (почти истинното), модерните напротив вярват, че ако разберат какво е, ще могат да поправят всичко сами. Науката (да разбереш какво е) е била за древните път към Бога, за модерните беше път към властта. Те нямаха доверие в явленията, защото бяха загубили вяра в Бога и света.
Разбира се едва ли някой – освен навярно Ницше – би бил готов да гледа на модерния прогрес като следствие на разочарование от Бога и света. Недоверието спрямо явленията не се сочеше като вяра в злината на света – значи в Дявола вместо в Бога, ами като един вид строго продължение на гръцкото дирене на истината. Твърдеше се, че трябва да се атакуват скритите причини, за да се изкарат наяве скритите зависимости между явленията и да се разкрият следователно истинските обстоятелства. Нека обаче и в тази поукрасена формулировка да не пропуснем детективското в модерната нагласа към света. Светът е престъпен, а престъплението трябва да се проследи. Според тезата, според която за чистите всичко е чисто и за мръсните всичко е мръсно, модерните хора смятаха света за мръсотия.

Вероятно значи светът изглежда твърде благоприличен, но на заден план дебнат неприлични подбуди. Прогресивните атаки срещу задния план са оздравителни акции. Чиято цел е да демаскират скритите сили и сами да поемат властта. Духът, който насочва прогреса, може да се разпознае по-добре по очистващи акции срещу тайни социални сили като франкмасони, евреи, капиталисти или болшевики отколкото по насочени срещу природни сили акции. В естествените науки именно изглежда тъй сякаш тайните сили – да речем гравитационната или електромагнитната сила – са етично неутрални.

Фактически обаче при гравитацията се касае за един вид масонство и при електромагнетизма – за един вид болшевизъм, защото защо иначе да се стараем да разкрием тези сили и да ги подчиним на собствената воля, ако не за да ги превърнем от лоши в добри сили? Духът, който насочва прогреса в социалната и природната област, в политиката и науката, е един и същ. Светът е задкулисно лош, това трябва да се посочи и тогава всичко може да се подобри. Тази вяра, че всичко може да се направи по-добре, се нарича “Хуманизъм”, а тя е твърде разклатена.

Модерният светоглед схвана себе си като възраждане на античния, а модерния човек счете своя хуманизъм за ренесанс на античния антропоцентризъм. След многовековното прекъсване от средновековна нощ, тъй смяташе модерността, отново е поет класическият път към скритите причини на явленията. Гореизложените постмодерни разсъждения показват колко е сбъркано това саморазбиране на Новото време. Древните разкъсвали явленията, за да достигнат от илюзия до истина и чрез това от заблуда до мъдрост. Духът, който ги окрилял, бил философски. Модерните хора проследяваха явленията до първопричина, за да докажат лъжата на света и така да дръпнат към себе си юздите на явленията. Духът, който ги окриляше беше технически.Античният антропоцентризъм трябвало да води човека към добродетел /arete/ и тази добродетел се схващала като подчиняване на човека на разбраните чрез мъдрост тайни сили.Модерният хуманизъм трябваше да доведе човека до господство над тайните сили.В модерността човекът трябваше да заеме мястото на сваления средновековен Бог и то като анти-дявол,тъй като смятаха света за дяволски.Модерният светоглед не бе възраждане на античния свят,а преобръщане на християнския светоглед.Едно слизане в ада с цел ада да се освети отвътре и така да се превърне в човешки рай.Техниката-като метод за осъществяване рая на земята,тоест в ада.

Скритите причини са тъмни и трябва да се изяснят, ако трябва дебнещото там зло да се обърне в добро.Приблизително тъй може да се формулира просвещенският девиз.Светлината,която трябва да внесем в мрака на скритите причини,е онази на човешкия разум,злото,улучено от тези лъчи,става добро.Просвещението,тази връхна точка на модерността,почива на две предпоставки.Първо то предполага,че видимостите са измамно прости и зад тях се крият извънредно сложни скрити причини.И второ,че човешкият разум е онази способност,която съумява да редуцира до простота сложността на скритите причини.Просвещението се крепи на вярата в способността на разума – и преди всичко на логиката и математиката – да обясняват скритите причини.То е дете на хуманизма,който от своя страна се крепи на вярата,че човекът бил добър/най-високата от всички ценности/.

За съжаление обаче не е вярно,че злото ,улучено от лъчите на разума, се обръща в добро.Нещо съвсем друго се случва:Злото се обезценностява.Ако обясниш разумно едно убийство,ако изясниш скритите му причини,убиецът от това не става добродетелен човек-както горе-долу считаше педагогиката на Просвещението.Обясненото и изяснено убийство се смъква от етично натоварен в етично неутрален контекст.Вече не съдии са компетентни за него,а учени.Като Мидас разумът превръща всичко,което докосне; и то не в злато,а в безценностно,в етично неутрално.Колкото повече разумът прониква в скритите причини,толкова се принизяват етика и политика в полза на една наука с претенции за тоталитарност.Валидни са единствено научни обяснения.И така разбира се се издърпва почвата както под Просвещението,така и под хуманизма.Защото как Просвещението да превърне злото в добро,когато то всъщност показва,че “добро” и “зло” са празни понятия/”идеологически” понятия/,които не издържат пред разума? И как хуманизмът може да съзре в човека най-високата от всички ценности,когато обаче всички ценности се оказват идеологически предразсъдъци? С други думи:Просвещението премахва предразсъдъци и обяснява,че “Просвещение” и “хуманизъм” са идеологии.
Модерният светоглед не може просто тъй да бъде упрекнат,че цялото задкулисно зло,франкмасони,евреи,капиталисти и болшевики,трябва да се превърне в него на гравитация и електромагнетизъм,в етично неутрално.Както зад субекта,така и зад обекта могат да се допуснат скрити причини.Тогава структурата на светогледа ще изглежда приблизително тъй:”скрити причини-субект-обект-скрити причини”,като разумът представлява само предния план на субекта.Тази промяна на светогледа като опит за спасяване на Просвещението позволява да се отвърне на гореспоменатото възражение.Защото така Просвещението се разцепва на две срещуположни ръце.Едната внася светлината на разума в скритите причини на обектите:тя се нарича “естествознание” и довежда фактически до отсъствие на ценности.Другата внася светлината на разума /тъй да се каже самата себе си/ в скритите причини на субекта и създаденото от него общество:нарича се “Просвещение в по-тесен смисъл” и води до свободата да издигаш ценности.А сплитането на двете ръце на обърнатия навън и навътре разум прави от човека ползвател на света и значи “техника”.

Погледната по-отблизо тази промяна се оказва обаче съкрушителна не само за Просвещението,но изобщо за модерната представа за света.Щом човекът се счита за привидно разумен /добър/ и задкулисно неразумен /лош/,това тогава е страшно за Просвещението и хуманизма.Нали тогава неразумният звяр е този,който дебне зад разума,поел благодарение на Просвещението управлението на света-освен да се опитоми звяра,а тогава със свободата е свършено.
В своето начало Просвещението внася светлината на разума в скритите причини на обектите.Когато забелязва,че това води до разпад на всички ценности, се отвръща от естествознанието и насочва светлината на разума върху скритите причини на човека и на обществото. В последните си фази то се противи да се върне назад към естествознанието за обясненията си на човешките и обществените скрити причини.С право се страхува, че неетичният и неполитичен естественонаучен начин на мислене ще инфектира просвещенския дух – а именно целта чрез демаскиране да се обърне злото в добро. Но въпреки тази реакционна съпротива срещу естественонаучния дух то не може да спре прогреса на естествените науки в областта на културата. Така оценностяващото просвещение бива погълнато от унищожаващата ценности наука. И така рухва модерния светоглед, който се крепи на вярата в злината на света и в добротата на човека.
Хвърлиш ли обхващащ поглед върху лежащия пред нас днес в целостта си модерен светоглед, тогава най-напред си впечатлен от своеобразната му терминология. Става дума за светлинни метафори. За “явления” – светещи или осветени феномени – за “тъмни” скрити причини, за “обяснения”, за “светлината на разума”, за “Просвещение”. Не че подобни светлинни метафори не биха се открили също в други светогледи. В будизма става дума за “просветление”, в юдейството сияе ликът на Мойсей, гърците говорят за “феномени”, а в Средновековието светят ореоли на светци.

И все пак при модерните светлинни метафори е друго: При тях светлината се внася в мрака. Касае се за луциферичен (”lux” – светлина, лат.) светоглед; не толкова за манихейска борба между синовете на светлината и онези на мрака, колкото за прометеевия факел, който, изтръгнат от небето, осветява скритите ъгли на горния и долния свят. Приемеш ли на сериозно тези светлинни метафори, тогава ще прозреш защо днес лешояди кълват дроба на Новото време.
Тогава именно проумяваш как днешния упадък е заложен още в корена на модерния светоглед. Светлинната метафора показва субекта като факелоносец, а света на обектите и скритите причини като непрозрачни паравани, които заблестяват, щом се осветят от факела. Световната сцена лежи в мрак, докато субектът не включи светлината на рампата. Проследиш ли тази светлинна метафора, то тя се оказва метафора на радикален идеализъм. Тя всъщност казва, че не се явява нищо, което да не е осветено от субекта. Но внасянето на факела в мрака е разширяване на полето на възприятие и от там разширяване на Вселената. Открие ли се Америка, тогава Вселената е станала по-голяма. От там едно откритие е същевременно и изобретение. Преди откриването й Америка я “нямаше”.

Понасянето на факела започва с откриването на Америка и на закона за свободното падане, а той води до откриването на атомните частици и фактора на Хайзенберг. Понесеният факел намира себе си – открива се и се изобретява – на дъното на всички причини. Светът повече не е непрозрачен, ами е станал прозиращ. И факелът, който откри себе си, няма повече какво да осветява.

Това драматично откриване на самата себе си зад всичко светлината на разума започна да прави от Просвещението насам. Още тогава именно се е поставил неприятния въпрос: Откъде всъщност идва светлината, с която обясняваме скритите причини? Този въпрос преобръща разума като ръкавица: лъчите му трябваше да се обърнат така срещу самия него. “Критиката на разума” следователно има своеобразната задача да осветява светлината. Това беше едновременно победа на модерния идеализъм и начало на поражението му. Премятащото се Просвещение, което се видя принудено да критикува разума вместо разумно да критикува неразумното, се изправи пред проблема за критериите: Са ли критериите, по които критикува разумът, самите те разумни? Историята на тази критика от Хюм и Кант насам, през Хегел и Маркс, до неопозитивизма и екзистенциализма, показва как при това бавно се видя сметката на светлинната метафора.

Ала не тези спекулативни премятания са онези, които докараха до срив модерния светоглед с неговите светлинни метафори, а тълкуването на светлината в буквалния, не в преносния смисъл на тази дума. Оптиката е убийцата на луциферичния светоглед. Тя именно показва, че светът на обектите и скритите им причини не е непрозрачен, а напротив е светлинна мрежа: взаимодействащи електромагнитни полета. Нищо тъмно не се крие зад обектите, а лъчисто (например радиоактивно лъчисто), и то не се крие зад обектите, а напротив се скрива в тях. Разбира се е некоректно да се хванеш за думата при метафора и да искаш почти да се подиграеш с Просвещението, защото то хвърля светлина върху ослепяващото (примерно в атомни гъби). И все пак: Ако една метафора е погрешна, тогава и всичко, което се крепи на нея, се изплъзва обратно в пропастта.

Откакто естествознанието разпозна светлината като електромагнитно лъчеизпускане, техниката може да операционализира светлината. Така в модерния светоглед светлинната метафора става безсмислица. В метафората светлината се счита за нещо дадено на субекта, а субектът си служи с него, за да може да операционализира обекти. Щом естествознанието вече размести онтологичната позиция на светлината – не грее вече от субекта върху обекта, ами от обектите – тогава и метафоричната позиция на светлината е друга. Всички сравнения със светлината като “явление”, “обяснение”, “Просвещение” и преди всичко “спекулация” и “рефлексия” придобиват противоположно на някогашното значение. Те повече не означават въздействие на субекти върху обекти, а напротив въздействие на обекти върху субекти. Преди всичко обаче това разместване показва, че светлината е същинския предмет на субекта и че той трябва да се изправи не срещу тъмното, скритото, тайното, а срещу блестящото, откритото, канещото се да експлодира.

Така разбира се модерната представа за света е унищожена: Тайната, загадката, мистерията – а от там и престъплението – не трябва да се търсят повече там навън в света, ами тук в субекта. Там навън в света няма какво да се разгадава, да се открива, да се обяснява. Той си е такъв, какъвто е, едно лъчеизпускане. Тайната сега е в нас, черните дупки, ние, които поглъщаме това облъчване. Не там навън трябва да издирваме престъплението, ами тук вътре. Цялата модерна представа за света се оказва прехвърляне на вината от нас върху света там навън. Просвещението се оказва движение за отхвърляне на вината, на мрака от нас върху света. То се оказва акция за потулване, едно мракобесие и то надхвърли целта си. В своя опит да демаскира света то само смъкна от себе си (т.е. от нас) маската. За да кажем като Ницше: Новото време се оказва четиристотингодишния опит да отхвърлим от нас върху света вината за убийството на Бога.

Фотографията може да се разгледа като начало на края на Новото време. При нея става дума за първата технически дисциплинирана игра на светлината. В случай, че светлината се смята за “нематериална”, както е модно да се казва днес, тогава фотографията е първи продукт на онази “нематериална” култура, която сменя културата на Новото време. Но при фотографията не става ясно как мракът се премества от света в нас самите. Едва при изкуствените интелекти, а малко по-късно при холограмите, става ясно за какво идва ред: Изчезване на всякакви скрити причини и поява на нищото на тяхно място.

Изкуствените интелекти са симулации на мозъчни функции. Според днешното състояние на неврофизиологичното ни знание тези функции може да се отдадат на преминаване на електрони между нервни синапси. Изкуствените интелекти симулират тези преходи, тези пресметнати в кванти лъчи. Така че практически се доказва правилността на метафората, според която разумът е светлина: Те са разумни – те смятат, пишат, издават заповеди – и те вземат решения, а правят това, защото регулират наслагвания на лъчи. Ала това доказателство унищожава метафората. Защото показва, че зад разума не се крие нищо освен наслагвания на лъчи, а това удря върху човека, който симулира разума си в изкуствените интелекти. Някои от считаните досега за субективни процеси – преди всичко онези на вземане на решение – се изнасят от черепната кутия в света, функционират там и сега трябва да се приберат. Това прибиране обаче внушава, че изобщо всичко субективно е сводимо до нервнофизиологични процеси и най-вече до квантови преходи, че изобщо всичко субективно може да се симулира там навън, че зад субекта не стои нищо: че всички понятия като “дух”, “душа”, “идентичност” или “аз” са кухи понятия, чиято идеологическа цел е да забулят безпочвеността на субекта. Изкуствените интелекти са първите технически доказателства за отсъствието на всякакъв заден план, върху който субектът би могъл да се открои. Те показват, че субектът не е някаква позиция спрямо света, а е отрицание. И не показват това спекулативно – както го прави диалектиката – а практически.

Холограмите са снопове лъчи, които са завързани, за да имитират материалност. Ала не знаем ли днес че всичко материално въобще не е нищо друго освен завързани лъчи? В какво значи се различават холограмите от материалните обекти? Изкушени сме да кажем, че в материалните обекти са по-гъсто завързани отколкото в холограмите, тъй че мамят не само очите, но и пръстите ни. Но това не е вярно: Ние знаем, че и материалните обекти са едно нищо, в което гъмжат точкообразни частици. Разликата между материални и “нематериални” обекти не бива да се търси в тях самите, а в създаващата ги цел. Целта на холограмите е да изложат пред очите ни прозрачността на всички обекти, на обективния свят въобще. Технически е възможно да се създадат холограми, които мамят и пръстите. Но подобни холограми тогава вече не са холограми, а материални обекти. Или обратно: материални обекти са холограми, които мамят и пръстите. Така холограмите показват на практика, че зад обективния свят не е скрит никакъв заден план, че той е прозрачен и имитира непрозрачност. Те показват освен това, че тази заблуда на пръсти и очи се дължи на неизтънчеността на сетивата ни. Не светът ни мами, а сами се мамим, ние хвърляме сянка върху светлината, а материалните обекти са следствие на нашето мракобесие. Светът там навън е нищо, ние го огрубяваме до нещо и след това изследваме това нещо вместо да изследваме нашата грубост. Холограмите не показват това спекулативно – не както философският идеализъм – а практически. Изкуствените интелекти показват на практика, че няма какво да се търси зад субекта и холограмите показват същото по отношение на обектите. Двете показват: Няма скрити причини. Има само видимости, а именно завързани в интелекти лъчи и завързани в обекти лъчи. И тези лъчи са нищо, ако не са завързани. Това е казано кратко и ясно постмодерния светоглед. В сравнение с модерния той е нихилистичен. Духове на субекти и обекти се движат непрекъснато там като мъглявини, които се сгъстяват от нищото, за да се потопят отново в светлината. При това тяхно кръжене те се включват едни в други, за да образуват един единствен облак от вътрешни отношения. Но колкото и нихилистичен да е този светоглед в сравнение с модерния, той има предимството да не се носи повече от духа на роденото от разочарованието от света и Бога недоверие. В него вее съвсем друг дух, такъв, който е способен да се открие за мистерията. “Само да не търсим нищо зад явленията: самите те са тайна”, тъй приблизително казва Гьоте. А Витгенщайн добавя, че загадки няма. Според модерния светоглед тайната и загадката са идентични: тайната се разгадава, а науката е методът за отгатване на тайната. Ние напротив сме готови отново да приемем факта, че има тайна. Това значи, че сме готови да се нагърбим с нещо неразгадаемо, неразчитаемо, а от там безсмислено. За нас идентични са не вече тайната и загадката, ами загадката и абсурдът. Безопорността, в която разпознаваме света и себе си, е тайната за нас. Което ще различава най-ясно духът на постмодерността, на нематериалната култура от модерния дух, е това съзнателно нагърбване с факта, че сме тук в абсурден свят по абсурден начин, че няма нищо за умуване над този факт и че не можем да направим нищо друго освен да придадем смисъл на тази тайна на безсмисленото.

Модерната представа за света представлява загадка, пред която стоим и се опитваме да разрешим. За да я разрешим, трябваше да проникнем в скритите причини на загадъчните явления. Тези настъпления се извършиха от науките. Целта беше да се завладее разрешената загадка – станалия безпроблемен свят. В един странен смисъл тази цел фактически се постигна: Наистина светът не стана безпроблемен, но не е вече проблематичен. Нека кажем като Витгенщайн: Ако биха се решили всички проблеми, не би се променило нищо освен, че не би имало повече проблеми. Вече не стоим пред загадка, а сме всред тайна: всред мистерията на абсурдното. И не се опитваме вече да разчетем тази тайна – тя не се чете – ами се опитваме да й придадем смисъл – да проектираме върху нея собствените си знаци. В нашата новоизплувала представа за света няма скрити причини. Светът в нея е една нищо нескриваща повърхност.

Киноекран, върху който нахвърляме смисъл. Във всеки случай не като проектори, а като съдържащи се в тъканта на екрана възли. Тази за сега невъзможна представа за света е онази на бъдещото информационно общество.

1991 г.
Превод от немски:
Владимир Бурилков

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук