Увод
Що е интелектуалец: определение и генезис
Етимология и определение
Аферата „Драйфус”: признаването на една дума във връзка с една ангажираност
Преди 1945 г.
Първа част
Интелектуалният микрокосмос след края на Втората световна война
Жан-Пол Сартър и теорията за ангажираността или раждането на едно морално правило
Париж: места, атмосфера, свят
Две духовни и идеологически власти: Френската комунистическа партия и католиците
Втора част
1947: Началото на конфликта между Изтока и Запада, 1948 г: “Светът трябва да избира”
1948: “Голямата схизма”
Избор на лагер
Аферата „Тито”: първият пробив
Трета част
Пътят към освобождаване от илюзиите
Процесът „Кравченко” и разкриването на ужасите в комунистическите лагери
Корейската война
Жан-Пол Сартър “идеен сподвижник”
1956 г.: Будапеща, един разбит идеал
Четвърта част
Краят на идеализма
Войната в Алжир: една отворена рана
Израело-арабският конфликт: “Ние отсъстваме!”
Един нов свят
Увод
Що е интелектуалец? Определение и генезис
Какво е това интелектуалец? Това е основателен въпрос, който и днес е обект на разискване от изследователите на хуманитарните и обществените науки. Ще се опитаме да му дадем определение, за да разберем по-добре това обширно изследване, обхващащо 60 години интелектуален живот.
Етимология и определение
Според стотното издание на Малкия Ларус в голям формат 2005 г. думата интелектуалец идва от латинската дума intelegere, означаваща разбирам. Интелектуалецът е “човек, който борави с абстрактни операции и с езика.” Малкият Робер, речник на френския език, издание от 2003 г., цитира философа Пол Валери: “Професията на интелектуалеца е да раздвижва всички неща под знаците, имената или символите им, без противовеса на реалните действия.” В I том от Робер, исторически речник на френския език, под ръководството на Ален Ре (2000 г.), интелектуалец идва от интелект, съществително име от мъжки род, заемка (към 1265 г. intellect) от латинското intellectus „възприятие” (посредством сетивата), „смисъл, значение” и „способност за разбиране”, образувано от intellectum, отглаголно съществително от intelligere – “различавам, разбирам”. Думата интелектуалец(intellectuel) е заемка от късния латински intellectualis, отнасяща се за това, което се свързва с интелекта, разбиран в по-широк смисъл като “познание” и “разбиране”. В научния колективен труд Исторически речник на френския политически живот през ХХ век , ръководен от Жан-Франсоа Сиринели и включващ статии от историци и политолози, самият Жан-Франсоа Сиринели пише статия, озглавена “интелектуалци” (стр. 626-631). За него интелектуалците са “тези, които участват в културното творчество и в напредъка на научното знание, както и тези, които допринасят за разпространение и популяризиране на постиженията на това творчество и знание”. Отвъд теоретичните определения думата интелектуалец получава своето кръщение в политическия, обществения и културния живот във връзка с аферата „Драйфус”.
Аферата „Драйфус”: признаването на една дума покрай едно ангажиране
В същата тази статия Жан-Франсоа Сиринели се спира и на произхода на думата интелектуалец в смисъл на “интелектуалец или дори група интелектуалци”. Думата често се употребявана през XIX век и в този период прилагателното се използва за хора и означава “този, чийито живот е посветен на духовна дейност”. Думата, използвана като съществително в средата на XIX век, се налага към края на века, използвана с отрицателна конотация от противниците на капитан Драйфус, в чиято подкрепа се обявяват много писатели. Преди Третата република философите от Просвещението или дори Виктор Юго напускат чисто културната или научната сфера, за да навлязат в политиката. Но едва в края на XIX век интелектуалците се утвърждават като видни фигури в обществения дебат. Това ангажиране има дори своята кръщелна дата, 14 януари 1898 г., и един точен контекст, аферата „Драйфус”. Предния ден, четвъртък, 13 януари 1898 г., Емил Зола публикува във вестник Л’Орор “Писмо до президента на републиката”, започващо с прочутото “Обвинявам…!”. Същият ежедневник публикува кратък текст, озглавен “Протест” и подписан от редица писатели, начело на които стоят Анатол Франс и Емил Зола, и университетски преподаватели, настояващи за преразглеждане на процеса „Драйфус”. На 1 февруари Морис Барес обвинява “Протеста на интелектуалците” във вестник Льо Журнал. Думата е изречена и това става нейното кръщение, употребата й навлиза от този момент във френската история. Оттогава тя е белязана и на моменти оформяна от политическата намеса на културните дейци, или поне на все по-голяма част от тях. Вече се очертават големите теми, големите каузи, големите главни букви, около които ще се въртят дебатите на интелектуалците: Справедливост, Истина, Нация. Интелектуалците се обявяват за пазители на тези висши ценности, считайки, че са призвани да защитават тези велики каузи в качеството си на експерти, признати от обществото. Тази функция трябва да бъде поставена в един по-широк контекст по примера на повечето западни държави: Франция, на границата на два века, влиза в “епохата на масите”. От този момент нататък те започват да имат значение като “обществено мнение”. Установява се трибунал на общественото мнение и интелектуалците допринасят често, за определяне очакванията в обществените дебати.
Между аферата „Драйфус” и периода след края на Втората световна война три десетилетия започват и полагат основите на трите десетилетия, които ще последват световния конфликт.
Преди 1945 г.
Точно след аферата „Драйфус” движението на Шарл Мора, Аксион франсез, привлича и обединява около себе си част от студентската младеж. То има последователна историческа визия и структурирана идеология, т. е. едно разбиране за света, оттам и една интелектуална идентичност, предлагаща принадлежност към една група. Нейната сила идва от това, че по време на три или четири десетилетия, тя е била “обратната страна на Републиката”, според Пиер Нора. Аксион франсез въплъщава най-последователното слово, противопоставящо се на революционния мит, възхваляван от Републиката, наследница на 1789 г., една космическа драма и един укрепен монархизъм. Така Шарл Мора заема част от идеологическото поле.
През 1930 г. интелектуалната левица иска да се бори срещу фашизма, а в дясната част на политическия живот антикомунизмът и размислите върху упадъка стават мощни двигатели за интелектуална дейност. 30-те години на ХХ век изпреварват “Трийсетте славни години” на интелектуалците по отношение на тяхната ангажираност.
Интелектуалецът, който бележи десетилетията преди войната, е Андре Жид и то така, че се говори за “годините Жид” . Андре Жид е една от първите важни интелектуални фигури, привлечени от комунизма и СССР. Но най-вече той е първият велик интелектуалец, който разбива мита и съветското омайване в неговото Завръщане от СССР, издадено през 1936 г. след пътуване от края на 1935 г. В творбата си Андре Жид представя всичките или почти всичките характеристики на тоталитарното общество : инертността на масата, обезличаването, общия конформизъм, идеологията на държавата, присъстваща всяка сутрин в пресата, оформянето на духа още от детска възраст, затвореността към външния свят, изчезването на критическата мисъл, култа към личността. “Портретът на Сталин се среща навсякъде” – диктатура не на пролетариата, а на един човек. След края на Втората световна война той все още присъства на интелектуалната сцена, получава Нобелова награда за литература през 1947 г., но малко след това в интелектуалната сфера ще се наложат нови лица, с нови идеи и в нов контекст.
Първа част
Интелектуалният микрокосмос след края на Втората световна война
Интелектуалният живот непосредствено след края на Втората световна война е белязан от три елемента: появата на Жан-Пол Сартър, наследник на Андре Жид като нова емблематична интелектуална фигура, установяването и затвърждаването на Париж, столица на интелектуалния свят, където всичко се случва и се създава, и присъствието на две идеологически и духовни власти, които излизат извън пределите на общата съвест: френската комунистическа партия и католическата сфера.
Жан-Пол Сартър и теорията за ангажираността или зараждането на едно морално правило
Жан-Пол Сартър приема много бързо ролята на наследник на Андре Жид. “Годините Сартър” идват след “годините Жид” и продължават почти три десетилетия. На 19 февруари 1951 г. умира Андре Жид и Сартър му отдава почит: “Той имаше смелостта да застане на страната на СССР, когато това беше опасно, и още по-голямата смелост да се разграничи публично, когато, правилно или не, прецени, че е сгрешил.” Тук Жан-Пол Сартър се позовава на прочутото Завръщане от СССР. Преди Втората световна война той води едно спокойно съществуване. Той преподава в Хавър, завършил е Екол нормал сюпериор, специалност философия. Драматург, писател, сценарист, а целите му по онова време са “основно да пише и освен това да живее приятно”. Но визията за съществуването му и за ролята му в обществото ще бъде напълно преобърната от конфликта на Втората световна война, която започва през 1939 г. По време на мобилизацията от 1939 г. Жан-Пол Сартър казва: “Изведнъж разбрах, че съм социално същество.” И именно в немския лагер за военопленници в Трир той осъзнава възложената му отговорност и политическото измерение на съществуването си. През май 1941 г. получава фалшиво медицинско и заминава за Париж, където създава група за съпротива “Социализъм и свобода”, в която членува и Морис Мерло-Понти, но скоро след това тя се разпада. Жан-Пол Сартър очаква да бъде потърсен от Националния комитет на писателите през 1943 г. Годините по време на Втората световна война са продуктивни и в художествен, и във философски план. През 1943 г. той издава един фундаментален труд Битието и нищото; тази творба е химн на съвестта и на свободата и става основния източник за теорията на екзистенциализма на Сартър. Много скоро той е обявен за духовен водач на екзистенциализма. В театъра премиерата на пиесата му При закрити врати се играе на 27 май 1944 г. и се радва на голям успех.
По време на Освобождението той започва да мисли по тема, която ще се окаже важна за следващите десетилетия – ангажираността. Ангажираността на писателя и неговата отговорност. Той излага теорията си през октомври 1945 г. в месечното списание Ле тан модерн, на което Сартър е създател и директор. Списанието се финансира от издателство „Галимар” и първият му брой излиза на 1 октомври 1945 г. И други големи интелектуалци се присъединяват към списанието: Морил Мерло-Понти, Симон дьо Бовоар, Жан Полан, Реймон Арон и Албер Камю, който остава само сътрудник.
В тази решаваща и фундаментална статия за изследване на историята на интелектуалците и за разбирането на ролята на интелектуалеца през идните десетилетия Жан-Пол Сартър критикува безотговорността на писателите. Той пише: “Писателят е в ситуация в своето време: всяка дума има отзвук. Всяко мълчание също.” Той добавя, че думите са “заредени пистолети”, а всичко написано “има значение”.
Тази Сартърова теория ще бъде издигната в морално правило в интелектуалните среди. Интелектуалецът вече не е просто един наблюдател на света, опитващ се единствено да го анализира и посвещаващ цялото си време на творчеството. В тези следвоенни времена интелектуалецът е действащо лице в обществото, в света и в каузите. Той е активен и действията му имат последици и отзвуци.
Париж: места, атмосфера, един свят
Непосредствено след Втората световна война интелектуалният живот във Франция процъфтява основно в Париж. За интелектуалното образование, за творчеството и за публичността Париж е в центъра на процеса на личностно или групово развитие на интелектуалеца и на неговата материя, непрестанно свързани с променящия се свят, с обществото, политиката и културата.
“Царският път” за образование на интелектуалеца е „Екол нормал сюпериор” на улица Юлм в Латинския квартал в Париж. Изключително важно е да се знае името на улица Юлм, защото най-често употребяваният израз е “завършил Юлм, минал през улица Юлм, през Юлм”. Това е нещо като етикет. Латинският квартал е също кварталът, в който се намира Сорбоната, престижният университет, място за обучение, но също и сцена за интелектуални сблъсъци и за интелектуално творчество, когато става въпрос за ангажиране с разпространение на определени идеи. Латинският квартал е и кварталът на книжарниците, където се откриват последните новости от интелектуалния свят и където великите класици никога не се забравят. Книжарниците са места, където кипи интелектуален живот и се вписват в продължителното обучение и развитие на интелектуалеца. В тях интелектуалецът отива сам или и с други, за да разисква, да дава и да получава съвети. Паралелно с Латинския квартал, Сен Жермен-де-Пре се превръща в център на книгоиздаването. Трите големи издателски къщи – „Грасе”, „Галимар” и „Сьой” , правят офисите си в този квартал, който е важен също и за модата, и за джаза. Те имат съществено значение за интелектуалния живот, те избират какво ще се чете и въплъщават последния голям стадий от интелектуалното творчество: разпространението на творбата, истинското й зараждане, тъй като една творба се материализира в обществото, за да се превърне може би в основно произведение. Пълното процъфтяване на интелектуалната творба се осъществява именно в този момент на споделяне на творбата. Веднъж издадена, тя кара хората да се замислят, да я критикуват или да се съгласят с нея и по този начин предизвиква дебати и налага отговори чрез сбирки или чрез друго интелектуално творчество. Тези три издателски къщи са толкова признати, известни и престижни, че една дума ги обединява в главното им място в интелектуалния живот – “Галиграсьой”.
В квартал Сен Жермен-де-Пре кафенетата са също важни места на интелектуален живот, най-известните от които съществуват и до днес: Ле дьо маго , често посещавано от Жан-Пол Сартър и Симон дьо Бовоар, тъй като апартаментът им е на две крачки, Кафе дьо Флор, Табу и Квод либет.
Сартър и Кено дори са писали текстове на песни за Жулиет Греко в него. На това място Сартър посещава Симон дьо Бовоар, наречена “Голямата сартъроведка”, преди да си спечели прякора beaver, Бобър. По това време двамата са неженена двойка в една католическа и целомъдрена Франция. Те прекарват времето си в кафенетата, по фиести и сред приятели, повече или по-малко живеещи на техен гръб. През 1946 г. екзистенциализмът става социално явление и Сартър е наречен “главния съвременник” . Шърли Джаф, студентка в Купър скуул ъф артс в Ню Йорк, която пристига в Париж през 1949 г., за да се подготви да стане художник, резюмира много добре ролята на кафенетата в интелектуалния живот: “Прекарвахме много време по кафенетата; там пишехме писма, срещахме се с приятели, постоянно някой влизаше и излизаше, не си правехме срещи, защото бяхме сигурни, че ще видим някой познат. Къде има нещо за гледане, за слушане? Информацията се предаваше там.”
Кварталите, висшите училища, кафенетата и издателските къщи са местата или за някои дори институциите за интелектуалния живот, но липсва още една основна съставна част от тази интелектуална надпревара, осъществяваща се в столицата: вестниците. Може да се очертаят три тенденции във вестникарството след края на Втората световна война: комунистическите вестници, Юманите, Фрон насионал, Сьо Соар; социалистическите вестници, сред които най-важен е Льо попюлер и вестниците на десницата от Народното републиканско движение, Л’об, Фигаро.
Но не трябва да забравяме и няколкото изключения от “парижкия кралски път” или “парижкия микрокосмос”, като например Албер Камю, друга голяма фигура във френския интелелктуален живот след края на Втората световна война. Произходът на Камю, както интелектуално, така и в социално отношение, е пълна противоположност на този на Сартър и въпреки това е една от емблематичните фигури в интелектуалните среди в десетилетията след Втората световна война. Той е син на работници, а интелектуалното му образование протича в гр. Алжир. Завършва гимназия, а после и университет, получава и други дипломи, но университетът му затваря врати и той така и не става преподавател.
През 1942 г. написва това, което сам нарича “своите три абсурда”, три фундаментални за книжната култура произведения: Чужденецът, Митът за Сизиф и театралната пиеса Калигула, чиято премиера е на 5 септември 1945 г. с участието на известния актьор Жерар Филип.
През 1943 г. написва и издава Чумата, една алегория за окупацията, след това пише статии в нелегалния вестник на съпротивата Комба. Тези творби по време на Втората световна война му осигуряват известна легитимност в парижките интелектуални среди, въпреки различния му път в интелектуалното образование. Той създава също колекцията Еспоар (Надежди) при Галимар. Първият му интелектуален сблъсък засяга московските процеси и в него той категорично се противопоставя на Жан-Пол Сартър. Последния ги оправдава, докато Албер Камю ги смята за недопустими.
Две духовни и иделогически власти: Френската комунистическа партия и католиците
След края на Втората световна война Сартър, Жид, Камю и другите като тях имат второстепенно влияние в сравнение с двете големи духовни и идеологически сили по това време: комунизма и католицизма.
След края на Втората световна война комунистите се ползват със значителен престиж. Това е партията на съпротивата, “партията на 75 000 разстреляни”, партията на мъчениците. Днес, след задълбочено изследване на историците, този мит за “75 000” разстреляни, използван дълго време от комунистическата партия с цел по-добро представяне на изборите и за да се оправдаят действията им, се е сринал напълно; в действителност 1700 комунисти са загинали по време на Втората световна война на френска земя. Клод Бурде анализира обстойно мястото на комунистическата партия във Франция през 1945 г. в Несигурната авантюра, излязла през 1945 г.: “Комунистите бяха спечелили в организациите на съпротивата тежест, несъизмерима с мястото им в страната.” Тази “несъразмерност” се разкрива по време на парламентарните избори от 24 октомври 1945 г. След гласуването Комунистическата партия става първата партия във Франция с 26% от гласовете, печели 151 места в Националното събрание; тогава Френската комунистическа партия изглежда като междукласова партия, която обединява всички социални пластове. В историята на Френската комунистическа партия след войната трябва да се запомнят две важни събития. На 9 декември 1944 г. е подписан френско-съветският пакт, а между 26 и 30 юни 1944 г. Морис Торез, лидер на партията, започва програмата за “морално и интелектуално” възраждане.
В католическия свят е настъпило “завръщане на католиците” със списанията Еспри на Емануел Муние, Тан презан и Ле кайе дю темоаняж кретиен. Водещо сред католическите интелекектуални списания е Еспри, което се появява отново през декември 1944 г. с Емануел Муние, Жан Лакроа, Анри Мару, Жан-Мари Доменак, протестанта Пол Рикьор, атеиста Франсис Жансон, евреина Владимир Раби. Издателство „Сьой” създава поредицата „Еспри”. Наред със списанията се чуват и гласовете на големи католически интелектуалци като на Франсоа Мориак, който се изправя срещу интелектуалната чистка, на която става жертва голяма част от френските интелектуалци след Втората световна война, обвинени, справедливо или не, в сътрудничество и тесни връзки с нацисткия враг.
Втора част
1947 г.: Началото на конфликта между Изтока и Запада,
1948 г: “Светът трябва да избира”
1948 г.: “Голямата схизма”
През 1947 г. започва Студената война. Реймон Арон говори за “войствен мир” и тогава лансира теорията за “двата блока”. Но в действителност през 1948 г. мисълта на един от най-големите интелектуалци на втората половина на ХХ век ще се проясни и развие. Годината 1948 е важна година за международната дипломатическа сцена. Сталин прави своя „Пражки удар” и по този начин уттвърждава окончателно западните граници на съветската империя. През 1948 г. Чехословакия става народна република, а Берлин е блокиран. Теорията на биолога Лисенко доказва как една пролетарска наука е на път да измести “буржоазната”. Сблъсъкът между Сталин и Тито разделя интелектуалците като цяло и още по-точно интелектуалците с комунистическа насоченост. През тази година Реймон Арон публикува Голямата схизма в издателство „Галимар”.
През 1948 г. Сталин организира в Сларска-Пореба в Полша конференция на деветте основни комунистически партии в Европа, като Италия и Франция са единствените западни комунистически партии. Жданов дава новата “антиимпериалистическа” линия на международния комунизъм и от тази среща на високо ниво трябвало да се роди Коминформът. От това следва, че на комунистическите партии официално е забранено да преговарят със съществуващите партии; занапред комунистическите партии ще работят под ръководството единствено на Кремъл. Теорията за двата блока на Реймон Арон е потвърдена и намира израз в редица политически решения и международни събития. Тя се потвърждава и във Франция. На 2 октомври 1947 г. лидерът на Френската комунистическа партия Морис Торез открива борбата Изток срещу Запад, Комунизъм срещу Капитализъм, привърженици на мира срещу подпалвачи на войни. Целта на тази политика е ясна: да излъска външния вид на страните с народна демокрация, да подхранва вярата в революция на Запад, да се сплашва и дестабилизира врагът. Вследствие на това се създава един антиплан „Маршал”, а редица вестници и списания публикуват карикатури и стереотипи на американската култура.
В Летр франсез читателят може да прочете “Вино от Шарант срещу Кока-кола, Вайан срещу Доналд”. Списание Авангард представя американката като „кукла, чиято цел е любов, брак с богаташ, много удоволствия и никакво усилие”. Според Иля Еренбург Съединените щати са въплъщение на антикултурата, докато комунистите са “законните наследници на цивилизацията”.
Успоредно с това хора като Арагон и Гийевик възхваляват марксизма, ленинизма, СССР, пролетариата и мира. Същото правят и философите от списание Ла пансе, както и лидерът на Френската комунистическа партия Морис Торез, за когото “ интелектуалецът комунист може да има само една позиция – да стои изцяло и безрезервно на идеологическите и политическите позиции на работническата класа.” Интелектуалците, които не са комунисти, трябва много бързо да се присъединят към “правилната борба” за мир на работническата класа. Роже Гароди, “органичен интелектуалец” от Френската комунистическа партия, издава през 1948 г. в издателство „Едисион сосиал” Литература на гробокопачите, разобличавайки Сартър, Мориак, Малро, които са, според него, “използвани от реакцията за политически цели”.
Избор на лагер
Изправени пред подобни събития или изявления, интелектуалците ще трябва да се ангажират с едната или с другата страна изцяло или без особен ентусиазъм.
Интелектуалците от левицата понасят заплахите на Френската комунистическа партия или влечението към нея: някои от тях стават симпатизанти или дори безрезервни съюзници като например Клод Авелин, който излага теорията си за двата лагера в Летр франсез: „Един от двата блока трябва да изчезне. Светът трябва да избере.”
Може би най-голямата изненада идва от някои християни от левицата, за които Френската комунистическа партия представлява “съвременното въплъщение на Христос”. Но трябва да уточним, че това захласване си остава второстепенно в тази класа на интелектуалци.
Останалите интелектуалци от левицата са анти антикомунисти. За тях френската комунистическа партия е партията на мъчениците от Втората световна война и трябва да бъде уважавана. Такъв е случаят с Жан-Пол Сартър, който е сред анти антикомунистите. Той пише: “Всеки антикомунист е куче”. Но след сблъсъка от 1948 г., противопоставящ Сталин и Тито, анти антикомунистите се разделят. Сред тях привържениците на Тито мечтаят за една неоткриваема нова социалистическа и необвързана левица. Тази идея е въплътена в партията, създадена от Жан-Пол Сартър и Давид Русе – Революционно демократично обединение (РДО). Партията бързо се разпада поради съществени разногласия по време на дебатите, които почти винаги са бурни, и поради разкритието, че финансирането идва от американски синдикати, с които Сартър се е свързал. Членовете на партията се пръскат, някои ще създадат Л’Обсерватьор, други ще се присъединят към вестник Монд на Юбер Бьов Мери, който показва известен успокояващ неутралитет в политиката, а трети ще се събират в задните стаички на кафенетата, за да създават троцкистки групички.
Монополът в интелектуалното ангажиране не е запазен само за комунистическата партия и на Изток интелектуалци, подобно на Реймон Арон, журналист във вестник Фигаро, избират Запада. Със Студената война идва и задължението всеки да избира своя лагер, световното равновесие става жертва на “Голямата схизма”. Реймон Арон призовава за “умереност в думите и решителност в действията”. “Изтокът срещу Запада” не е стълкновение или директен сблъсък, това би било твърде рисковано, а е “един постоянен конфликт между две суперсили, всяка от които иска да стане универсална”. В контекста, който описва, Реймон Арон избира Запада и излага предложенията си за борба срещу Френската комунистическа партия: възстановяване на големите икономически, финансови и парични равновесия; възстановяване на държавната власт и решителна борба срещу комунистическата идеология в самото поле на пропагандата. В първите две предложения разпознаваме Де Гол, а в третото неговия Договор срещу комунистическата мистификация; в него авторът използва изрази като “мита за революцията” или “мита за безкласовото общество”, по този начин той афишира антикомунизъм без комплекси. Вследствие на това съвременниците ще наричат Арон “куче пазач на буржоазията”, “мръсник”, “лакей на американския капитализъм”. В действителност Арон отказва да противопоставя един мит на друг и една вяра на друга, либералната на колективистичната утопия. Реймон Арон пише: “Войната беше студена, но си беше война” и като при всяка друга война трябва да се избере един от двата лагера, той е избрал Запада. През 1947 г. Реймон Арон се присъединява към Сбора на френския народ на Де Гол.
Аферата „Тито”: първият пробив
През юни 1948 г. лигата на югославските комунисти е изключена от Коминформа. Югославия иска да има оригинален, федеративен и “самоуправленски” социализъм, като по този начин въплъщава ляв “неутрален” модел, чийто защитник ще бъде Л’Обсерватьор. Някои интелектуалци като Робер Антел, Едгар Морен или Маргарит Дюрас са имали известна независимост преди югославските събития, но от този момент нататък трябва да избират. За да оправдае пълното си обвързване с комунистическата партия, Едгар Морен ще опише по-късно една истинска войнстваща вяра: “Ние бяхме вярващи, които треперят пред един бог на любовта.” Но през 1948 г. “трябва навсякъде да се преследва антикомунизмът” според Едгар Морен. Той и Робер Антелм се заемат да убеждават в правотата на своя избор с помощта на интелектуални хитрини: “Тито е един малък Сталин, който успя да се противопостави на Сталин, защото полицията му е също толкова добра, колкото и тази на Сталин. Защо тогава да избираме малкия Сталин пред големия?” През август 1948 г. СССР организира Световен конгрес на интелектуалците за мира и свободното разпространение на откритията” във Вроцлав, Полша. Основната цел е да се създаде едно Движение за мир около комунистическите партии, за да се поддържа световният мир. Елюар, Пикасо, Леже и Сезер се присъединяват към него. По време на заседанието на конгреса един писател ждановист говори за Сартър като за символ на “западния упадък”; той го нарича “машинописна хиена, чакал с писалка” и така Сартър става “образец” на псевдопрогресиста, който трябва да бъде повален. Сред настъпилото изумление в залата, всички научават, че Жданов е починал.
Изправен пред начало на конфликта на Студената война и манихейското разделяне на света в два блока, Сартър предлага “трети път” в своето списание Тан модерн: Нито капитализъм, нито комунизъм, а една социалистическа Европа, която тепърва ще се изгражда. Вследствие на това той създава Революционно демократическо обединение (РДО), което бързо ще бъде разтрогнато.
От страна на католиците Еманюел Муние и списанието му Еспри също не иска нито едното, нито другото. Той не избира лагер. През ноември 1946 г. Еманюел Муние пише: “Нито общественото мнение, въпреки егоизма и амбициите на тези, които го изразяват, нито СССР, въпреки злоупотребите на своята полиция и втвърдяването на своя социализъм, не могат да се разглеждат като дълбок антихуманизъм, сравним с нацисткия. Изправени сме пред демокрация, поболяла се от пари и пред комунизъм, поболял се от държава.” На 12 септември 1949 г. Юманите разкрива аферата „Раик”. Бившият унгарски министър признава, че е организирал убийството на управляващите Ракоши, Фаркаш и Герет и че е искал да завземе властта за Тито. За списание Еспри от ноември 1949 г. аферата „Раик” е “една международна афера „Драйфус”.
Комунистическият вестник Юманите се обявава в множество броеве открито и без комплекси срещу Тито и за Сталин. На 13 август 1949 г. вестникът се позовава на официална бележка от СССР за Тито, в която му се “обръща внимание, че югославското правителство се държи не като съюзник, а като враг на Съветския съюз”. Комунистическият ежедневник отправя непрекъснати атаки срещу лидера на югославския комунизъм. В броя от 17 август 1949 г. “Тито открива огън срещу гръцката демократическа партия”, от 19 август “Труман подарява стоманодобивен завод на Тито”, от 20 август “Тито и американските империалисти срещу Албания” и от 29 септември: “По време на войната Тито е бил във връзка с Гестапо”, Пиер Куртад пише: “Жаден за власт, опиянен от Хитлеровите идеи за расово превъзходство […]. Тито се присъединява към групата на Троцки, на Дорио и на Мусолини”.
Отцепването на Тито представлява първия пробив, чрез който някои виждат Сталиновия комунизъм по-ясно и почти по същото време истината за съветските лагери поражда друга увереност, и по този начин отваря пътя към разочарованието.
Процесът „Кравченко” и разкритието за ужаса в комунистическите лагери
След отцепването около случая с Тито и процесите в народните демокрации идва разкритието на съветската наказателна система с аферата „Кравченко”.
Процесът на Виктор Андреевич Кравченко започва на 24 януари 1949 г., той обвинява седмичника Летр франсез в клевета. Кравченко е поискал политическо убежище в Съединените щати по време на съветски сделки във Вашингтон през 1944 г. През 1946 г. той написва и издава I choose freedom, преведено и издадено във Франция през 1947 г. като “Избрах свободата”. За Летр франсез Кравченко и неговите разкрития покзват, че е “марионетката на Съединените щати с конци, произведени в САЩ”. В действителност не Летр Франсез са на скамейката на обвиняемия, а зад този процес се крие осъждането на съветския режим и Сталиновия ужас.
Едно показание ще се окаже решаващо за процеса, и то е на Маргарете Бубер-Нойман, 47-годишна, пристигнала от Стокхолм. Тя е снаха на немския философ Мартин Бубер и съпруга на Хайнц Нойман, бивш член на Политбюро на Германската комунистическа партия. Съпругът й изчезва в СССР, задържан от Сталиновите агенти. Маргарете Бубер-Нойман също е арестувана и изпратена в лагер в Сибир, а на следващия ден е подписан Германо-съветският пакт и тя е предадена на Хитлер и изпратена в Равенсбрук. Процесът завършва с победа на Кравченко. Клод Морган и Андре Вюрмсер от Летр франсез трябва да платят 5000 франка глоба и 50 000 франка обезщетения.
Още в следвоенните години излизат книги, които не отричат реалността и съществуването на съветските лагери: Истинската съветска Русия на Давид Ж. Дален ; Нечовечна земя на Жозеф Клапски; Депортирана в Сибир на Маргарете Бубер-Нойман и Нечовешкото състояние на Жюл Марголин . И въпреки това трябва да се изчака Солженицин с неговия Архипелаг Гулаг, за да се осъзнае реалността в съветските лагери. Това произведение ще има ефекта на бомба.
Започва един друг процес, този на Давид Русе, отново срещу Летр франсез. На 12 ноември 1949 г. Фигаро литерер призовава всички бивши депортирани от нацистките лагери и организациите, за да се основе разследваща комисия, която ще поиска от съветското правителство да проучи свободно “трудовите лагери” според Реми Рур, журналист от Монд, бивш участник в съпротивата, депортиран в Бухенвалд, чиято жена умира в лагера в Равенсбрук. Националната федерация на депортираните и интернираните по време на Съпротивата и испанската федерация на депортираните и политическите затворници се отзовават на призива.
Вследствие на това комунистите отвръщат на удара на 12 ноември чрез перото на Франсис Коен в Юманите с “Принудителният труд на антисъветизма”, а след това Пиер Декс пише в Летр франсез: “Пиер Декс, номер 59 807 в Матхаузен, отговаря на Давид Русе”.
В резултат на това на 25 ноември 1950 г. започва нов процес в Трибунала на Сена с ново поражение на органите на пресата и комунистическите интелектуалци.
Призивът за създаване на комисия, разследваща съветските лагери, ще доведе до създаване на 24 януари 1950 г. на френска комисия за разследване срещу концентрационния режим на улица Дону в Париж и на Сатюрн, тримесечно списание, издавано от 1956 до 1959 г. В Брюксел се учредява международна комисия, в която взима активно участие Жермен Тийон, депортирана в Равенсбрук. Тази разследваща комисия не се ограничава само до съветските лагери, а се обръща и към Испания, Гърция, Югославия, Тунис и Алжир и така колониите също стават обект на разследване.
Така думата гулаг не е изключителна принадлежност на Солженицин, тя е използвана петнайсет години по-рано от Давид Русе.
Но какви са тогава реакциите на големите списания на тази поредица от разкрития върху действителността в съветските лагери? Първо, католическото списание Еспри е “боязливо” и “пише малко по въпроса”, според историка Мишел Винок. Трябва да се припомни, че Муние иска да удържи антикомунизма. В списание Ле тан модерн Морис Мерло-Понти и Жан-Пол Сартър не говорят за гулаг, но признават съществуването на концлагери в СССР и смятат, че явлението съществува и другаде. В Хуманизъм и терор, издадена от Галимар през 1947 г., Морис Мерло-Понти пише: “Осъждането на Сократ на смърт и аферата „Драйфус” оставят непокътната хуманистичната репутация на Атина и на Франция. Няма причина да се прилагат различни критерии към СССР.”
В началото на 50-те години СССР има един размътен и неясен образ. Но тази неяснота е защитавана и оправдавана от някои интелектуалци и времето на посочване с пръст на тоталитарния режим на Сталин е още твърде далече.
Корейската война
На 25 юни 1950 г. Северна Корея преминава 38-ия паралел към Южна Корея, управлявана по това време от проамериканския водач Сингман Рий. За Реймон Арон това е “най-сериозното събитие от края на Втората световна война насам”. Генерал Макартър трябва да изпрати снаряжение в Сеул и това събитие довежда до т. нар. Корейска война между 1950 и 1953 г. Корейската война представлява поле за косвен сблъсък между двата блока, но директен между интелектуалците.
За комунистите и техните съратници тезата за южната агресия не поражда никакво съмнение. През март 1950 г. е отправен Стокхолмският апел от Международното движение на борците за свобода, които се обявяват за “Абсолютната забрана на атомната бомба”. Много скоро във Франция комунистическите дейци събират подписи сред хората на изкуството. Жерар Филип, Морис Шевалие, Жак Превер и Марк Шагал отговарят на този призив. Според не особено сигурен източник от Френската комунистическа партия 1,4 милиона французи са подписали петицията. От своя страна Лоран Казанова, отговарящ за комунистическите интелектуалци във Франция, има идеята да поръча рисунка на Пикасо. От нея ще се роди гълъбът, който ще краси плакатите на кампаниите за мир и ще се превърне в универсален символ на мира. Мирът, изправен пред американсците, ето го лайтмотива. През 1951 г. излиза Първият сблъсък, написана в прослава на френските дейци; това е историята на докери в пристанище в Северния Атлантик, които отстъпват пред новата окупация. Тази творба печели наградата „Сталин” през 1952 г. Книгата се връща на традиционните стереотипи за разделяне – война/мир, социализъм/капитализъм – и добавя прочутия лозунг “САЩ, вървете си вкъщи”. След борбата за мир се появява и борбата срещу оръжията и бактериологичната война.
Срещу комунистическите интелектуалци застават антикомунистите. Те не образуват хомогенна група, а спадат към две категории: от една страна, са неутралните, а от друга – либералите, социалистите и всички антисталинисти, взети заедно.
Неутралните са основно във вестниците Монд на Юбер Бьов-Мери, в списанията Еспри и Ле тан модерн, които мечтаят за една социалистическа Европа. През 1950 г. започва да излиза Л’Оберватьор с Роже Стефан, Жил Мартине, Клод Бурде, подпомагани от Морис Лавал, Ектор дьо Галар и Клод Естие. Те представляват един интелектуален социализъм с марксистко влияние, враждебен към социалистите, т.е. към френската секция на Международния съюз на работниците (ФСМСР), смятани за твърде големи “привърженици на атлантизма”. Те са антиамерикански настроени и за тях Съединените щати са основната военна заплаха. От Л’Обсерватьор през ноември 1964 г. ще се роди Льо нувел обсерватьор.
Срещу неутралните и по отношение на корейския конфликт останалите антикомунисти са либералдемократи, социалисти от ФСМСР и антисталинисти.
Най-яркият сред тези антикомунисти е Реймон Арон, публикуващ във Фигаро, за когото невинаги е лесно да играе ролята на големия интелектуалец от западния лагер. През юни 1950 г. в Берлин се провежда Конгресът за свобода и култура. Сред участващите са Реймон Арон, Албер Камю, Андре Жид, Франсоа Мориак и Жорж Дюамел. На 29 юни 1950 г. в края на конгреса участниците откриват произведението на Артър Кьостлер Мрак по пладне (Darkness at noon), написано между 1938 и 1940 г. В него писателят си представя маршрута по време на московските процеси на един комунистически деец, Рубашов, хвърлен в затвора и съден, след като самият той е бил участник в чистките. Резолюцията от тази голяма среща на конгреса в Берлин е Манифестът на свободните хора, 14 точки, представляващи основите на отпора срещу тоталитаризма.
В този контекст Жан-Пол Сартър постепенно ще се приближи до комунистическата партия, преди да стане неин симпатизант.
Жан-Пол Сартър: “идейният сподвижник”
Ле тан модерн, където участва и Жан-Пол Сартър, който през 1950 г. изобличава съветските лагери, отказва да се присъедини към избирателното негодуване; вестникът изобличава непоносимата истина за Гърция, испанските затвори, колониалните потисничества. За Сартър Корейската война е “краят на идеализма”, между политиката и войната няма разлика. Използва се думата “война”, трябва да се избере лагер и да се разпознае противник, който да бъде повален. Така Сартър става “идеен сподвижник” точно когато комунистическата партия изгубва обаятелния си заряд и изглежда корава, сектантска, неспособна и на най-малката критика по отношение на СССР, процесите на гулагите, пречистващи редиците й. Андре Марти и Шарл Тийон са обвинени през 1952 г. Така Жан-Пол Сартър се отделя от известен брой интелектуалци, станали скептични. Той се приближава към комунистическата партия по убеждение и от сантиментализъм, от вкус към народа, братско действие, стремеж да среща другари навсякъде. Всичко това за него е не по-малко важно от философското му образование или от политическия пристрастен анализ.
Жан-Пол Сартър се приближава значително до комунистите по време на ангажирането си в битката за освобождаването на Анри Мартен, моряк, комунист, бивш участник в Съпротивата, арестуван в Индокитай през 1950 г. и осъден на 5 години затвор за “посегателство върху войнския дух” в разгара на войната в Индокитай. Френската комунистическа партия започва голяма кампания за неговото освобождаване. Сартър взима участие в демонстрациите, а петициите се множат, като към каузата се присъединяват Пикасо, Елюар, Доменак и Кокто. Ангажирането му с освобождаването на този човек намира израз в интелектуалната творба Аферата Анри Мартен, издадена от Галимар през 1953 г. Той написва също поредица от статии “Комунистите и мира”, излезли в три части в Тан модерн: през юли 1952 г., октомври и ноември 1952 г. и април 1954 г. В тази поредица от статии тонът е по-остър, Сартър пише: “Казано на църковен език, това беше покръстване.”, “СССР иска мир и го доказва всеки ден”. В отговор на това Франсоа Мориак, интелектуалец от десницата и католик, пише: “За всички нас французи е важно да знаем какво мислещата младеж от края на 1952 г. може да направи по отношение на сталинизма. Независимо от това какво мислим за г-н Сартър, той си остава един от учителите на тази младеж и реакциите му служат за тест.” Решението на Сартър, което се очертава през 1950 г. и затвърждава през 1952 г., да застане на страната на Комунистическата партия, накърнява единността в Тан модерн и води до скъсване с Мерло-Понти и Камю. Сартър осъжда лагерите, но държи да предупреди за буржоазната експлоатация на тази тема от вестниците и не вижда с какво това може да постави под въпрос легитимността на революционните намерения и на революцията в СССР. Той по никакъв начин не приема сталинизма, но упреква Камю в убиване на всякаква надежда за социализъм чрез неговата едностранна критика. Камю не се е отказал от социализма, но го вижда по-скоро подобно на шведската социалдемокрация или френския вариант на лейбъризма. Той е скъсал с марксистко-ленинския историцизъм, докато Сартър е повече от всякога готов да се съюзи с пролетариата. Мерло-Понти пише статия, озаглавена “Сартър и ултраболшевизма” през 1955 г. в Авантюрите на диалектиката.
През 1954 г. Сартър заминава за СССР и при завръщането си дава проедица от интервюта за в. Либерасион. Неговите виждания за СССР са пълна противоположност на тези на Андре Жид; изразът, който той използва понякога, за да определи своите анализи и гледни точки, е “анти-Завръщане от СССР на Жид”. По страниците на Либерасион читателят може да прочете: “В СССР има пълна свобода на критиката. Общуването е възможно най-широко, най-отворено и най-лесно”. И добавя едно предсказание: “Към 1960 г. най-късно до 1965 г., ако застоят във Франция продължава, средният стандарт на живот ще бъде с 30% до 40% по-висок от нашия. Напълно ясно е за страната, както и за всички хора, че единствената разумна връзка е приятелството.” Но всички надежди на Сартър и на интелектуалците, ангажирали се със сърпа и чука, ще приключат с Унгарското въстание и неговото потъпкване от съветските танкове.
1956 г.: Будапеща, един разбит идеал
През юни 1956 г. вестник Монд издава в подлистник Доклада на Хрушчов от ХХ конгрес на Комунистическата партия на СССР. Реалното съществуване и публичното огласяване на престъпленията на Сталин са безпрецедентен шок за последователите; техният идол, техният бог Сталин е престъпник.
В комунистическия блок след смъртта на Сталин са се появили движения за еманципиране в народните демокрации: през 1953 г. в Източен Берлин стачките и манифестациите са силно потъпкани от властите на ГДР. В Унгария привърженикът на Сталин Ракоши е свален, Райк е реабилитиран и утвърждава собствения си път към социализма.
В Полша властта взима Гомулка, който има репутация на независим спрямо Москва, но СССР не се намесва, от което ще произтече нов разкол. В труден международен контекст, включващ Суецката криза в Египет, СССР решава да разреши проблема с унгарското въстание, ръководено от революционни комитети и работнически съвети. На 23 октомври е първата танкова намеса. След подписване на споразумение на 30 октомври и възстановяването на Наги, който обявява независимостта на Унгария на 1 ноември, в правителството се случва неизбежното – СССР потушава въстанието с кръв и Кадар заема мястото на Наги.
Католическото списание Еспри осъжда остро действията на СССР и преврата в Будапеща. Жан-Мари Доменак, който по време на аферата „Анри Мартен” е толкова близък до комунистите, подписва протест, а декемврийският брой на списанието е посветен на “Пламъците на Будапеща”. В самата комунистическа партия интелектуалци осъждат позицията на Съветския съюз, следвайки примера на Клод Роа, Роже Вайан, Жак-Франсис Ролан и Клод Морган, които подписват протест. Още във вестник Монд от 31 декември Клод Роа се пита дали “не е подценил вътрешните сенки в социалистическия свят” и осъжда всяка “липса на демокрация” и “пренебрегване на морала”. Тези позиции строго са осъдени от Юманите, за който “тяхната недисциплинираност […] ще бъде строго осъдена от работниците.” За комунистическата партия въстанието е дело само на фашисти под ботуша на американския империализъм. От своя страна Жан-Пол Сартър посвещава троен брой на Тан модерн от януари 1957 г. на “Бунта в Унгария” и вижда “фантома на Сталин”, той прави изводи от трите години, в които е бил идеен сподвижник. Надява се на победа на един народен фронт, който да сложи край на колониалните войни и икономическото малтусианство на Франция: “Трябва да знаем какво искаме: общ Фронт или безусловно подчинение на СССР; във всички случаи не можем да гоним два заека едновременно […]. Времето на разкритите свише истини и на евангелските слова е отминало: една комунистическа партия на Запад може да съществува само ако придобие правото на свободна съвест”. “Ще се опитаме да спомогнем за десталинизиране на Френската компартия.”
Ето как разочарованието, разкритията и кървавите действия раждат нови идеи: социалистическа Европа или демокрация? Към една нова левица ли? Това са все възможни пътища и предложения…
Четвърта част
Краят на идеализма
Войната в Алжир: една отворена рана
Шарл де Гол, президент на Петата френска република от 1958 г., предлага три решения за бъдещето на Алжир: отделяне, францизиране или автономен Алжир в тесен съюз с Франция.
Алжирският въпрос събужда във Франция интелектуалните среди от традиционния католицизъм. “Националният католицизъм” е въплътен в Л’Ом нуво, мистичното списание на един християнски антикомунист. Тезата на традиционните католически интелектуалци, защитавана в редовете на списанието, е сблъсъкът в алжирския конфликт на борците на кръста и борците на Червения полумесец, манипулирани и ръководени от чука и сърпа. За Жан Мадиран , бивш поддръжник на Петен, бивш главен редактор на Л’Аксион фрнасез и след това, до 1958 г., член на редколегията на Риварол, в книгата си Пътища, пише, че алжирският национализъм е начинание на международния комунизъм срещу христианския Запад. Две други традиционалистки католически списания са важни за този период: Ла сите католик и Верб, както и две сензационни произведения от 1958 г. (Католическата мисъл на Абат Льофевр и Защитник на семейното огнище на Пиер Льомер). Военните кадри възприемат лозунгите на тези католици традиционалисти, на интелектуалците, на списанията, но и на асоциациите като тази на приятелите на Жана Д’Арк, която на всеки 13 май организира голямо събиране. Първоначално във военните кръгове, а после и извън тях мнозина споделят тези идеи. Такъв е и Жорж Сож, бивш член на социалистическата младеж, покръстил се в католицизма. Френските военни ще използват тези теории, за да мотивират слабо образованите войски по интелектуални въпроси.
Изправен пред този устрем към съживяване на традионалистките католически интелектуални среди на фона на колониалния конфликт, Реймон Арон иска да намери разрешение в най-кратък срок и отправя призив за разрешаване на тази война, която Франция, страна на човешките права, води безмилостно срещу народ, жадуващ за свобода и независимост. Ето един сериозен парадокс, подчертан от Реймон Арон.
Друг път за ангажиране е предложен от групата Родина и напредък, която иска един прогресивен, социалистически френски Алжир.
Събитието от януари 1960 г. е бунтът на екстремистите срещу Де Гол. Президентът на републиката се справя с барикадите и печели голямата част от общественото мнение в контенентална Франция. В този контекст Албер Камю умира внезапно, без да е казал нищо за Алжир.
Най-ангажираният за алжирската независимост интелектуалец е Франсис Жансон, сътрудник в списанията Ле тан модерн и Еспри. През 1957 г. той става нелегален, защото е помогнал на Фронта за национално освобождение (ФНО). През 1955 г. той е написал Алжир извън закона, “настолната книга на революционерите”. В крайна сметка той е преследван от властите за “подтикване към неподчинение”. Той успява да избяга и на негово място в затвора отива жена му. Процесът започва на 5 септември 1960 г. Това ангажиране разделя интелектуалците, както и списанията Еспри и Ле тан модерн.
Жан-Пол Сартър решава да подкрепя докрай алжирците и Жансон, на когото ще каже: “Използвайте ме както искате” за независимостта на алжирския народ и на алжирската земя.
Но ангажираността на интелектуалците в алжирския конфликт се проявява в Декларацията на 121 видни личности, Декларация за правото на неподчинение в алжирската война, по инициатива на Летр модерн и Ле тан модерн. Тази петиция осъжда мъченията и войната, мотивира мрежи за помощ на ФНО и насърчава младите да дезертират. Жан-Пол Сартър, Симон дьо Бовоар, Маргьорит Дюрас, Натали Сарот, Пиер Видал-Наке, Жан-Франсоа Ревел, Морис Понс, Ален Рене, Франсоаз Саган и Симон Синьоре подписват тази петиция от историческо значение. Но това ангажиране не остава без последствия, както показва примерът на Пиер Видал-Наке, професор по литература в Каен, който е освободен от длъжност между октомври 1960 и октомври 1961 г. Студентите също са силно мобилизирани, те действат заедно в асоциативни структури, синдикати или дори свободно. Реакцията на десницата е нейният Манифест на френските интелектуалци. В този контекст интелектуалната левица става по-независима спрямо френската комунистическа партия, смятана за твърде хладна към войната в Алжир и все така съществува едно сектанство в партията, неспособно да задвижи нейната “десталинизация”.
От един конфликт към друг, от френската вътрешна и колониална сцена към международната, въпросът на Израел и Палестина ще затруднява интелектуалците. Избор и ангажиране за едната страна са трудни, почти невъзможни.
Израело-арабският конфликт: “Ние отсъстваме!”
Ако намесата във Виетнам очертава традиционната схема на разделянето дясно-ляво, то конфликтът в Близкия изток не е война като другите. В Шестдневната война, продължила от 5 до 10 юни 1967 г., се сблъскват две скъпи за интелектуалците от ляво каузи – движението на страните от Третия свят и подкрепата на бившите жертви на Хитлер. Как да се вземе страна? Как да се избере ангажиране, когато и едната, и другата страна се нрави на интелектуалеца и когато той усеща от интелектуална и хуманна гледна точка, че и двете борби са оправдани?
Нека първо се върнем към предпоставките за конфликта, където ангажирането изглежда очевидно. На 22 май египетският лидер Насер решава да бъдат затворени протоците на Тиран “за израелските кораби и за стратегически стоки, предназначени за Израел”, а на 28 май заявява: “Нашата основна цел ще бъде разрушаването на Израел.” Тогава Египет подписва пакт за взаимна защита с Хюсеин от Йордания, вследствие на който Израел е стегнат като в менгеме. Много скоро конфликтът става сцена на сблъсък на двете велики сили. Съединените щати защитават Израел, СССР – арабските страни.
На 30 май гласовете на Симон дьо Бовоар, Маргьорит Дюрас, Пиер Видал-Наке, Жан-Пол Сартър, Лоран Шварц, Владимир Янкелевич се издигат в “Призив на френските интелектуалци в полза на мира”, на 1 юни 30 000 души манифестират пред израелското посолство в Париж с виковете “Франция с нас!” и “Израел ще живее”; в редиците на протестиращите са Лоран Шварц и Владимир Янкелевич. От своя страна, точно преди започване на конфликта комунистическият вестник Юманите защитава арабските страни. И отново точно преди нападението се разпространява друга петиция, “призив на Френския комитет за солидарност с Израел”, сред подписалите го са Реймон Арон, Марсел Еме, Йожен Йонеско, Натали Сарот. По Шан-з-Елизе и Сен Жермен-де-Пре изреалските знамена се смесват с френския трибагреник. Сърцето на Франция е в Тел-Авив. Но всичко се преобръща, когато на следващия ден израелската войска атакува и започва нападението си. Израелските военни успехи идват бързо, това е “светкавична война за Израел” и тогава фактите предизикват тревоги и започва да се разпространява нова петиция за израелските “цели за анексиране”, които “участват обективно в общото настъпление на американския империализъм”. Всичко това предизвиква и възвръщане на антисемитизма.
Жан-Пол Сарър е силно обезпокоен от израело-арабския конфликт, той публикува втори брой на Ле Тан модерн от 1000 страници, като половината са статии от евреи, а другата половина – от араби. Сартър отказва да се обяви за неутрален и заявява “Ние просто отсъстваме!”. Страшна дума за интелектуалец по принцип и за теоретика на ангажирането. Интелектуалецът отсъства. Директорът на списание Ле Тан модерн пише: “Ако рискуваме, както направих аз, да заминем и видим в покрайнините на Газа бавната смърт на палестинските бежанци, болезнено бледните недохранени деца, родени от недохранени родители с мрачни и остарели очи; ако от другата страна при граничните кибуци видим мъжете по полето, работещи под постоянна заплаха и убежищата, изкопани навсякъде между къщите, ако говорим с децата им, които са добре нахранени, но таят в погледа си една особена тревога, не можем да останем неутрални; изживяваме много силно този конфликт и не можем да спрем непрестанно да се терзаем, да го разглеждаме от всички страни и да търсим решение, макар да знаем, че това е напразно, защото изходът зависи от израелците и арабите.”
Списание Еспри на Реймон Арон призовава за компромис, едновременно признаване на Израел и бъдеще за палестинските бежанци. Във Фигаро от 14 юни 1967 г. Реймон Арон говори за “трагичните иронии на Историята”: “Военната победа спаси Израел, но единствената истинска победа ще е мирът.” “Кръв, пот и сълзи”, този път ще излезе ли нещо различно от омразата, родена от унижението? Да се надяваме въпреки всякаква надежда.” На пресконференция от 27 ноември 1967 г. държавният глава Шарл де Гол прави шумно изказване по време на събитията, коментирайки отношението и действията на израелската държава чрез израелския народ: “Някои дори се опасяват, че евреите, дотогава разпръснати, са останали това, което винаги са били – един народ от елита, доминиращ и сигурен в себе си. Опасяват се, че вече са обединени, те ще превърнат съкровената си амбиция от деветнайсет века в пламенен стремеж към завоевание: Догодина в Йерусалим.” Реймон Арон е скандализиран от това изказване на президента на републиката и смята, че Де Гол “съзнателно и умишено отвори нов етап в еврейската история и може би в историята на антисемитизма”. В края на 1967 г. Реймон Арон издава Де Гол, Израел и евреите, за да задълбочи размишленията си върху становището на държавния глава, неговия обсег и значение.
Един нов свят
Десетилетието на 60-те години след края на войната в Алжир бележи заника на идеализма и появата на три нови системи: течението на Тейар дьо Шарден, структурализма и Новия роман.
Течението на Тейар дьо Шарден води началото си от едно произведение на отец Тейар дьо Шарден, озаглавено Човешкият феномен. Еволюционистките теории на Тейар обединяват есхатологичните представи на християнството с глобална представа за космоса. Те обхващат голямата космична продължителност, тоталитарните режими или въплътеното зло, които са етапи от планетарния поход към точката Омега.
Структурализмът става публичен дебат, където всичко се оценява по неговата продължителност. Събитието е изтласкано на второстепенно място в полза на дълготрайните явления, като по този начин се намаляват революциите в полза на непрекъснатостта. Налага се “неподвижното време”. Думите и нещата на Мишел Фуко от 1966 г. или пионерната книга на Клод Леви-Строс Елементарните структури на родството са две фундаментални произведения на структурализма. Леви-Строс представя това мисловно течение и с другия си труд, озаглавен Структурна антропология, излязъл през 1958 г.
Движението на Новия роман се води от Ален Роб-Грийе заедно с Натали Сарот. Неговото есе За един нов роман, издадено през 1963 г., осъжда едновременно субекта т.е. героя, ангажирането и повествованието: “Романът с герой принадлежи на миналото, характеризира една ера: ерата, отбелязала апогея на индивида. Светът вече не следва своята съдба и не ни остава друго освен да се идентифицираме с възхода или с падението на няколко човека, на няколко семейства.” Ален Роб-Грийе пише също: “Творецът поставя работата над всичко останало и скоро си дава сметка, че твори за нищо […] независимо от привързаността си към партиите или към възвишените идеи, творческият момент го довежда само до проблемите на неговото изкуство.”
Една основна точка обединява тези три нови понятия в тяхната хетерогенност: образът и съществуването на индивида; съзнателният и действащият човек е отживелица; той вече не заема централно място.
Успоредно с появата на тези три нови сфери на мисълта и на интелектуалното творчество 60-те години бележат и началото на консуматорското общество, и предизвикват множество реакции в артистичните и интелектуалните среди. Социологът Пиер Бурдьо размишлява за елитите, които се възпроизвеждат. Страните от третия свят започват своята борба.
Според Жан-Пол Сартър икономическият растеж е довел до “спешност на нуждата”, други говорят за “американизация” като например Жан Фурастие, автор на терминологията, свързана с „Трийсетте славни години”. В книгата си Вещите Жорж Перек изобличава новата собственическа мания сред младите. В киното Жак Тати се присмива на това общество в Чичо ми, излязъл през 1958 г., Време за игра от 1967 г. и Трафик от 1970 г. В Право на град Анри Льофевр показва как най-бедните са отхвърлени от центъра на града към извънградските зони. Това произведение анализира Парижката комуна от 1871 г. Авторът показва, че градоустройството на Осман е причинило изпъждането на работниците от центъра на Париж към периферните квартали, и след това към предградията. Пиер Бурдьо и Жан-Клод Пасрон изобличават в Наследниците училищната и университетската система, която не допуска по-многобройни класове, в полза на “синовете на владици”. Движението на страните от Третия свят е новост, както и Куба на Кастро, Че Гевара или Виетнам, които заемат мястото на СССР в идеологията и очрованието. Погледите се обръщат към Южна Америка, където арестуването на Режис Дебре и смъртта на Че Гевара по същото време през 1967 г. мобилизират младите поколения. А Китай на Мао има същата притегателна сила, каквато навремето са имали Ленин и СССР.
От този нов свят се ражда интелектуалната новост, въплътена в нови борби, нов идеал и нов тип интелектуалец.
Библиография
Anna Boschetti, Sartre et „Les Temps Modernes”. Une entreprise itnellectuelle, Paris, Editions de Minuit, 1985
• François Bourin, Camus, portrait de l’artiste en citoyen, François Bourin, 1993
• Anne Cohen-Solal, Sartre, Paris, Gallimard, 1985, réed. Coll. Folio
• Howard Davies, Sartre and „Les Temps Modernes”, Cambridge University Press, 1987
• Jean-Marie Domenach, Emmaniel Mounier, Paris, Le Seuil, 1972
• J. Guerin (dir.), Camue et la politique, Paris, L’Harmattan, 1986
• Philippe Gumplowicz, Jean-Claude Klein (dir.), Paris 1944-1954 Artistes, itnellectuels, publics: la culture comme enjeu, coll. série Mémoires, Paris, Autrement, 1995
• Jean-François Sirinelli (dir.), Dictionnaire Historique de la vie politique française au XXème siècle, Paris, coll. Quadrige Dicos Poche, PUF, 2003
• Jean-François Sirinelli, Deux intellectuels dans le siècle , Sartre et Aron, Paris, Fayard, 1995
• Jean-François Sirinelli, Intellectuels et passions françaises, Paris, Fayard, 1990
• Michel Winock, Le siècle des intellectuels, Paris, coll. Points, Editions du Seuil, 1997
• Michel Winock, Histoire politique de la revue „Esprit” (1930-1950), Paris, Le Seuil, 1975
Превод от френски Мила Атанасова
