Статията е от раздела „Нови конфликтни взаимоотношения на международната сцена“ на Атлас на „Монд дипломатик“, 2009
Земеделието има много малка тежест в икономиката на развитите страни, но за сметка на това то е от ключово значение за развиващите се такива. Две трети от страдащите от хронично недохранване в света са селяни. Оказва се, че глобалният износ не може да ги изхранва. Те трябва да отстояват своята хранителна независимост, като налагат ограничения за вноса.
Зърнените храни си остават основен хранителен продукт на бедното население, но между 1997 и 2005 г. техният производствен растеж бе едва 6,3% при увеличение на населението от 10,5%. Добивът достига тавана си в развитите държави, докато неговият растеж се забавя в развиващите се страни. Заделяните за храна средства в страните с ниски доходи достигат 45% от семейния бюджет (а на места дори до 80%), а в богатите държави — едва 12%. Две трети от 963-те милиона страдащи от хронично недохранване са част от двата милиарда и половина членове на земеделски семейства от развиващите се страни, както и по-голямата част от живеещите под прага на бедността с по-малко от 1 долар на ден. Затова и въпросът как да се изхрани планетата е толкова наболял.
Със сигурност това няма да стане, като се оставят многонационалните компании като „Монсанто“ да водят в развиващите се страни търговска дейност в областта на земеделието, изискваща много средства и използване на генно модифицирани култури, включително върху големи площи, закупувани или вземани под аренда за развиване на дългосрочен износ от страни като Китай и Южна Корея, които изпитват недостиг на такива земеделски площи. Това може само да увеличи масовата безработица сред селското население и да ускори унищожението на вече страдащата от глобалното затопляне околна среда. Със сигурност страните от Юга няма да решат този проблем, ако продължават да развиват култури за износ и в същото време да внасят основни хранителни продукти с подбити цени от широките субсидии на Севера и в някои полупериферни страни като Бразилия. В действителност, ако изключим Бразилия, Аржентина и Тайланд, тази политика доведе до увеличаване на хранителния дефицит на развиващите се страни от 1973 г. насам, достигнал 29 млрд. долара през 2004 г.
МАСОВ ДЪМПИНГ ОТ СЕВЕР
Конференцията на ООН за храните и земеделието от юни 2008 г., организирана по повод кризата с храните, не намери нищо по-добро, освен да поиска по-голямо либерализиране на търговията, омаловажавайки истинските причини за скока на цените: свиването на производството на храни в страните от Юга и бумът на биогоривата, които, под претекст че щадят околната среда, ограничиха световните запаси от маслодайни и зърнени култури. Това стана повод за спекула, от която спечелиха индексните фондове и компаниите от областта на хранително-вкусовата промишленост, намиращи се предимно в северните страни и Бразилия. След кризата с недвижимите имоти (високорисковите ипотечни кредити) и с пазара на акции спекулативните капитали се насочиха към суровините и земеделските стоки, след което се изпариха с падането на цените на петрола.
Но освен на масовия дъмпинг от Север високата хранителна зависимост на развиващите се страни се дължи най-вече на по-слабите ограничения за внос в сравнение с тези в САЩ и Европейския съюз за същите продукти. Тезата на страните от Севера и международните институции за свободната търговия е за външно ползване… На нея трябва да се противопостави такова регулиране на търговията, което да е подчинено на критерии за хранителна независимост: право да се защитава вътрешният пазар, за да се гарантира устойчиво развитие в икономически, социален и екологичен план; но и право на преференциален достъп до необлагодетелстваните развиващи се страни, в случай че се докаже, че високите нива на износ оказват положително въздействие на дребните селскостопански производители и не ощетяват необлагодетелстваните потребители.
Всички тези действия налагат земеделието да бъде извадено от сферата на компетенция на Световната търговска организация. „Гладните бунтове“ най-накрая отвориха очите на развиващите се страни, които отказаха да приключат преговорите от Доха и разбраха необходимостта от това да намалят хранителната си зависимост предвид изключителното непостоянство на цените. Впрочем, цените на памука и кафето се увеличиха много по-малко и паднаха рязко от лятото на 2008 г., за разлика от масово внасяните основни храни, силно утежняващи семейния бюджет на най-бедните.
Единствено преосмислянето на земеделската политика и на многостранното регулиране на търговията със земеделски продукти, основана на хранителната независимост, би позволило да се изхранят 9,3 млрд. души през 2050 г. въпреки глобалното затопляне. Би трябвало също да се забранят биогоривата и пазарната спекула с хранителни стоки, както и да се насърчат страните да пазят минимални запаси от зърнени култури. Без да забравяме необходимостта страните от Севера да ограничат чувствително потреблението си на животински продукти, тъй като освен това техният хранителен модел се копира в страните от Юга, и по-конкретно в Китай, а когато този модел се разпространи масово към 2050 г., само една планета няма да ни е достатъчна.
Превод Ивайло Буров