Професор, д-р на философските науки. Завършил е Военно-политическа академия в София. Бил е преподавател по политически науки във Висшето военноморско училище (ВВМУ) „Н. Вапцаров“ – Варна, преподавател и ръководител на катедра „Обществени науки“ във Варненския технически университет. Научните му интереси са в областта на военно-политическата проблематика, българското националноосвободително движение, ранния стадий на българската социалистическа мисъл. По тези теми е публикувал монографиии, студии, статии. Автор е на книгата „Христо Ботев – възторжен вестител на нови времена“, посветена на 150-годишнината от рождението на големия българин.
Както всяко голямо събитие в историята и Априлската епопея – върхът на борбата за националното ни освобождение, е многолика и разнообразна. За това събитие знаем подробности, които помним още от ученическите години, а има и значими неща, за които малко или почти нищо не знаем.Така например един от най-ранните и най-авторитетни изслeдователи Димитър Страшимиров в своята обемиста „История на Априлското въстание“ прави интересен обобщаващ извод за целите, които са си поставяли да постигнат водачите на въстанието: „По-първите хора, пише той за апостолите на въстанието, надъхани от идеологията на Каравелова и на Ботйова, не мислеха само да открехнат от гърба си чуждото иго, но ламтяха дори за республика и комуна“. Внимателният и претенциозен читател веднага би възкликнал: За каква комуна в ония години биха могли да „ламтят“ лидерите на въстанието след като знаем, че неговата единствена цел беше освобождението на България от петвековно турско робство!? Ламтежът „за република“ е обясним, но за комуна? Да, но съвсем скоро след потушаване на въстанието излиза от печат (1881 г.) книгата на Атанас Шопов (личен помощник – нещо като адютант на Бенковски) – бел. Й. В.) „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“, в която са описани чудновати факти от реформите на Бенковски по време на краткотрайното му властване в Панагюрище, потвърждаващи тъкмо изводите на Д. Страшимиров. Те са малко известни на българската общественост. Ето защо тук ще се опитаме да повдигнем завесата и да покажем поне част от малко известното в Априлската епопея. Нейната 126-годишнина юбилей е подходящ повод за това.
Кои са тези дейци, „надъхани“ от въпросната идеология още преди Априлското въстание, ламтели „дори за республика и комуна“? Очевидно Д. Страшимиров е имал предвид първо Стефан Стамболов – един от основателите и най-влиятелен функционер на Гюргевския революционен комитет (комитетът ръководил подготовката и осъществяването на въстанието) и избран за главен организатор (Апостол) на Търновския революционен окръг.
Още като ученик в Одеската духовна семинария през 1870-1874 г. Стамболов се увлича по социалистическите идеи на руските революционни демократи Чернишевски, Добролюбов, Херцен, Белински, допадат му и социалистическите теории на Бакунин, Лавров, Прудон и др. За участие в нелегални кръжоци и акции той е изключен от семинарията след което се свързва с Букурещката революционна емиграция. При първата си среща с Христо Ботев през 1874 г. той получава от него „Капиталът“ от Маркс в руски превод и друга литература. По това време младият революционер се заема с превеждането на книгата на Чернишевски „Какво да се прави?“, която не успява да довърши. Стамболов е в най-тесни връзки с Христо Ботев и други дейци социалисти, между които и видният румънски социалист Добруджеану Гереа, също неразделен приятел на Ботев. Този румънски социалист пише за дружбата си със Стамболов: „Познавам добре Стамболова отпреди Руско-турската война. Двамата бяхме млади, много млади. Той по това време беше социалист, лавровист, впередовец (по името на сп. „Вперед!“, издавано от групата на известния теоретик социалист Пьотр Лаврович Лавров, с редакцията на което Ботев и Стамболов са кореспондирали, получавали са списанието и по тайни канали са го прехвърляли в Русия – бел. моя – Й. В). Аз още тогава бях марксист. Двамата спяхме в една бедна стая, тясна и ниска, на ул. „Нерва Траян“ и размишлявахме по цели нощи… Така,познавам добре Стамболова. Беше решителен и енергичен човек.“
Стамболов в ония години пише стихове със социално съдържание, някои от които стават популярни като песни сред революционните среди. Така например неговата песен:
„Не щеме ний богатство,
не щеме ний пари,
но искаме свобода,
човешки правдини“
се пее от участниците в Старозагорското и Априлското въстание. С нея четата на Хр. Ботев поема към Врачанския балкан, след като целува българската земя на козлодуйския бряг.
И други видни дейци на Априлското въстание са били в съприкосновение със социалистическите идеи, вълнували са се от техния хуманизъм. Между тях е и Панайот Волов – избран за Апостол на IV Пловдивски революционен окръг с център Панагюрище. По спомени на П. Енчев той, (П. Волов) и други българи, възпитаници на Южнославянския пансион „Т. Н. Минков“ в гр. Николаев, са били грабнати от идеите на руските революционни демократи социалисти. „Пансионерите, продължава Енчев, се запознаваха също и с „Капиталът“ в руски превод.“
С пориви на социалистическите идеи живее и Г. Бенковски – съосновател на Гюргевския революционен комитет, избран за помощник на П. Волов в четвърти революционен окръг, а де факто се изявява, като най-виден ръководител на Априлското въстание в района на Панагюрище. Според Михаил Маджаров (сестрин син на Бенковски, влиятелен политически деец непосредствено преди и след Освобождението) Бенковски мечтаел да види България „в най-крайна форма на републиката“. Може ли сме да искаме „даже една социална република“. Тези свои възгледи Бенковски проявява открито по време на самото въстание – за което ще стане дума по-нататък.
Не е бил чужд на социалистическите възгледи и Цанко Дюстабанов – водач на въстанието в Габрово. По спомените на свои съвременници той бил надъхан от идеите на Парижката комуна. Учил медицина в Париж, Дюстабанов се завръща през 1874-1875 г. в Габрово като „голям комунар“. Вдъхновен от идеите и делата на Комуната (която през 1871 г. 72 дни управлява столицата на Франция), той зарязва медицината и се отдава на революционна дейност, започва да пропагандира идеите на Комуната. „Може да се каже, пише в мемоарите си неговият съвременник Д. Бояджиев, – че социализмът в Габрово за пръв път е започнал да разпространява Цанко Дюстабанов“. По-късно известният социалист от този край Евтим Дабев също изтъква, че своята социалистическа закалка дължи на Дюстабанов.
Но има и други интересни факти, които не могат да се отминат. Дейците на Гюргевския революционен комитет са били в тесни връзки с руски емигрантски социалистически централи в Европа и с техни видни дейци, пребиваващи в Румъния. Руските емигранти Николай Судзиловски и Константин Кац например (неразделни приятели с Ботев, Стамболов, Каравелов и други) са поддържали контакти с Гюргевския революционен комитет и са вземали участие в подготовката на въстанието. Тъй като българските революционери помолили руските емигранти да им помогнат в набавяне на оръжие и намиране на военни ръководители, които да възглавят въстанически отряди, Судзиловски изпраща писма с тази цел до руски емигрантски централи в Лондон и Женева. В едно от тези писма например той пише: „В България твърде скоро ще пламне въстание. Цялата работа е в ръцете на социалисти, повечето от които са изгнаници от Русия, поради своите социалистически убеждения. Хубав народ! Може да се надяваме, че ще излезе нещо по-друго, отколкото в Херцеговина (където избухва въстание през 1875 г.). Сега в цяла България се върши социалистическа пропаганда и, както се съобщава, твърде успешно. Ако има и най-малка възможност, аз също ще отида.“ Разбира се, че Судзиловски съзнателно преувеличава социалистическия елемент в подготовката на въстанието, тъй като е знаел, че руските емигрантски организации ще се притекат на помощ само при положение, че въстанието има социалистически характер. Тези централи са били убедени, че националноосвободителната революция в балканските страни може и трябва да реши и социалистически задачи. Чрез своите издания (списания и вестници, които се разпространяват и в България) те се опитвали да внушават тази концепция и на южнославянските революционери. Тя се споделяла и от сръбските социалисти начело със Светозар Маркович, а също и от български революционери и преди всичко от Хр. Ботев. Освен всичко това Судзиловски е знаел, че руските социалисти в Лондон и Женева са разочаровани от въстанието в Херцеговина. В него те са смятали да участват, като формират „революционен легион“, в който да се включат и французи (бивши участници в Парижката комуна – емигранти в Швейцария), но се оказало, че въстанието няма социалистически характер. Така или иначе руските централи веднага отговарят на отправените искания от България, като заявяват: „Ако се намерят пари можем да осигурим оръжие и принадлежности за взривни операции“ и съветват да се напишат тайни писма до Лондон и Женева, с които да се поканят за военни ръководители персонално полякът А. Околович, един от най-талантливите военачалници на Парижката комуна) или В. Врублевски (виден деец на въстанието в Литва през 1863 г., а след това активен участник в Парижката комуна и от 1872 г. – член на Генералния съвет на Първия интернационал). В края на писмото-отговор се подчертава, че главното условие за участие на посочените лица в българското въстание си остава неговия характер. „Ако въстанието може да бъде поставено на социалистическа почва, ще се намерят хора, които ще дойдат“ – се казва в писмото-отговор. Освен това на исканията от България отговарят и отделни дейци. Така например бившият офицер, капитан от руската царска армия – социалистът, емигрант в Лондон – М. И. Янцин с писмо съобщава, че е готов да вземе участие в българското въстание, но ако се окаже, че то „по характер противоречи на убежденията ми, т.е. ако ще трябва да действам съвместно с буржоазията за успеха на едно националистическо и религиозно въстание, тогава ще се завърна обратно, за което ще трябва да ми се даде възможност“.
Не може да има съмнение, че отговорите на писмата от Лондон и Женева, благодарение на Судзиловски, са станали достояние на българските революционери, от името на които той е молил за помощ. Руските емигранти революционери не вземат участие в Априлското въстание. Причините са редица обстоятелства, от които не всички са известни. Но между тях главното е несъответствието на характера на въстанието на техните убеждения. На нас не са ни известни документи, които да сочат точното отношение на българските революционери към позициите на руските социалисти. Но по всичко личи, че някои от тях са споделяли илюзията, че подготвяното въстание в България може да си постави и социалистически задачи. Георги Бенковски е хранел подобни илюзии. Това се вижда от невероятно смелите реформи в духа на представите си за желаната от него „социална република“. Тези реформи са подробно описани, както споменахме по-горе в „дневниците“ на Атанас Шопов. Още през първите дни след поемането на властта в Панагюрище се създава така наречената „Обща бачия“ начело с „особено началство“, в която всичките овце, кози, говеда и др. се събират под едно ведомство и стават обща собственост на всички панагюрци. Т.е. извършена е своеобразна „национализация“ на частна собственост. Бенковски извежда парите от обръщение.
Градските съвети издават специални „записки“, с които гражданите вместо с пари закупуват необходимите им стоки. „За месо пари не се даваха, хлябът се не продаваше, всичко беше без пари“ – пише А. Шопов. В „записките“, които издават градските съвети, се означава, „що, кому, от кого и колко да се даде“, като единствен критерий е какви са потребностите на съответният гражданин. „Ще полюбопитства вероятно някой да узнае – пише А. Шопов – имал ли е право оня който е предал в Общата бачия повече жива стока, да получава например повече сирене и масло от оня, който не е предал за общо ползване повече от една коза? Не, в Панагюрското царство всякой имаше еднакви права, разлика никаква. Управлението и свободата направиха хората равни, провъзгласиха всичко общо… И богатият и бедният имаха еднакво право да казват, че са притежатели на Общата бачия, и да притежават всички еднакво… Всичко това разбира се нямаше ясни граници, но то щеше да се осъществи по-правилно, ако управлението беше се продължило и ако частните домашни приготовления бяха се поизчерпали. Във всякой случай аз не мога да си представя какво именно щеше да бъде, ако бяхме доживели и доцарували до подобни дни.“
Стремежът си към светкавично въвеждане на социална нивелация Бенковски допълва и с установяване на пълно равенство и по национален и религиозен признак. И в тази насока той е абсолютно последователен. „Ние сме въстанали не срещу мюсюлманството въобще – разяснява на турското население Бенковски, – а против кръвопийците паши и кадии, които са общи врагове на българи и турци“. Това разбиране той прилага в действията си най-стриктно и педантично.
По такъв начин, по време на краткотрайното си управление в Панагюрище Бенковски на практика е показал, че българските въстаници не се увличат по националистически и религиозен фанатизъм (каквито опасения са имали руските им приятели емигранти), а напротив, вдъхновяват се от високи идеали. Тези преобразования е имал предвид вероятно и Д. Благоев, като сочи, че „Бенковски след превземането на Панагюрище вече вижда България преобразена в едно „комунистическо“ царство страна и на своето недълготрайно царуване той придава комунистически вид“.
Всичко това показва, че Априлската епопея е частично обагрена и от идеите на социализма. Те, разбира се, нито са основни и главни, нито пък стоят в центъра на нейната драма. Както Старозагорското (1875 г.), така и Априлското (1876 г.) въстание се осъществяват под всенародния порив за национално освобождение. Такава е основната, обективно осъществимата, исторически необходимата задача на деня. Другото са в крайна сметка илюзии. Както видяхме обаче, много от българските революционери се запознават с обновителните идеи на социализма, вдъхновяват се от техния хуманизъм, мечтаят и се борят за по-радикални преобразования,ламтели са „дори за республика и комуна“.
Този ламтеж съдържа кристално чист идеализъм и патриотично себеотдаване, достойни за уважение и поука и за строителите на днешна, обновяваща се България.
