Събитията през есента на 1989 г. в Източна Европа промениха света. Между онази есен и лятото на 1991 г. – неуспешния пуч в Съветския съюз – приключи цяла епоха, която започна с Първата световна война и руските революции през 1917 г. Събитията в ГДР са част от тези събития, макар да не са тяхна съществена причина. Докладът се спира на вътрешните участници в кризата в ГДР, преди всичко обаче – на нейната интелигенция. На външните участници ще се спрем само между другото. В заключение ще попитаме, защо е важно от политическа гледна точка да разясним господстващите исторически представи за есента на 1989 г.
1. Власт и лоялност при държавния социализъм
ГДР принадлежи към режимите на държавен социализъм, които се сринаха особено бързо. Beyme (1994: 95) говори за “колапс” – по тази причина възниква впечатлението за известна изкуственост на властта. Изглежда, че тя е възникнала само като “окупационен режим” отвън (Glaeßner 1994: 18), а не се опира на сили вътре в самото общество. Когато победителят СССР решава да се откаже от този трофей заради други предимства, изглежда, настъпва и краят на тази държава.
На преобладаващата представа за изкуственост на този строй отговаря моделът на държавния социализъм като тоталитарно управление. Тоталитарните диктатури се представят като високоцентрализирани, реализирани чрез една държавна партия, начело на която стои малка управленска група. Най-важните средства на властта й са насилието и многобройната тайна полиция. Към това се прибавя контролът върху всички форми на публичност и всеобхватно одържавените икономически процеси се възприемат само като ресурс за тази власт на малцинството. Държавата е всичко, обществото губи всякакво собствено развитие. (Срв. Meuschel 1992) Според тази концепция, такава власт може да бъде преодоляна само като премине напълно в нейната противоположност – либералната демокрация.
Тази теоретична представа според мен е твърде несъвършена и не е в състояние да обясни промяната на държавния социализъм, особено след 60-те години, камо ли неговия край. Разбира се, и според мен ГДР е диктатура, но това не е интересното. По-скоро трябва да се разбере как е функционирала и защо успя да се промени отвътре. Подходящ е само един теоретичен модел, който може да обясни както стабилността, така и внезапния край на системата.
В различни области са издигани аргументи против тълкуването на държавния социализъм като тоталитарно управление. От една страна, представители на етнологията около Christopher Hann (2002) подчертават с термина “постсоциализъм” приемствеността на социалното при смяната на системата. В политологията държавният социализъм се разглежда като път за (частично успешна) модернизация на изостанали общества (Lane 1996, Segert 2002). След 1989 г. историци извършват проучвания на социалната история на държавния социализъм в противовес на доминирането на анализа на репресивните механизми при „стария режим“. Повдига се въпросът за собствения принос на управляваните към функционирането на властта, съотнесен към специфичното държавносоциалистическо властово управление. Терминът “консенсусна диктатура” е опит понятийно да се обхване този вид споразумение между управляващи и управлявани. Съществуваше нещо като вътрешно споразумение между тесния кръг на властващия елит и части от обществото. Развитият от историците втори аргумент ще бъде на преден план и в следващото изложение. В този смисъл се концентрирам върху въпроса, защо и как част от интелигенцията, която не принадлежеше към управляващия елит, от една страна, е подкрепяла онзи режим, но от друга, е допринесла и за неговата вътрешна промяна.
Изходна точка за диференцирано разглеждане на политическите властови отношения може да стане едно определение на вече цитирания известен политолог от Хайделберг Klaus von Beyme, който през 1975 г. по повод сравнението на обществото през капитализма и социализма пише, че средствата на социалната интеграция в двете обществени форми са еднакви, редът на приоритетите им обаче е обърнат точно обратно. Гратификация, организация, принуда и идеология са методите на интеграция при капитализма, при социализма редът трябва да бъде започнат отзад напред, тоест с идеологията и принудата. (Beyme 1975: 18 и сл.) Освен това трябва да се вземе под внимание и влиянието на организацията и гратификацията.
И в модерната държава организацията под формата на един обхващащ обществото държавен апарат осигурява превес на решенията на властта, на правото над други волеизявления на членовете на обществото. Тази организация при двете системи обаче не е просто дадена чрез превъзхождащи инструменти на властта и пропагандата, а има социална основа, която се базира на дисциплината на държавните служители и на тяхната лоялност към елита. Обобщаващата теза на Beyme е: държавно-социалистическото управление може безспорно да бъде разглеждано само като вариант на модерното управление, в което се прилагат същите властови средства както при гражданското общество, обаче в друга пропорция.
Дефиницията на Beyme може без проблеми да бъде допълнена от позицията на Макс Вебер, че всяка модерна форма на управление се нуждае от легитимност. И управлението през периода на държавния социализъм е притежавало форма на легитимност в смисъла на Макс Вебер. В модерните демокрации парламентарните избори (и чрез тях влиянието върху правителството) осигуряват голяма част от необходимата легитимност на управлението. Властта при държавния социализъм трябваше да си осигури легитимност по друг начин. Изборите при държавния социализъм не бяха нищо друго освен ритуал на подчинение с незначително обвързващо влияние върху участниците. Въпреки това не може да се пренебрегне фактът, че властта на държавния социализъм притежава за част от населението нещо като легитимност. Откъде се появява тя? Управляващи и управлявани споделят определени ценностни понятия по отношение на целите на управлението. От това за част от управляваните възниква някакъв вид лоялност спрямо управляващите.
За да може това отношение на лоялност спрямо политическия елит да бъде по-точно обхванато, трябва да се приложи един модел на тричленно управленско съотношение, развит от Michael Brie: В него между управляващия елит и населението се вмъква една посредническа трета прослойка. Brie я дефинира като „Dienstklasse“ (обслужваща класа), като специална прослойка, която, от една страна, пренася заповедите на управляващите отгоре надолу, от друга страна обаче, предава и реакции, импулси от населението към елита.
Лоялността на тази обслужваща прослойка спрямо политическия елит е базата на стабилността и промяната на политическата власт в държавите на европейския социализъм. „Специфичното държавносоциалистическо отношение на легитимност се състоеше в легитимностната вяра на обслужващата класа в правото на власт на партийното ръководство.“ (Brie 1996: 43) „Обслужваща класа“ обаче е много широко, дори в известна степен дифузно понятие. То обединява в едно понятийно обобщение граничния полицай и информатора на Държавна сигурност с университетския преподавател и члена на писателския съюз. Според мен трябва да се прави разлика между групата, чиито членове упражняват непосредствени властови и управленски функции, и групата на обслужващата класа, която формира и разпространява мироглед. При тази формираща и разпространяваща мироглед група става дума за професионални групи като учени по обществени науки, хора на изкуството, журналисти и учителското съсловие.
Макар тук да се подчертават духовните връзки между политическия елит и формиращата и разпространяваща мироглед интелигенция, не трябва да се забравя и влиянието на „гратификацията“. Специфичният термин за това е „политика на съюз спрямо интелигенцията“. Тя се развиваше с годините: в условията на отворените граници през петдесетте години се сключваха отделни договори с представители на „гражданската интелигенция”, имаше високо дотирани награди за изкуство, видни хора на изкуството бяха подпомогнати при търсенето на жилище. През осемдесетте години бяха дадени и специални възможности за пътувания и временни пребивавания в западни държави.
Аз виждам три идейни моста между групата на комунистическите водачи и формиращата мироглед интелигенция на ГДР: Първо, съществуваха специфични митове за основаването на ГДР като „по-добрата Германия”, които се базираха на отхвърляне на ролята на Германия през Втората световна война и изразяваха стремежа към исторически обрат в ГДР, както и критиката на осъществения в другата германска държава исторически континуитет; второ, програмата на социалното преустройство оказваше значително обвързващо влияние върху част от интелигенцията, особено възвестеното „премахване на образователните привилегии” – свързано в ГДР със специфична образователна институция, работническо-селски факултет ; и трето и последно, и комунистическата утопия, т.е.обещанието за светлото бъдеще, е оказало известно влияние върху част от интелигенцията в ГДР. След 70-те години този трети момент беше допълнен от обещанието за незабавно подобряване на живота, модела на „потребителския социализъм”. Няма да се спирам по-подробно на съдържанието на всяко от тях поотделно. Във всеки случай те съществуваха и биха могли да бъдат по-подробно разработени в един исторически анализ. В други държави на държавния социализъм, независимо от отчасти различното съдържание, което лежи в основата на подкрепящата лоялност, сигурно са съществували такива връзки между част от интелигенцията и политическия елит, които най-общо са се отнасяли до Втората световна война, социалната програма на построяване на социализма и комунистическото светло бъдеще. Общото в управленските взаимоотношения във всички държавносоциалистически общества е именно тази подкрепа за властта чрез лоялност. Кризата на властта на комунистическия елит идва едва когато тази лоялност започва да се руши.
2. Причини за кризата на ГДР и най-важните групи участници в нея
По принцип от средата на 80-те години на ХХ век ръководството на ГЕСП е подложено на натиск: от една страна, реформите на социалистическия модел в КПСС след 1985 г. срещат симпатията на част от партийната интелигенция, ръководството на ГЕСП обаче застава открито срещу Горбачов; от друга страна, моделът на „потребителския социализъм “ (срв. Staritz 1996), който от началото на 70-те години е извоювал известна подкрепа от страна на населението за управлението на Хонекер, изпада в криза вследствие на сериозни икономически проблеми. Именно намаляващата привлекателност на потребителския социализъм се отразява на броя на напускащите ГДР. Недоволни граждани се опитват по два начина да напуснат ГДР – по пътя на заявление за постоянна емиграция, разрешено след Конференцията за сигурност и сътрудничество в Хелзинки през 1975 г., както и чрез бягство, предимно през други социалистически държави, преди всичко през Унгария, по изключение чрез директно бягство през силно охраняваната собствена граница. През 1989 г. са подадени около 130 000 заявления за емиграция. За разглежданата тук тема е важно, че не само икономическите трудности на консервативното стопанство, но и спадът на лоялността на обслужващата класа на режима спрямо политическия му елит предизвика заключителната криза на ГДР.
Да разгледаме вътрешните участници в онази опозиция към ръководството на ГЕСП, които предизвикват откритото избухване на тлеещата криза на ГДР през есента на 1989 г. Открояват се пет различни групи участници: първо, желаещите на напуснат страната, които използват шанса на отворената граница между Унгария и Австрия след май 1989 г. и предвид големия си брой с това лично намерение оказват непосредствено политическо влияние. Второ, към тях се числят представителите на новите политически групи, които в годините преди 1989 г. все по-ангажирано се изявяват извън крилото на евангелските църкви. Трето, появява се нарастващ брой от критично-лоялни хора на изкуството и интелектуалци от ГДР, които обаче сравнително късно искат публично думата. Четвърто, важни са многобройните участници в мирни демонстрации в градовете след края на септември. Пето, част от членската маса на държавната партия, както и на намиращите се в съюз с нея „партии от блока” се превръща през есента на 1989 г. във важен участник в последната криза на ГДР. От октомври 1989 г. те принуждават своите ръководства към реформи. Такива критични групи участници съществуват преди всичко в ГЕСП, както и в ХДС и ГЛДП. Важна цел на всички членски движения е радикалното обновяване на собствените партийни ръководства и демократизирането на партиите им.
Срещу тези пет опозиционни групи е изпадащото все повече в изолация ръководство на ГЕСП, което заради собственото си упорство и неразумност, както и поради неспособността за стратегически анализ на ситуацията предизвиква и ускорява избухването на кризата на ГДР.
Хронологически кризата протича така: управленската криза на ръководството на ГЕСП за първи път явно се проявява през есента на 1988 г. като криза във взаимоотношенията между политическия елит и членовете на ГЕСП. Тя се базира на напълно различното възприемане на съветската перестройка от страна на двете групи и опита за консервативна ответна офанзива на Хонекер и неговата групировка срещу готовността, съществуваща предимно в средите на интелигенцията, да се следва реформаторската програма на Горбачов. Първата й фаза трае до началото на май 1989, когато се провеждат общински избори и е отворена унгаро-австрийската граница. Опозиционните групи под закрилата на църквата използват протичащия в държавната партия сблъсък за увеличаване на собствената си активност.
Втората фаза обхваща периода от май до средата на септември 1989. В нея осъзнаването на кризата се разпространява сред цялото население. Напускащите в края на лятото през Унгария и през претъпканите посолства на ФРГ няколко хиляди граждани на ГДР присъстват не само в медиите, но липсата им се усеща и в делника на предприятията и институциите на ГДР. Докато ръководството на държавата подготвя помпозно честване на 40-ата годишнина от основаването на ГДР и се мъчи да потисне симптомите на кризата, интелигенцията, особено ориентираната към реформи, реагира с все по-голяма загриженост. Кризата в управлението вече е избухнала явно и става публична с основаването на „Нов форум” на 10 септември.
Неговата поява води до третата фаза, която трае до средата на октомври 1989. Тази фаза се характеризира преди всичко с възникване на собствена общественост на ГДР на базата на активността на ориентираната към реформи интелигенция и чрез възникване на нова форма на мирни протести – уличните демонстрации в градовете. 9 октомври в Лайпциг е решаващата дата за мирните протестни демонстрации. Тази фаза завършва с падането на Хонекер на 18 октомври.
След това се развива една фаза на политическа нестабилност, по време на която се изявяват различни автономни участници, новото ръководство на ГЕСП с Кренц и Шабовски се опитва да настигне обществеността, но властта запада по-бързо, отколкото може да бъде изградена отново. Хаотичното отваряне на границата в нощта на 9 срещу 10 ноември е централното събитие през тази фаза. Края й бележи извънредният конгрес на ГЕСП, който е свикан от членската маса принудително, срещу волята на ръководството. През тази фаза начело на партиите от блока застават нови сили. След смяната на консервативното ръководство на ГЕСП, както и на колебливите му наследници в началото на декември за първи път на преден план излиза тенденцията за присъединяване на ГДР към ФРГ. Толкова за хронологията на управленската криза на ръководството на ГЕСП през есента на 1989.
3. Конфликти на лоялността между ориентираната към реформи интелигенция и управленския елит
Дискусията по въпроса, дали ГДР се нуждае от реформа подобно на съветската перестройка или не, става повратният момент, в който ориентираните към реформи членове на ГЕСП, особено хора на изкуството и учени, в голямата си част се освобождават от хегемонията на старото ръководство. От тези, отначало винаги индивидуални решения на единиците, през есента на 1989 г. възниква силно независимо движение на членовете на ГЕСП, което демократизира партията отвътре.
Вътрешната дискусия през есента и зимата на 1988/89 се подготвя дълго време. От края на 1986 г. принципните измерения на политиката на Горбачов се осъзнават преди всичко от членовете на ГЕСП в университетите и от хората на изкуството. Същевременно става ясно, че собственото ръководство заема диаметрално противоположна позиция. През април 1987 г. върхушката на ГЕСП публично се разграничава от политиката на КПСС, като отговарящият за културата и науката Курт Хагер, член на Политбюро, в едно интервю за западно списание заявява, че нямат намерение да се приспособяват към новата политика. На въпроса за мнението на Хонекер и поддръжниците му за перестройката, той отговаря: „Ако вашият съсед си слага нови тапети в жилището, ще се чувствате ли задължени също да сложите нови тапети в своето?“
През 1988 г. вътрешното противопоставяне се засилва. В началото на годината броевете на съветския седмичник „Новое время”, в които е отпечатана революционната пиеса на Шатров „Дальше, дальше, дальше!” се изтеглят от пазара. В края на март – началото на април „Нойес Дойчланд”, като един от малкото централни партийни вестници в социалистическите страни, препечатва писмото на Нина Андреева, доцентка от Ленинград. По всеобщо убеждение това писмо изразява опита за контраофанзива на консервативните сили в КПСС и ГЕСП им симпатизира. Седмица по-късно трябваше обаче да бъде отпечатан и ответният коментар на крилото около Горбачов от „Правда” . В това противопоставяне на ориентираната към реформи интелигенция се изяснява нейната позиция срещу консервативното ръководство, а от вътрешнопартийните доклади на ръководството – опасното за него разпространение на надеждите за реформи сред членовете на ГЕСП. Хардлайнерите в ГЕСП подготвят офанзива за възвръщане на хегемонията, която официално е обявена в края на годината по време на заседание на ЦК. Тя става явна в края на ноември 1988 г. при забраната на „Спутник” – дайджест на съветската преса, в който може да се проследят живите и емоционално разтърсващи дебати за грешките в съветската история. Още преди това консервативните кръгове, имайки усет за значението на тълкуванията на историята, разпространяват собствен материал за историята на КПСС, в който вътрешнопартийно се придържат към сталинистките догми на историографията.
За ориентираната към реформи интелигенция на ГЕСП Горбачов и перестройката изглеждат като дългоочаквано чудо. Съветският лидер се разглежда като реформатора в центъра на управлението, когото очакват от времето на потушаване на опита за реформи в Прага през 1968 г. За тази група, към която авторът тогава се чувстваше съпричастен, ожесточената съпротива на догматиците в ръководството е само потвърждение на историческите измерения на перестройката. Въз основа на нашия опит като група ще скицирам активността на подобно мислещите членове на ориентираната към реформи интелигенция на ГДР през есента на 1988.
Работехме в две направления: от една страна, искахме да анализираме стратегическите предизвикателства за социализма като цяло в края на 80-те години, от друга страна, ставаше дума за критично допълнение на практически започналите в някои други социалистически страни реформи и тяхното пропагандиране в ГДР. Аз пропагандирах новостите, преди всичко от СССР, но и от Унгария и Полша, не само пред студенти, но и на събрания извън секцията. По онова време не бяхме наясно за характера на това, което става в България. Липсваха информации дали радикалните лозунги, разпространявани от партийното ръководство след 1987 г., например за разделянето на функциите на партията и държавата, са били приложени на практика. В центъра беше, разбира се, развитието на Съветския съюз. Тъй като бях абониран за „Правда”, можех дори когато ръководството на ГЕСП реши да не публикува или да публикува със забавяне важни статии, да информирам слушателите за хода на перестройката. След като през есента на 1988 излезе брошура за демокрацията в централното издателство на партията Dietz, , започнаха по-често да ме канят като докладчик при организирането на дискусии. От есента на 1988 г. се изказвах пред много институции на берлинската интелигенция, в издателства и театри, същото правеха и другите автори на социалистическия проект, преди всичко Michael Brie и Rainer Land. Навсякъде усещахме радостта от необичайните дискусии, събуждането на критичното мислене, но и загриженост и страхове.
По онова време ръководството на ГЕСП попадна под натиска, от една страна, на намаляващата лоялност от страна на важни среди на интелектуалната обслужваща класа, от друга страна – на ставащата явна икономическа криза. Политиката на „единство на икономическата и социалната политика”, на „потребителския социализъм” на ГДР, изпадна в криза. В тази ситуация ръководството на ГЕСП стартира през есента на 1988 г. консервативна офанзива. Вече стана дума за забраната на „Спутник”. Партийното ръководство реши освен смяната на партийните книжки, да дисциплинира реформаторите. В една вътрешнопартийна информация, прочетена на партийните събрания, ръководството заплаши, че ще вземе мерки срещу „мърморковци и критикари” и ще си разчисти сметките с „податливите” (обидна дума за хора, които са се отклонили от догматичната партийна линия, уж под натиска на класовия враг). Критиката на собствената линия беше заклеймена като „квакането на побеснели еснафи“.
Офанзивата на консервативните сили обаче не се ограничи с устни заплахи и вътрешнопартийни репресии. През декември 1988 беше обявен нов лозунг, този на „социализма с цветовете на ГДР”. Това беше двусмислено понятие. От една страна, това беше предложение към национално ориентираните граждани, от друга страна, сигнал за готовността на Хонекер в никакъв случай да не се поучи от перестройката на Горбачов. Преди това една от паролите на ортодоксалните властимащи беше: „Да се учим от СССР, означава да се учим да побеждаваме!“, сега се пропагандираше обратното.
Освен това тогава се предприеха известни частични реформи, за да се симулира собствена готовност за реформи. През 50-те години в ГДР беше премахнато административната юрисдикция, сега се създаде възможност при определени условия да се оспорват държавни решения пред общи съдилища. Така административната юрисдикция беше тихомълком въведена отново. От 1.01.1989 г. влезе в сила нова наредба за пътуванията, която даваше на повече граждани възможност за пътувания на Запад. Предвидените за 1989 г. общински избори трябваше да документират готовността на ръководството за демократизация, без обаче да дават възможност за истинска демокрация: общата листа за изборите продължаваше да е в сила, т.е. нямаше истинска възможност за избор, но при съставянето на тези листи на публични събрания населението трябваше да получи по-голямо влияние, отколкото дотогава. Между другото, гражданството използва този шанс. Тази възможност бе използвана преди всичко от различни автономни сили: групите под закрилата на църквата се заеха с общинските избори, опитаха се да издигнат собствени кандидати. В деня на изборите, 7 май 1989 г., те наблюдаваха броенето на гласовете в избирателните секции. В някои избирателни райони, предимно в градовете, те констатираха разлики между тяхното преброяване и официално обявените резултати. Заподозряха изборна измама и повдигнаха обвинение срещу неизвестен извършител. През следващите месеци една малка група граждани демонстрираше винаги на седмо число от месеца срещу предполагаемата изборна измама. В своята оценка на общинските избори Държавна сигурност изрази своята загриженост не само във връзка с нарасналата активност на представителите на църквата, но и с увеличения брой нежелаещи да участват в изборите и гласуващи против, преди всичко сред студенти от Художествената академия Weißensee и сред студентите от Хумболтовия университет.
Възникна типична кризисна ситуация: всички опити на управляващите отново да вземат по-здраво властта в ръцете си, водеха до влошаване на положението. Причина за това беше, от една страна, грешната концепция на ръководството, от друга обаче, вътрешнопартийната съпротива на реформаторите, както и смелите публични акции на малката на брой, но решителна опозиция извън ГЕСП.
Вероятно най-болезнено за ръководството на ГЕСП през втората фаза на латентното развитие на кризата беше емигрантското движение, защото тези граждани с индивидуалното си и в повечето случаи неполитически обосновано решение да напуснат страната разкриха краха на провежданата от 1961 г. политика на стабилизация. Въпреки всички опити за отслабване на напрежението от страна на държавата, броят на тези, които подават заявления за напускане на ГДР, се увеличава след средата на 80-те години. След новата политика на Унгария спрямо границата й с Австрия, която се реализира от май 1989 г. и става практически резултатна за отпускарите от ГДР, ръководството на ГДР всъщност вече не можеше да продължава да игнорира проблема. Млади и добре образовани хора напускаха с хиляди страната с намерението да отидат във Федералната република. По-възрастни жители се сещаха за кризата през 1961 г., когато също напуснаха много специалисти и оставиха болезнени празнини след себе си. Тези проблем и различното му възприемане от страна на ръководството на ГЕСП и гражданите с чувство за отговорност се превърна след септември 1989 г. в най-важния катализатор за кризата в управлението на ГЕСП.
Най-енергичните противници на ръководството на ГЕСП бяха групите под закрилата на църквата – около 2000 до 3000 души. С публичната си намеса в общинските избори тази съпротива придоби ново качество. Те напуснаха използваното дотогава пространство на църковната публичност и директно се намесиха в държавната политика. Ръководството на Държавна сигурност през ранното лято на 1989 г., както показва един обобщаващ доклад от юни, беше особено разтревожено от това, че от една страна, много провинциални епископи от Съюза на евангелските църкви на ГДР подкрепят протеста на познатите опозиционни групировки, от друга страна обаче, и отделни членове на ГЕСП се включват в протеста. Посочените групи бяха и тези, които използваха и насърчаваха за своите политически цели мирните улични демонстрации от края на септември 1989 г. Те проправиха пътя за други, политически по-слабо организирани и по-малко смели граждани и гражданки, които поради своята многочисленост доведоха тези демонстрации до успешен край.
Как се развиваха действията на недоволните членове на ГЕСП след началото на консервативната офанзива по време на VІІ пленум на ЦК през декември 1988? Не може да се говори за еднородна реакция. Наистина по време на вътрешнопартийните събрания, както авторът отбеляза при философите от Хумболтовия университет и при докладите извън него, се проявяваше готовността на отделни личности открито да критикуват политиката, което все повече се толерираше на събранията и в ръководствата на партийните организации. Не се стигна обаче веднага до основополагащо надигане или дори до създаване на организирано реформаторско движение. Отделни партийни членове напускаха ГЕСП. По-млади партийни членове критикуваха провеждането на срещата на Съюза на свободната германска младеж на Петдесетница и на районното ръководство на ССГМ в Хумболтовия университет му отне доста време, за да мотивира достатъчно членове на Съюза да участват. Потушаването на китайското демократично движение доведе до новата вълна от критики към ръководството на ГЕСП, което подкрепи прилагането на насилие. Проектът за социализъм изработи през юли 1989 г. едно научно изследване за реформата на социализма в ГДР, което трябваше да подпомогне дискусията между студентите през първата седмица на новия семестър през септември. То срещна съпротивата на районния секретар на ГЕСП в Хумболтовия университет и не беше допуснато. С подкрепата на заместник-ректора на университета Dieter Klein продължихме да работим над изследването и го публикувахме през октомври. Ако разгледаме действията на недоволните и ориентирани към реформи членове на ГЕСП до есента на 1989 г., прави впечатление, че те се разпространяват вътре в ГЕСП и ръководените от нея масови организации като ССГМ, но почти не проникват сред по-широката политическа общественост преди четвъртия етап от развитието на кризата, който започва от средата на октомври.
Преди това имаше още една важна инициатива на опозиционните групи извън ГЕСП: На 10 септември, ден преди отваряне на западната граница на Унгария за желаещите да емигрират граждани на ГДР, чакащи в своите временни подслони , беше основана първата по-голяма нова политическа организация “Нов форум” (НФ). Тя разглеждаше себе си като платформа за диалог между граждани от всички партии относно кризата в ГДР. Възванието за учредяването й носи 30 подписа. Темите, повдигнати във възванието, доминираха през първите седмици на есента: нарушената комуникация между държавата и обществото, емигрантското движение, икономическите проблеми. Членове на ГЕСП изрично бяха поканени да се включат в тази инициатива.
В тази ситуация поведението на формиращата мирогледа си интелигенция (тази важна част от обслужващата класа на ГДР) ставаше все по-значимо: хора на изкуството и писатели бяха тези, които първи от тази група открито изразиха своята критика. На 14 септември берлинският писателски съюз изрази загрижеността си по повод емигрантското движение и се противопостави на незаинтересоваността от страна на ръководството на ГЕСП. Известни рокмузиканти на ГДР също застанаха на 18 септември зад възванието на НФ и други групировки. На концерти и театри се четат призивите на НФ и на дейците на развлекателното изкуство, на 9 октомври една вътрешна информация на Държавна сигурност споменава 30 000 участници в обществени (нецърковни) мероприятия, на които се представят тези резолюции. В тези позиции на съюзи на хора на изкуството, профсъюзни групи и партийни групи на радиопредавателя „DT 64“, както и на Дойчес Театер (Германски театър) вече не става дума за протест на единици.
Най-важният политически принос на тези решения от страна на представители на лоялната към ГДР интелигенция, е, че започва да се формира едно самостоятелно общество в ГДР. Разбира се, винаги са съществували телевизията и радиото на съседната Федерална република, посредством които 2/3 от населението можеше да получава информация за собствено размишление. Въпреки това, особено за обслужващата класа на ГДР, тези западни медии оставаха обременени от подозрението, че не са неутрални, а провеждат политика срещу самостоятелността на ГДР. Едва в края на септември възникна възможността за безпрепятствен обмен на мнения във вече създадената собствена публичност на събрания, по време на концерти и след театрални постановки.
Ситуацията се променя отново, когато чрез градските улични демонстрации се появява нова форма на политически процес. Отначало близката до партията интелигенция играе незначителна роля в демонстрациите. Решаващата демонстрация на 9 октомври в Лайпциг преминава мирно, въпреки големия брой войскови и други сили за сигурност, тъй като същия ден чрез градското радио трима секретари на окръжното ръководство на ГЕСП в Лайпциг – Meier, Pommert, Wölzel, както и главният диригент на Гевандхауз Мазур, пасторът Цимерман и кабаретистът Ланге (съосновател на „Academixer“) разпространяват общ призив към сдържаност и мирен диалог.
В самата членска маса на ГДР?? постепенно също се развиваше собствена организационна форма, която тук нарекох „базисно движение”. То се основаваше на надеждите за перестройка от 1987 г. и си проправи път след оставката на Хонекер и предаването на властта в ръцете на Егон Кренц. От една страна, спечелената благодарение на масите свобода на общественото мнение вече се използваше и за собствени инициативи. Интелигенцията на ГЕСП откри и за себе си формата на незаявените улични демонстрации. На 8 ноември 1989 г. се стигна до първата голяма протестна демонстрация пред сградата на ЦК с 50 000 участници. От друга страна, вече се развиваше едно движение за преустройство на самата ГЕСП. Против волята на новото партийно ръководство беше наложено свикването на извънреден конгрес на ГЕСП през декември. Бяха избрани нови ръководства в окръжните организации на Хумболтовия университет, в някои големи берлински предприятия и в радиото на ГДР. Създадоха се хоризонтални взаимоотношения между новоизбраните партийни секретари и активните партийни членове. Това движение достигна своя апогей на 2 и 3 декември 1989 г., когато на окръжни делегатски конференции навсякъде бяха избрани делегатите за извънредния конгрес. В навечерието на тези конференции беше създадена една „Платформа WF“, която на 1 декември призова по радиото към сваляне на старото партийно ръководство. Партийната организация на Хумболтовия университет, заедно с нашия „Проект за социализъм”, активно участваше в тези действия. Така редом с движението на реформаторския кръг в унгарската социалистическа партия в ГЕСП се разви, доколкото аз знам, най-силното основополагащо движение в комунистическа държавна партия.
На извънредния конгрес започна реформа на ГЕСП, която по-късно завърши с нова дееспособна политическа партия, която като ПДС след 1993 г. стабилно постигаше изборни победи в източногерманското общество и от 2005 г. изглежда стабилно закотвена и в Западна Германия като „лява партия”.
4. Защо днес се занимаваме с тази история?
Както днес ни е известно, през ноември 1989 г. вече беше късно да се превърне спечелената независимост от старото ръководство на ГЕСП в политическо движение за запазване на ГДР. Частта от интелигенцията, която късно завоюва своята политическа независимост, се оказа изведнъж изолирана от широката маса на населението със своя проект за „по-добрата Германия”. Останалото свършиха международните условия за тази криза на социализма. Времето за разграничаващи политически дебати и изискваното при една демокрация самоопределящо и самоуверено решение на гражданите на новата ГДР за възможни алтернативи на бързото присъединяване към Федералната република беше недостатъчно. Ранните избори за Народна камара на 18 март, стремителното намаляване на властта на реформаторите в Москва и енергичната намеса на политическата класа на ФРГ във вътрешното развитие на ГДР след януари 1990 г. окончателно решиха въпроса. Най-важните два изборни лозунга на ХДС (на ГДР) от 18 март са характерни за онова грандиозно опростяване, което реши състезанието за обезсърченото население на ГДР: „Да живеем по-добре!“ и „Ние сме един народ!“ Отначало в новата Германия от 3 октомври 1990 не остана нищо от движението на обслужващата класа, в средносрочен план обаче останаха нейният опит и убеждения. Това наследство днес се запазва поне частично посредством „Партията на левите”.
В днешната историческа представа, която доминира в Германия в областта на науката, в училището и сред политическата общественост, събитията от есента на 1989 г. в ГДР не представляват нищо повече от непосредствена предистория на германското обединение. Междувременно държавното единство на Германия е част от непроменима политическа реалност. Трябва обаче да се спори за интерпретацията на политическите събития и за наследството на онова загинало, накрая провалено общество на държавния социализъм, както и на движението на формиращата и разпространяваща мироглед интелигенция в ГДР през есента на 1989 година.
Интерпретациите на историческите процеси са важни за разбирането на възможното алтернативно оформяне на съвременността. Само така може да бъде критикувана трансформацията на източногерманското общество, последвала есента на 1989 г. и незадоволителното й развитие за солидарно решаване на проблемите на прехода. Историческите представи легитимираха господстващата политика не само при държавния социализъм, те го правят и в сегашното общество при съвсем други структурни условия. В това отношение критиката на такива исторически представи е нещо като наложително начало на дебати за политическите алтернативи в настоящето.
За автора: Dieter Segert, Виенски университет, Институт за политически науки, професура – върху процесите на трансформация в Източна Европа, e-Mail: dieter.segert@univie.ac.at
Литература:
Klaus von Beyme (1975): Ökonomie und Politik im Sozialismus: ein Vergleich der Entwicklung in den sozialistischen Ländern, München: Piper.(Икономика и политика при социализма: сравнение на развитието в социалистическите държави.)
Michael Brie (1996): Staatssozialistische Länder Europas im Vergleich. Alternative Herrschaftsstrategien und divergente Typen. In: Helmut Wiesenthal (Hrsg.): Einheit als Privileg. Vergleichende Perspektiven auf die Transformation Ostdeutschlands, Frankfurt: Campus, S. 39-104. (Държавносоциалистическите страни в Европа в сравнение. Алтернативни управленски стратегии и дивергентни типове. В: Единството като привилегия. Сравнителни перспективи за трансформацията на Източна Германия. )
Gert-Joachim Glaessner (1994): Demokratie nach dem Ende des Kommunismus: Regimewechsel, Transition und Demokratisierung im Postkommunismus, Opladen: Westdeutscher Verlag. (Демокрация след края на комунизма. Смяна на режима, преход и демократизация в посткомунизма.)
Christopher Hann (Hrsg.) (2002): Postsozialismus. Transformationsprozesse in Europa und Asien aus ethnologischer Perspektive, Frankfurt/New York: Campus.(Постсоциализъм. Процеси на трансформация в Европа и Азия от гледна точка на етнологията.)
Konrad H. Jarausch: Die unverhoffte Einheit. 1989-1990, Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1995. (Неочакваното единство.)
David Lane (1996): The rise and fall of state socialism. Industrial society and the socialist state, Cambridge et al.: Polity Press.
Sigrid Meuschel (1992): Legitimation und Parteiherrschaft: zum Paradox von Stabilität und Revolution in der DDR 1945 – 1989, Frankfurt a.M.: Suhrkamp. (Легитимация и партийна власт: към парадокса на стабилността и революцията в ГДР 1945 – 1989.)
Armin Mitter und Stefan Wolle (Hrsg.): Ich liebe euch doch alle! Befehle und Lageberichte des MfS, Januar bis November 1989, Berlin: BasisDruck 1990, (Обичам ви всички! Заповеди и доклади за обстановката на MfS, януари – ноември 1989.)
Mancur Olson (1990): The logic of collective action in Soviet-type societies, “Journal of Soviet Nationalities” 1 (2), pp. 8-27.
Christian Pawlytta (2000): Das Potential individueller Bewährung im künstlerischen Handeln unter den restriktiven Bedingungen der Konsensdiktatur der DDR – eine exemplarische Analyse des Falles Brigitte Reimann, Diplomarbeit am Fachbereich Gesellschaftswissenschaften der Universität Frankfurt/M. (Потенциалът на индивидуалното утвърждаване в художественото действие при рестриктивните условия на консенсусната диктатура в ГДР – примерен анализ на случая Бригите Райман.)
Karl-Siegbert Rehberg (2004): „Konsensdiktatur“. Zu Wandlungen der DDR-(Kultur-)Politik in der Honecker-Ära, in: U. Bröckling / A. T. Paul / S. Kaufmann (Hg.), Vernunft – Entwicklung – Leben. Schlüsselbegriffe der Moderne. Festschrift für Wolfgang Essbach, München 2004, S. 139-164. („Консенсусна диктатура”. За промените в (културната) политика на ГДР през ерата на Хонекер. В: Разум – развитие – живот. Ключови понятия на съвремието.)
Martin Sabrow (1999): Der Konkurs der Konsensdiktatur: Überlegungen zum inneren Zerfall der DDR aus kulturgeschichtlicher Perspektive, in Konrad Jarausch/ M. Sabrow )Hg.): Weg in den Untergang: Der innere Zerfall der DDR, Göttingen 1999, S. 83-116. (Фалитът на консенсусната диктатура. Размисли за вътрешния разпад на ГДР от културноисторическа перспектива.В: Път към упадъка. Вътрешният разпад на ГДР.)
Dieter Segert (2002): Die Grenzen Osteuropas. 1918, 1945, 1989 – drei Versuche, im Westen anzukommen. Frankfurt/New York: Campus Verlag. (Границите на Източна Европа: 1918, 1945, 1989 – три опита за пристигане на Запад.)
Dieter Segert (2008): Das 41. Jahr. Eine andere Geschichte der DDR, Wien: Böhlau, erscheint voraussichtlich im September. (Една различна история на ГДР.)
Dieter Segert (2009): Intelligenz und Macht – Der Beitrag der intellektuellen Dienstklasse zu Stabilität und Wandel in der DDR, in: Astrid Lorenz / Werner Reutter (Hrsg.): Ordnung und Wandel als Herausforderungen für Staat und Gesellschaft, i.E. (Интелигенция и власт – приносът на интелектуалната обслужваща класа към стабилността и промяната в ГДР. В: Редът и промяната като предизвикателство за държавата и обществото.)
Sipos, József (1996): Zur Entstehung der Reformkreis-Bewegung innerhalb der MSZMP, in: Dieter Segert (Hrsg.): Spätsozialismus und Parteienbildung in Osteuropa nach 1989, Berlin: Berliner Debatte Wisenschaftsverlag, S. 175-1990.(За възникването на движението на реформаторския кръг в MSZMP. В: Късният социализъм и възникването на партиите в Източна Европа след 1989 г.)
Dietrich Staritz (1996): Geschichte der DDR, Erweiterte Neuausgabe, Frankfurt a. M.: Suhrkamp.(История на ГДР, ново допълнено издание.)
Бележки:
1. Текстът е преработен вариант на доклад изнесен в СУ “Кл. Охридски” на 8.07.2008. Той е написан във връзка с работата по един мой принос към сборник в чест на Герт-Йоахим Глеснер (Интелигенция и власт. Приносът на интелектуалната обслужваща класа към стабилността и промяната в ГДР), който ще бъде публикуван през 2009 година.
2. Извън това Глеснер сам определя този тип власт и като “система за модернизация” и като “система на политическата рационализация във висша степен “. (Glaeßner 1994: 16 и сл.)
3. Виж Sabrow 1999, понятието се използваше охотно особено в литературата и културологията: Pawlitta 2000, Rehberg 2004.
4. Аз се разграничавам от Meuschel (1992: 23), която свързва лоялността с интереса, а вярата в легитимността с подкрепата, ориентирана към ценности, не разграничава вяра в легитимността и лоялност. За мен лоялността е не по-малко ценна форма на социално обвързване, тя е практически резултат от вярата в легитимността.
5. Понятието „Dienstklasse“ се дефинира от Brie (1996: 42) по следния начин: „Политическият и функционален елит, респ. номенклатура в широкия смисъл“, която съставлява “партия в партията” и “в края на краищата доброволно се обвързва с указанията на партийното ръководство и чието преместване е гарантирано чрез непосредственото командване на основните обществени ресурси“.
6. С препратка към Olson (1990: 16) Brie констатира, че тази вяра в легитимността може да се срине от днес за утре и да повлече след себе си рухването на режима.
7. Митът за тази институция беше обоснован с романа “Аулата” на Херман Кант.
8. Срв. тук и Segert 2008 и 2009.
9. През 1984 за първи път беше получено разрешение за по-голям брой емигриращи (около 30 000), през 1988 г. след спад през предходните години те са отново 25 000, през първата половина на 1989 бяха разрешени 25 000 емиграции. Виж: http://www.flucht-und-ausreise.de/AUSREISESTATISTIK.pdf
10. За бройката срв. 1995, стр. 34 и сл.
11. „Щерн“ от 9.04. 1987, отпечатано в “Нойес Дойчланд” (НД) ден по-късно.
12. Не мога да предам принципите си, писмо на Нина Андреева, доцентката от Ленинград, в “Советская Россия”, публикувано в НД на 2./3.04.1988, стр. 11-2; Принципите на преустройството: революционно мислене и действие, в. “Правда”, редакционна статия, публикувана в НД на 9./10. 04. 1988, стр. 11-12.
13. Не мога да предам принципите си, писмо на Нина Андреева, доцентката от Ленинград, в “Советская Россия”, публикувано в НД на 2./3.04.1988, стр. 11-2; Принципите на преустройството: революционно мислене и действие, в. “Правда”, редакционна статия, публикувана в НД на 9./10. 04. 1988, стр. 11-12.
14. Тогава работех в Хумболдтовия университет в Берлин и в края на 1987 г. заедно с други по-млади философи започнах да работя по един научен проект за основите на модерен социализъм, иницииран от Michael Brie. Освен нас двамата в основната група по проекта участваше Rainer Land. По-късно се присъединиха и други учени. За историята на проекта на социализма виж съответната глава в част I на моята книга за последната година на ГДР (Segert 2008, глава: Да опиташ невъзможното – проектът на социализма в Хумболдтовия университет).
15. Sieglinde Jänicke/Dieter Segert: Имам ли и аз право на глас? Размисли върху демокрацията, Берлин: издателство Dietz. Тази книга беше готова още през есента на 1986 г., тогава производственият цикъл беше много дълъг.
16. Опитите за дисциплиниране засягаха не само “обикновени” членове на ГЕСП. През януари 1989 г. по настояване на секретаря по икономиката на ЦК Гюнтер Митаг партийното ръководство изпрати работна група в окръжното ръководство в Дрезден, която трябваше да проучи тяхната работа. Не можаха обаче да се решат да накажат окръжния секретар Ханс Модров.
17. Срв. Mitter/Wolle 1990, стр. 101слf.
18. Така през 1984 г. за първи път 40 000 граждани получиха право да емигрират. Но вместо да разреши проблема, това решение доведе до това, че колебаещите се дотогава граждани решиха също да подадат заявление за емиграция. Така броят на подадените заявления през следващаа година нарасна отново. И през 1989 г. бяха одобрени много заявления. До края на септември над 60 000 души получиха разрешение за емиграция. Но и това доведе отново до задълбочаване на проблемите.
19. Унгария не само отстрани бодливата тел на австрийската граница, но и реши вече да не спазва дйстващото споразумение с ГДР за връщане на заловените на унгарската граница граждани на ГДР обратно в родината им. Задържаните на границата граждани на ГДР останаха в Унгария и бяха подслонени във временни приюти. През септември, след преговори между Унгария и Запада, те получиха възможност да емигрират.
20. Вж. пак там, стр. 99f.
21. 22 000 използват тази възможност на отворените граници през същия месец. Цитирано по Per Byman: Революция чрез бягство? Университет в Упсала 1990, стр. 51.
22. Виж Mitter/Wolle 1990, стр. 215.
23. Тя беше организирана съвместно от една първична организация на Академията на науките и първата по онова време районна организация на ГЕСП, която се раздвижи – тази на Хумболтовия университет.
24. Първото искане след свикване на извънредния конгрес, беше поставено на 9 октомври 1989 г. с една резолюция на партийното събрание на ГЕСП на преподавателското тяло в секция Философия на Хумболтовия университет. Настояваше се за извънреден партиен конгрес, от една страна, за да може бързо да се дискутира предстоящата реформа на социализма, и от друга, за да могат да бъдат извадени антиреформаторските сили от ръководството на партията. Борбата за свикване на извънредния конгрес продължи до средата на ноември, когато Кренц прие това искане.
25. За движението на реформаторския кръг виж Sipos 1996.
26. Това може да се провери в много публикации. В един каталог на изложба във „Форум на съвременната история на Лайпциг”, озаглавен „Преглед. Диктатура и съпротива в ГДР” (публикуван през 2001) в глава със заглавие „Мирна революция” демонстрацията на 4 ноември в Берлин се тълкува като акция срещу „ГЕСП” (основният лозунг бил „Чао, ГЕСП”, стр. 195), Кръглата маса се трансформира в акция на „Нов форум”, „Социалдемократическата партия” и партии от блока (стр. 197), извънредният партиен конгрес на ГЕСП се появява едва в главата „Избори за Народна камара” на 18 март (стр. 199).