80-ТЕ ГОДИНИ ? ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА ПРОПУСНАТИТЕ ШАНСОВЕ ЗА РЕФОРМИ В БЪЛГАРИЯ

0
306

Доцент по съвременна световна история в Историческия факултет на СУ “Св. Кл. Охридски”. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите “Източна Европа след Втората световна война 1953-1956 г.”, “Българските преходи 1994-1999 г.” и др. Главен редактор на сп. “Ново време” (1993-2000 г.).

Университетът “Тибискус” в Тимишоара и румънският клон на Фондация “Фридрих Еберт” бяха организатори на проведения между 12 и 15 октомври 2003 г. научен симпозиум на тема “Черното десетилетие на Златната епоха, 1979-1989 г.” Основната цел, която си бяха поставили организаторите, беше румънските историци, социолози, политолози и изобщо хуманитаристи да се опитат да осмислят собственото си близко минало, което е значително по-болезнено от станалото през 80-те години на ХХ в. в другите източноевропейски страни. Именно за да бъде поставена в малко по-широк контекст специфичната румънска “социалистическа” реалност от 80-те години бяха поканени и чуждестранни учени от Източна Европа. От българска страна в симпозиума взе участие Искра Баева, преподавателка по съвременна история в Историческия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”, от Руската федерация – Владимир Илин, преподавател по социология от Държавния университет в Санкт Петербург, а от Чешката република – Олдржих Тума от Института за съвременна история в Прага.
Какво може да се каже за онова забележително десетилетие между 1979 и 1989 г. в страните от изглеждащата сравнително единна съветска “сфера на влияние” в Източна Европа? Общото впечатление от работата на симпозиума, в който участваха и девет румънски учени, е, че усещанията на източноевропейците, позициите на управляващите и обликът на тези страни в очите на външния свят са били твърде различни. Големите разлики, настъпили през следвоенните десетилетия в Източния блок, са не само изключително интересни за изследователите, но и твърди важни за политиците, които са повели страните си в новия общ път на Източна Европа към Европейския съюз. Пътят отново е общ, но ако днешните политици не са наясно с причините за големите различия и противоречия от миналото, за проблемите, които са съществували, но и продължават да съществуват между съседни страни, могат да се повторят и някои от неудачите. При това вече знаем, последните 13-14 години ни го показаха нагледно, че пътят никога не може да се започне отново, на чисто, от нулата. Състоянието на обществото, историческите традиции определят хоризонта за действие, възможността да се осъществяват вътрешнополитически и външнополитически промени, както и готовността за съобразяване с новите геополитически реалности.
И тъй като ние, българите, сме склонни към оплакване и сгъстяване на черните краски, може би е добре по-често да поглеждаме за сравнение не само към развитите западни държави, но и към по-близките ни съседи на Балканите. Едно такова сравнение дори и със значително по-голямата като територия и население Румъния може да ни покаже, че нашата съдба ни е спестила много от трудностите, преживени от румънците. Затова и българската гледна точка не може да потвърди определението, залегнало в заглавието на симпозиума, че 80-те години са били “черно десетилетие”. Представяме ви българската гледна точка за 80-те години на ХХ в.
Десетилетието, започнало с кризисното за Полша лято на 1980 г. и завършило с рухването на Берлинската стена през есента на 1989 г., до голяма степен определя скоростта и успеха или неуспехите на прехода към парламентарна демокрация и пазарна икономика, осъществен в Източна Европа през последното десетилетие на ХХ в. Различните източноевропейски държави реагират по различен начин както на очерталата се още в началото на 80-те години обща криза на “източноевропейския социализъм”, така и на започнатите от последния съветски лидер Михаил Горбачов опити за трансформиране на системата. Историците на съвременността са наясно с големите различия между страните от изглеждащия единен Източен блок. Те се проявяват за пореден път в отношението към съветската “перестройка” и разделят напредналите в реформите Унгария и Полша, които я приветстват и поощряват, и консервативните ГДР и Румъния, които се опитват да предотвратят влиянието й.
Обикновено към консерваторите, противници на Горбачов, се причислява и българският лидер Тодор Живков, който в средата на 80-те години ръководи страната вече почти три десетилетия. За това време Живков е успял да създаде на България облика на най-близък съюзник на Съветския съюз, като в началото на 60-те години дори изпраща писмо на Хрушчов, в което му обещава, че България може да се присъедини към СССР, макар и в неопределеното далечно бъдеще1. Затова радикалните промени в СССР от времето на Горбачов поставят Живков пред избора между просъветската си линия и собственото си спасение. Този избор е драматичен както за Живков, така и за България като цяло, а новоразсекретените през последните години архивни документи показват, че той не е бил и толкова еднопосочно консервативен.
Ще се спра по-конкретно върху действията на Т. Живков през повратното последно десетилетие от съществуването на източноевропейския държавен социализъм от съветски тип, защото те ми дават възможност да покажа, че възприемането на 80-те години като “черно десетилетие” е твърде общо и не е съвсем точно. През това десетилетие в повечето страни от Източния блок продължава смекчаването на политическия режим, най-малкото защото след подписването на Заключителния акт от съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа на 1 август 1975 г. в Хелзинки източноевропейските общества са принудени да приемат външното влияние и контрол. В икономическо отношение разликите между държавите от Източна Европа стават все по-големи, що се отнася до България, тя продължава да се отваря към света и полага усилия за развитие на новите технологии, преди всичко в областта на електрониката2. През 1981 г. България, подобно на другите страни от съветската сфера, организира гигантски юбилейни тържества – в случая във връзка с 1300-годишнината от основаването на държавата. Подготовката на юбилея е координирана от дъщерята на Тодор Живков Людмила, която се опира на едноличната власт на баща си, за да осъществи дълбоки промени в културния живот, като заменя стриктния партийно-идеологически контрол върху творците със свобода на контактите със Запада и в търсенето на нови стилове и творчески подходи3. Така че за България началото на 80-те години е свързано не толкова с усещането за задълбочаваща се криза, колкото с надеждата за по-свободно и богато бъдеще.
80-те години трудно могат да се възприемат като единно цяло, тъй като те носят повратни събития; определящо значение за вътрешнополитическото развитие на България имат външнополитическите. Предпочитам все пак да се огранича в рамките на българските събития. Трудно ми е да оценя десетилетието като единно цяло, тъй като за България в него се оформят три доста различни етапа. Първата половина на десетилетието – след юбилейната 1981 г. до идването на Горбачов на власт (март 1985 г.), е неочаквано трудна. Неприятностите започват с появилата се или по-скоро изфабрикуваната през 1982 г. “българска следа” в атентата срещу папата поляк Йоан-Павел II, извършен през май 1981г.4, преминава през нарасналите обвинения срещу България за участие в трафика на оръжия и наркотици и поддържането на връзки със страни, които са уличени в международен тероризъм. Обвиненията не са изненадващи, защото се вписват в т. нар. втора студена война и доказват близостта на България до Съветския съюз5. Но те носят икономически трудности на България, която е започнала да излиза от прекалената си зависимост от СИВ и се опитва да намери място на световния пазар6.
Тук е моментът да обърна внимание върху финансовите проблеми, които влияят върху събитията от 80-те години. България не прави изключение и в края на 70-те години се оказва също като другите страни от Източния блок в т. нар. “дългов капан” към Запада. Сравнително високите темпове на икономическо развитие през 70-те години, надеждите за ускорение с помощта на новите технологии, както и чисто политическите планове хората да се насочат към надпревара в консумацията на материални блага, за да престанат да се интересуват от политика, карат българските власти да вземат заеми от щедрите западни финансови институции. Но след Октомврийската арабско-израелска война от 1973 г. световната икономическа конюнктура се влошава и плановете за бързо и ефективно изплащане на дълговете рухват. През 1979 г. 9-милионна България вече е натрупала външен дълг от 4,4 млрд. долара, което изглежда застрашително на Т. Живков. Затова веднага след тържествата от 1981 г. неговият екип предприема мерки за ликвидирането на дълга. Българското “затягане на коланите” по интензивност трудно може да се сравни с румънското, но то носи на българите болезнени спомени за режима в ползването на електроенергията. Така или иначе до 1985 г. България успява да излезе от “дълговия капан”, като намалява външните си задължения до здравословните 700 млн долара7. Така консуматорските “черни години” за българските граждани в общи линии приключват през 1985 г. и не се повтарят до началото на 90-те години.
Доста по-различно изглеждат нещата за България във външнополитическата сфера. Към влошените позиции на страната от началото на 80-те години в края на 1984 и началото на 1985 г. се прибавя и една мащабна вътрешна акция със силни външнополитически последици – насилствено са преименувани около 800 хил. български турци. Решението за т. нар. “възродителен процес” точно в този момент трудно може да се обясни рационално и до ден днешен8. То върви във вече очартаната посока за засилване на националистическите черти на режима, който по този начин търси своята нова легитимация. Но то едва ли би могло да стане без координация със съветското ръководство, което, да припомня, по време на акцията по смяната на имената е в ръцете на тежко болния Константин Черненко. Смяната на ръководството в Москва, настъпила през март 1985 г., е очаквана с надежда от Живков, но Михаил Горбачов бързо се дистанцира от драстичното нарушаване на човешките права в сателитна България. А спазването на човешките права и в Източна Европа вече не може да се пренебрегва, защото е част от общоевропейския хелзинкски процес9.
За България вторият етап на 80-те години започва с идването на Горбачов на власт в Москва и продължава до лятото на 1987 г. В тези две години Живков се опитва да съобрази своята позиция с новия господар на Кремъл, както с успех е правил това с всички дотогавашни – Никита Хрушчов, Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко. Първите уверения във вярност и близко сътрудничество са направени още през март, те са повторени и при личната среща на двамата лидери, осъществена в София през октомври 1985 г. Намеренията на Горбачов са да преустрои отношенията в СИВ, които да се поставят върху принципите на икономическата ефективност, като се прекрати едностранната съветска помощ. Те не отговарят на българските интереси, но въпреки това не те стават основната причина за оформилия се конфликт между двамата държавни ръководители10.
Като всеки нов и сравнително млад лидер М. Горбачов е готов за дълбоки промени, а и икономическото състояние на Съветския съюз ги налага императивно. За Горбачов и неговия екип е ясно също, че реформите трябва да се осъществяват от нови хора, по възможност необременени от миналото. Горбачов е от новото поколение политици, а като изключим Войчех Ярузелски, всички останали източноевропейски лидери са от старото – с около 20 години по-възрастни и твърде привикнали към статуквото, за да искат неговата драстична промяна. Затова е съвсем естествено желанието на Горбачов да започне промените със смяна на кадрите в Съветския съюз това става още през първите месеци на “перестройката”. За сателитните държави подобна промяна не изглежда толкова лесна за реализация, особено като се има предвид декларацията на Горбачов, че СССР вече няма да се намесва във вътрешните работи на своите съюзници. Това, разбира се, са по-скоро красиви думи, отколкото сериозно намерение, но няма съмнение, че механизмът на съветското въздействие започва да се променя. Намесата става не толкова видима, по-опосредствана, като се залага повече на вътрешните противоречия и на по-младите и модерно мислещите срещу консервативните сили. В българския случай подкрепа е изразена за групата от по-млади съветски възпитаници в правителството и в Политбюро на ЦК на БКП, оглавена от Петър Младенов, но координирана от Андрей Луканов11.
При така променените външни и вътрешни условия за режима на Живков изглежда естествено да се включи в създаващия се фронт на отхвърлящите “перестройката” на Горбачов, оглавен от Николае Чаушеску и Ерих Хонекер. Но българският лидер не е консерватор в точния смисъл на думата. До момента той е успявал да се задържи на власт преди всичко с промени, като тези в икономиката са значителни – по негова инициатива технократите заменят партийните бюрократи, а болезнената първа половина на 80-те години го е убедила в необходимостта от дълбоки промени в икономическата система, убеждение подсилено и от видяното по време на посещението му в Япония12. Затова Живков приветства реформаторските намерения на Горбачов и дори се опитва да му помага със съвети по икономически теми13. Опасенията на Живков обаче се пораждат от политическите реформи в СССР и най-вече от очевидната студенина в отношението на Горбачов към него лично. А най-силната страна от политическите умения на Живков е борбата за власт и за нейното запазване – това е обяснението за политическото му дълголетие. Живков доказва своите политически качества и в годините на прехода, когато вече няма зад гърба си неограничената власт – той умира през 1998 г., но не само заради носталгията, но и поради сравнението с новите политици по-голямата част от обществото изразява уважение към него.
Вторият етап на 80-те години се оказва време на изчакване, умерени икономически реформи и преодоляване на шока от “възродителния процес” както сред българските турци, така и сред българите. У интелигенцията се пораждат надежди за по-бърза промяна, съживява се вярата в политиката и се подготвят условията за възникване на българско дисидентство, но организирано обществено противопоставяне на режима все още няма. А за скритите борби по върховете говорят преди всичко слуховете тогава, както и архивните документи сега.
Истинското време за реформи в България идва с решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП през 1987 г., когато екипът на Живков налага т. нар Юлска концепция за цялостно преустройство на социализма14. Юлската концепция е мотивирана от различни причини. Първо място сред тях заемат трудностите в съветско-българските отношения. Затова спокойно може да се твърди, че българската концепция е предизвикана от съветската “перестройка” с ясното намерение да отиде по-далеч. На съветските опити за частично използване на пазарните механизми и децентрализация Юлската концепция отговаря със смяна на формите на собственост, като се предлага държавната да бъде заменена първоначално с колективна (предаване на предприятията в собственост на работниците), а като тенденция – и с частна чрез акционерни дружества15. Пазарните механизми навлизат не само в икономиката, но и в такива сфери, които до момента са изглеждали приоритетни за социалистическата социална държава като здравеопазването и социалното застраховане. Реформите в здравеопазването и в социалната сфера са обсъдени и приети като законодателство през 1989 г.16, но не влизат в сила единствено заради политическата смяна, извършена на 10 ноември 1989 г. Ако се опитаме да оценим Юлската концепция от 1987 г. не според пропагандата на времето, а според приетите документи, тя се очертава като опит за общо въвеждане на пазарна икономика, с други думи като ранен и политически мотивиран и контролиран преход към капитализъм.
Но Юлската концепция съдържа и политическа реформа. Въпреки демократичната фразеология, с която са описани политическите промени, те предвиждат известна либерализация, но не поставят под въпрос ръководната роля на БКП в обществото. Говори се за изграждане на гражданско общество, но от същите подчинени на БКП обществени организации като ОФ, ДКМС, профсъюзите, женските организации и др. п. Нещо повече, когато в началото на 1988 г. се появяват първите български дисидентски организации, които се опитват да се възползват от Юлската концепция, властта ги задушава с репресивната си машина и така демонстрира, че няма намерение да отстъпва политическия си монопол върху властта17. Днес можем да видим в Юлската концепция и отгласи от китайския модел за реформи – това правят някои леви политолози в България. Но на мен ми се струва, че става дума по-скоро за прагматичния подход на Живков както към икономическите, така и към политическите проблеми, пред които е изправена България.
От една страна, още от 70-те години Живков се отнася към икономическите проблеми прагматично, а не идеологически. Както личи от неговите спомени (а и от тези на икономическите му протежета18), за него социализмът не е въпрос на идеология, а на геополитически реалности, с които България трябва да се съобразява. Затова той е готов да подкрепи всяка реформа, която ще донесе ефективност на икономиката, независимо от идеологическата й същност. От друга страна, Живков вече познава твърде добре механизмите на политическата власт в държавния социализъм, за да подценява последиците от демократизацията, чиято задължителна съставна част е политическият плурализъм. Затова когато идва времето за радикална реформа – в противен случай ще бъде обявен от Горбачов за консерватор – Живков предпочита да предложи смяна на икономическата система, но при възможно най-малки промени на политическата.
През този трети етап на 80-те години – от Юлската концепция до свалянето на Живков на 10 ноември 1989 г., българите живеят във време на промени, които им носят значително увеличаване на доходите, по-голяма свобода за изразяване, мотивирана от съветската гласност, първи дисидентски организации, които са преследвани, но алтернативните мнения на участниците им се разпространяват бързо и намират широка подкрепа в обществото. Този трети етап създава усещането, че предчувствието за свобода и материален напредък, с които започват 80-те години, започва да се осъществява. Последните две години на държавния социализъм заедно с първите месеци след свалянето на Живков вероятно могат да се определят като “най-розовите” и еуфоричните от средата на века до ден днешен.
Но много по-важен от субективните усещания на българите е въпросът дали реформите, заложени в Юлската концепция, могат да бъдат реализирани. Защото ако това е било възможно, тази концепция би могла да спести на България много време и усилия, а и високата социална цена, която заплащат българите в годините на прехода от държавен социализъм към политически плурализъм и пазарна икономика, оказал се завръщане към капитализма. Моят отговор на този въпрос е отрицателен.
Независимо дали Живков лансира Юлската концепция с намерението само да изпревари съветската “перестройка”, или е възнамерявал наистина да промени икономическата система, тя няма шансове да влезе в сила при неговото управление. За това говори както външнополитическата ситуация, в която се намира България, така и съотношението на политическите сили вътре в страната. С “възродителния процес” режимът на Живков губи престиж не само на Запад, но и в Третия свят и особено сред арабската общност. Съветската подкрепа, на която Живков е разчитал в продължение на десетилетия, с идването на Горбачов се изчерпва. Живков е достатъчно опитен политик, за да няма илюзии, че относително малка България може да провежда дълбоки реформи без външна подкрепа. Това е причината въпреки очевидното напрежение в отношенията му с Горбачов до края на управлението си Живков да се опитва да го впечатли с реформите си или с декларациите си за вярност към Съветския съюз. Тези опити са обречени на неуспех – Горбачов вече е направил своя избор за нов управленски екип и съветските структури в България съдействат на техните действия за сваляне на Живков от власт.
Що се отнася до вътрешните условия за реформите, те трябва да се разглеждат в политически, икономически и социален аспект. В политиката Живков има подкрепата на лично преданите му партийни дейци, които обаче не са подходящи за осъществяване на дълбоки реформи. А мислещите по-модерно на свой ред смятат, че реформите трябва да се правят от нови хора и се обединяват около вътрешнопартийната опозиция. В икономическата сфера реформаторски мислещите се малцинство и се свеждат до неголямата прослойка на западно ориентираните технократи, докато повечето участници в икономиката искат само подобряване на социалистическата система, сиреч поредната икономическа реформа от рода на започналите през 60-те години. Социалните нагласи в България също не са благоприятни за реализирането на Юлската концепция. Българите отдавна вече не вярват на непрекъснатите промени и реформи, напротив, те са убедени, че всичко се прави за да се запази старата система. Т. Живков и неговият екип са изчерпали изцяло кредита си на обществено доверие, затова свалянето му на 10 ноември 1989 г. е прието с всеобща радост както в редиците на БКП, така и сред дисидентите.
Как след всичко казано трябва да се оценят 80-те години за България? Те в никакъв случай не са “черно десетилетие” от гледна точка на обществените надежди, а и според реалните промени в материалното състояние на обществото. От чисто материална гледна точка като “черно десетилетие” с много по-голямо основание могат да се определят 90-те години на ХХ в. През 80-те години България се включва в общия процес за търсене на варианти за реформиране на държавния социализъм, теоретично Юлската концепция отива дори по-далеч от съветската “перестройка”. Но тези реформи не само не са реализирани, но и не могат да бъдат реализирани при условията, в които съществува България. Това предопределя неуспеха на последния български опит, осъществен през ХХ в., за ускорена модернизация.

Литература:
1 Искра Баева. “Сближението” между България и Съветския съюз (1963-1973 г.). В: Същата. България и Източна Европа (Bulgaria and Eastern Europe). С., 2001, 106-123.
2 Илияна Марчева. Опитите за икономически реформи в България през втората половина на ХХ в. В: 120 години изпълнителна власт в България. С., 1999, 288-300; J. F. Brown. Eastern Europe and Communist Rule. Durham and London. 1988, 316-335.
3 Евгения Калинова и Искра Баева. Българските преходи 1939-2002. София, 2002, 165-175.
4 Стефана Билдирева. Атентатът 15 години по-късно. Нови данни на българското разузнаване. С., 1996.
5 На първата среща между Живков и Горбачов съветският лидер признава, че атаката срещу България е предизвикана от близостта й със СССР: “Във всеки случай ние смятаме, че борбата в това направление е наша обща борба и че тук България служи като разменна монета. Ясно къде е насочен ударът.” Стенограма от срещата на М. С. Горбачов с ПБ на ЦК на БКП, 24 октомври 1985 г. – Ново време, кн.1, 1996, с. 92.
6 Костадин Чакъров. Вторият етаж. С. 1990, с. 173.
7 J. F. Brown. Op. cit., р. 507.
8 Литературата, посветена на “възродителния процес” е огромна, но и архивните документи не дават отговор на въпросите кога, как и защо е взето решението. Виж: Валери Стоянов. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., 1998; Паунка Гочева. ДПС в сянка и на светлина. С., 1991. Същата. През Босфора към възродителния процес. С., 1994; Стайко Трифонов. Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944-1989). В: Страници от българската история. Част. 2, С. 1993, 222-224; Йордан Баев и Николай Котев. Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората световна война. – Международни отношения, 1994, 50-61; Стоян Михайлов. Възрожденският процес в България. С., 1992; Бончо Асенов. Възродителният процес и Държавна сигурност. С., 1996; Димитър Стоянов. Заплахата. Великодържавният национализъм и разузнаването на Турция против България. С., 1997.
9 През 1988 г. българското партийно ръководство осъзнава, че не получава подкрепа от съюзниците си от Варшавския договор по “възродителния процес” и е принудено да направи отстъпки. ЦДА, ф. 1 Б, оп. 68, а. е. 3591, л. 14-23, 20.
10 Още при срещата от октомври 1985 г. Горбачов заявява на Живков, че отношенията между двете държави трябва да се поставят на принципа на икономическата ефективност, но това не пречи нито на българо-съветските отношения, нито на Живков към Горбачов. Стенограма от срещата…, с. 46. Михаил Горбачев. Жизнь и реформы. Т. 2, Москва, 1995, с. 311, 368.
11 Намесата се изразява в различното отношение към консерваторите и реформаторите, което в българския случай се изразява в отказа на Горбачов да приеме Живков в Москва. Михаил Горбачев. Цит. съч., с. 372.
12 Тодор Живков. Мемоари. С., 1997, 544-545
13 За реформаторското послание на Живков до Горбачов и студената реакция, която получава, пише икономическият съветник на Живков. Костадин Чакъров. Цит съч, 128-120.
14 ЦДА, ф. 1 Б, оп. 65, а. е. 83, 84.
15 Подобни тези развива Живков в доклада си “За по-нататъшно практическо претворяване на Юлската стратегия в преустройството на нашето общество”, изнесен пред Политбюро на 28 ноември 1988 г. Пак там, оп. 68, а. е. 188-88, л. 18-55.
16 Пак там, а. е. 15-88. Документите по здравната реформа дори са публикувани и в официоза “Работническо дело” на 8 ноември 1989 г., само ден преди Живков принудително да подаде оставка.
17 Искра Баева. Из историята на българското дисидентство – Общественият комитет за екологична зашита на Русе и властта. Известия на държавните архиви. Т. 76, 33-53; Същата. Създаване на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и ролята му за началото на прехода – 1988-1989 г. (под печат)
18 Най-интересни са спомените на Огнян Дойнов, който през 1981 г. става член на Политбюро по предложение на Т. Живков без да има особени политически прояви преди това. Огнян Дойнов. Спомени. С., 2002.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук