Социалната държава следва да се разглежда и оценява от гледна точка на борбата, която продължава да се води по въпроса какво общество искаме да развиваме. Като социален модел тя е придобила своята форма и реално съдържание именно в условията на конфликта, който продължава без прекъсване между различни групи по интереси в обществото – който понякога се проявява открито, но в други времена е по-прикрит. Ето защо социалната държава не може да бъде определяна просто като сбор от социални институции, публични бюджети и социални придобивки.
Разбира се, ресурсите и организационните структури са важни, но нивото и съдържанието на социалната държава са свързани преди всичко с властта – с икономическата и политическата власт, както на национално, така и на международно равнище. Тя е израз на съотношението на силите на класите в обществото, които се формират в резултат на социалните борби. Съотношението на силите въздейства и слага отпечатъка си върху повечето сфери на обществения живот. Не е много лесно то да се прочете в публичните бюджети. Ето защо е необходимо да се оперира с една по-широка концепция за социалната държава.
По принцип се смята, че социалната държава се състои от три основни компонента:
- колективни осигурителни схеми /системата на социална сигурност/
- общи социални услуги /здраве, грижи, образование/
- социални придобивки /социално подпомагане, жилищни улеснения и т.н/.
Други услуги също се включват в различна степен, като водоснабдяване, прибиране на боклука, енергоснабдяване, телекомуникации и публичен транспорт, както и политика по отношение на пазара на труда. Институционализираното отношение между така наречените социални партньори и ролята на системата за колективно договаряне също често се включва – поне като важна част от норвежкия модел, но така също и в онова, което на ЕС-езика се обозначава като Европейския социален модел. В тази връзка, борбата за пълна заетост бе от решаващо значение за силата на профсъюзите по отношение на работодателите.
В една по-широка концепция за социалната държава трябва да включим и още аспекти на обществото, където намират проявление важни страни на съотношението на силите – със съществено значение за развитието на обществото и на общите условия на живот на хората. Това означава да се разгледат такива области като правилата, регулиращи движението на капитали, съотношението между частните и публичните дялове на икономиката, правата на собственост, контролът и управлението на природните ресурси на обществото и базисните инфраструктури, както и намесата и регулирането на други сектори на икономиката, като жилищния пазар и енергийния пазар.
В допълнение към разширения обхват на основните компоненти на социалната държава, едва ли има съмнение, че контролът върху капиталите и регулирането на кредита бяха от решаващо значение за развитието на обществата през следвоенните години и съответно за възможностите на хората да влияят на общите условия на своя живот. Чрез активния контрол върху икономиката и офанзивната преразпределителна политика, социалната държава се доказа като високоефективна форма и за организиране на обществото за възстановяване на страните след войната – в условията на дефицит на ресурси и липса на много потребителски стоки.
Така например, политиката за социални жилища и социалната енергийна политика бяха решаващи като инструменти за постигането на тази цел в Норвегия. Ролята на Норвежката държавна жилищна банка и това, че лихвените проценти и цената на електроенергията бяха определяни на политическо ниво спомогна хората да бъдат защитени срещу извънредно високите цени и флуктуациите на пазара, което бе от огромно значение за тяхната сигурност и благосъстояние. Чрез изваждането на ипотечните вноски от частния банков сектор Жилищната банка стана и важен инструмент за контрол и върху лихвените равнища, както и на икономиката като цяло.
Често, делът на средствата, заделяни в публичните бюджети за обществени услуги се приема за критерият, въз основа на който се оценяват различните социални държави. В сравнително по-малка степен в оценките се включва и въпросът, доколко услугите се предоставят от публичния сектор или пък чрез пазара. В по-широката концепция за социалната държава не само ресурсите, но и качеството, достъпността и организацията са важни критерии. Естествено, нужни са достатъчно субсидии за да се гарантират както обхватът, така и степента на необходимите обществени услуги, както и че общественото благосъстояние трябва да съответства на общия ръст на просперитета в обществото. Но социалната държава не е просто въпрос на пари. Това дори не винаги е най-важното. Нека илюстрирам това с един пример.
Държавата в света, която използва най-голям дял от ресурсите си за здравни услуги, са Съединените щати. Измерени въз основа на норвежките критерии за благосъстояние обаче, те едва ли могат да се разглеждат като социална държава. Тази най-скъпа здравна система в света не е в състояние да обслужи дори собственото си население – от 40 до 50 милиона души не са обхванати, тъй като не разполагат с частни здравни застраховки. „Едната малка крачка“ на Обама в правилната посока си остава само бледа имитация на европейските модели.
Независимо от това, по отношение на качество Съединените щати разполагат с една от най-добрите здравни услуги в света – за онези, които могат да си платят. Те разполагат също с едни от най-добрите учебни заведения – но не за всеки. Следователно, когато говорим за социалната държава, ние имаме предвид не само колко средства се разходват, или дали качеството на услугите е високо. Не по-малко важен е достъпът до услугите – те да са за всеки, независимо от неговите възможности да плати. С други думи, в една добра социална държава услугите са общодостъпни и всеки има право да се ползва от тях, като те се финансират главно въз основа на възможностите за заплащане чрез данъци.
В допълнение към ресурси, качество и достъпност, нужно е също да разгледаме начина, по който социалните услуги са организирани и формирани. Хората, които работят в социалния сектор, трябва да се чувстват ценени, за да дават най-доброто от себе си. Те следва да се ползват с доверие. Необходимо е техният опит и компетентности да бъдат оползотворявани. Тяхната всеотдайност и творчество трябва да се разгръщат, а не да се ограничават и заключват в рамките на бюрократични режими на недоверие и контрол отгоре. Поради това, пазарно-вдъхновените модели за Нов публичен мениджмънт са заплаха за социалната държава.
Отслабване на социалната държава следователно не означава непременно да изчезнат висококачествени училища, болници и други социални услуги. Отслабване на социалната държава означава преди всичко и на първо място нарастващо неравенство и това, че такива висококачествени услуги вече стават недостъпни за всеки. Това е възможно да настъпи като пазарът заеме по-голяма част от социалните дейности; като бъдат повишени таксите за ползване така, че по-малко хора да могат да си позволят да ползват качествени услуги; чрез имуществени тестове, наново въвеждащи унижения и сервилност; чрез увеличаване на разликите в доходите, образуващи географски гета, където местожителствата на богатите привличат най-добрите социални услуги.
В нашия анализ на властта сме длъжни също да включим и разбирането, че социалната държава е израз на исторически компромис между противоречащи си интереси в обществото. Това й е придало двойствен характер. От една страна, части на социалната държава /схемите за социална сигурност, преразпределението на богатства, всеобщите права, безплатното образование и здравни услуги/ представляват зародиши на онова, което бе представата на работническото движение за едно различно и по-добро общество. В този контекст, социалната държава не представлява нов, установен модел на обществото, а една твърде специфична фаза от историческото развитие – фаза в хуманизирането на обществото, станало възможно в резултат на нарасналата сила на народа.
От друга страна, други части на социалната държава функционират като ремонтни работилници за една брутална и нехуманна икономическа система, където поправят провалите и дефектите /осигуровките срещу безработица; стигматизиращите имуществени тестове; репресивните системи за социални помощи и т.н./. Коя от тези две страни на социалната държава придобива надмощие зависи много от съотношението на силите в обществото. В настоящия момент изпитваме силна тенденция към повече репресивни мерки – не на последно място и във връзка с така наречените политики на „работополучие“ /т.е. изискването получателите на социални помощи да постъпват на работа в публичните услуги или да участват в трудово обучение/.
Преди да разгледаме по-подробно тази тенденция обаче е необходимо да се вгледаме по-внимателно във фундаменталните промени в съотношението на силите в обществото, които са в основата на натиска и непрекъснатите атаки, на които социалната държава е подложена някъде от 1980 година насам.
