МАКСИМ МИЗОВ – ЗА ЕЗИКОВИТЕ ПАНДЕМИИ И ПАПАГАЛСКОТО БЕЗУМИЕ НА ВЛАСТНИЦИТЕ

0
979

 

           Триумфалното историческо шествие и дълготрайната хегемония на неолиберализма обусловиха доста съществени промени, които (на свой ред) предизвикаха неочаквани трансформации и опасни мутации в много сфери на обществения и личния живот на хората. От тази динамична, мащабна, а и разнопосочна тенденция не останаха незасегнати и езиците на различните политически идеологии и партийни фамилии. Колкото и да изглежда странно, а и в пълен контраст с гръмогласно рекламирания и уж твърдо отстоявания плурализъм в сферата на политиката, с течение на времето и на утвърждаването на неолиберализма, вместо повече да се различават, идеологиите и партиите взеха невероятно да си приличат, а политическите им езици и комуникации да се унифицират до степен, че хората вече не само не ги различаваха, а и не желаеха, както преди това, да бъдат верни и непоколебими в своите идейно-политически и партийни симпатии, или антипатии. А заслуга за подобни (радикални и мащабни) преобразувания в областта на идеологията и политиката, още по-точно на партийната комуникация имаше най-вече тоталното господство на принципите на неолиберализма, което разпространи, а и наложи своите идеологеми и митове даже в идеологията и обществено-политическата практика дори на непоносими и враждебно непримирими една към друга партийни организации.

По тази много важна причина в обществено-политическият живот доста бързо и сякаш безпрепятствено се разпространи папагалският ефект, т.е. мащабното и като че ли съпроводено от липса на историческа памет и въображение, досадно, а и натрапчиво възпроизвеждащо се повторение на много елементи на неолибералната идеология в органиката и вербалността на други идеологии, които дотогава изглеждаха като нейни смъртни врагове, заради което притежаваха и употребяваха идеологически и политически арсенали и репертоари, твърде различни от нейната. Политическият имунитет на семантиката, лексиката, морфологията и синтаксиса на различните от неолиберализма идеологии, като и този на прилагащите ги в живота разновидности на партийните фамилии се оказваха твърде слаби, за да удържат на мощната инвазия и продължилата няколко десетилетия тотална хегемония на неолибералните ценности и норми, принципи, властови сценарии и технологии. Затова и само на пръв поглед осъществените в идеологическите и партийните семейства радикални преобразувания изглеждаха като съвсем неочаквани, а и неподозирано мащабни, или даже невероятно ефективни по своите последици в живота на всички повече, или по-малко засегнати от неолибералната доминация идеологии и партии. Затова не бе изненада, че политическите езици и комуникации на различните идеологии и партийни семейства все повече се отваряха за пришествията и господствата в тях на фундаментално значими за неолиберализма ценности, митове, парадигми и символики. А всички те най-ярко и най-мащабно проявяваха себе си в и чрез политическите езици на различните идеологии и партии. Ето защо за много кратко време неолиберализмът успя като „Троянски кон да влезе в крепостта на Троя“ на другите идеологии, партии, техните политически езици и комуникации, а и да ги преформатира по свой образ и подобие, изличавайки дори техни органични и съдбовно значими елементи, създавани и отстоявани с векове, или поне с много десетилетия.

В крайна сметка, подобни радикални и мащабни трансформации доведоха и до това, че предишните автентични, но и твърде автономни политически езици се оказаха подвластни на, силно зависими и сякаш безропотно възприемащи и провеждащи интимно значими за неолиберализма стратегии в много сфери на практиката. Затова, макар и с по-различен исторически и социален „тембър“, похитените и станалите заложници на неолибералната инвазия, а и хегемония идеологии, партии и политически езици сякаш изпаднаха в някакъв хипнотичен транс и започнаха безконтролно и неосъзнато да се превръщат в рупори и трансмисии на неолиберални послания и ригоризми в най-различни сфери на публичния и частния живот на съвременните хора, както и на държавите и обществата, на които те бяха членове. По тази причина изглеждащите на пръв поглед, гръмогласно автореференциално обявяващите се за уникални, неповторими и кардинално различни партийно-политически езици ставаха все по-сходни, подобни, одиозно неразличими, непривлекателни.

Тази одиозна и гибелна тенденция с огромна сила връхлетя и се стовари върху живота и историческата уникалност на левите идеологии, партии и езици.Те все повече си заприличваха едни на други, понеже следваха неолибералните образци. Някогашната историческа оригиналност и магнетичното привличане на масите към левите идеи и властови сценарии за преобразуване на света и живота на  човечеството вече се оказваха все по-анемични, безпомощни и колебливи да издържат на предизвикателствата, издевателствата и хазартните обрати в историята по автентичен и автономен начин, както бяха правили това в продължение на десетилетия. С течение на бързо летящото историческо и социално време както политиците, така и техните „мишени“, или „жертви“ – индивидите, различните човешки общности – се превръщаха в специфични рупори на папагалски талмудизъм на неолиберални визии, идеологеми, митове, обяснения и оправдания за всемъзможни реформи, и пр. Затова за разумните и достатъчно проницателните хора не бе кой знае каква голяма или неочаквана изненада внезапно изгрялото и дълго застоялото се в сферата на политическото говорене неразличаване между лявото и дясното: няма значение вече коя и каква идеология, или политика се лансира и отстоява, защото най-важни са ефектите, резултатите, последиците от нейното осъществяване в живота. Тази странна формула-панацея се оказа бързо нахлуваща, но и солидно престояваща в комуникацията и наративността дори в българския обществено-политически живот. А този перверзен „смокинов лист“ на инвазията и господството на неолиберализма доста умело и твърде изгодно обслужваше конструкторите и бенефициентите му. И по тази съществена причина както очевадното пандемично разпространение, така и талмудисткото папагалско възпроизвеждане на неолибералните „сакралности“ се превърнаха в неотменна, едва ли не дори и задължителна част на живота на хората. А за да не звучи или изглежда споделеното дотук и сега като твърде абстрактно и непонятно, ще дам два конкретни и доста лесно разбираеми примера за въпросната пандемия и органично присъщите, но и шумно съпровождащите я папагалщини.

Първият се отнася до неимоверно бързо разпространилото се и вече тотално господстващо използване на различни модуси на случването. Почти всички политици, депутати, високо или по-ниско разположените във властовите апарати на държавата управленски кадри, журналисти и даже учените сякаш трудно обяснимо, но доста очевидно и радушно възприеха, но и стриктно, неотлъчно следваха каноните и доминиращите еталони на употребата на „случването“ във всички жизнени сфери. И не е чудно, че за неимоверно светкавично време експлоатациите на случването проникнаха, дори напълно превзеха и неформалното общуване, всекидневната реч на хората, даже и аполитичното им говорене, или тълкуване на всевъзможни неща и проблеми от техния силно изменен обществено-исторически и всекидневен живот.

От формална гледна точка, или от позициите на граматиката, в повечето случаи на такива употреби на случването би трябвало да се използват други термини, но и техники на публичното, или неформалното говорене. Вместо случването в повечето казуси или ситуации би трябвало да се използва нещо друго – ставането.

Защо пандемичното разпространение и неочакваното тотално господство на случването не беше възпряно, ограничено, затворено и контролирано в рамките на граматичните канони на различните езици на отделните държави, общества, нации?

На този не само много съществен, но бих казал даже и съдбовен въпрос както политиците, така и езиковедите не желаеха да дадат навременен правилен отговор.

Единствените, които можеха, а и трябваше да сторят това, бяха философите, по-точно онези между тях, които съвсем професионално се занимаваха с теорията и практиката на постмодернизма, с неговите генеалогии и феноменологии в различни области на историята и всекидневния живот на съвременните хора и поколения. Но като много други професионалисти, те също се оказаха неочаквани пленици или даже окаяни заложници на стремглаво разгръщащата се историческа конюнктура, на нейните изненадващи похищения и поражения във всички жизнени сфери, в т.ч. и в тази на политическото или политизираното говорене и писане в нашето време.

Дълбоката истина и целенасочено, упорито критата тайна на пандемията на случването както в официалната вербалност, така и даже във всекидневната реч на простосмъртните хора и редовите граждани, обаче, имаха коренно друг произход. А той беше интимно свързан, органически силно, дори фатално зависим от мистериите на постмодерността, която бе влязла в неочаквано тясни и близки отношения, или даже в нарушаващи всички дотогавашни табута сношения с неолиберализма.

На езиковедите, както и още повече на философите е твърде добре известно, че употребата на „случването“ би била граматически правилна, само когато тя се отнася до проявите на много, но и разнородни природни феномени, чието битие е подвергнато, но и моментно обвързано с присъствието и влиянието на най-различни случайни фактори, спонтанни и неконтролируеми процеси, мощни зависимости. Защото случването не е свързано, нито е подчинено на съзнателната, волевата, целенасочената, контролираната и умишлено регулираната дейност на субекта му – бил той отделен индивид, човешки вид или род, или пък някаква обществена, или държавна институция, с което то е органично свързано, или пък което то обслужва. Ето защо в сферата на политиката, на общественото и държавното управление по принцип или много рядко може да се открива казус, а и ситуация, при които нещо от техните – публични, или дискретни – намерения и дейностни прояви да се случва. Защото във всички подобни случаи, то става, а не се случва. А това е понеже ставането е тясно, органично свързано с, но и фатално зависимо от съзнателната, волевата, целенасочено контролираната, а и многостранно регулираната дейност на Човека – като индивид, вид и род, или неформално/официално „социално животно“.

На какво, обаче, се дължи пандемичното разпространение в официалната политическа комуникация, но и във всекидневната реч на случването, вместо на ставането? И защо то беше толкова мащабно и лесно съпроводено от папагалстване?

Тези два – съвършенно основателни и настойчиво очакващи верни отговори – въпроса изобщо не бяха удостоени с необходимото внимание от страна както на професионално задължените да сторят това езиковеди, така и на инак непрестанно, а и мащабно възползващите се от „екстрите и услугите“ на случването политици. А техният верен отговор се спотайваше в мистериите на постмодерната философия. Според нейните принципи господствалата (от зората на човешката цивилизация до 60-те години на ХХ век) детерминация се били оказала вече невалидна, дискредитирана и подлежаща на задължителна рокада от съвсем други принципи, тъй като стихията и господството на постмодернисткия деконструктивизъм радикално са изменили всичко и във всички сфери на историческия и ежедневния живот. Става дума за принципите на индетерминизма, както и за тези на поредното, а и мощно пришествие и възшествие на троновете на властта в различни жизнени сфери на субективизма, успоредно с публичното дезавуиране и стигматизиране на обективността на много и най-разнородни феномени във всички жизнени области. А в този контекст не е излишно да припомним, че теорията на Иля Пригожин и неговите верни последователи, отнасяща се до научно-теоретическата дискредитация на линейните системи и детерминистичните принципи, вместо които на предна линия и в главната роля вече излизат дисипативните системи, бифуркационните ефекти, нелинейните структури, логики, техники и интерпретации на жизнените процеси в различни сфери на природата и човешкото общество твърде бързо намериха път и мащабен отзвук в сферата на идеологията и политиката, респ. и в жизнедейността на партиите. И макар че И. Пригожин и сие кардинално не отричат и тотално не екзекутират принципите на детерминизма, в сферата на идеологията и обществено-политическата практика техните сциентични иновации се възприемат изненадващо радушно, а и се налагат за изумително кратко време в политическите езици и комуникации на съвършено разнородни – по генеалогия, същност, особености, а и функции – партии. Именно в мистерията на този коперникански поврат или даже преврат могат/следва да се търсят и откриват енигмите на пришествието и господството на случването и на дискредитацията, остракизма, публичните изолации и репресии на ставането, на неговото елиминиране и потъване в мрака на забравата в политическото говорене.

Някои вулгаризации или семплификации на теорията на Пригожин стигнаха даже и до невъобразими от нормалния човешки разум крайности, като тази, че дисипативните системи лансирали визия за повсеместен и вечен хаос, истинските закономерности на когото не били известни на човека, обаче не му отнемали фатално илюзиите, упованията или надеждите, че от „хаоса може да се роди хармония“ – прекалено исторически стар, античен философски принцип, който обаче през ХХ век постмодерната рефлексия беше прегърнала любвеобилно, а и с неистова страст.

Тук и сега едва ли не е нужно да припомням аналогични обяснения и оправдания на „великите преобразуватели и съдници“ на социализма и комунистическия режим в условията на драматичния и злополучен за българския народ преход към демокрация и пазарна икономика, който беше съпроводен с всевъзможни грабежи, разрушения, унищожения и осквернения на всичко съградено в предишното време и общество, но и гръмогласно оправдавани като закономерен и неизбежен избор и акт на разправа с миазмите на историческото минало, или като неотменен път към храма на истински благоденстващото историческо бъдеще на народа, държавата и гражданското й общество, трагичните останки на които срещаме днес навсякъде. А именно тези самозвани, подстрекавани и финансирани от външни сили „реформатори“ на обществото и държавата нееднократно се възползваха от, но и публично декламираха одата на „трансформацията от хаоса към хармонията“ в социума. За тях беше не само фатално необходимо, но и задължително да имат оправдание за своите безумия, злочинства и колосални щети, които нанасяха на държавата, обществото и нацията, а и които стигнаха до печалните им днешни гибелни резултати.

Когато обаче излезем от прокрустовото ложе на тясно-философското обяснение и оправдание на натрапчиво афишираната рокада на ставането от случването, при която единият компонент заблестява с пълна сила и загадъчна слава, а другият потъва неочаквано скоростно и шокиращо мащабно в тъмнината на историческото безпаметство, а и се насочим към доста по-разбираеми (за обикновения житейски човешки разсъдък) доводи и аргументи, непременно трябва и да поставим исторически сякаш безсмъртния въпрос „Cui bono?“ (от латинското „В чия полза?“). Защото именно верният отговор на този съдбоносен въпрос може да отвори „широко портите“ за Истината относно пришествието, но и възшествието на „случването“.

Ако случването е органично свързано, или дискретно навяващо всевъзможни мисли, пък и варианти не само и не толкова за обяснения, колкото, или най-вече за оправдания на съответни действия на овластените лица и институции, тогава вече става напълно понятна изненадващо бързата и мащабна пандемия на случването, първоначално в сферата наполитическото/политизираното говорене, а оттам и по принципите на дифузията, или интерференцията и в сферата на ежедневната реч.

Няма по-добра, а и по-ефективна индулгенция за слабостите, недостатъците, пороците, греховете и дори престъпленията на властовите персони и институции от това те да бъдат „вписани“ в постмодернистката логика и властова технология, които изискват, но и всячески разпространяват, а и натрапват случването като радикално и най-ефикасно оръдие, или като, още по-точно, оръжие за техните деяния.

Това странно пришествие, безгранично и даже безостатъчно господство на неолибералната семантика доста приличаше на динамично разпространявания и всячески прикриван и премълчаван, но и, заедно с това, солидно оправдавания инфантилизъм, който заливаше и превземаше териториите на политиката. Но още по-необичайно и непонятно изглеждаше спокойствието на идеолозите и политиците, които въобще не се смущаваха от рисковете тъмните им козни да бъдат публично разобличени и масово заклеймени. Не е случаен фактът, че успоредно с възхода и даже с апогея на неолиберализма твърде очевидно и гръмогласно сред обществата и народите (от различни точки на земното кълбо) се носеха вайкания и оплаквания, че деинтелектуализацията залива и погубва лика и мисията на политиката, че новите политици и елити имат манталитети и маниери, необясними и чужди на онези на старите вълци в политическите афери и далавери от предишни епохи и общества.

Впрочем, кой възрастен човек или родител не се е сблъсквал с опита на дете, което и сбъркало, или прегрешило в нещо, или спрямо някого, да се стреми да прехвърли своята отговорност, или вина на нещо друго, или пък на някого, споделяйки с невинно изражение знаменателни фрази от сорта на: „то така или само се случи“. Затова днешните обяснения и оправдания на провинилите се властници много приличат на този наивен детски инфантилизъм, който обикновено лесно се прощава. Защото те именно това и преследват – деянията им да бъдат простени и забравени.

След като овластената персона или институция е поставена тотално в менге-мето и зависимостите си от случването, разгула, неконтролируемостта и безнака-заността на случайността, на шествияата и триумфа на произвола и волунтаризма в различни типове жизнени сфери и дейности, значи властниците не бива да носят отговорности, нито да търпят наказания за своите (очевадни и фрапиращи) деяния, дори когато те притежават откровено антиобществено и антихуманно съдържание.

Тук и сега, разбира се, трябва непременно да се отбележи знаменателното обстоятелство, че значителна част от съвременните идеолози и политически функционери, лидери и елити не са запознати в дълбочина и солидно с мистериите, а и с възможните ефекти, или последици от употребата на постмодернизма. Те, обаче, компенсират своето невежество, фрапиращо или даже скандално ниската си обща и, по-специално, философска култура с ярко открояващия се техен конформизъм. Именно там се крие и разковничето, или както са казвали в античността древните римляни тук е заровено кучето, т.е. истинската причина или тайната за нещо/някого.

            Вторият фрапиращ и ставащ крайно досаден пример за мащабното влияние на езиковите пандемии в средите на днешните политици е тясно свързан с употребата на  натрапчиво проникналото и мащабно разпространилото се във вербалните изяви на съвременните властници клише, отнасящо се до „политическата класа“.

Непрестанното, а и възприемащо се от масовите аудитории на различни медийни, или политически формати като трудно обяснимо, а и морално неприемливо  нарцистично идентифициране на политици от всички идеологически и партийни семейства със самозваната политическа класа обаче в действителност се превърна в истинска енигма във вербалната комуникация на властимащите. Не би било пресилено ако се каже/пише, че самодоволството, с което властниците прибягват до „екстрите“ и услугите на въпросното клише, твърде много прилича и на оргазмено удоволствие, което едва ли трябвало публично и толкова често да се демонстрира. Факт е обаче, че подобно изискване не се спазва, нито пък разбира от властниците. Постоянното натякване от политици от всевъзможни партии, че са от политическата класа, обикновено се прави по начини, които оставят у зрителите или слушателите впечатленията, или внушенията, че тази принадлежност се изказва така, сякаш мед капе от устите на конюнктурно овластените и често никому неизвестни политици освен с това, че всячески държат да бъдат част от тази мистериозна висша класа.

Странно е, че журналистите днес често се подиграват на някои инфлуенсъри, конюнктурно изгрели „звезди“ на поп-фолка и пр., които са известни с това, че са известни, обаче никога досега не отправят своите критични „стрели“ към политиците, които по същия начин са популярни с това, че са моментно известни за публиката. Като се уподобяват на „политическата класа“, отделните представители на най-различни партии изглеждат като напълно еднакви, дори неотличими едни от други, независимо от или въпреки (уж) перманентно гръмогласно заявяваните     публично от тях твърде съществени различия, дори органични непоносимости спрямо другите типове „партийци“, особено на онези от вражеските политически лагери.     Как тогава следва да си обясним подобно „консенсусно“ мнение, а и поведение на всички разноцветни – идеологически и партийно – политици, въпреки и независимо от техните публично афиширани органически нетърпимости помежду им?

Коя е онази магическа пръчица, която отмахва с изимутелна бързина, но и с невъобразима категоричност огромните различия между политическите „велможи“?

В този контекст съвсем заслужено и оправдано е пояснението защо с такава логична последователност се натрапва въпросното клише в ежедневното говорене. То, обаче, изисква някои твърде съществени уговорки, без които не би било въз-можно да се разкрият, но и обяснят (вярно) истинските причини, които го обуславят.

Първата съществена уговорка се отнася до времето и мистериозния генезис на подобна непрекъсната и повсеместно наложила се терминологична злоупотреба. Без да правя дълги научно-теоретически сондажи и обяснения, директно ще кажа (т.е. пиша), че времето на изгрева и разпространението на този (циничен) прийом е свързано с управлението на Маргарет Тачър, а пък и особено с това на Тони Блеър. В този контекст непременно трябва и да напомня светкавично разпространилото се (по целия свят) клише, че Блеър бил „Тачър в мъжки панталони“. А това означава, че той прилича на „Желязната лейди“ не само по твърде много от реформите си, но и по терминологията, или дискурсивността си, която е доста огледална на нейната. М. Тачър бе първата, която си позволи дързостта публично да зашемети не само обществеността във Великото кралство, а и хората по целия свят с „уникалното си прозрение“, че изобщо няма общества, нации и класи, а че всички те са произволно създадени и инструментално разпространени, но и целево експлоатирани термини. Не е потребно (тук и сега) да визирам имената на мислителите, които обслужваха нейния кабинет и любезно й бяха предложили изгодни постмодернистки обяснения, а и оправдания за всичките й управленчески намерения, реформи и последствия. А пък именно на Тони Блеър левите идеологии и партии в Стария континент дължат масираната канонада и безпрепятственото разпространение на клишетата, че термини като общество, народ, класи и пр. нямат обективно реално покритие, заради което изобщо не бива да имат каквото и да било представителство в теорията и политическата практика, респ. в политизираните езици и комуникации. Да не забравяме как преди години и в България, в кръговете на различните леви формации се рекламираха и представяха едва ли не като задължителни еталони приумиците на „Третия път“ и „Новия център“, които по-късно Историята хвърли на бунището си.

Втората и, може би, най-важна уговорка касае истината за раждането и историческото гастролиране на въпросните одиозни клишета. Тази страшна, а и досега упорито премълчавана Истина засяга интимните тайни, ролята и вредите на постмодернизма, на неговата хегемонна рефлексия, философия, идеология, но и прагматика в съвременния – неолиберално формиран и „форматиран“ – глобален свят. Защото именно постмодернизмът умишлено конструира, но и повсеместно натрапи клишетата за изкуственото и необективното присъствие, а и значение на класите, които според неговите (аналитични и интерпретативни) оптики и технологии не са нищо друго освен субективно и меркантилно-прагматично сътворени термини, а и дискурси, от които някои са се възползвали в миналото, но които днес нямат място, нито първостепенна роля в обществено-историческите процеси и властови схватки. И тъй като всички политически партии, или идеологически семейства се нагълтаха твърде обилно с изкуствените „полуфабрикати“ на постмодернизма, затова и днес вече никой не си позволява неблагоразумието, или гибелния лукс да прибягва до използването на термини и дискурси, които са органично свързани с класовостта.

Третата задължителна, а и вразумителна уговорка се отнася до натрапчиво очевадния факт, че освен за „политическата класа“ в съвременната политическа комуникация изобщо не се коментират съществуванието и особеностите на другите класи. В България, например, след радикалните и тотални промени от късната есен на 1989 г. вече е сякаш напълно забранено да се използват понятия като социални класи, класови ценности, класови принципи, класови идеали, класови борби и др.п. Класите са свързани с остри конфликти, борби, даже с революции, а всички те никак не допадат на вкусовете, манталитета и дори маниерите на постмодерните типажи. Съвсем неусетно и твърде неосъзнато от огромни социални маси, инфилтрирането на визията за политическа класа очевадно се налага и то в условия на всеобща еуфория по хоризонталните структури, връзки, отношения и зависимости в съвременния, постмодерен и неолиберално глобализиран свят. С неподозиран ентусиазъм и упорито нежелание публично да се обясни защо и как изчезват, или вече са непотребни вертикалните, йерархичните системи/структури, днешните властници    заобикалят остракизма към тях, въпреки че разпространяват и натрапват тихомълком и последователно визиите за някаква друга, паралелна обществена йерархия, на чиито върхове стои, или задължително би трябвало да се кипри политическата класа. Уж няма и не бива да има вече йерархии и гражданите следва да са равностойни и равноправни, а въпросната класа изглежда заобикаля и не се съобразява с подобни императиви, а непрестанно и безпардонно се афишира като най-високопоставена, с която всички – по-нискостоящи – индивиди или общности трябва да се съобразяват.

Безумието стигна до изумителни степени и се изля в трудно обясними форми, като тези за публично настойчиво отправените искания по време на гражданските протести у нас през 2013 и 2020 г. за забрана на политическите партии, като основни виновници за всичко станало, или (по-точно) случило се в държавата и обществото.

Трагикомедията с публичното лансиране и глорифициране на самозваната политическа класа твърде много приличаше на фиаското на визията на Фукояма за края на историята, който фактически трябваше да възвести финала на идеологиите, без разбира се това да се отнася за неолибералната такава. Именно този ментален похват или интерпретативен маньовър се приложи и към класите, които бяха тотално и безусловно отречени, дори изхвърлени на бунището на историята, без сред тях обаче да се оказа политическата класа, останала невредима, а и перспективна.

Естествено, за такива неочаквани изненади и усукани казуси, има обяснения. Публичното стигматизиране и демонстративното изхвърляне на бунището на Историята на марксистката теория и идеология на практика обуславят и обясняват органична непоносимост към всичко, свързано с класови ценности, принципи или визии.  Над класовите феномени е поставено клеймото на табуирани, опасни и зловредни. С изключение на политическата класа, за никоя друга класа не се говори или пише. Вместо това, непрекъснато и сякаш преднамерено масовата психика и общественото съзнание се „инжектират“ с невъобразимо големи дози на съмнения, подозрения и предубеждения, че всичко класово е нещо крайно непотребно, исторически амортизирано и социално вредно, заради което няма място и роля в ежедневното слово. Успоредно с това, в масовата психика и общественото съзнание непрекъснато се инжектира, а даже и превръща едва ли не в задължителен трафарет употребата на понятията и дискурсите, обвързани със социалната стратификация. Това е чудесен начин тихомълком, но и дискретно класовата проблематика, а и терминология да се остракират и прокудят напълно от хронотопите на всекидневното говорене/писане. Вече никой експерт, анализатор и даже учен не прибягва до услугите на термините за класи, класови ценности, норми, принципи, идеали, борби, революции и т.н. На тяхно място непрестанно на хората се сервират термини и дискурси, които отвличат вниманието, а и елиминират семантичните алюзии, или асоциациите с класовостта. Постоянно (и отвсякъде) ни говорят за социални слоeве, разноетажно дислоцирани страти и т.н. Дори в унисон с тотално опозорената, но и отречена парадигматика на политическата коректност у нас почти никой не си позволява безразсъдството (на публично място) да използва термини като лумпени, вместо които (обикновено) прибягва до евфемистичното „декориране“ с и чрез маргинални слоеве и др.под. Не че няма важни разлики между лумпените и попадащите в маргиналните слоеве, но перманентно експлоатиращите общовалидната лексика, пък и терминология сякаш оставят впечатленията или внушенията, че такива липсват и не бива да се откриват; че е политически некоректно старата лексика, а и терминология да се възкресяват.

На практика, се оформя една твърде странна и дори необяснима картина – в съвременното общество битува и дори върлува само една – политическата – класа, докато всички останали класи изглеждат като принудително сдобили се със статута на persona non grata в публичното, а пък даже и в неформалното човешко общуване. Докато всички други класи изглеждат като „призраци от страшното минало“, единствено политическата класа „гастролира“ в публичния живот без всякакви угризения.

Правоверните комунисти би следвало да се „спукат от яд“, защото наложените (в нашата историческа съвременност) терминологични употреби деликатно, пък и тихомълком навяват алюзиите, че вече живеем в безкласово общество, в което само една – политическата – класа има право на живот и на публична легитимация.

Впрочем, „така им се пада“ след като се издъниха с построяването на реалния социализъм! Нека сега видят и да се пукат от яд на днешните идеолози и политици, които създават и разпространяват илюзиите за съвременно безкласово общество. Е, че реално съществуват маси или социални слоеве, които са отдалечени едни от други (по вертикал, статус, богатства, привилегии, права и свободи) като от земята до небето, никой не оспорва тяхното наличие и обществено влияние. Обаче, дойде ли време, казус или ситуация да се включи „в оборот“ темата за класовостта, всички едновременно замлъкват, или пък започват да я клеймят с учудващо единомислие, както и с напълно еднакви доводи, аргументи, или пък дори и със сходни термини.

Четвъртата уговорка е директно насочена към специфичното разпределение на отделните поколения в изкушенията, грехопаденията и престъпленията спрямо клишето и дискурса за „политическата класа“. Знаменателно е обстоятелството, че обикновено на техните съблазни се поддават лица и групи от средните и най-вече от младите генерации. На въпросът, защо това става, отговорът е само един. Тъй като представителите на старите поколения у нас са били обучавани и „шлифовани“ в терминологията и наративността за класите, класовите интереси и борби по линия на различни мероприятия, партийни обучения и пр. от задължителната политическа учебна година, през която някога преминаваха всички членове на БКП, а оттам тези знания се разпространяваха по формален и неформален път и начин в обществото.

По-старите хора и партийни членове сигурно още си спомнят за „зората“ на драматичния преход към демокрацията, когато в лявото пространство нито Лилов, нито Луканов, както и най-верните им съратници – Я. Стоилов и Г. Пирински – не биха си позволили безумния лукс да се възползат услугите на клишето за политическа класа. Това продължи и по времето на управлението на Ж. Виденов. Старите хора и партийни членове на БСП още помнят страстното му слово на първомайския митинг пред НДК, в което той заклейми новите чорбаджии-изедници, а и в което още прозираше класовият принцип. Обаче големият пробив в лявото пространство дойде по време на управлението на БСП от Г. Първанов, който с неговия социално-ли-берален консунсус доста широко отвори вратите за постмодерната идеологемност. Тенденцията продължи и след него, макар по времето на М. Миков да бе забавена и редуцирана, но после отново динамично и мащабно се разви, за да стигне днешния си апогей в публичното говорене на депутати и ръководители на БСП, които с непонятна охотност и последователност лансират идеята за политическата класа.

Старите членове на партията добре знаят критериите и типологията на различните социални класи в буржуазно-капиталистическото и социалистическото общество. Затова и те обикновено не си позволяват волностите да използват клишето за самозваната политическа класа, липсваща в марксистката типология за класите. Те отлично помнят, че някогашните и днес заклеймени партократи никога не са си позволявали да се титуловат като отделна и най-висша класа в старото общество, за разлика от съвременните, за които подобни натяквания са едва ли не фатални.

Новите и по-младите членове на социалистическата партия, които не притежават такива знания, обаче, често прибягват до услугите на модерните, но и общовалидни термини и дискурси, които неолиберализмът и постмодерността налагат. Затова и понятието, а и дискурса за политическата класа, са тяхно притежание и екс-плоатационно средство „да не бият на очи“, или пък да се различават от „другите“, които не са модерни и съвременни, или все още използват терминологията и наративността за класите, характерни за (уж) вече залязли, или отхвърлени идеологии.

Съвременните политици и идеолози се правят на невидели и нечули многократните публични заявления на глобални фигури като Джордж Сорос, Уорън Бъфет, дори Борис Джонсън, които непрестанно и с нескрито удоволствие обясняват на всевъзможни многобройни публики, че са водели и спечелили класовата война. Въпреки че днес в САЩ и най-развитите западно-европейски страни има все повече мислители – културтрегери и учени – които публично декларират необходимостта и полезността за човечеството от воденето на мощни класови борби, такива изявления сякаш остават съвършено нечути, неразбрани и умишлено премълчани от нашите самовлюбени и тщеславни представители на самозваната политическа класа.

Тази съществена разлика стои в основата на подозренията, отчужденията и критиките на представители на по-старите генерации партийни членове на левите формации в света и Европа, които все повече губят предишните си силни позиции, заради което и левите електорати осезаемо и динамично се смаляват в наше време. Затова е и резонно да се поставят въпроси от типа: какви са особените ценности, принципи и критерии на представителите на левите партии в т.нар. самозвана политическа класа; за какво се борят левите ръководители и функционери; какви сражения те следва да водят – вътрешно-класови, или меаждуклсови в рамките на  политическата класа, към която с такова неистово желание, а и натрапчивост, постоянно и публично се причисляват; къде се намират основните им противници – вътре в тази мистериозна класа, или пък извън нейните предели в обществения живот. Освен това левите представители на самозваната политическа класа дължат непременно отговор на съпартийците си за това какво най-много ги отличава от другите представители на тази класа. Защото партийните елити и ръководства на всички други – десни, десноцентристки и псевдолеви формации също ентусиазирано се приобща-ват към тази класа. Ако наистина всички са членове на тази (мистериозна и разнородна) политическа класа, то кои са границите, отличаващи левите от десните, либералите и консерваторите от социалистите и социалдемократите и пр., след като всички в един глас, хорово убеждават гражданството, че са една политическа класа.

Как може да се предотврати или отстрани старата българска поговорка за властниците, че са от един дол дренки, след като те сами настояват за тази прилика!

Няма съмнение, че представителите на различните генерации ще „сервират“ на обществеността твърде различни отговори на тези много съществени въпроси, естествено, в зависимост от историческия опит и житейската мъдрост на всяко едно поколение, което гледа по различен начин на политиката и всичко, свързано с нея.

В годините след Прехода, когато антикомунизмът се вихри безпрепятствено и безнаказано, а и когато твърде малко политически партии отделят време и средства за достатъчно сериозно политическо образование не само на своите членове, а и на своите функционери и партийни ръководители, съвсем естествено и даже неизбежно е постоянно да изникват казуси, или ситуации, при които публично да лъсва тоталното идеологическо невежество, или поне примитивното заучаване на съвсем елементарни знания за отделните идеологии и политически лингвистики в живота. Не само общотеоретическата подготовка, да не говорим/пишем за философската култура на съвременните политици липсва, но и идеологическата им неграмотност е очебийна, най-вече що се отнася до представителите на по-младите генерации.

За жалост подобна одиозна тенденция се превръща и в опасна традиция, която не само е връхлетяла, а и нанесла доста сериозни и тежки поражения дори на партия като БСП, чието огромно множество от „преходните“ политици, особено депутати, въобще „няма понятие“ от историята и теорията на идеологиите, респ. от политико-езиковото им – семантично, лексикално и пр. – „оборудване“ и използване в живота.

Ако по-внимателно се загледаме и замислим над тези сериозни проблеми, неминуемо ще съзрем доста интересни и важни обяснения. Колкото повече отиваме от актуално пулсиращото настояще към близкото – преходно – минало, толкова по-чести, пък и по-натрапчиви стават липсите на използване на въпросните клишета. И – обратно –  колкото повече са налице подобни употреби или даже злоупотреби с въпросните клишета, толкова по-ясно се и забелязва, че политически необучените, политически некултурните, идеологически неграмотните (овластени) персонажи се конкурират безскрупулно да се изявят в публичното време-пространство и медиите. Защото деинтелектуализацията на партийно-политическите елити се оказа ужасна и мащабна напаст, истинска пандемия, срещу която поне засега липсват ваксини. В различните партии се неглижират, или елиминират политическите образования на техните кадри. Затова по-многобройни, а и сякаш естествено присъстващи стават употребите, даже и злоупотребите с клишетата за самозваната политическа партия. Твърде симптоматично в това отношение е дори състоянието на БСП, където вече реално няма изследователски научни центрове, нито се води редовно политическо образование за кадрите на партията от различен калибър. Затова и честотата на експлоатацията на въпросното клише става прекомерна, а и прекалена за нервите и съзнанието на по-старите членове на формацията. И в този контекст едва ли трябва да се питаме защо се топи, или отчуждава традиционният червен електорат, който все повече бива торпилиран, или бомбардиран с термини и дискурси, които са му органично неприятни, неприсъщи, или дори напълно чужди, но които неговите партийни елити, ръководства охотно възприемат, но и перманентно експлоатират.

Старата българска поговорка гласи „по дрехите посрещат, по ума изпращат“. Нашите преходни властници – политици, депутати и пр. – вече добре се обличат, даже прекалено или дразнещо за все по-обедняващия злощастен български народ. Но, успоредно с това, разсъдъкът им все повече се помрачава, потъмнява и даже  уврежда от прекаленото консумиране на неолиберална и постмодернистка „храна“. А умът се проявява най-вече чрез приказките, езика, речта, словото, които ползва, а и по които обикновените хора, или редовите граждани оценяват властниците си. В употребените термини често прозира онова, което властниците искат да скрият.

Някога, далеч в миналото Х. Спенсър бе прозрял и оставил като завет своята идея, че „залоясалите мозъци на властниците са най-опасни за обществото, държавата и народа“. Днес, за съжаление, пророчеството му се сбъдва вече очевидно.

За да са „в крак“ с господстващия мейнстрийм, днешните партийни функционери и ръководители почти без изключения вършат непрестанни грешки, плод на „зомбирането“ им с неолиберални и постмодернистки клишета, идеологеми и митове, които не би следвало да имат място и роля в истински лявата (политическа и идеологическа) артикулация, особено по съдбовни за обществото проблеми. Тъкмо оттам идва папагалстването, всеобщото използване на едни и същи клишета, които имат съвсем определени и доста различни произходи, семантики и функции. Не само тъжно, но и срамно, унизително, или даже позорно е да виждаш и слушаш как представители на леви партиии днес мислят и говорят като своите противници.

За да се върне към нормалното и моралното си съзнание и битие, за да възстанови отново загубеното, или стремглаво падащото доверие на масите, днешната левица трябва непремененно да се отърси от и сбогува със сегашните си пиетети и трафарети „да се прави“ на съвременна и модерна, използвайки безразсъдно, но и безогледно всякакви чужди терминологии и дискурсивни логики, техники и практики. Защото съвременността и атрактивността, доверието и подкрепата се спечелват и отстояват дълготрайно, само ако са обвързани с истински хуманистични идеали или политически визионерства, а не с копирането и изпълнението на чуждите сценарии. Ето защо е фатално потребна радикална, мащабна екология на политическата лява менталност и вербалност, ако левицата иска да оживее, пък и да участва активно и ефективно в историческото преобразувание на света и човечеството, а не да бъде плагиат, или ариергард на други идеологически и партийно-политически формации. Част от този съдбоносен за настоящето и бъдещето й залог е органично свързан и със спешното и цялостно коригиране на нейния политически език, на политическата и политизираната й комуникация с определени слоеве на обществото, или народа. Без изпълнението на този свещен и фатален дълг, левицата е исторически обречена, предопределена (по възможности и способности) да не  бъде първостепенна сила в обществено-историческия живот на съответни държави, общества, или нации.

декември 2022 г.

Бел.ред.    В своята статия Максим Мизов настойчиво апелира левицата да отхвърли разбирането за „случващото се“ в полза на „ставащото“ и категорията „политическата класа“ в полза на „класите“. Накрая авторът призовава тя да престане „да се прави“ на съвременна и модерна и спешното и цялостно да коригира политическия си език и комуникация с „определени слоеве на обществото“, тъй като инак е „исторически обречена да не  бъде първостепенна сила в обществено-историческия живот“. Но остава въпросът, кои са по-конкретно тези „слоеве“ /навярно, съгласно тезите си, ММ има предвид „класи“/, към които левицата следва да адресира своите автентично леви послания, за да стане тя реален участник „в историческото преобразувание на света и човечеството, а не да бъде плагиат, или ариергард на други идеологически и партийно-политически формации“?
Този  кръг въпроси несъмнено са от определящо значение за една съдържателна идейна дискусия, каквато би следвало да предшества предстоящото заседание на 50-ия конгрес на БСП. Ето защо публикуваме статията на Максим Мизов като стъпка към такава дискусия на сайта на списание „Ново време“, в която каним да се включат със свои мнения и предложения всички, заявяващи загриженост за състоянието на БСП и левицата.    Г. Пирински

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук