Днешната политическа дискусия, със свойствените си прекомерно опростяване и поляризация, предлага на публиката една единствена дилема: държавно или частно. Привържениците на „силната държава“ – с десни или леви уклони – са сякаш единствената алтернатива на „либералите“, също леви или десни, настояващи да бъде оставено повече (или цялото) пространство на частната инициатива и частния интерес. Тази опозиция е лесна за конструиране, но не отговаря на действителността. Съществува обширна сфера от обществени отношения, които не могат да се поместят в категориите „държавни“ или „частни“ – те са общностни, реализират се на нивото на общността. При това може да се твърди, че именно те водят до най-добри резултати при управление на регионални ресурси.
„Общностни ресурси“ е тромав, но сравнително точен превод на български на английската дума commons, исторически обозначаваща пасищата и нивите в Англия, които преди заграждането са били ничия собственост, но са се ползвали съвместно от жителите на прилежащото село [1]. Тъй като заграждането след XVIII век поставя остро въпросите за ефективността и справедливостта, общностните ресурси отрано привличат вниманието на изследователи и мислители; предлагат се модели като „трагедията на общите ресурси“ и „дилемата на затворника“, които предполагат, че всеки пък, когато група хора споделят права върху общи ресурси, тези ресурси са обречени на деградация [2]. Следствието от тези модели е, че общите ресурси трябва или да се парцелират и отчуждят, или да се предоставят за стопанисване на държавата. Американската икономистка Елинор Острьом (1933-2012) успява да докаже, че тези теоретични модели не отговарят на реалността. В действителност нито държавата, нито частният бизнес могат да постигнат онази ефективност на ползването и съхраняването на общите ресурси, свойствена за самоорганизиралата се общност.
Острьом е родена в Лос Анджелис в годините на Голямата депресия и по собствените й думи е била „бедно дете в училище за богати деца“ [3]. С разведени родители, никой от които не е посещавал колеж, тя трябва да работи на всевъзможни места, за да финансира следването си. Идеята, че Елинор може да запише и докторантура води до разрив с първия й съпруг и до необходимостта тя да работи още по-интензивно в различни бизнес фирми; тя кандидатства за позиция в Университета в Калифорния – но заради пропуски по математика не я допускат до докторантската програма по икономика и трябва да се примири с политология. В първото й теренно изследване тя се сблъсква с проблема за ползването на общи подземни водоизточници от различни градове в Южна Калифорния. 47 години по-късно Елинор Острьом става първата жена, на която е присъдена Нобеловата награда по икономика (забележително постижение предвид скромния й произход, но трябва да се изтъкне и често деструктивната роля на комисията, присъждаща тази награда – виж [4]).
Биографичните сведения за Елинор Острьом не се привеждат тук само защото нейната личност и творчество са сравнително по-слабо познати на българските читатели. Една от характерните особености в подхода на Острьом е силната връзка с реалността – с действителната ситуация, в която се намират хората и общностите. Този реализъм, изразяващ се например в привеждането на многобройни примери от различни епохи и континенти на всяко изказано теоретично твърдение, надали би могъл да се постигне с впечатления за живота, придобити единствено в академичната сфера.
Трудът на Елинор Острьом от 1990 г. „Управление на общностните ресурси. Еволюцията на институциите за колективно действие“ [5] понякога е наричан „основополагащ“, е запазил значението си до днес – и става все по-популярен. Тази монография има многобройни приноси, да изтъкнем някои от тях:
- Доказва възможността за алтернативен път между „държавно“ и „частно“;
- Обяснява механизмите, посредством които този алтернативен път постига по-добри резултати от тези на двете крайности;
- Осигурява силни аргументи срещу безогледната приватизация и изземването от страна на безличната държава на правата на местните общности;
- В съответствие с принципа „мисли глобално, действай локално“, акцентира върху локалните отговори за управление на локални ресурси – на фона на универсални проблеми като преодоляване на недоверието, санкции за нарушителите, риск от екологично претоварване заради индивидуално максимизиращо поведение и т.н.;
- Обобщавайки многобройни примери за общностни споразумения за ползване на общи ресурси, предлага насоки за изготвяне на работещи социални контракти;
- Дава надежда за възникването на световни модели, които могат да заемат мястото на сегашните вредни в екологично и социално отношение образци.
Преди да се спрем по-подробно на някои от тези аспекти, да се запознаем с един от многобройните примери как местните общности се самоорганизират, за да управляват общите ресурси. Обикновено в подобни обзори се изтъква примерът, който Острьом дава с Тьорбел, село в Швейцария, където след началото на XVI век се установява сложна система за общо управление и комунална собственост на високопланинските пасища; впрочем около 4/5 от алпийската територия в Швейцария се притежава под някаква форма на обща собственост [5, pp. 61-65]. Тъй като може да се възрази, че сравнения между западноевропейската и балканската общностна култура не са уместни, ще се спрем на друг пример: с местните рибари в Алания, Турция, към 1986 г. [5, pp. 18-20].
Град Алания е разположен на около 120 км от Анталия. В него се практикува крайбрежен риболов, като местните рибари, използващи различни видове мрежи, наброяват около 100 души. Дълги години местният риболов е в упадък, тъй като добрите риболовни участъци в околността са по-малко от броя на рибарите; това провокира интензивна конкуренция, водеща до свръх-експлоатация на рибните ресурси, влошаване на финансовите резултати, както и до случаи на насилие (битки между рибарите кой да заеме най-добрите участъци). В началото на 70-те години местният кооператив, обединяващ около половината от рибарите, започва да експериментира с различни схеми за разпределяне на риболовните участъци. Процесът на настройване продължава около десет години и следва метода проба-грешка, като в крайна сметка се установява следният модел:
- В началото на септември се изготвя списък с лицензираните рибари, без значение дали са кооперативни членове;
- Заедно с това се обозначават всички актуални риболовни участъци в околността; местата се определят така, че мрежите да не блокират движението на рибите към другите участъци. Тези участъци са в сила от септември до май
- През септември рибарите теглят на лотариен принцип номер на риболовен участък.
- От септември до януари рибарят всеки ден „се движи“ едно място на изток от своя номер и го експлоатира, ако желае. От януари до май посоката се сменя.
- Така рибарите получават равни възможности да се възползват от миграцията на рибните стада от изток на запад между септември и януари и после от запад на изток.
- Някои участъци са по-добри, други по-слаби: рибарите получават равен шанс да ловят и на добрите, и на лошите участъци в различни дни.
Ползите от тази система са, че рибарите се раздалечават един от друг и производствените възможности на всеки риболовен участък се подобряват. Шансът за достъп до най-добрите места е равен и затова вече няма битки. Намалява мотивът за свръх-улов в ущърб на конкурента и в резултат на всичко това рибните запаси се възстановяват.
Списъкът с риболовните участъци трябва да бъде одобрен и подписан от всеки рибар и след това се връчва на кмета и на местната полиция. Но не полицаите, а самите рибари следят за спазването му: всеки има интерес договорените правила да се следват строго, за да може и той да получи ексклузивен достъп до най-добрите участъци, когато дойде неговият ред. Тоест, всеки включен в системата се грижи никой да не нарушава договорените условия.
Вижда се, че резултатът от общностното решение е по-добър, отколкото ако беше оставен на „частната инициатива“: и като обем на производството, и като доходи, и като грижа за бъдещото състояние на ресурсите. Острьом е категорична, че също и „служители на централното правителство не биха могли да изработят подобен списък с правила, без да назначат хора на пълно работно време да работят продължително на това място“.
Анализирайки този географски близък пример трябва да изтъкнем някои ключови моменти. Първо, наличието на кооператив, т.е. първична структура на местните хора, около която е по-лесно да се организира търсенето на решение. Второ, било е нужно дълго настройване с много преговори, докато се стигне до работещ модел. Трето, въпросът за контрола на спазването на правилата, който е от ключово решение за индивидуалните финансови резултати, е оставен на самите хора, които ползват системата, т.е. тя е самоподдържаща се.
***
Идеята за среден път между „държавно“ и „частно“ не може да се припише като оригинална заслуга на Острьом: най-малкото, защото голяма група „необвързани“ страни търсят пътя между капитализма и социализма след 50-те години [виж в тази връзка 6]. Това, което американската икономистка прави, е да насочи изследователския фокус върху едно древно междинно звено на организация на социалния и икономическия живот. Всъщност то е станало „междинно“ едва след появата на държавата; по-рано е било механизмът „отгоре“ за сдържане на индивидуални ексцесии в стопанския живот и ползването на локални природни ресурси. Независимо как ще наречем това специфично звено на социална организация, основната му цел е устойчивостта: съхраняване и на ресурсите, и на съществуващата социална структура. За разлика от това, индивидът, по-късно и държавата, се ръководят от императива на растежа [7] – експанзия, която най-често нарушава устойчивостта.
Поради способността на локалните споразумения да гарантират устойчивост, интересът към интелектуалното наследство на Острьом в средите на екологичните икономисти и активисти рязко нараства в последното десетилетие [8, 9]. Но отвъд това (безспорно по-важно) приложение на нейната теория за социалното взаимодействие, трябва да се маркира и концептуалният й подход към научното търсене. Той е точно противоположният на този на Милтън Фридман, който твърди, че допусканията в теориите никога не са „дескриптивно реалистични“ [10]. За разлика от количествените икономисти, които се отнасят пренебрежително към житейски истории, Острьом превръща в инструмент на анализ именно описанието на конкретните начини, по които села, градчета, племена, гилдии, профсъюзи, сдружения на дребни инвеститори и т.н. може да се договорят, за да управляват ефективно общите си ресурси. Някои днешни читатели на Острьом дори твърдят, че нейната най-голяма теорема всъщност гласи, че „Ако нещо може да работи на практика, то може да работи и на теория“ [2].
Методологичните разсъждения на М. Фридман не са единственото табу, което трудът на Острьом потъпква. След средата на 60-те години в САЩ се налага теорията за рационалния избор, която приема, че хората ще изберат точно това икономическо действие, което минимизира разходите и максимизира приходите им – а за да се реализира тази уж вградена човешка рационалност, изборът трябва да се остави изцяло на индивидите и фирмите. За целта, те трябва да разполагат с права на собственост върху възможно най-много неща, за да се задейства ефективността, произтичаща от личния интерес. От тази гледна точка, всичко „общо“ – държавно, но и общностно – е „трагедия“; някои адепти предлагат в частна собственост да се превърнат и въздухът, природните паркове, океаните и т.н.
На тази финансирана от Големия капитал идея противостои моделът на пълната централизация на икономическия живот и отнемането от индивида на прерогатива за самостоятелна стопанска активност, включително правото на собственост върху средствата за производство. Няма да се спираме върху това злощастно разклонение на човешката мисъл, но ще изтъкнем, че привърженици на държавния Левиатан се срещат не само в СССР и Китай. Робърт Хайлбронер, американски икономист и философ, през 1974 г. твърди, че екологичните проблеми ще се решат единствено с помощта на „железни правителства“.
На фона на тези крайни враждуващи идеи, подходът на Острьом е като глътка здрав разум. „Някои научни статии за ‚трагедията на общата собственост‘ препоръчват ‚държавата‘ да контролира повечето природни ресурси, за да предотврати тяхното разрушаване; други препоръчват приватизирането на тези ресурси. Но това, което може да се види в света, е, че нито държавата, нито пазарът са всеки път успешни в това да позволят на индивидите да поддържат дългосрочно, производително използване на системите на природните ресурси.“
***
А сега нека обсъдим може ли този здрав разум да вирее на българска почва. Многобройни исторически и антропологически изследвания изтъкват предразположеността на българина към общностни решения, но и подчертават, че тя деградира.
Тази деградация може да се забележи отразена и в Основния закон на републиката, в който по мнението на авторитетни конституционалисти „неприкосновеността на частната собственост по чл. 17 ал. 3 на Конституцията е небалансирана , тъй като законодателят е вменил статута на неприкосновеност само на частната собственост, а институцията на неприкосновеност на частната собственост в конституциите на страни като Италия и Германия е смекчена, за да се отчете и това, че собствеността трябва да служи на общото благо. Тоест, още в базовата правна рамка на страната е залегнала – или отразена – една от основните беди на българското общество: Частното си е частно и никой не може да го пипа, а държавното – то е за тези, които знаят как да се възползват.[11]
Що се отнася до предразположеността на българина към общностни решения, то тук изпъкват наблюденията на Иван Хаджийски за задругата като начин на ползване на земята, запазил се в периферни части на страната до началото на XX век; Хаджийски критикува индивидуалистичната посока, в която е поел националният морал. По-специфичен модел предлага организацията на стопанския живот в град Котел до третата четвърт на XIX век, който лесно би могъл да намери място в трудовете на Острьом, и дори да ги обогати.
„По организационното и стопанското си устройство котленските къшли [временни селища на овцевъди] представляват своеобразни кооперативни сдружения, обхващащи между 5-10 до 30-40 души“, пише изследователят на Възраждането Велко Тонев [12]. По думите му, отглеждането на овце е свързано с колективното начало, като тежкият труд и многобройните опасности в Добруджа, където пасат огромните котленски стада, налагат обединяване на усилията на отделните собственици. Начело на къшлата стои „чорбаджия“, богат и опитен овчар, който се грижи за интересите на всеки член на тази общност, води сметките, представлява сдружението пред властите и т.н. В общността цари стриктно разделение на труда: овчарите отглеждат добитъка, мандраджиите приготвят млечни продукти, има и отговорници за домакинската работа. Чорбаджията продава на едро млякото, вълната и добитъка, сумата се събира и после се разпределя между „кооператорите“. По-младите или малоимотни овчари получават заплата за труда си под формата на „хак“: по-заможните овчари внасят по 1 шиле на 25 свои овце и тези шилета се разпределят сред по-бедните, докато с времето и те достигнат нормата от 200 овце. „В тефтера на чорбаджията има партида за всеки член от кооперацията“ – разказва Тонев. Ако овчарят иска да се премести в друга дружина, сметката му се прехвърля.
Но овчарската кооперация е само едната страна на уникалния общностен модел. Тъй като мъжете през по-голямата част от годината пасат стадата в Добруджа, в самия Котел остават да живеят почти изцяло жени, деца и старци. Жените обработват вълната и я превръщат – както бихме казали днес – в продукти с по-висока добавена стойност: аби, шаяци, гайтани, килими. „Домовете се превръщат в малки тъкачни фабрики“. Вследствие на тази разгърната и кооперативна в своята природа стопанска дейност, градът се замогва, като богатството се разпределя сравнително равномерно между жителите: данните за платените данъци към 1847 г. показват, че крайно бедните домакинства са едва 3%, сходен е и процентът на много богатите, а помежду им се формира маса от заможно население (изчисления на база данните в [12], стр. 55). Котел поддържа и няколко общи каси („кутии“), от които се финансират дейности от общ интерес като охрана, благоустройство, включително с водопровод, както и се подкрепят изпитващи временни затруднения семейства на отсъстващи овчари.
Макар Котел да е специален случай, могат да се приведат много други успешни примери за общностна стопанска дейност и управление на локални ресурси в доосвобожденска България. Има и редица истории за успешно сдружаване от 20-те и 30-те години на XX век като горската кооперация в Странджа или тютюневият кооператив в Асеновград. Но вече установили тази предразположеност, нека продължим въпроса в по-проблематична посока: крайният индивидуализъм, едва ли не официално насърчаван след 1989 г. като антидот на колективистичните нагласи на социалистическия режим, дали е заменил изцяло общностното начало у българите, правейки неприложим модела на Острьом в страната?
***
Макар личният отговор на автора да е отрицателен, този въпрос е централен и затова ще го проследим в няколко насоки. Първо, настоящата институционална уредба в България не благоприятства активизирането на средното ниво между държавното и частното, което е сериозна пречка за реализиране на общностния модел. Това касае най-вече правната рамка, уреждаща собствеността и ползването, която е непълна. В чл. 17 (2) от Конституцията е записано, че „Собствеността е частна и публична“ – като по-нататък се уточнява, че „Частната собственост е неприкосновена“, а „Режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон…“. С други думи, двата вида собственост са коренно различни по своя дизайн – и няма нищо между тях. По същия начин, публичната собственост може да е или държавна, или общинска – и пак няма нищо по средата.
Тези огромни категории на собствеността – частна, държавна, общинска – може и да отразяват най-общо възможните собственически форми, но не са пригодни да обхванат многообразието на социалния и стопанския живот: например кооперативната собственост. Непълнотата в режимите на собствеността в България проличава и от приетия през 1951 г. Закон за собствеността, който е твърде остарял като дух и изказ (21 от първите му 27 члена са отменени) и не урежда междинните форми на собственост.
Законовата празнина ощетява не само по-специфичното общностно управление на локални ресурси. Американският икономист Бранко Миланович защитава твърдението, че успехът на целия китайски икономически модел се дължи на комплексния режим на собственост [13]. Собствеността на китайските предприятия е разнообразна: примерно, предприемачът има 50% дял, но местната власт има 30%, профсъюзите 10%, централното правителство държи останалите. В подобен случай, при взимането на бизнес решения се чуват множество гласове; в общия случай, общинските власти не могат да променят посоката на бизнес развитието извън ефективността; частният предприемач не може да прави рискови залози или вредни за труда и общността инвестиции, и т.н. За такъв разпръснат модел на собственост българската правна рамка не е пригодена, а той може би е от най-ефективните.
Втората важна насока в дискусията за приложимостта на модела на Острьом в България е, че мнозина леви коментатори у нас го омаловажават, като (грешно) издигат „държавата“ като антитеза на неолибералния модел. „Държавно“ далеч не е равнозначно на „ляво“, както понякога имплицитно се приема. Радикални леви анализатори дори развиват идеята [14], че успехът на неолиберализма до голяма степен се гради на грешката на защитниците на социалния модел, които попадат в капан, когато противопоставят „повече държава“ на политическата програма на неолибералите. За да бъде възможен неолибералният модел, той също се нуждае от силна – полицейска и санкционираща държава, която пази натрупания капитал. Лозунгът, че „държавата е лош стопанин“ на практика не означава нищо: без огромен държавен апарат запазването на неравенството в обществото е невъзможно.
Трето, принудителната социалистическа колективизация – впрочем заличила едно развито кооперативно дело преди 1944 г. – е оставила жива следа в народната памет и е трудно да се възроди ентусиазъм към нещо, което във всеобщото разбиране е спуснато с команда и носи белезите на безотчетност, незаинтересуваност и неефективност. Върху това вече превърнало се в историческо недоверие към общностни начинания се наслагва целенасочената пропаганда за насърчаване на ценностите на индивидуализма за сметка на общността. Така в България моделът на Острьом за общото управление на общностите ресурси трябва да включи някои специфични особености, за да намери поддръжници. Като пръв прочит, „българската версия“ трябва да съдържа внимателно регистриране на резултатите от индивидуалния труд и контрол на качеството и отговорностите. Също така, може да се предположи, че в България по-успешни биха били общностни проекти, при които всеки участник запазва специални права върху част от общите ресурси.
Въпреки тези исторически и народопсихологически особености, изглежда именно „междинното звено“ е това, което отсъства от стопанската и социалната структура – и пътят към благосъстоянието минава именно през (повторното) изграждане на средно звено. Точно това звено отличава успешния социалноикономически ред на старите демокрации в Европа: Франция, Швейцария, Испания, Скандинавия. Участието на гражданите в демократичния процес и в стопанството може и трябва да се осъществява не само в индивидуалното им качество, но и като групи на интереси. Отсъствието на средно социално и стопанско звено ощетява развитието в България, отваряйки пространство за административен произвол, ръст на икономическото неравенство, идеологическа поляризация и екологична деградация.
Средното звено е разнообразно в своите проявления. То може да е земеделска кооперация, базирана на общо трудово участие, негласно споразумение за ползване на даден локален ресурс, подпомогнат от общността инфраструктурен проект с местно значение, енергиен кооператив – когато частни индивиди закупуват ВЕИ и споделят приходите от тях; то може да е локална алтернативна валута (популярна в Алпийските общини), градско земеделие (силно развито във Великобритания и Испания), сдружение на традиционен занаят, комитет за опазване на паметник на културата, поддръжка на интернет платформа и т.н.
Една нова форма на сдружаване, която изглежда подходяща за българските условия, са маркетинговите кооперативи. Те включват множество малки и средни производители, типично в сферата на селското стопанство, които произвеждат сравнително еднотипна продукция. Сдружение на тези производители наема специалисти, които се грижат основно за реализацията на продукцията на пазара. В Гърция се срещат подобни модели с оборот десетки милиони евро [15], в Калифорния – милиарди долари. Специалистите по маркетинг се грижат за окачествяването на продукцията, за нейното съхранение, брандиране, дистрибуция, и разпределят финансовия резултат в съответствие с индивидуалния принос при производството на селскостопанските продукти, с които маркетинговия кооператив търгува. Маркетинговите специалисти се назначават, освобождават и получават заплатите си от кооператорите, тоест имат интерес всички производители да печелят добре. Важен аспект от дейността на маркетинговите кооперативи е научно-изследователската дейност: за нови пазарни продукти, производствени методи, възможности за механизация и т.н.
След това изложение някой би отбелязал, че „средното звено“ всъщност трябва да се поеме от общините. Въпросът за общинските интереси в български контекст е противоречив, в светлината на опитите на общини като Банско и Царево да стимулират бизнес растеж за сметка на природната среда, включително чрез заобикаляне на съществуващата правна рамка. Общественият градски транспорт на Варна също е показателен пример: по-евтин и ефективен, докато е частна инициатива, в общински ръце той води до масово уволнение на служители и влошаване на качеството на услугата. Дори като представители на местната власт, общинските ръководства са представители на власт. Моделът на Острьом се гради на друго: на доброволно заинтересувано участие, което се стреми към запазване и поддържане, а не „растеж“ или рязане на разходи. Дълги преговори са нужни за установяване на режим на управление на общи ресурси, възприеман от всички заинтересувани страни като справедлив. Общината лесно може да прескочи тази фаза, издавайки команда.
Общо мнение на изследователите в тази сфера, а и на практиците, е, че бъдещето на българските региони е в сдружаването на производителите. Световният опит познава много находчиви форми на сдружаване, които трябва да се обмислят като възможност за България. Отслабващите позиции на кооперативното дело в България говорят, че и правната рамка, и изследванията по проблема, и философията на сдружаването се нуждаят от свеж вятър. Логичното допълнение, което ще стабилизира режимите на сдружаване, е концепцията за средното звено, което поддържа социалната и стопанската структура на регионите.
Моделът на Елинор Острьом не се отнася към всички видове стопанско сдружаване, а специално към колективни решения за управление на общи локални ресурси, най-често с природен произход. Въпреки това, принципите, които тя формулира в своите трудове, могат да имат широко приложение. Общностните решения осигуряват добър икономически резултат, дългосрочно съхранение на ресурсите и допринасят за жизнеността на малките населени места: далеч от бездушната държава с приоритети, чужди на житейските стремежи на обикновения човек, далеч от егоистичния индивидуален интерес, който, оставен сам на себе си, ощетява общността. Една от пречките пред разпространението им може би се дължи на научната общност, фиксирана върху своя специфичен враг – или „държава“, или „пазар“ – и затова не можеща да види как самият живот предлага изходен път от това привидно непреодолимо противоречие.
Цитирана литература:
[1] Acemoglu, D., Johnson, D. (2023). Power and Progress. Our Thousand-Year Struggle over Technology and Prosperity. Public Affairs. (Предстоящо издание на български език през 2023 г.)
[2] Петинджър, Т. (2019). „Как да управляваме по-добре общите ресурси“. В: Какво би направил Кейнс? София: „Книгомания“.
[3] Ostrom, E., Williamson, O. (2009). “Elinor Ostrom: Biographical”. https://www.nobelprize.org/prizes/economic-sciences/2009/ostrom/biographical/
[4] Offer, A., Soderberg, G. (2016). The Nobel Factor: The prize in economics, social democracy, and the market turn. Princeton and Oxford: Princeton University Press.
[5] Ostrom, E. (2015). Governing the Commons. The evolution of institutions for collective actions. Cambridge University Press.
[6] Hudson, M. (2005). Global Fracture: The new international economic order. Pluto Press.
[7] Turchin, P. (2016). Ultrasociety. How 10,000 years of war made humans the greatest cooperators on Earth. Chaplin: Beresta Books.
[8] Wilson, D. (2016). “The Woman Who Saved Economics from Disaster”. Evonomics. https://evonomics.com/the-woman-who-saved-economics-from-disaster/?fbclid=IwAR1NcvmL5c7lDY8r1HiewMFuI1CHr4L1hkfpFQfj3eg-2Kjb30r2TUY-rBw
[9] Dyke, D. (2016). “The Only Woman to Win the Nobel Prize in Economics Showed Us How to Solve the Climate Crisis”. Evonomics. https://evonomics.com/woman-nobel-prize-economics-elinor-ostrom-planet/?fbclid=IwAR1ujdTsuwpA4fmuKhwOQ2USOe8w_dCXf1urXJl6HhBieNB3O30Iz_3TJi4
[10] Ivarola, L. (2018). A plea for realistic assumptions in economic modelling. THEORIA, Vol. 33, no 3. https://www.redalyc.org/journal/3397/339757246008/html/.
[11] Красимир Влахов. Конференция в Народното събрание по повод 70-годишнината от приемането на Закона за собствеността. 12 април 2022 г.
[12] Тонев, В. (2018). Котел през Възраждането. София: Исторически музей – Котел.
[13] Миланович, Б. (2020). Само капитализъм. Бъдещето на системата, която управлява света. София: „Изток-Запад“.
[14] Bruff, I. (2016). Authoritarian Neoliberalism and the Myth of Free Markets. ROAR Magazine, Issue 4/2016. (Превод на български език на https://bodil.bg/2017/01/31/authoritarian-neoliberalism/ ).
[15] Събев, Д. (2017). „Кооператив отвъд планината“. (Интервю с Дионисис Валасас, генерален мениджър на земеделския кооператив „Загорин“). https://bodil.bg/2017/09/15/zagorin/
