«Он был в Ленинграде… во время
осады…
В те годы… вы знаете… в годы
… блокады»
И снимут пред вами шляпы[1]
За Ани Франк знае цяла Европа, а колцина са чели дневника на Таня Савичева…
«28 декабря 1941 года. Женя умерла в 12.00 утра 1941 года».
«Бабушка умерла 25 января в 3 часа 1942 г.».
«Лека умер 17 марта в 5 часов утра. 1942 г.».
«Дядя Вася умер 13 апреля в 2 часа ночи. 1942 год».
«Дядя Леша, 10 мая в 4 часа дня. 1942 год».
«Мама – 13 мая в 7 часов 30 минут утра. 1942 г.».
«Савичевы умерли». «Умерли все». «Осталась одна Таня».[2]
За моето поколение името Ленинград и терминът блокада имат винаги символно значение, думи, които създават образа на тези 900 дни – Пискарьовското гробище, Пътят на живота – маршрута по заледеното езеро Ладога, 9-та симфония на Шостакович, надписа „При артобстрел тази страна на улицата е по-опасна“. Питам се обаче дали младите поколения, които старателно възпитаваме, прилагайки методиките на „забелване“ на учебното съдържание, могат да си представят глада, смъртта, бита на живота без нищо – без вода, светлина, топлина, храна. Боя се, че ден след ден Светът се опитва да забрави ужаса на ежедневието в блокадния Ленинград, на мъртвите изоставени в шейничка, защото на живият не са останали сили да тегли към мястото, където погребалните команди събират отишлите си от този свят, на цели квартири, входове, домове, в които не са останали живи, които да изнесат и погребат мъртвите, на дажбите за обикновените жители от 125 грама хляб на денонощие. Да забрави вероятно значи и да прости, да оневини, да изчисти душите на извършителите на това чудовищно злодеяние и наследниците им от греха на причиняването на едно от най-чудовищните престъпления в историята – блокадата на Ленинград. Битката с историята и паметниците, подета от известно време има именно такава цел – нищо подобно не се е случвало, съветският войник, който бе разчленен в София не е символ на победата над това Зло. Така откриваме път пред бъдещето, което „невинно“ може да повтори миналото, поуките от него са се оказали изтрити и заметени под чергата на вечността. Акцията срещу паметта не е българско явление, тя е глобален опит за късен, но все пак реванш на осъденото в Нюрнберг „Зло“, за получаване на индулгенции.
Какво ни показват цифрите. Блокадата продължава 872 денонощия – от 8 септември 1941 до 27 януари 1944.[3] Предполага се, че за това време загива почти половината население на Северната столица, чието завземане Хитлер и генералите му считат за символно. Точните данни за жертвите на блокадата все още са обект на дискусии, но е прието да се смята, че смъртта покосява над 1,5 милиона жители на града. Срещу града са изстреляни 150 хиляди артилерийски снаряда и пуснати от вражеската авиация над 107 хиляди запалителни и фугасни бомби. Разрушени са 3 хиляди сгради, с тежки повреди са над 7 хиляди. На 17 август 1943 артилерийската стрелба продължава 13 часа и 14 минути, срещу града са изстреляни над 2 хиляди снаряда. Благодарение на взетите мерки са опазени многобройните паметници на старата имперска столица. Преди блокадата жителите на града са 2,9 милиона, от които за тези страшни дни загиват по различни изчисления от 600 хиляди до 1,5 милиона, като от бомбандировки загиват 3%, а от глад, студ, изтощение и болести 97%. Когато продуктите в града свършват хората ядат тапети, хартия, кожени колани, обувки. В последните години историците си позволиха да открехнат една от най-страховитите страници на блокадата – канибализма, по данни от архивите на НКВД се смята, че става дума за 0,01% от блокадниците[4]. През септември 1941 езерото Ладога замръзва и започва да работи т.нар. Път на живота. По него са пренесени 1 милион и 615 хиляди тона товари – продоволствия, гориво, дрехи. В често потъващите в ледените води камиони намират спасение и се добират до Голямата земя близо 1 милион ленинградци. До края на първия месец хябът е нормален, след това брашното започва да се смесва с лепило, хартия, трици, дървесни отпадъци. Нормата е 125 грама за нормални жители и деца, работниците получават 250, а военните – 300. Хлябът е с горчив вкус и съвсем черен на цвят. 1500 високоговорителя работят денонощно, по тях предават новини, а когато говорителите спират се включва метроном, при бомбардировки ритъмът се ускорява. Изключването на радиоточките е забранено. В града се раждат деца, 68 000 до края на 1941, в 1942 12,5 хиляди, 1943 – 7,5 хиляди, за да се спасят новородените лекарите от Института по педиатрия се грижат за 3 крави. През първата, най-тежката блокадна зима температурата спада до минус 32 градуса. Обилен снеговалеж затрупва града, височината на преспите надминава метър. И в такива условия хората опазват себе си, за фронта са изпратени 144 хиляди литра кръв, от 300 до 700 човека дневно дават кръв, а материалната награда за това се предава в специално създаден фонд, който купува самолета „Ленинградски донор“.
Имах приятелка, колега от времето на докторантурата ми, чиято майка бе живяла в блокадния Ленинград. Леля Клара почина преди няколко години. Много се обичаха с майка ми. Седяха в кухнята им, връстници, минали през стъргата на тези страшни години – едната в Ленинград, другата в българския затвор. Пушеха като комини, а ние грижовни дъщери им се карахме. Веднъж леля Клара ни разказа защо пуши толкова много. Докато била студентка първи курс на педагогическия институт работила като санитарка в болницата, изпитвайки непрекъснато глад, един старшина, възрастен човек й дал цигара: “Пуши, моето момиче, няма да усещаш глада…“ Помнеше и изпращането на първата група дечица, влаковете все още се движели. От Райкома (Районен комитет) на Комсомола й казали да отиде на гарата и да помага. Запомнила две жени – майка и баба, интелигентни, облечени с нови красиви рокли, бабата със шапка, водели за ръка момченце, на 5-6 годинки, през рамото му висяла платнена чанта. Момченцето плачело и не искала до се качи във вагона. Успели да го предадат в ръцете на съпровождащата групата учителка. Бабата и майката плачели неутешимо. Минали няколко дена, отново отишла, за да дежури в Райкома и там разбрала, че влакът с евакуираните деца е бил бомбардиран и малцина са се спасили. „И досега се питам добро ли направих или с моите ръце изпратих детето на смърт…“. Може би заради това на паметниците за тази чудовищна война е написано „Нищо не е забравено и никой не е забравен“. Блокадата на Ленинград също.
Разкъсването на злокобния обръч започва на 18 януари, за Руската православна църква това е Йорданов ден, денят символ на покръстването, на пречистването, на вярата в доброто и мира, за да няма повече симфонични концерти под звука на летящите бомби или дневници като този на Таня, която не успява да запише датата, на която самата тя умира.
София, 18 януари 2024 г.
[1] Корней Чуковский. Ленинградским детям // https://www.chukfamily.ru/kornei/poems/stixi-dlya-detej/leningradskim-detyam
[2] : https://kulturologia.ru/blogs/090517/34476/
[3] Данните са от Хватова Яна. Блокада в цифрях. Страшная статиската из осажденного Ленинграда // https://spb.aif.ru/society/people/blokada_v_cifrah_strashnaya_statistika_iz_osazhdennogo_leningrada
[4] https://gorod-plus.tv/article/55912 “В ноябре 1941 за это преступление было арестовано 4 человека, в декабре – 43. В январе 1942 года – 366, в феврале – 612. Это была критическая отметка, выше которой число не поднималось больше никогда. В марте оно снизилось до 399 человек, а к июню упало до нуля.“
