ВЪЗХОДЪТ И ПАДЕНИЕТО НА ФРЕНСКИЯ СОЦИАЛИЗЪМ КАТО НАЦИОНАЛНА УПРАВЛЯВАЩА ПАРТИЯ

Матьо Фула

0
953

Докато няколко социалдемократически и социалистически партии си възвръщат определена електорална подкрепа в Западна Европа, във френската президентска надпревара социалистката Ан Идалго спечели 1,75 процента – най-малкото за Социалистическата партия от началото на Петата република. Идалго не може да бъде държана като единствения отговорен за този ужасен резултат, защото той е комбинация от дългосрочни, средносрочни и в по-малка степен краткосрочни фактори.

Падането на Социалистическата партия (PS) се отбелязва от всеки наблюдател на френския политически живот. След успеха на Франсоа Оланд на президентските избори през 2012 г., PS притежаваше мнозинството във всички избрани тогава събрания на национално и местно ниво. Дори традиционно десният Сенат – Горната камара във Франция – беше държан от мнозинство на PS. Десет години по-късно обаче партията върви по подобен път като гръцкия ПАСОК в годината на победата на Оланд. От солидна правителствена партия PS се превръща в организация, която не може да окаже никакво влияние върху националните дела – феномен, който коментаторите определиха като „пасокизация“.

Дългосрочните трансформации на капитализма и демокрацията, възникнали през 70-те години на миналия век, натежаха силно върху упадъка на PS и в по-широк мащаб на френската левица. Деиндустриализацията дълбоко промени условията на труд на средната и работническата класа. Подобно на всички западни индустриализирани страни, Франция навлезе през 80-те години на миналия век в ера на висока структурна безработица, която отслаби организацията на колективните работнически структури, предимно синдикализма. Маргинализацията на посредниците между политическата левица и трудовата среда допринася за обяснението защо все по-голям брой работници постепенно скъсаха с PS и Френската комунистическа партия.

Повечето от тях изразиха недоверието си към представителната демокрация, като редовно избираха да се въздържат на избори. Някои решиха да гласуват за радикално дясна партия Национален фронт (FN), която започна да печели подкрепа на европейските избори през 1984 г. Малцинство се обедини зад радикални леви организации. Преди всичко нарастващото мнозинство сред новите поколения сини якички, служители и занаятчии спряха да гласуват или избраха да гласуват за десните или радикално десните партии.

Политическите избори, направени от социалистическите правителства по време на президентството на Франсоа Митеран (1981-1995), стимулираха развода между френския социализъм и трудовата среда. Първият мандат на Митеран ангажира PS в процес на сближаване с доминиращия подход на строги икономии, насърчаван в западния свят и от международни организации като МВФ и Световната банка. Те включват силна валута, признаваща ползите от конкуренцията за оправдаване на дефлацията, както и приемане на глобализацията и финансовата либерализация. По същия начин укрепването на Европейската икономическа общност, което Митеран постави като основен приоритет след 1983 г., предполагаше приемането на пропазарна парадигма в ущърб на всяка радикална трансформация на френското общество.

Тези политически избори доведоха до големи социологически трансформации както на избирателите на социалистите, така и на трудовите активисти. PS се превърна в организация, социологически и идеологически доминирана от елити, които притежаваха силен културен и икономически капитал. Противно на повечето от социалдемократическите си колеги, PS никога не е била масова партия и тази черта става все по-очевидна от 80-те години на миналия век, тъй като се професионализира и преминава през процес, наречен „картелизация“, нарастваща зависимост от държавата за финансиране и експертиза в ущърб на подкрепата на хората.

През 2000-те, след шока, предизвикан от неочакваното поражение на Лионел Жоспен на първия тур на президентските избори през 2002 г., се очертава голямо идеологическо разделение по въпроса за Европа. Докато ръководството на PS през 2005 г. – оглавявано тогава от Франсоа Оланд – подкрепи с „Да“ на референдума Европейския конституционен договор, значително малцинство защити вота с „Не“. Водена от бившия либерален и пропазарен министър-председател на Митеран, Лоран Фабиус, който най-вече подкрепяше с „Не“ по тактически причини, тази фракция твърди, че проектът на конституцията е твърде икономически либерален и не взема сериозно предвид въпроса за „социална Европа“, който европейските социалистически и социалдемократически партии трябваше да популяризират.

През това десетилетие имиджът на PS също беше понижаван от ожесточени кавги за ръководството. През 2008 г. силно противоречиво състезание се състоя между Сеголен Роял (победеният кандидат на социалистите в президентската надпревара през 2007 г.) и Мартин Обри, която стана популярна сред левите гласоподаватели, тъй като прие законодателство за 35-часова работна седмица при правителството на Жоспин (1997–2002 г.). Исторически PS  беше партия, в която идеологически и тактически разминавания можеха да бъдат публично изразени, но тази битка за лидерство (по време на която и двата лагера бяха обвинени в измами и манипулации) изпрати грешен сигнал към избирателите.

Решенията, взети от PS по време на мандата им, както и вътрешните ù разделения между 1981 и 2012 г. обаче не поставят под въпрос хегемонията ù в ляво. Партията все още имаше няколко силни актива. Първо, тя беше добре вкоренена в местната политика, тъй като управляваше множество общини и региони. Това включваше големи световни и космополитни градове като Париж, Лион и Тулуза, както и в Западна и Югозападна Франция. Второ, PS също се възползва от доверието към нея поради солидната експертиза, която притежаваше в управлението на държавата. Трето, социалистическите правителства приеха важни закони, позволяващи на PS да подхранва социален имидж, когато собствените му икономически възможности са влошени: намалено работно време, платени отпуски и реформи, предназначени да се борят с „новата бедност“ от 80-те и 90-те. Някои от най-известните примери включват Revenu minimum d’insertion на Rocard – програма за социално подпомагане за хора без никакви доходи – и Couverture Maladie Universelle на Jospin – програма за социална сигурност относно здравеопазването, която свидетелства за влиянието на политиката на PS върху развитието и модернизацията на социалната държава.

Следователно председателството на Оланд е от решаващо значение за разбирането на бруталния упадък на френския социализъм. Шест месеца, след като завзе властта, социалистическият държавен глава публично прегърна социалния либерализъм. Далеч от очакванията на социалистическите избиратели, Оланд предположи, че социализмът на предлагането, основан на целта за повишаване на конкурентоспособността на френските фирми чрез данъчни облекчения, е по-ефективен от традиционните кейнсиански мерки като повишаване на ниските заплати за стимулиране на растежа. Подобно на Герхард Шрьодер и Тони Блеър в края на 90-те години, Оланд вижда себе си като водещ „третия път“ за социализма, между социалдемокрацията и либерализма.

Социализмът на предлагането, предпочитан от Оланд по време на неговия мандат, и с благословията на повечето министри от неговото правителство при премиера Мануел Валс – сред които беше неговият икономически министър Еманюел Макрон – отразява много добре подобен подход към ролята, която държавата трябва да има при  оформяне на икономиката като подходи, предприети от други западноевропейски партии на власт по това време. Това важи както за консервативните, така и за социалдемократическите правителства в цяла Западна Европа. Политическата цена на тези избори обаче беше огромна. Малко след назначаването на Валс за министър-председател през март 2014 г., правителството трябваше да се изправи пред  бунта сред депутатите на социалистите. Това разделение така и не беше разрешено до края на президентството на Оланд и продължава и днес. Група депутати, подкрепени от бивши министри като Арно Монтебург и Беноа Амон, както и водещи фигури на PS като Мартин Обри, публично изразиха опасенията си относно „пакта за конкурентоспособност“, който се съсредоточава върху облекчаване на корпоративен данък от 30 милиарда евро до 2017 г. Те призоваха правителството да приложи мерки в полза на социалната справедливост, както и да увеличи покупателната способност чрез повишаване на ниските заплати, пенсии и предоставяне на допълнителни социални помощи. Предложението на Оланд за отнемане на гражданството на терористи с двойна националност в края на 2015 г., което беше последвано от обнародването на закон, засилващ гъвкавостта на пазара на труда през следващата година, задълбочи разделението между правителството на Оланд и избирателите на социалистите. Показателно е, че учителите, които бяха може би най-верните групи от избиратели на социалисти от 70-те години на миналия век и които масово подкрепиха Оланд през 2012 г., се отдалечиха от PS.

През 2017 г. вътрешното несъгласие беше толкова силно, че действащият президент трябваше да се откаже от кампанията си за нов мандат. Официалният кандидат на PS, Беноа Амон, не успя да събере подкрепа за номинацията си. Повечето партийни елити избраха да се присъединят към Еманюел Макрон, докато малцинството избра Жан-Люк Меленшон и неговото радикално ляво движение „Непокорна Франция“ (La France insoumise) (LFI). Тези фактори изиграха важна роля за оскъдната подкрепа, спечелена от Амон (6,36%).

Тогава PS преживя тежки времена, въпреки че успя да запази позициите си в местните власти. Новият лидер на партията, Оливие Фор, не успя да събере съперничещите отбори, които съжителстваха вътре в партията. Нито пък успя да наложи нова стратегия на съюзи с други леви организации. През 2020 г. предложението му да подкрепи кандидат на Зелените в предстоящата президентска надпревара срещна враждебност от голяма част от елита и местните активисти на PS.

По същия начин, както през 2007 и 2017 г., назначената през 2022 г. кандидатка на партията Ан Идалго, която винаги се е държала дистанцирано от PS, не беше сериозно подкрепена от организацията, в която броят на привържениците намаля впечатляващо (днес е малко над 30 000 членове, при 170 000 през 2012 г.). Въпреки опита й да преодолее тези слабости чрез мобилизиране на социалистически кметове и местни представители – последното предимство на френския социализъм – кампанията на Идалго не вдъхнови никого.

Докато предстоят решаващи парламентарни избори за бъдещето на PS, партията и нейните местни елити остават дълбоко разделени по отношение на съюзите. В момента са налични две опции. Оливие Фор и неговите помощници са склонни да приемат лидерството на Жан-Люк Меланшон, който събра най-много леви гласове по време на президентските избори (21,95 процента). Този избор би означавал поставяне на програмните различия с LFI на партията на Меланшон относно външната и европейската политика на заден план и започване на (доста унизителни) преговори за получаване на шепа печеливши избирателни райони, знаейки, че местното влияние на LFI е много по-слабо от това на PS. Друг вариант, който се защитава от много местни социалистически елити, както и от останалите привърженици на Франсоа Оланд, би бил да следва своя собствен път и да започне операция на повторно завладяване „отдолу“, рискувайки обаче партията да се провали в законодателната власт. Избори, за да се събере коалиция, необходима, за да бъде основна група в Народното събрание. Това ще бъде за първи път в историята на Петата република.

Матьо Фула – Член на факултета в Центъра по история към Sciences Po

29 април 2022 г.

Снимка: Obatala Photography/Shutterstock.com

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук