От поколенията съм, които – при по-различно стечение на обстоятелствата – биха могли и да познават като човек Веселин Андреев в последните години от живота му. Не го познавах, но и досега помня наизуст стихове от неговата „Балада за комуниста“ (1946), написана в памет на Стефан Минев с партизанското име Антон:
Колко дена го били –
ни дума, ни вопъл, ни стон,
но устата сгрешила,
сама промълвила – Антон…
Чувала съм дребни човечета на нашето време да се глумят над това стихотворение, с думите „Не човек, а желязо…“ да се подиграват на хора, платили някога със смъртта си своята вяра по щастлив и свободен живот или останали верни на идеалите и живота си. Но то е, защото дребни човечета не биха издържали на изпитания, на битка за светлина. Товарът на епохата е за тях непомерен. И дори тежестта на думите в баладата не им е по мяра. Тя ги смачква, обезличава, обезсмисля. Простено да им е. Защото наистина не знаят какво правят. Но все някога ще научат. Не по лесния – по трудния начин…
Познавах Веселин Андреев като легенда – впрочем, както всички автори в детството ми, включени в учебниците по литература. А се запознах с него задочно – чрез приятели, двама от които са съставители на сборника (Фани Червенкова и Петко Тотев), а единият от тях – Велин Георгиев – е не просто автор в сборника, но и поет, недолюбван от властимащи във времето преди 10 ноември 1989 година, комуто писателят съвсем реално и съвсем конкретно е помагал в нелеки мигове. През 2001-ва, по повод 10 години от смъртта му, Велин Георгиев подканя неговите приятели и съратници от Съпротивата да напишат спомени, за да бъде предадена паметта за него в бъдното.
Година след това началото е поставено, а след няколко години Петко Тотев си спомня:
„През 2002 г. инициативен комитет си постави цел: по случай 85-годишнината на Веселин Андреев (роден на 16 февруари 1918 г.) да се състави книга с избрани негови творби; да се съберат спомени, снимки, писма; да се започне работа, ако това е възможно, и върху неизвестни и малко известни текстове на писателя. За година и половина бе съставен ръкописът на книгата „Горест и гордост“. В него за пръв път се представят и текстът на недовършения роман „Брат ми, братята ми…“, откъси от дневника на писателя и спомени, повечето от които специално написани за тази книга.
Подборът е извършен с мисъл за по-младите и бъдещите читатели, които трябва да придобият начална представа за основното, непреходното в борбите, идеите, творчеството, драматизма на Веселин Андреев. Незаличимо име в българската литература, той е сред основните дейци на общонационалната съпротива против фашизма. Партизаните, техните ятаци и помагачи, политзатворниците, бойците от Отечествената война са участници във Втората световна война (1939 – 1945), воюват на страната на съюзниците – СССР, Великобритания, САЩ, срещу оста Рим – Берлин – Токио.
Ръкописът на „Горест и гордост“ още чака своя добър час“.1
Не помня точно годината, но ще да е било през 2002-ра–2003-а, когато Фани Червенкова, веднага след запознанството ни, сподели, че е част от екип, който подготвя книга за Веселин Андреев и би искала аз да я представя. Имах благословията и на Петко Тотев. Обещах им. И ето, двадесет години по-късно, когато никой от тримата ми приятели не е жив, книгата е факт и я представям, без хората, които ме поканиха за това, да знаят предишните обстоятелства. Как в живота всичко се върти на круги своя и си идва на мястото!
* * *
„Горест и гордост. Книга от и за Веселин Андреев“. Съставители Петко Тотев, Стефан Желев, Фани Червенкова. Художествената фотография на корицата е на Иво Хаджимишев. Издателството е „Българска книжица“ на Трендафил Василев.
В кратките си „Уводни думи“ съставителят Стефан Желев посочва, че книгата е „акт на признание към скъпоценното литературно дело и гражданския подвиг на този творец, човеколюбец и рицар на свободата, духовната чистота и социалната справедливост“, както и „опит да се обрисува неговият портрет“.
Като се имат предвид съдържанието и композицията на сборника, и двете цели на съставителите са постигнати. Той съдържа избрано от „Партизански песни“ (поезия) и „Партизански разкази“ (белетристика), „Размисли“ (есета и мисли) и „Не мога без вас“ (портрети, очерци, импресии), откъси от мемоарите „Умираха безсмъртни“ и трепетната „Соната за Петя Дубарова“ – все емблематични книги, през които прозират идейно-естетическите, нравствените и духовните измерения на човека, твореца и общественика Веселин Андреев.
В „Горест и гордост“ са включени още откъси от недовършени книги на писателя – „Живков – мъртъв приживе“ и „Брат ми, братята ми…“, които добавят нови щрихи към неговия портрет, дообясняват едни или други му постъпки, действия, поведение. Другата, различната гледна точка ни предоставят при вглеждането в неговата съдба.
Представа за Веселин Андреев „извътре“ ни дават извадките от анкетата на литературния критик Яко Молхов с него и от неговия „Дневник“. Предсмъртното му писмо звучи изповедно, но е предупреждение за нас, живите, да сме внимателни, когато си играем на котка и мишка с историята, с миналото, за да не се окажем изведнъж изиграни от собственото си лековерие. Защото „новите прочити“ на историята най-често не водят до проясняване на историята, а до нейното още по-силно смъгляване.
Вълнуващо е да се проследи животът му „визуално“ – през окото на обектива в раздела „Спомени в снимки“, както и щрихите в раздела „Спомени за Веселин Андреев“, които допълват цялостния му образ – през очите на близки, приятели, съратници, съграждани: Стоян Каролев, Стоян Матеев, о.з. генерал Любомир В. Анев, Фани Червенкова, Владимир Андреев (син на писателя), Мария Харалампиева, Люлина Андреева (племенница), о.з. генерал Добри Джуров, Пенка Маркова, Яфа Казанджиева, Леда Милева, Павел Матев, Георги Струмски, Велин Георгиев, Воймир Асенов, Димо Арабаджиев, Георги Константинов, Никола Инджов, Рашко Стойков, Станка Пенчева, Стефан Продев, Велислава Дърева, Яко Молхов и Христо Ганев, произнесъл прощално слово на 14 февруари 1991 година. Всеки – през своята призма, през своята възхита, през своето признание, през своята благодарност.
Допускам, че има хора, които биха написали и други думи. Това е тяхно право. Както всеки е в правото си да има приятели и врагове, съмишленици и опоненти. Още повече, ако е личност. С верую, на което не изневерява през годините. С морален кодекс, който следва неотменно. Със своя правда, която защитава до края на живота си. И със смъртта си. Какъвто е Веселин Андреев.
* * *
„С горест и гордост“ е едно от есетата на писателя, публикувани в книгата му „Размисли“ (1980), посветено на 2 юни – Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България. За Веселин Андреев „Втори юни е Великата Задушница на българския народ… Ден на един поет и на цял народ, на гениалния и на най-простичкия му син… Ботев е сгъстеният в един човек български народ… Той е по-малко минало и повече бъдеще… Както майката умира с всяко свое чедо, така родината умира с всеки свой голям син. И се ражда по-голяма в неговото безсмъртие…“. Простички истини. Казани без патос и показност. Но каква голяма сила в тях! И каква дълбочина!
Оттук е изведено и заглавието „Горест и гордост“ на книгата от и за Веселин Андреев. Сякаш приобщаване към онези – големите! – синове на родината, с които тя умира всеки път и става по-голяма, необозрима, безсмъртна в тяхната безсмъртност. Но преди това самият писател се бе съприобщил. Не за да се съизмерва с тях. Не, разбира се. А за да им служи, като запази жив спомена за тях в прииждащото ново време. Едва ли случайно в дневника си от 1 януари 1989-а, година-две преди смъртта си, пише:
„Безкрайността на моя творчески свят иде от мъртвите. Загиналите.
Аз трябваше да ги възкресявам. Ония, които умираха безсмъртни. И творците, които ми разкриха народа и неговите светове. И Андрей. И Петя Дубарова. И Аргирис.
Не можех да напиша някои книги, но пък дадох безплътна плът на хора.
Хората са нещо по-хубаво от книгите, от картините, от музиката. Те са всичко това – и нещо много повече: неговото продължение в тебе“.
През това съприобщаване ни се открива едно-друго от удивителната му личност. Като политкомисар на партизанската чета „Чавдар“ и като автор на забележителните „Партизански песни“ Веселин Андреев много скоро след 9 септември 1944-а придобива всенародна слава. Колко му е било, стъпил върху нея, да тунеядства цял живот, пишейки ловки, угоднически спрямо властимащите си съидейници стихчета и разкази. И точно когато всички очакват това, когато то е изглеждало закономерно и неизбежно, писателят предпочита да замлъкне, да замълчи като поет, за да съхрани словото си чисто. И предпочита да обезсмърти онези борци, загинали с геройска смърт, нежели да кърши поклони пред самозабравени партийни величия. През спомена на Станка Пенчева в книгата стигат до нас аргументите на самия поет:
„В едно интервю на въпроса, защо се е отказал от поезията, Весо отговаря съвсем спокойно: почувствал е, че вече е изчерпал в стихове своята партизанска тема, че неусетно е преминал към очерка, спомена, разказа; накрая – към партизанския епос „Умираха безсмъртни“. „Трябва сам да решаваш не само КАКВО да кажеш, но и КАК да го кажеш най-силно, по своите си сили“ – добавя той. И всичко си идва на мястото – КАКТО и да го пишеше, той докрая си остана доброволен пленник на своята единствена тема, бих казала – тема и на живота му със своите морални императиви“.
„Доброволен пленник на своята единствена тема…“ Казано толкова точно, толкова ясно и изчерпателно, че няма какво повече да се добави.
В обезсмъртяването на най-достойните синове народни се провижда неговата лепта в обезсмъртяването на родината, в продължаването на родината в други измерения, в други пространства, където физиката се превръща в метафизика и родината се преобразява в държава на Духа (по неувяхващото определение на акад. Дмитрий Лихачов).
* * *
Това, че Веселин Андреев се отказва от лесната площадна и салонна слава на партизански поет, че се отказва да пише стихотворения, а по-късно и разкази, а се захваща с мемоари, есеистика, публицистика, като често дори пренебрегва собственото си литературно творчество – за сметка на редактиране, съставителство, рецензиране и подготвяне за печат чужди мемоари за Съпротивата, е достойно за уважение. Такъв е неговият начин да продължи да живее в света на чистите идеи, за които в буреломните години негови другари и съратници, познати и непознати, са давали живота си.
Нещо повече… В отказа на Веселин Андреев от „повече радости в живота“ (а как само е могъл да живее във времето след 9 септември 1944 г. като чавдарец!), от повече музика (която той обича повече от всички останали изкуства!), от повече време за размисъл (творчество!), от „повече светли мълчания и тихи бушувания с приятели“, от повече книги, в които „да искри въображението“ му, от повече любувания „на тънките трептения на любовта и на ярките взривове на чувствата“, според както сам пише в своя дневник от 1 януари 1989-а… в този отказ на Веселин Андреев има нещо простичко и величествено – както при старовременните аскети и пустинници, отказвали се от света, за да му служат изцяло, за да го изкупят, за да го оправдаят пред Бога и – възможно – да го спасят…
Намират се хора, които гледат на тези Веселин-Андрееви безкористни жестове през мрака вътре в самите тях. Откъде другаде, ако не от помрачено съзнание, биха могли да тръгнат обвинения, че поетът е откраднал стиховете на свой загинал събрат партизанин и ги представя за свои. Банален сюжет с предизвестен край за не един и двама талантливи писатели у нас. И не само у нас. Говорят дори, че лично Първия е пуснал този слух или поне че го е поддържал – той си знае защо…
* * *
Веселин-Андреевите взирания в миналото, в прозрачината на чистия подвиг и доблестната смърт на героите, пожертвали живота си за народното добруване, избистрят погледа му, шлайфат душата му – за да не попада тя в плен на постдеветосептемврийски главозамаи, атакуващи човека изотвътре. И като бягство от главозамаите – съмненията и въпросите: защо героите ги няма, а той е жив; какво е трябвало друго да направи, та е останал и все още го има… На 16 февруари 1981-ва писателят споделя в дневника:
„Аз все се чувствам длъжник пред вас, скъпи мои другари.
Вие загинахте с честта и славата си, а аз останах жив – с чувството за безвинна вина…
И отдавна разбирам – сякаш вие с гръдта си ме защитихте от куршумите, за да остана, за да разкажа – о, не за всекиго поотделно, а за вас и за вашето време.
Тежко е, страшно е, как да разкажа за вас – вие бяхте така обикновени, та ме измамихте – сега ставате все по-недосегаеми в подвига и в човешката си чистота.
Но дори и това, което ще успея да разкажа за вас, и то е страшно – за ония някогашни другари, които живеят, а са мъртви вече… от най-лошата смърт: измениха ви…“.
Всъщност, цял живот Веселин Андреев се отказва от себе си, от своето, от всичко, което обича и което иска, за да каже онова, което падналите в Съпротивата не са успели да изкажат, да докажат, да покажат. Вероятно така е разбирал мисията си на тоя свят: цял живот – посветен на другите, на другарите, на т я х… Дори в предсмъртните си съзнателни мигове не ги забравя. Тъй и пише в последното си до нас, живите, писмо:
„Братя по перо, очистете това, което съм написал, от комунистически ИЛЮЗИИ, но дайте на Сашка, на Антон и на хилядите като тях – загинали, но живи, има ги! – да живеят в бъдещето, да живеят с бъдещето, да живеят с младите. Подбирайте най-хубавото, ПРИЕМЛИВОТО от „Партизански песни“ и от ръкописа „Признания“ – стихове, от трилогията „Умираха безсмъртни“, от „Размисли“ и заедно със „Сонатата за Петя Дубарова“ го давайте на младите… Нека антифашистката борба, партизанското движение да останат светли страници в историята на нашия народ, каквито те са наистина“.
Каква вяра в правотата на делото, за което станаха курбан толкова свидни народни синове и дъщери! И какво себеотричане – в тяхно име, в тяхна памет, в тяхната безсмъртност!
* * *
Попитан за това какво мисли по повод на тези предсмъртни думи на Веселин Андреев, авторът на глумата над партизанското движение „Сестри Палавееви. В бурята на историята“ (2013) и „Сестри Палавееви. По пътя на новия свят“ (2017) отговаря:
„Не, никой няма да тръгне да „очиства“ тези текстове – да си ги беше очистил сам. Те ще си останат такива, каквито са, като свидетелство за драмата на личността, принудена да премълчава истината години наред. Само по себе си признанието, че нещо трябва да се очисти, вече е ясен намек, че тези спомени, които са ни били представяни като исторически факти, не са „съвсем“ автентични.
Що се отнася за духа на Съпротивата, той не е запазена марка на никоя идеология. В различни епохи, различни идеи вдъхновяват хората и въплъщават стремежа им съм свобода и справедливост. Но животът е по-сложен от идеите. Когато способността ни да различаваме добро от зло, започне да се влияе от партийни и идеологически пристрастия, значи сме я загубили. Има нещо странно в израза „загинали, но живи“ – за по-младото поколение това се свързва преди всичко със зомби филмите“.2
Цитирах повечко от отговора на този автор, за да се види колко му е акълът… Или, както се казва, къде го удряш, къде се пука… Да би наистина прочел предсмъртното писмо на Веселин Андреев, едва ли би бил толкова преднамерен и самонадеян в оценките си. Но не го е чел. И няма защо да му се придиря. Не може, струва ми се, да е прочел предсмъртната изповед на Веселин Андреев, решен сам да прекъсне живота си, и да ръси нелепици, че, видите ли, писателят едва ли не си признава, че е премълчавал истината години наред по принуда. Казвам нелепици, защото в думите на Веселин Андреев няма подобно внушение. Има само огромно съжаление, че някои неща е разбрал късно и не може нищо да направи:
„Преди да изляза от живота – пише Веселин Андреев в предсмъртното си писмо, – аз излизам от Българската социалистическа партия. Нека народът преценява, нека вижда и доброто в нея. Но ако знаех стопанските, политическите, античовешките престъпления, аз бих излязъл от нея преди 10 ноември 1989. А не ги знаех. Сега това ме убива. С ума си разбирам всичко, зная, че трябва да живея, да работя за народа си, но вече болката е непреодолима. Не отчаянието на ума, а болката на душата, станала и на тялото – физическа, ме убива…“.
Ако авторът все пак e прочел предсмъртното писмо, а твърди същите нелепици, значи е просто недобронамерен и „на Вие“ с добрия вкус, защото нарочно изопачава думите на Веселин Андреев, който, вече мъртъв, не може да се защити. Нима не разбира създателят на палавите сестри Палавееви, че може да се премълчи само нещо, което се знае? Няма как да се премълчи нещо, което не се знае. Той вероятно умее. Надявам се в следващо томче от „партизанската“ си поредица да ни поясни или покаже нагледно как това става. Всъщност, би трябвало да е много преднамерен, неспособен да различава добро от зло и повлиян от „партийни и идеологически пристрастия“, за да не разбере (или да се прави, че не разбира) какво значи да се очисти даден текст от ИЛЮЗИИ, пък били те и комунистически: „очистете това, което съм написал, от комунистически ИЛЮЗИИ, но дайте на Сашка, на Антон и на хилядите като тях – загинали, но живи“, има ги! – да живеят в бъдещето…“ – казва Веселин Андреев, а той веднага прави извод, че мемоарите му „не са „съвсем“ автентични“. Но какво общо има едното (комунистическите илюзии) с другото (автентичността на мемоарите)? Нищо общо! Да се премахнат илюзиите в смисъла на Веселин Андреев означава да се изчегърта от спомените му всичко, което в тях е привнесено от личните му вярвания, за да остане само ИСТИНАТА – за Сашка, за Антон и за хилядите като тях, които, в неговия смисъл са наистина ЗАГИНАЛИ, НО ЖИВИ, по-живи от живите! Всички знаем отлично какво означава този израз („загинали, но живи“), за да ни пробутва създателят на сестри Палавееви така евтино фантасмагории от „зомби филмите“. Но у Веселин Андреев има редове и за живите мъртви, по-мъртви от мъртвите, за които редове той едва ли подозира:
„Сега някои живи (ох, колко мъртви са те!) завиждат на загиналите герои – за тяхната слава и народна обич. И страшно искат да имат тая слава и обич, но да са живи.
Те никога няма да имат това.
(Освен може би малцина, които с дело и мисъл, с капка топлинка убедят хората, че не са мъртви.)“.
Какво би казал за това създателят на сестри Палавееви? Дали и в случая той няма да разбере (или ще се прави, че не разбира) какво е имал предвид поетът партизанин под израза „някои живи (ох, колко мъртви са те!)“, или пак ще се прави на интересен и ще търси хитър трик или пошличък образ от зомби поетиката, за да се присмива? Колко прав е Веселин Андреев, като пише в „Размисли“ (1980):
„Най-много сили трябват за оная искреност, чрез която писателят отваря своята душа – и хората, с цялата си благородна или ниска любознателност, нахлуват в нея. Кой какво ще види, кой какво ще вземе?“.
С други думи, „каждый думает по мере своей испорченности“, както казват руснаците, всеки – според мярата на своята извратеност. Каквото е било – било е и е изтекло. Няма да се върне. Каквото е казал Веселин Андреев за своето време – казал го е. Какво ще вземе и как ще го тълкува създателят на сестри Палавееви – негова си работа. Какво ще вземат и как ще го тълкуват други оттук-нататък – тяхна си работа. Един се вглежда във величието на епохата. Друг рови в мръсните й чаршафи. Всеки според настроя на окото си, според избирателната способност на душата си. Читателят съди за написаното. А по него съди и за човека, който е писал.
Партизанските балади и партизанският епос на Веселин Андреев ще останат в историята на нашата литература. Автентични, плътни, живи, написани от първа ръка, те ще носят през годините истина за онова време. А палавите сестри на Алек Попов, ведно с мръсните чаршафи, от които надничат, ще изтлеят в бунищата на историята, ако и днес да са на гребена на вълната. Временното – с времето си. Вечното – с вечността.
* * *
„Мне отмщение, и Аз воздам…“ – е казано във Второзаконие3. Вярващите, каквато съм и аз, имат своя Господ, който да съди и въздава. И не се намесват в Божиите дела. Невярващите, какъвто очевидно е Веселин Андреев, иначе едва ли би посегнал на живота си, имат своя самосъд и сами себе си съдят, сами на себе си въздават. Кой, познавайки приживе писателя или опознавайки чрез книгите живота му, би се осмелил да хвърли камък по него? Дали наистина би се намерил такъв човек, независимо вярващ или невярващ?
Впрочем, в „Горест и гордост“ има редове, които свидетелстват, че през годините писателят е държал в съзнанието си мисълта за самоубийството като последна обречена, но достойна и почтена възможност човек да защити това, в което вярва. Например в дневника от 8 февруари 1966 година… Докато е на маса в ресторант във Варна, със свои приятели…
„Внезапно ми дойде наум: „Ако се самоубия на шестдесет години (втори лукав дявол ме прекъсва: „А кой ти е казал, че ще живееш толкова?“), за да не стана жалко старче, което мъчи другите и себе си – на колко години ще бъде Вов? (Знам, Лил ще бъде вече голяма.) На двайсет и четири години… Вече мъж“.
Или – по-късно – в „Размисли“ (1980):
„Не ми прави особено впечатление, когато се самоубиват слаби души. Но Маяковски… Но Фадеев… Но Хемингуей… Но Яворов…
Страшно е, когато се самоубиват големи, силни мъже.
Това е неизразима трагедия. На безстрашния мъж му е нужна много повече сила, отколкото на страхливеца – защото той стреля в себе си не в миг на паника, а в час на дълбоко, трезво самопостигане. И постигане на света.
Това разтърсва тия мъже като земетресение. Дори по-силно: земята се гърчи без мисъл и чувство, а те стрелят, за да заглушат човешката си мисъл и жинелюбивото си сърце. И винаги казват една последна дума – протест и присъда. И ние трябва да я чуем, дори тя да не е произнесена. Или поне да не се крием от нея“.
Мярата за живота и смъртта на Веселин Андреев е изстрадана и изкупена в живожарицата на собствения му житейски ад: като член на Шести върховен състав на Народния съд през 1944–1945 година; като брат на комуниста Андрей Георгиев Андреев, жертва на сталинските репресии; като писател с неподкупна съвест, опазил себе си чист в откритите и скритите стълкновения с Първия в държавата… Затова никой няма моралното, нито каквото и да е друго право да съди писателя за окончателното му тежко решение.
* * *
Питам се: защо Веселин Андреев избърза? Не е ли било възможно да изчака поне още малко, докато изпълзят от дупките измислените „герои“ на новото време, мнимите „активни борци“ против… тоталитаризма, финтифлюшените литературни дисиденти, втурнали се да подменят не само собствените си биографии, но и съдържанието и смисъла на времето, в което живя и твори той и което обезсмърти? И тогава, струва ми се, едва ли би посегнал на живота си. Защото с всяка фибрица на съществото си би почувствал колко е нужно и навременно онова, което е написал, че мисията, на която посвети живота си, се нуждае от ново продължение.
Явно не е било възможно – условно наклонение в историята (и в живота) няма! – и Веселин Андреев е трябвало да си отиде именно тогава, когато си отиде, да приключи равносметките си и „сметките“ с всички свои опоненти и другари така, както ги приключи/ по мярата на своето благородство. Новите предизвикателства и новите битки останаха за поколенията след него. Кой както може да ги продължи. Кой както може да ги предаде. Защото, както винаги, се намериха и предатели. Не един и двама.
Затова са нужни книги като „Горест и гордост“, чрез които споменът за личности, възвисени от себежертвата и трагични в своите лични драми и драмите на своето време, остава жив и държи будни доблестните души, призвани да подемат щафетата, да продължат делото. В този смисъл книгата от и за Веселин Андреев е днес нужна и навременна.
Национален литературен салон „Старинният файтон“
София, 27 юни 2022 г.
_________________
1 Петко Тотев. „Това не може да се зачертае“. – В. „Дума“ (приложение „Пегас“), 3 септември 2005.
2 „Алек Попов: Сестри Палавееви палавеят в партизанските бурни времена“. Интервю. – „24 часа“, 7.09.2013 (на адрес: https://www.24chasa.bg/mneniya/article/2284497).
3 „Отмъщението е мое, и Аз ще отплатя…“. Пета книга Моисеева – Второзаконие 32:35
