Малка инженерна информация из областта на мостовото строителство
- Значение на мостовете.
Какво е мостът, ако не диалог между бреговете? Или между двете страни на пропастта. Съоръжение за преодоляване на препятствия и противостояния, за комуникация и съюз на посоките. Символ на доброжелателството и гостоприемната готовност за приятелство с отсрещния бряг.
- 2. Как се строи мост.
В миналото каменните мостове са били съграждани върху сводове. В центъра на свода, най-горе, винаги има едни трапецовидни камъни. Вгледайте се, ще ги откриете. Българските стари майстори ги наричат “душа”. Душа на моста. Върху тези камъни действат с огромен натиск противостоящите сили на дъгите. Ако махнем душата, мостът рухва. Правило, известно от памтивека.
Нищо по-лесно от това да разрушиш един мост. Значително по-трудно е да го съградиш, като не забравяш ролята на душата за неговата устойчивост.
- Видове мостове.
Според предназначението си има разни мостове: шосейни, железопътни, пешеходни. Има строго охранявани мостове, предмостови укрепления и гранични мостове, които определят линията на разделение между държавите, народите и идеите.
И все пак, главното предназначение на моста е да свързва, а не да разделя. Защото мостът е компромис, преодоляване на различията между разделените брегове. Но историята – далечна и по-близка, познава и огромни мостови недоразумения. Например, когато шаманите на племена от двата бряга се договорят всеки да построи своята половина от моста, нужен на населението отсам и отвъд реката. Подписват се тържествени договори, вдигат се съответни тостове и после закипява мъжка работа.
Един ден и двете страни тържествено обявяват, че всеки добросъвестно е построил своята част. Но реката въпреки това остава непреодолима, защото двете половинки от моста са построени на различни места. Причината е, че всеки шаман упорито е съблюдавал своите собствени интереси и приоритети, без да се съобразява с проблемите на отсрещното племе. И така, “отсам” и “отвъд” си остават разделени, с два полумоста, поради което племената от двата бряга вече сто и пет години не могат да си подадат ръка. Жалко!
- Предимства и взаимни отстъпки при преминаване по мост.
От моите отдавна отминали детски времена помня приказката за онова мостче, по средата на което се срещнали две козлета. Никое не пожелало да отстъпи и да даде предимство на другото. Опитали и сблъсък с рогата, но проблемът с предимството не се разрешил, защото козлетата паднали във водата. Всички помним края на историята: мостчето си е все там, бреговете също. Но козлетата ги няма, отнесъл ги е потокът. Малка детска приказка за възрастни политици.
- Мостове за никъде.
В моята родина България има една планина, според мен една от най-нежните и поетични планини в Европа – Родопите. Не случайно древните тракийски легенди разказват, че там е роден Орфей, там той е срещнал и отново загубил своята Евридика. Винаги са ме впечатлявали самотните каменни мостове на Родопите – древни, изгърбени и вечни, които водят от никъде за никъде. Просто така – мостове в нищото. Дори не е останала и пътека, подсказваща посоките, от които тук са идвали и отминавали хора.
Известно е, че по тези места някога, много отдавна, са бушували опустошителни етнически и верски пожари, вихрели са се кървави кланета, горели са села, манастири и книги, планинските потоци са текли кървави.
Eдни хора са променяли с кръв и насилие вярата на други хора.
Малодушните или угрижените за съдбата на децата си покорно са скланяли глава и започвали да произнасят нови молитви на непознат език към новия и непознат бог, упоритите и верните също са скланяли главите си, но за да бъдат отсечени.
Оцелелите планинци са бягали от тези места, като отнасяли със себе си децата, песните и сказанията си. После дошли преселници, които се заселили на нови места. Изоставените села по опустошените ридове на планината се рушели и умирали. А когато умрат селата, от тъга и самота умират и мостовете, които са ги свързвали. Останали са изгърбените каменни спомени с дъх на стада и на кервани. Но и на смърт. Самотният, случайно оцелял мост е като протегната ръка, която е била отсечена. Какъв печален паметник на безумието, войните, насилието, на верската нетърпимост!
А по моста от единия към другия край на долината, на път за селското училище, биха могли да минават деца. Биха могли!
- Мостът като диалог между бреговете. Диалогът – като мост между хората и културите.
Всички помним как по време на трагедията в Косово прекъснатият диалог между етноси и религии премина с любезната помощ на Запада в разрушаване на мостовете над Дунава. Видяхме и как разрушеният средновековен мост в Мостар раздели и противопостави хората от един град, един народ, една държава. Противопостави съседи, приятели и влюбени, религии и спомени.
Случи се така, че бях поканен на една литературна среща в Сараево, една великолепна френско-босненска инициатива с идеална цел строеж на мостове. Литературни мостове. Духовни мостове. Проблеми на превода като мост между езиците.
За първи път видях Сараево – град, от който е започнала Първата световна война и където Втората световна, точно петдесет години след своя край, припламна в един кървав рецидив. Един град, изранен от четиригодишна братоубийствена междуособица, която не реши нито един от проблемите му, удивително интимен и гостоприемен, едновременно европейски и ориенталски. Вглеждах се в очите на хората – обикновени, добри очи, в които нямаше омраза. Откъде бликна тя преди няколко години? Защо припламна като опустошителен огнен ураган?
В деня, в часа, когато започна това безумие, аз бях тук, в Лайпциг, на традиционния празник на книгата – онзи як материал, от който се съграждат мостове на знанието и на разбирателството, едно лайпцигско послание от хората на словото към човечеството – послание на надеждата и на вечната носталгия по един по-добър, по-разумен и мирен свят… И тогава, когато всички вярвахме, че мирът в Европа, след всичко, което преживя този разделян и взривяван континент, е най-сетне непоклатим, дълбок и градивен, започна югославското рушително безумие. Още един от печалните символи на прекъснатия диалог между хора, култури и идеи, между богове и етнорелигиозни традиции. А вече казахме, че след прекъсване на диалога винаги започва разрушаването на мостове! Там, в Сараево, недалеч от опожарената сграда на библиотеката – някогашна гордост на града, югославски писатели и преводачи с горчивина говореха за това как един език, сърбохърватския, бе разкъсан на отделни езици – един пример за взривени мостове между литератури!
7.Мостове от Европа към Европа.
Свикнахме вече с много дискутираната и романтична тема “Нашата Европа” или “Европа, нашият общ дом” – един вълнуващ повод за паневропейски симпозиуми със заключителен коктейл. Нерядко всяка от тези инициативи струва повече на разните европейски фондове от обзавеждането на един дом за изоставени деца. Защото тази Европа на фондовете е разхитително щедра на демонстрационни проекти, скъпи пътешествия на бюрократичната класа или за нужни и ненужни мониторинги – една нова, смразяваща кръвта на българите думичка. Но нерядко същата Европа на бюрократите е печално пестелива при реализацията на своите ценности. А много думи се посвещават на европейската ценностна система, впрочем – модна тема и в България. Но никой не е успял достатъчно убедително и еднозначно да формулира митичните й ценности, които са като късо одеало: ако искаш да покриеш краката, оголваш гърдите, ако на гърдите им е студено, оголваш краката. Изглежда, че на тема “европейски ценности” всеки политик и всяко правителство притеглят европейското одеало към себе си, според конюнктурата и интересите си, без да се затруднява особено за интересите на жителите от отсрещния бряг. Във всеки случай отдавна е ясно, че има богата Западна Европа, притеглила значителна част от одеалото към себе си, и бедна Източна, с премръзнали крака. Има подредена и чиста Северна Европа и не толкова подредена и чиста Южна. Да живееш богато и сито и да не броиш пенсионерските си стотинки за животоспасяващо лекарство, както става по нашите балкански меридиани, естествено е хубаво. Но това се отнася към предимно икономически фактори, а не към ценностната система като духовна величина.
И тъй, отдавна е ясно, че освен нашата обща Европа има и Източна Европа със своите неразрешени и може би трудно решими проблеми, има Европа на емигрантите, Европа на гастарбайтерите, Европа поучаваща и Европа поучавана, Европа на големите и Европа на малките, католическа, православна, ислямска, юдаистка, евангелистка. Нещо като онази руска играчка Матрьошка, която се състои от вложени една в друга десет руски селски девици с розови бузки – всяка все по-малка и по-малка. Такива Европи – една в друга, чудесни и с розови бузки, но с толкова различни проблеми, които засега прикриваме с общата магнетична фраза “Европейска ценностна система” съставят онзи конгломерат от култури и традиции, който – нека се надяваме – ще се превърне не без травми и дискриминации, не без недоразумения и разноезичие в една пъстроцветна, полифонична общност. Тя е, която се нуждае, и в бъдеще все повече ще се нуждае от мостове на взаимното разбирателство.
И като вече знаем урока на старите български майстори на мостове колко съдбовна е функцията на онзи средищен камък, наречен „душа”, важно място сред тях заемат и все повече ще заемат литературите на нашите страни – мостове от букви и думи, от мисли и надежди, мостове на добрата воля и разбирателството, трудно разрушими духовни мостове.
В НАЧАЛЕ БЕ СЛОВО И СЛОВОТО БЕ БОГ!
