ПРИ БРЕЖНЕВ И НИКСЪН ОРЪЖИЕТО МЛЪКВА, ЗАГОВАРЯ ИЗКУСТВОТО

0
607

 

Днес САЩ обграждат Русия от всички страни, но неочаквано за янките тя не пада на колене, не моли за милост, а се защитава с „ярость благородная”. И през миналия век се стига до подобна критична ситуация.  Още не е забравен острият сблъсък между  Кенеди и Хрушчов и когато той отшумява, започва да си пробива път идеята, че може, по-иначе може. И няколко години по-късно митичният американски милиардер и отявлен капиталист Арманд  Хамър (1898 – 1990) прави първия пробив. Той обича да цитира мисълта на Бенджамин Франклин: „Търговските партньори обикновено не воюват един с друг”.

Но Хамър не само търгува с Русия още по времето, когато тя се нарича съветска и се ръководи от Ленин. „Червеният милиардер”  спасява стотици хиляди руснаци от глад, като внася американско зърно. Но и още нещо важно – засища и духовния глад на американците и руснаците, които се редят на километрични опашки, за да влязат в художествените галерии, да се насладят на разменените изложби на гениални майстори на четката, най-вече импресионисти, от чиито творби и двете страни имат изключително богати колекции, съхранявани в прославените им по цял свят галерии. Стоплените им отношения стигат до там, че с одобрение на правителствата им те взаимно си подаряват платна на велики майстори за милиони долари. Не е за вярване, но то се случва през 60-те и 70-те години на миналия век, в мрачните години на студената война. Ала тогава начело на Америка е президентентът Никсън, който прави толкова много за мира по света. Достатъчно е само да припомним, че той „слага край на виетнамската война”…

Хамър заявява: „Аз съм капиталист и всички, които ме познават, знаят колко горещ привърженик на капитализма в Америка съм. Но смятам, че един капиталист може да търгува с комунистите. Ние никога няма да променим тяхната система. Те винаги ще бъдат комунисти и винаги ще смятат, че нашата система не е толкова добра, колкото тяхната. Те казват: „Вие имате система, която ви устройва, но ние не вярваме в нея. Настъпило е обаче, изглежда, времето, когато можем да работим заедно, вие по вашему, а ние по нашему.”

А когато посещава България през 1979 г., доктор Хамър отправя към нашия народ думи, изпълнени с много уважение и респект към постигнатото от него в годините на социализма. (Вижте по-долу).

Дали днес под грохота на зловещите закани ще се намери поне един американец с дълбочината и мащаба на мисленето на Никсън и Хамър? За да не ни връхлети това, което ще бъде необратимо…

 

 

 

 

Хамър с Леонид Брежнев

 

Хамър с Тодор Живков

 

 

Боб Консидайн – „Удивителната  биография на д-р Хамър”,
Държавно издателство „Д-р Петър Берон”, С., 1983 г.      
Из глава 18 „Баба Моузис е начело на парада”

През 1961 година по време на пътуването му до Москва по поръчение на президента Кенеди Хамър за първи път изказва мисълта, че една размяна на изложби от произведения на изкуството би съдействала за установяване на по-дружески отношения между Съветския съюз и САЩ. На 10 юни 1964 година той се среща с министъра на културата на СССР Екатерина Фурцева. Хамър има конкретно предложение – да се уреди изложба на чудесната  американска художничка, считана за класик в живописта – баба Моузис. Ана Мери Моузис (баба Моузис) е започнала да се занимава с живопис на 70-годишна възраст – бел. Б. К.)

Фурцева неотдавна е била в Копенхаген, където остава очарована от ярките картини на примитивистката Моузис. „Датската изложба имаше огромен успех”, споделя тя пред Хамър. Тя е сигурна, че в Съветския съюз изложбата ще привлече дори повече посетители и ще предизвика още по-голям интерес. Не би ли могъл Хамър да я организира?

Хамър може. „Хамър гелърийз” има споразумение за съвместни изяви с галерията „Сент Етиен”, на която принадлежат правата върху творбите на тази мила старица, работила до последния си ден – 13 декември 1961 година, когато умира на 101- годишна възраст.

Изложбата на картините на баба Моузис бива уредена в Музея на изобразителното изкуство „А. С. Пушкин” в Москва и преминава с огромен успех. Дори и в най-големите студове хората чакат с часове на опашката, проточила се около сградата на музея, за да разгледат работите на „бабушка Моузис”, както с любов я наричат.

Но осъществяването на втората част от споразумението се оказва не толкова лесно. Министерството на културата пожелава само да подбере платната, които ще бъдат изпратени в Америка в рамките  на размяната на изложби. Работата окончателно се урежда напълно удовлетворително за Държавния департамент, когато съветското правителство се съгласява да изпрати подборка от картини на Павел Корин. Още като дете той се е учил на иконопис и притежавал една от най-богатите колекции на руски икони, които завещава на съветското правителство. Разрешават на Виктор (брат на Арманд Хамър – бел. Хр. Г.) той да подбере картините.

На 5 април 1965 година Корин и жена му, и двамата 70-годишни старци, присъстват на откриването на изложбата в „Хамър Гелърийз”, поканени в САЩ на гости от Хамърови. Печатът приветства изложбата, като оценява високо художественото майсторство на Павел Корин.

През юни и юли 1972 година било планирано колекцията на Хамър от Лос Анджелийз да бъде показана в лондонската Кралска академия на изкуството, а след това от 9 август до 1 октомври 1972 година – в националната галерия на Ирландия в Дъблин. Работите на Сезан, Ван Гог, Реноар, Дега, Моне, Писаро, Моро, Гоген, Коро, Модилияни, Толуз Лотрек, Шагал и Ендрю Уайът, правят голямо впечатление на руските гости на доктора и те помолват Хамър да ги покаже и в Съветския съюз. Докторът веднага се съгласява. Колекцията от средата на октомври 1972 година остава в СССР почти една година, като привлича безброй очаровани любители на живописта в такива знаменити музеи като „Ермитажа”, Музея на изобразителното изкуство „А. С. Пушкин” в Москва и музеите за изобразително изкуство в Киев, Одеса, Минск и Рига.

Изложбата включва 104 картини – платна, рисувани с масло, акварели и рисунки, както и картината на Гойа, която понастоящем принадлежи на Съветския съюз. Хамър подарява тази картина на Русия, след като веднъж министърът на културата Фурцева споменава с нотка на съжаление, че в Съветския съюз няма нито една картина на Гойа. Хамър отговаря, че той има две и че ще бъде щастлив да даде едната на съветския народ. Това е портрет на доня Антония Сарате, артистка и приятелка на Гойа.

Доктор Хамър връчва официално картината на представители на съветското правителство на 22 октомври 1972 година в Ермитажа. Още на следващия ден я включват в експозицията на музея.

Руснаците от своя страна помолват Хамър да им помогне да съставят списък на платната за следващата в рамките на обмена изложба от съветски картини в Съединените щати. След консултация с Виктор и със сътрудниците на галерията „Нодлър” Хамър изпраща в Москва един, по негова преценка, нереален списък от тридесет и шест картини на импресионисти и постимпресионисти от Ермитажа и Пушкинския музей. Много от тях никога преди не са били показвани извън границите на Съветския съюз. В Москва списъкът на картините е утвърден.

След завръщането си от Съединените щати Хамър разказва за постигнатия успех на директора на Националната галерия за изкуство във Вашингтон Картър Браун. „Не бихме ли могли да покажем съветската колекция и в националната галерия?” – пита Браун. „Нека малко помечтаем” – отвръща Хамър. Когато разговорът завършва, Хамър се съгласява да помоли изложбата да бъде показана най-напред в американската столица. Той отдавна изпитва слабост към Националната галерия – вече й е завещал всички рисунки от своята колекция. Браун помолва Хамър да се опита да получи съгласие за включването на още пет известни платна на импресионистите, избрани от него.

В окончателния списък на картините са включени седем творби на Матис, седем на Гоген, шест на Пикасо, пет на Сезан, три на Ван Гог, по две на Русо, Реноар, Моне, Дерен и по една на Брак, Сисле, Леже, Вламинк и Писаро. Както се казва в каталога, тези шедьоври обхващат постиженията на импресионизма, като се почне от зората на този стил през 1867 година „… и се мине през ранния лиризъм на Сисле от 1872 година, през най-класическия и изчистен период на Реноар от средата на 80-те години и се стигне до късния Писаро през последните години на ХIХ век.”

Дотогава тези платна са виждани само от шепа американски художествени критици и познавачи на живописта, които са имали щастието да посетят Ермитажа и Музея на изобразителното изкуство „А. С. Пушкин”. Останалият свят на изкуството ги познава само по репродукции. До революцията тези картини са принадлежали на двама от най-богатите търговци и колекционери-съперници Иван Морозов и Сергей Щукин. Всеки поотделно посещавал скромните ателиета в Париж и на други места, купувал картини и ги изпращал в Москва. …

След Октомврийската революция колекциите са национализирани. Морозов, който притежавал 430 руски и 240 френски платна, става заместник-директор на музея…

Москва отговаря положително на смелата молба на Хамър. Четиридесет и една картини са опаковани и изпратени с такава тържественост и почести, с каквито е било съпроводено пренасянето от Ватикана до Световното изложение в Ню Йорк на известната скулптура на Микеланджело „Пиета”…

Във Вашингтон и в Ню Йорк изложбите са приети с огромен ентусиазъм. Минавайки покрай галерията „Нодлър” в една мразовита и снежна сутрин, Хамър вижда, че опашката от любители на изкуството се е проточила по протежение на цялата улица и търпеливо чака отварянето на вратите. Той се обръща към един от помощниците си и казва: „Фотографирайте това. Искам да изпратя снимката в Москва.”…

Всяка изложба привлича рекорден брой посетители, като много от тях отнасят не само спомени за цял живот, но и внушителен каталог, превърнал се в предмет за колекциониране, с великолепни цветни снимки на картините и встъпителни думи от известни автори. В Обръщението на Л. И. Брежнев, включено в каталога на изложбата, се казва: „Изложбата в САЩ на картини от съветски музеи е конкретна проява на разширяващите се връзки между нашите страни.

            Съветските хора считат обмена и контактите в областта на културата, наред със сътрудничеството в други сфери, за важен фактор за укрепването на взаимното разбирателство между народите.  Поради това инициативата на доктор Арманд Хамър за установяване не само на икономическо сътрудничество, но и за размяна на художествени ценности между СССР и САЩ заслужава пълна подкрепа.

            Приветствайки посетителите на изложбата от името на съветските хора, искам да изразя искрена надежда, че съветско-американските отношения ще продължат да се развиват в интерес на народите  на двете страни и за укрепване на мира в целия свят.”

В каталога е поместено и писмото на президента Никсън до президента на Националната галерия Пол Мелън, в което Никсън му благодари за прекрасно организираната изложба. В него се казва: „Доктор Арманд Хамър заслужава особена благодарност за всичко, което направи, за да организира представянето на тези картини тук (във Вашингтон) и в Ню Йорк, в галерията „Нодлър”. Американският народ е благодарен на съветското правителство и на сътрудниците на музеите – участници в изложбата. Надяваме се, че подобни начинания ще създадат атмосфера на взаимно разбирателство между нашите страни.”

Хамър застрахова колекцията за 25 милиона долара. „С удоволствие бих я купил за същите пари” – споделя той тогава… Цветният филм, показан навсякъде в Съединените щати и в други страни като част от образователната програма на Националната галерия, е гледан и ще се види от милиони хора, след като тези прекрасни картини са отново в Ермитажа и Пушкинския музей.

Дори и нищо друго да не беше направил Хамър през целия си живот, щяха да го запомнят даже само за това изключително постижение…

Един ден, когато Хамър се намира в Съветския съюз на преговори във връзка със споразумението за обмен на минерални торове, е поканен в кабинета на Е. Фурцева. „Имам една изненада за Вас – казва му тя. – Узнахме, че във вашата колекция нямате картини на Казимир Малевич. Избрахме една картина, която сътрудниците на Третяковската галерия считат за една от най-добрите му работи от периода на супрематизма и съветското правителство Ви моли да я приемете като подарък.”

Хамър видимо се трогва от този жест на добра воля. Той благодари на Е. Фурцева и я моли да предаде дълбоката му благодарност на Л. И. Брежнев и членовете на Централния комитет, които са му направили този подарък, оценен от директора на галерията „Нодлър” Джон Ричардсън най-малко на 1 милион долара.

Когато колекцията на доктор Хамър се връща под родната стряха, а картините на импресионистите са изпратени обратно в Русия (след като в последния момент Хенри Форд II и президентът на „Дженерал Мотърс” Ричард Гърстънбърг организират изложба в Детройтския институт на изкуствата), в художествените среди на Съединените щати често се питат: „Какво ли друго ще успее да организира Хамър!”

Когато задават този въпрос на Виктор, той отговаря: „Хамър вече работи над следващата размяна. Руснаците имат повече картини от старите майстори, отколкото всички музеи в света, взети заедно. Няколко зали в Ермитажа са посветени на Рембранд, Рубенс, Ван Дайк и други. Тяхното представяне у нас би се превърнало в едно от най-забележителните събития в нашата история на изкуството, с изключение може би на показването на „Мона Лиза” на Леонардо да Винчи”.

 

 

Из предисловието към българското издание на биографията на д-р Хамър

Скъпи български читатели,

…От историята ми е известно, че десетилетия наред политическото и икономическото положение в страната ви е било трудно и ви е било нужно време, преди да можете да излезете на международната арена и да започнете да търгувате с други държави – нещо твърде важно поради липсата на някои природни ресурси и зависимост от вноса им. На този етап изборът на пътя на развитие е бил от жизнено важно значение.

По мое мнение вашата страна е направила възможно най-добрия избор. В обстановка на мир и стабилност под ръководството на председателя  на Държавния съвет Тодор Живков социализмът се изгражда с творчество и динамизъм. Постиженията в много области, особено в селското стопанство, ви спечелиха уважение в цял свят.

Моята компания „Оксидентъл петролиум корпорейшън” винаги е била заинтересувана да установи търговски отношения с вашата страна, известна в света като надежден търговски партньор. Възможността на дело да се реализира този интерес нарасна след първото ми посещение в България през 1979 година…

По време на това посещение моята компания „Оксидентъл петролиум корпорейшън” подписа десетгодишен договор за икономическо, промишлено и научно-техническо сътрудничество, който включва всички възможни сфери – химикали, каменни въглища, минерални торове, проучвания на нефт и газ, в областта на селското стопанство и много други…

Надявам се, че издаването на настоящата книга в България ще допринесе за укрепване на приятелските отношения между Изтока и Запада, от които до голяма степен зависи съдбата на мира на нашата планета…

1983 г., Уестууд Бевърли Хилз                                                          Армънд Хамър

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук