НА ПРАЗНИКА НА РУСКИЯ ДИПЛОМАТ – С АЛЕКСАНДРА КОЛОНТАЙ

Уникални записи от среща на А.М.Колонтай с Й.В.Сталин през 1939 г., които се публикуват за първи път у нас.

0
290

На 10 февруари отново ще бъде отбелязан денят на руската дипломация, известен и като ден на руския дипломат. Едва ли настроението на руските дипломати в България ще бъде празнично, като се има предвид в какви условия те работят днес. Властта ни е паднала дотам, че е прогонила и обслужващия ги персонал. Но в какви ли не ситуации са попадали те в своята вековна професионална история!

Каквото и да е, празник е. И затова днес на вашето внимание предлагаме не какъв да е гост, а една истинска легенда в световната дипломация – Александра Михайловна Колонтай. Достатъчно е само да припомним, че тя е първата жена дипломат в света и появяването й на международната сцена предизвиква сензация за десетилетия напред. Тя е не само  уважавана, тя е обичана навсякъде по света – и в Норвегия, и в Мексико, и в Швеция и… обърнете внимание – в България. Защото Александра от ранна възраст е свързана с нашата родина. Който желае, може да прочете за това по долу. А на 1 април 1931 г. Колонтай пристига у нас, за да се опита да възстанови дипломатическите отношения между Съветския съюз и България.  Което се и случва три години по-късно, през 1934 г.

                                  Александра Колонтай  

      Александра Михайловна може да говори с повечето колеги дипломати от Европа на родните им езици. Оставя избора на езика за тях – шведският крал Густав V например предпочита френския при връчването на акредитивните й писма. Особено голямо значение има дейността й по време на Втората световна война, в която тя прави и невъзможното, за да отдалечи войната от скандинавските страни.

Носителка е на най-високото съветско отличие орден „Ленин”.

Днес ви предлагам с незначително съкращение уникален неин спомен с вплетена в него стенограма от двучасовата й среща със Сталин през ноември 1939 г. Публикува се на български език за първи път. Читателите ще видят Йосиф Висарионович в непозната светлина и така ще  надникнат зад завесата на съветската дипломация от онова време. (А както ще прочетете по-долу, няколко дни преди това тя води много интересен разговор и с министъра на външните работи Вячеслав Молотов.)

Едва ли някой друг е произнасял толкова проникновени, топли и човешки думи за руския народ, както „грузинецът” Сталин: „Руският народ е добър народ. Руският народ има ясен ум. Той като че е роден да помага на другите нации. На руския народ е присъща велика смелост, особено в трудни времена, в опасни времена. Той е инициативен. Има стабилен характер. Той е мечтателен народ. Той има цел. Затова и  на него му е по-тежко, отколкото на другите нации. На него може да се разчита при всякаква беда.“

Още през ноември 1939-а, само два месеца след като прословутият договор с Хитлер е подписан, Сталин няма и грам илюзии за това, което предстои: „Времето за “уговорки“ и „преговори“ свърши. Трябва практически да се готвим за отпор, за  война с Хитлер.“ – споделя той с Колонтай, която изпада в ужас от пророческите му думи.  Още тогава става ясно, че трагичният въпрос на въпросите у  Сталин и съветското ръководство не е дали Хитлер ще нападне Съветския съюз, а кога ще го направи.

В този двучасов разговор с Колонтай Сталин прави удивителен анализ, който не е изгубил своето значение и днес. Защото предсказва изключително точно и много от днешните събития и действия на Запада срещу Русия.

 

        БЕСЕДАТА НА СТАЛИН С А.М. КОЛОНТАЙ  (ноември 1939 г.)

Източник: Сталин Й.В., Cочинения. Том 18, Тверь, Информационно-издательский центр «Союз», 2006 г. с. 606–611 (приложение).

[…] В условията на война  в Европа интересите за сигурността на Съветския съюз  изискваха да се укрепят неговите граници с Финландия. В това време в Москва вървяха преговори на Съветското правителство  с финландска делегация. Те бяха трудни, напредваха бавно. Пресата оперираше с догадки, с тенденциозни слухове. А.М. Колонтай – съветски посланик в Швеция, също не разполагаше с достатъчно информация и, за да се ориентира по-добре, тя реши да отиде в Москва, да се посъветва в комисариата по външните работи, да получи уточнения за позицията на СССР.
Отсядайки в хотел „Москва“, Александра Михайловна започна да звъни на В.М. Молотов.
„Седя в приемната – спомня си Колонтай – и чакам да ме извика Молотов. Чакам с часове. Секретарите се връщат от кабинета и лаконично подхвърлят към мен:
– Не, все още е зает, изчакайте.
Най-накрая секретарят отваря пред мен вратата на кабинета на Молотов:
– Влезте, Вячеслав Михайлович Ви чака.
Молотов започна беседата с въпрос:
– Пристигнахте, за да ходатайствате за  Вашите финландци?
– Аз пристигнах, за да Ви информирам устно как общественото мнение в чужбина възприема нашите осуетени преговори с Финландия.  За да направя в лична среща обективно и пълно донесение. Струва ми се, че в Москва не си представят какво ще повлече след себе си конфликт на Съветския съюз с Финландия.
– Скандинавците се убедиха по примера на Полша, че ние нямаме снизхождение към  нацистите.
-Всички прогресивни сили в Европа ще бъдат на страната Финландия.
– Вие империалистите на Англия и Франция ли наричате прогресивни сили? Техните  козни са ни известни. А как са Вашите  шведи? Ще удържат ли обявената  неутралност?
Стараех се кратко, но ясно да посоча на Молотов неизбежните последици, които ще повлече след себе си войната. Не само скандинавците, но и другите страни ще се застъпят за Финландия.
Тук Молотов ме прекъсна.
– Имате предвид пак „прогресивните сили“ – империалистите на  Англия и Франция? Всичко това сме го отчели.
Моята информация бе посрещната от Молотов с решително отхвърляне. Молотов няколко пъти решително ми повтаряше, че да се договорим с финландците няма никаква възможност. Той изброи основите на проекта на договор с Финландия, които се свеждаха до осигуряване на нашите граници и, без да посягат на независимостта на Финландия, даваха на финландците компенсация за   преместването на граничната линия по на север. На всички предложения на  СССР финландската делегация имаше подготвен само един отговор: „Не, не можем да приемем“.
Тъй като никакви доводи  не се вземаха предвид, това създаваше впечатление, че финландското правителство  е решило за себе си въпроса за неизбежността на войната срещу СССР. Обаче съветското правителство, казваше народният комисар, е заинтересовано от неутралитета на скандинавските страни.
Трябва да се направи всичко възможно, те да бъдат възпрени от встъпване във войната.  Ще има един фронт по-малко срещу нас – казва Молотов на А.М. Колонтай на раздяла.
С някакво чувство на неудовлетвореност, на умора и надигаща се тежка отговорност аз бавно тръгнах към хотела, преповтаряйки си детайли от срещата с Молотов, – е записала Александра Михайловна. – Стремях се колкото може по-бързо да реша служебните въпроси с  народния комисариат на външните работи и с външнотърговското ведомство и да се върна в Стокхолм. Искаше ми се, особено след срещата с Молотов, да позвъня на Сталин. Имах няколко вътрешни порива, но като съзнавах цялата създадена обстановка, напрежението и отговорността, която  се е струпала на Сталин, не можех да го безпокоя…  Изминаха няколко дни в суетня. Реших почти всичките си въпроси и вече се готвех да заминавам. Изведнъж се раздаде телефонен звън.
– Другарката Александра Михайловна Колонтай?
– Да. Слушам Ви.
– Другарят Сталин ви кани. Бихте ли могли да се срещнете? И кое време Ви е удобно?
Отговорих, че във всяка минута, когато поиска другарят Сталин.
Известно време настъпи мълчание. Явно, секретарят докладваше на Сталин.
– А сега можете ли?
– Разбира се, мога.
-След седем минути колата ще бъде пред главния вход на хотел „Москва“.  Довиждане, Александра Михайловна.
Аз отново съм в кабинета на Сталин в Кремъл. Сталин тръгна към мен от своята работна маса и, усмихвайки се,  дълго стиска ръката ми. Попита за здравето ми и предложи да седнем.
Външно Сталин изглеждаше уморен,  загрижен, но спокоен, уверен, въпреки че се усещаше каква канара от тежест лежи върху него. Това го почувствах с особена сила, когато Сталин започна да се разхожда покрай дългата маса назад и напред. Главата му като че бе потънала в плещите под грамадата проблеми.  И веднага Сталин попита: „Как вървят работите при Вас и Вашите скандинавски  неутралници?“
Докато се канех да отговоря кратко и при това пълно, Сталин заговори за преговорите с финландската делегация в Москва,  за това, че  шестмесечните преговори не са довели до нищо. В средата на ноември финландската делегация си отиде от Москва и повече не се върна с „новите директиви“, както бе обещала. Договорът, който трябваше да осигури мира и мирното съседство между  СССР и Финландия, остана неподписан. Сталин бе обезпокоен, но в него не се усещаше никаква тревога.
Разговорът се водеше основно около създадената обстановка с Финландия. Сталин съветваше да се засили работата на съветското посолство за изучаване на обстановката в скандинавските страни във връзка с проникването на Германия в тях, за да бъдат привлечени правителствата на Норвегия и Швеция и да се повлияе на Финландия, за да не бъде допуснат конфликт. И, сякаш завършвайки, каза, че „ако пък не го предотвратим, той ще бъде кратък и ще се размине с малко кръв.  Времето за“уговорки“ и „преговори“ свърши. Трябва практически да се готвим за отпор, за  война с Хитлер.“
Почувствах, че като че ли ме удари някакъв ток. Аз за пръв път усетих колко близка е войната.  Дори от ръцете ми се изплъзна тефтерът, който взех със себе си, идвайки в Кремъл при Сталин, за да запиша всичко…
Този път беседата продължи повече от два часа.  Аз не забелязах колко бързо отлетя времето. Беседвайки с мен, Сталин в същото време като че разсъждаваше на глас сам на себе си.  Той засегна много въпроси: за поражението на народния  фронт в Испания, говори много за героите на тази борба. Това продължи само няколко минути. Главните му мисли бяха съсредоточени върху положението на нашата страна в света, върху нейната роля и потенциални възможности. „В този план, – подчерта той – икономиката и политиката са неотделими“.  Говорейки за  промишлеността и селското стопанство, той назова няколко лица, отговорни за това,  и десетки имена на ръководители на големи предприятия, заводи, фабрики и на работници в селското стопанство. Той бе особено загрижен за превъоръжаването на армията,  а също – за ролята на тила във войната, за засилването на бдителността на границата и вътре в страната. И като заключение особено подчерта:
„Всичко това ще легне на плещите на руския народ. Руският народ е велик народ. Руският народ е добър народ. Руският народ има ясен ум. Той като че е роден да помага на другите нации. На руския народ е присъща велика смелост, особено в трудни времена, в опасни времена. Той е инициативен. Има стабилен характер. Той е мечтателен народ. Той има цел. Затова и  на него му е по-тежко, отколкото на другите нации. На него може да се разчита при всякаква беда.  Руският народ е непобедим, неизчерпаем“.
Стараех се да не пропусна нито една дума, записвах толкова бързо, че моливът се счупи. Толкова непохватно поисках да взема втори молив от стоящите на масата, че едва не съборих поставката им.  Сталин ме погледна, усмихна се и започна да припалва лулата си…
Размишлявайки за ролята на личността в историята,  за миналото и бъдещето, Сталин засегна много имена – от Македонски до Наполеон. Стараех се да не пропусна в какъв ред той започна да изброява руските имена.
Започна от киевските князе. След това изброи Александър Невски, Дмитрий Донской, Иван Калита, Иван Грозни, Петър Първи, Александър Суворов, Михаил Кутузов. Завърши с Маркс и Ленин.
Тук аз се вклиних, исках да кажа за ролята на Сталин в историята. Но казах само: „Вашето име ще бъде вписано…“ Сталин вдигна ръка и ме спря. Аз се смутих.  Сталин продължи:
„Много дела на нашата партия и народ ще бъдат извратени и оплюти преди всичко в чужбина, пък и в нашата страна също.  Ционизмът, драпащ за световно господство, ще ни отмъщава жестоко за нашите успехи и постижения. Той все още разглежда Русия като варварска страна, като суровинен придатък. И моето име също ще бъде оваляно в лъжи, оклеветено. Ще ми припишат множество злодеяния.
Световният ционизъм с всички сили ще се стреми да унищожи нашия Съюз, за да не може  никога повече Русия да се вдигне. Силата на СССР е в дружбата на народите. Острието на борбата ще бъде насочено преди всичко към разрив на тази дружба,  към откъсване на покрайнините от Русия. Тук, трябва да се признае, ние още не всичко сме направили. Тук има още голямо поле за работа.
С особена сила надига глава национализмът.  Той за някакво време ще потисне интернационализма и патриотизма, само за някакво време. Ще възникнат национални групи вътре в нациите и конфликти. Ще се появят много вождове – пигмеи, предатели вътре в своите нации.
Като цяло бъдещото развитие ще тръгне по сложни и дори по дяволски пътища, завоите ще бъдат пределно остри. Работата върви натам, че особено ще настръхне Изтокът.  Ще възникнат остри противоречия със Запада.
И въпреки всичко, както и да се развиват събитията, ще мине време и взорът на новите поколения ще се обръща към делата и победите на нашето социалистическо Отечество. Година след година ще идват нови поколения. Те отново ще вдигнат знамето на своите бащи и дядовци и ще ни признаят дължимото напълно. Те ще строят своето бъдеще върху нашето минало.“
„Тази беседа, – е записала Колонтай, – остави в мен неизгладими впечатления.  Аз погледнах на окръжаващия ме свят по друг начин. Към нея аз се обръщах мислено много-много пъти вече през годините на войната и след нея, препрочитах я неведнъж и през цялото време намирах нещо ново, някакъв завой, някакъв нов пласт.  И сега като наяве виждам кабинета на Сталин в Кремъл. В него са дългата маса и Сталин…
Като си тръгвах от кабинета, ме обхвана някаква тъга.  Прощавайки се, Иосиф Висарионович каза: „Дръжте се. Настъпват, не са далеч тежките времена. Трябва да ги преодолеем“.  И, като помълча малко, каза: „Ще ги преодолеем. Обезателно ще ги преодолеем! Пазете се, укрепвайте здравето си, закалявайте се в борбата!»
Излизайки от Кремъл, аз не тръгнах, просто се затичах, без да забелязвам никого,  повтаряйки, за да не забравя, казаното от Сталин. Като влязох в дома, тутакси измъкнах тефтера със своите записки, грабнах хартия и започнах да записвам.  Погледнах часовника. Беше вече дълбока нощ.  Часовникът показваше  два без десет…“.

Извадките от дневниците на А.М. Колонтай, пазещи се в Архива на МИД РФ, са направени от историка  М.И. Труш.  Сп. „Диалог“ 1998, № 8, с. 92–94.

(Превод от руски език Велиана Христова)

 

АННА ИТКИНА, „АЛЕКСАНДРА МИХАЙЛОВНА КОЛОНТАЙ –  РЕВОЛЮЦИОНЕР, ТРИБУН, ДИПЛОМАТ“, превод Станимира Даковска, Партиздат, С., 1973 г.

             Из главата „В Швеция”

 […] Няма и месец след подписването на мирния договор между СССР и Финландия, и в Северна Европа се разиграват трагични събития. На 9 април 1940 г. хитлеристките пълчища нахлуват в Дания и Норвегия.
От този момент Александра Михайловна с неуморно внимание и напрежение следи всички събития в скандинавските страни, постоянно информира за тях  съветското правителство и използва всички възможности, за да поддържа настойчивия стремеж на Швеция към неутралитет.
Четири дни след окупирането на Дания и Норвегия, на 13 април 1940 г., съветското правителство заявява на германското правителство, че то определено е заинтересувано от запазването на неутралитета на Швеция.
На 17 април Александра Михайловна отива при министъра  на външните работи на Швеция и го информира  за позицията на съветското правителство и за дружеското намерение на съветското правителство да помогне на Швеция да запази неутралитета си.
Александра Михайловна пише, че това „съобщение направи голямо впечатление на Гюнтер, той развълнувано благодари и каза, че тази акция от страна на Съветския съюз щяла да заздрави позицията на кабинета и твърдата воля на Швеция да спазва неутралитет.” […]
На 16 април 1942 г. Александра Михайловна пише на И. М. Майски, съветския посланик в Лондон […]Шведите се държат извънредно внимателно и всячески се стараят да избягнат конфликта с Германия. Сред широката общественост се чувстват повече англо-американски симпатии, отколкото пронемски, но незначителните успехи на нашите съюзници в последно време разочароваха шведите и това е много досадно и нежелателно.”
Колонтай следи хода на войната с болка и тревога. Тя използва всяка възможност, за да противопостави истината за Съветския съюз на мръсната пропаганда на немските фашисти и техните помагачи. По време на войната съветското посолство започва да издава бюлетин, за да информира шведската общественост за реалното положение на нещата. Той има голяма популярност сред населението.
„Нашият бюлетин има огромен успех , пише А.М. Колонтай в същото си писмо до И.М. Майски, – разпродават се по 10 000 екземпляра всеки ден. Получаваме заявки от всички краища на Швеция и дори поповете ни помолиха да им изпратим бюлетина (на шведски език), благославяйки Червената армия за това, че спасява света от фашизма. Преследването на норвежките църковни служители тук направи огромно впечатление и силно укрепи антифашизма”.
В посолството постъпват вещи и пари от населението в страната за фонда за отбраната на Съветския съюз. Александра Михайловна  се радва на всяка проява на съчувствие към съветските хора, радушно приема онези, които носят в посолството скромните си спестявания, златни украшения, дрехи, топло бельо, обувки за децата. […] През 1942 г. Колонтай става доайен на дипломатическия корпус, а през 1943 г. получава ранг на извънреден и пълномощен представител. Това известие предизвиква ярост сред фашистките кръгове.
Крахът на мита за „мълниеносната” война предизвиква дълбоко униние и тревога сред сателитите на хитлеристка Германия, в това число и във Финландия. Тук започват сондажи за сключване на сепаративен  мир. Вземайки това предвид и предполагайки, че финландското правителство с охота ще приеме посредничеството на Швеция, съветското правителство възлага на А.М. Колонтай извънредно отговорна мисия – да използва връзките на Швеция с Финландия, за да склони последната да излезе от войната. „Аз изпълних тази трудна задача, над която работих почти три години” – пише впоследствие Александра Михайловна.
В началото на 1944 г. Колонтай кани при себе си влиятелния шведски индустриалец и банкер господин Маркус Валенберг, който е доста загрижен за съдбата на своите капитали, вложени във финландските банки. „Ако войната продължи, вие вероятно ще ги загубите” му казва Колонтай. По лицето на снажния и жизнерадостен  Валенберг пробягва тревога. Александра Михайловна му дава добрия съвет да замине за Хелзинки и да убеди президента Рюти да скъса с Хитлер. Още на другия ден той отива във Финландия, където заварва голямо объркване във връзка с новите успехи на съветската армия. Ликвидирането на блокадата на Ленинград е направило огромно впечатление на разтревожените и без това ръководители на финландското правителство.
А освен това в деня на пристигането на Валенберг съветските бомбардировачи  извършват масирано нападение над Хелзинки. Това е още един сигнал да се търсят начини за среща с представители на съветската държава.
Рюти моли Валенберг да предаде на госпожа Колонтай, че в най-скоро време в Стокхолм  ще пристигне държавния съветник Юхо Кусти Паасавики, комуто е възложена задачата да установи контакт със съветския пълномощен министър, за да си изясни съветските условия за излизането на Финландия от войната.
Паасавики пристига в Стокхолм неофициално, като гост на Валенберг. Преговорите се водят в курортното градче Салтшенбаден, разположено на 25 км от Стокхолм, в „Гранд хотел”, собственост на Валенберг. Поради това се запазва пълна тайна и нищо не прониква в печата.
По време на първата среща, която става на 16 февруари, Колонтай казва на Паасавики, че Съветският съюз няма основания да храни особено доверие към правителството на Рюти – Танер – Манерхайм, но ако финландците нямат други възможности, съветското правителство, което желае мир, е съгласно да води преговори със сегашното финландско правителство за прекратяване на военните действия.
Паасавики иска да му се съобщят съветските условия за примирието. При следващата среща Колонтай му ги връчва. […] Но финландското правителство ги отхвърля. Отначало то иска те да бъдат обсъдени, а след това, когато съветското правителство категорично отказва  да дискутира по тях, моли да бъдат приети техни представители, за да получат необходимите разяснения.
[…] На 3 септември през нощта финландското правителство прави изявление по радиото, че Финландия приема  поставеното от съветското правителство предварително условие за скъсване на отношенията с Германия и изтегляне на немските войски. Финландското висше командване обявява, че ще прекрати военните действия още същия ден в 8 часа сутринта. Съветското върховно командване дава съответното разпореждане на съветските войски. На фронта се възцарява тишина и престава да се лее кръв. На 19 септември беше подписано споразумение за примирие. […]
Усилията на Колонтай да се сложи край на войната срещу СССР бяха оценени по достойнство от всички прогресивни финландци, на които беше скъпа независимостта на родината ми. Забележителният държавен деец на Финландия Урхо Кеконен пише: „Ние си спомняме с голяма благодарност искрения стремеж на мадам Колонтай да помогне на Финландия да излезе от войната.” […]

АЛЕКСАНДРА КОЛОНТАЙ „ИЗ МОЯ ЖИВОТ. СПОМЕНИ И ДНЕВНИЦИ.“, превод от руски Мария Петкова, Партиздат, С., 1980 г.
Из глава „Юношество”, първи етап,
България, семейство Домонтович
[…]Баща ми и майка ми произхождаха от твърде далечни един от друг социални слоеве. Баща ми, Михаил Домонтович, беше украинец от помещчическо семейство. Това беше един старинен род и баща ми много се интересуваше от родословното му дърво. Родът Домонт Псковски , князувал през ХIII век[…]
Но майка ми не принадлежала към светския кръг, в който се движил баща ми.[…] Тя била дъщеря на обикновен изкупвач и търговец на дървен материал […]
Те от пръв поглед се влюбили страстно един в друг и мама настояла за развод, когато това било нещо извънредно трудно. […] Това, че майка ми, която имала три деца от първия си мъж, се решила на развод по онова време било акт на голямо мъжество. […] Татко надживя мама само с една година. И двамата умряха в напреднала възраст.
Войната 1877 – 1878 г.
Бях приблизително  на пет години, когато започна Турско-българската война и войната на Русия с Турция. Това голямо събитие в живота на нашия народ се отразяваше и върху нашето семейство. Моят баща беше на война и в къщи непрекъснато се говореше за България, за зверствата на турците и за това какъв благодетел е цар Александър ІІ, който се реши да освободи православните българи от фанатиците-турци.
На едната стена в детската стая висяха картини, които изобразяваха турци, разсичащи малки деца с огромни саби. Тези турци наричаха башибозуци. Аз ги ненавиждах дълбоко и се боях от тях. Но затова пък на другата висеше портретът на руския генерал Скобелев на бял кон с надпис, че той освобождава българите-единоверци…
Моят баща с чин полковник от Генералния щаб беше изпратен на фронта. […]
В къщи всички ненавиждаха турците. Понякога аз говорех за тях с добрата мис Годжон.
– Защо вие, русите, така ненавиждате турците? Турците са също хора, както и ние.
Но аз знаех: „Тя говори така, защото е англичанка.”  Англия – бях чувала това неведнъж – не желае Русия да дружи с българите. И все пак аз питах своята бавачка: „А защо турците избиват малки деца и мъчат българите?” […]

Заминаваме за България

След примирието в Сан Стефано родителите решиха, че сега семейство Домонтович може най-сетне да замине при баща ми в България. Баща ми беше назначен отначало за губернатор на Търново, а след това за началник на канцеларията на руския наместник в България.(1878 – 1879 г.) [Става дума за А. М. Дондуков-Корсаков – императорския комисар в България след Освобождението. След подписването на Санстефанския мир до пролетта на 1879 г. Домонтович като член на управителния съвет на А.М. Дондуков се е занимавал с организацията на управлението на Княжество България – бълг. ред.]

Заниманията на моите родители

В София възрастните имаха твърде малко време за мене и това беше чудесно. Мама и мис Годжон бяха заети с домакинството. У нас вечно имаше гости: обеди и вечери. […] Нямах още седем години, а вече свободно говорех английски, френски и немски.
[…]Татко беше още по-зает от мама. Виждахме го рядко. През деня беше в канцеларията на руския императорски комисар. Когато оставаше вкъщи, това означаваше, че при него ще дойдат важни българи, за да се съветват по „важни работи”. Професор Дринов беше нисък на ръст и с остра брадичка. Той имаше живи малки черни очи. Той потриваше малките си бели ръце и ниско се покланяше на всички, които влизаха в стаята, даже и на мене.
Идваха двама известни в България прогресивни дейци, както казваше татко – Цанков и Каравелов. Баща ми най-много се радваше, когато идваха те, и излизаше да ги посрещне. […]
Знаех, че сега ще започнат да казват думите: „народно събрание”, „конституционни гаранции” и „нов режим”.
[…]Големият ден 22 април 1879 година дойде. Народното събрание прие проекта на конституцията, макар и силно изменен според указанията от Петербург. На другия ден немският принц Батенберг беше избран за княз в автономна България. Беше образуван български кабинет.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук