СОЦИАЛНАТА ДЪРЖАВА – УСТОЙЧИВ МОДЕЛ В ИНТЕРЕС НА РАБОТНИЦИТЕ? Етапен обобщаващ доклад

Обобщаващ доклад на първите две дискусии (20.04. и 18-26.05.2023 г.) по проекта на Фондация „Солидарно общество“ и Списание „Ново време“

0
608

Съдържание
Предговор
І. Възникване и развитие на социалната държава
Възникване
Развитие
ІІ. Класовата същност на социалната държава
ІІІ. Общи черти и видове социални държави
Общи черти
Видове
ІV. Криза и перспективи на социалната държава
Криза
Перспективи
V. Състоянието на страната
Два предварителни въпроса
Системната криза
Демографската криза
Отчуждение, омраза, агресия, стрес
VІ. Политика за социална България
Фундаментът солидарност
Конституционните основи
Спецификата на България
Социалната демокрация
Въпросите на собствеността
Ролята на синдикатите
Данъчната система
VІІ. Значението на езика
Пояснения за авторството

Предговор
През 2023 година Фондация „Солидарно общество“ и Списание „Ново време“ реализират изследователски проект на тема „Социалната държава – устойчив модел в интерес на работниците?“. Целта на проекта е да се изследва каква е същността на социалната държава и предлага ли тя в съвременните условия необходимата алтернатива за устойчиво развитието на България в интерес на хората на наемния труд.
В периода април – юни бяха проведени две дискусии по отделни проблеми на темата. Настоящият доклад е опит за обобщаване на представените доклади и изказаните мнения на тях.
І. Възникване и развитие на социалната държава
Възникване
Ако погледнем назад в социалната история, лесно можем да видим, че явление като социалната държава, сиреч държава, която се грижи не само за реда, а и за благосъстоянието на съставляващите я граждани/поданици, не съществува през по-голямата част от историята на човечеството. През тези дълги периоди съдбата на отделния човек е зависела на първо място от вярата му в съответната религиозна система, от собствените му усилия и способности и от семейството му.
Нещата започват да се променят едва в епохата на Просвещението, когато на мястото на Бога като създател на властовата система и гарант за нейната непроменимост просветителите поставят човека, а като основна ценност на човешкото общество обявяват хуманизмът. Наред с другите неща, в епохата на Просвещението се припомнят и формулираните още през античността естествени права на човека – правото на живот, свобода, сигурност, равенство, борба срещу потисничеството, право на лична собственост и неприкосновеност.
Като най-важен резултат от революциите от края на ХVIII в., наред с унищожаването на съсловните деления, се утвърждава премахването на пречките за икономическа дейност на т.нар. трето съсловие, зад което се крие новата капиталистическа класа. Новопридобитата свобода за необременено икономическо развитие се изразява в натрупването на капитал и утвърждаването на капитализма като система, в която новият разграничител между хората не е произходът, а икономическите и финансовите им възможности.
При това, знаменателен факт още при утвърждаването на капитализма е, че по време на Великата френска революция, наред с ликвидирането на съсловията, привилегиите, титлите, гербовете и ограниченията за икономическа дейност са забранени от една страна стачките, както и сдружаването на работниците – от друга. През 1799 г. във Великобритания е приет т.нар. Combination Act, който забранява профсъюзите и колективното договаряне на британските работници. Такъв се оказва обликът на икономическия либерализъм: свобода за капитала, но не и за създаващите го работници.
При това положение, съвсем естествено борбата за реализация на обещаните в основополагащите революционни документи права на човека е продължена, но вече не от либералните партии, получили мечтаната свобода за стопанска дейност, а от работниците, които продължават да се стремят към по-добри условия на труд и живот. Защо работниците? Защото те са напълно зависими от труда си, който продават и нямат друга възможност да подобрят условията си за живот и работа, освен да се борят срещу работодателите си и новата капиталистическа система.
Борбата им съвсем не е лесна, тъй като се сблъсква с интересите на индустриалците да получават колкото се може по-голяма печалба при по-ниско заплащане на труда, а и защото техният интерес е защитен в следреволюционните държави с помощта на силовите институции, най-вече полицията, а при необходимост в защитата им е готова да се включи и армията. Работниците нямат никакъв контрол нито върху труда си, нито върху сигурността на работното си място, нито върху отражението ѝ върху здравето и живота им, което ги води до стремеж да потърсят обединение и да се организират, ако искат да постигнат нещо.
Резултатът е нарастващото стачно движение, което постига първите успехи: организираната през 1820 г. във Великобритания обща стачка на 60 хил. работници е жестоко смазана, но все пак през 1824 г. довежда до отмяна на забраната за профсъюзна дейност, макар че през следващата 1825 г. тя отново е ограничена. Профсъюзите оформят първата тенденция в борбата на работниците за по-добри условия, но тя не остава единствената. Втората и не по-малко важна е социалистическото движение, което си поставя за цел не просто да защити правата на работниците, а да извърши революционна промяна в обществото, която да осигури естествените права на гражданите.
В хода на политическите борби на социалдемокрацията за права се стига и до първите закони, които можем да оценим като предистория на социалната държава. Това неслучайно става в Германия, обединена от „железния канцлер” Ото фон Бисмарк, който пръв вижда опасността за системата от разширяващото се влияние на германската социалдемокрация. На конгреса си в Гота, проведен през 1875 г., ГСДП се обявява за разширяване на правата на работническата класа в посока право на глас, на сдружаване, на държавна защита на здравето на работещите.
Симпатиите към социалдемокрацията застрашават господството на консервативните партии в Райхстага и канцлерът Бисмарк се възползва от първия повод, за да им нанесе удар: две неуспешни покушения срещу кайзер Вилхелм I от пролетта на 1878 г. му дават възможност да предложи закони, забраняващи дейността на работническите организации, на Германската социалдемократическа партия и на нейната преса, които са приети от Райхстага на 18 октомври с.г. Забраните остават в сила в продължение на 12 години – до 1 октомври 1890 г., но не успяват да унищожат влиянието на социалдемократическите идеи, затова в края на краищата са отменени.
Паралелно със забраните, Бисмарк решава да използва най-ефективния консервативен принцип: „Всичко трябва да се променя, за да остане по старому”. По негово предложение Райхстагът приема поредица социални закони, между които през 1883 г. този за обезщетяване на работниците при болест и злополука. Раждат се наченките на социалната държава, които скоро са последвани от пенсиите за старост, държавното здравно застраховане и т.н.
Този социален ангажимент на държавата по отношение на трудещите се формира модела на патерналистичната държава, който е много различен от социалдемократическата идея работниците сами да извоюват правото си на защитен и сигурен труд. Това е първият европейски пример за социално законодателство (и на социална държава), често наричан „Пруски социализъм”. Но това наименование цели по-скоро да омаловажи и пренебрегне борбата на германската социалдемокрация и работническата класа. Този силно патерналистичен модел – работниците да разчитат не на собствената си борба, а на благоволението на държавата, ще бъде последван и от много други държави. През 1887 г. социални застраховки при трудови злополуки са въведени в Австро-Унгария, през 1894 г. в Норвегия, през 1900 г. в Нова Зеландия, през 1901 г. в Швеция. Държавно медицинско осигуряване е създадено през 1888 г. в Австро-Унгария, през 1891 г. в Швеция, през 1909 г. в Норвегия.
Малко по-различно изглежда началото на социалните грижи на държавата за работниците в най-революционната европейска държава – Франция. Там първите социални закони са предложени от радикалния социалист Александър Милеран, макар че неговото участие в несоциалистическо правителство предизвиква остри спорове и в последствие – разцепление във Френската социалистическа партия (ФСП). Как се стига до приемането на първите социални закони във Франция? Още през май 1896 г. на конгреса на ФСП Милеран се обявява „за осъществяване на незабавни реформи, които да могат да облекчат съдбата на работническата класа и да ѝ даде по такъв начин възможността сама да постигне свобода и да започне социализацията на средствата за производство. Доколкото позволяват условията, за социалистическата партия е необходимо и достатъчно да вземе в свои ръце управлението на държавата с помощта на избирателните правила”. И когато през 1899 г. влиза в коалиционното правителство на „Националната защита” на Пиер Валдек-Русо като министър на търговията, Милеран предлага и налага приемането на ново фабрично законодателство, според което е въведен 10-часов работен ден, а с правителствени декрети – и 8-часов работен ден в повечето държавни предприятия. По същото време обаче френските сили за сигурност потушават стачни действия със сила и предприемат различни действия срещу присъствието на чуждестранни социалдемократи във Франция.
Още по-късно са направени първите стъпки към социална грижа на държавата в първата държава, където се утвърждава капитализмът – Великобритания. За разлика от обществените отношения на Европейския континент, британските са значително по-консервативни, като първите радикални промени настъпват едва в началото на ХХ в. и по-специално след Първата световна война, когато през 1924 г. е избрано първото лейбъристко правителство на Рамзи Макдоналд, а през 1926 г. се стига до мащабната обща стачка на британските работници.
Първите британски социални закони са заслуга на либералния политик Дейвид Лойд Джордж, който от 1905 до 1908 г. е министър на търговията, а през 1908 г. става министър и на финансите. Като такъв, през 1909 г. той предлага на парламента т.нар. Народен бюджет, в който е предвидено създаването на общ британски пенсионен фонд, за финансирането на който е предложено въвеждането на прогресивно подоходно облагане, което значително повишава данъците върху доходите, върху наследството и върху пустеещите земи на аристокрацията във Великобритания. Макар бюджетът да е приет от Камарата на общините, той е спрян от консервативното мнозинство в Камарата на лордовете и едва след новите избори бюджетът е наложен. През 1911 г. Лойд Джордж успява да прокара през парламента закона за държавно осигуряване, което дава право на работниците на обезщетение при болест и нетрудоспособност, както и за помощи при безработица.
Развитие
След Втората световна война в Западна Европа се засилват левите политически сили, които съумяват да предложат и наложат социалдемократическата идея за социалната държава или социално-пазарна икономика. Следващите стъпки към осъществяване на социалната държава във Великобритания са направени по време и след приключване на войната. Става дума за доклада, който фабианският социалист Уилям Бевъридж (станал лорд през 1946 г.) внася през 1942 г. в парламента и в който са формулирани принципите на социалната държава, наречена от Бевъридж „държава на благоденствието” (Welfare State).
Според доклада, срещу задължителни осигурителни вноски на трудещите се държавата трябва да изплаща обезщетения на болните, безработните и  пенсионерите, като по този начин осигури минимален стандарт на живот, „под който никой не трябва да бъде допускан да пада“. Така, още в годините на войната Бевъридж поставя пред управлението задачата да се бори с основните недъзи на капитализма: бедност, недоимък, болести, невежество и безработица. Предвижда се и създаването на национална здравна служба. Следващата стъпка е направена през 1951 г. от следвоенното лейбъристко правителство, оглавено от Клемент Атли, което предлага новите закони за национална здравна служба, за осигуровки при трудови злополуки и за пенсиониране.
Ускоряването на развитието на социалната държава става в резултат на пет основни фактора:
– първо, това е „голямата депресия” от 1929-1933 г., преминала във Втората световна война, която рязко ускорява ролята на държавата и контрола й върху всички процеси в обществото;
– второ, това е затварянето икономически на държавите, което дава възможност за рязко увеличаване на данъците на богатите без опасност от бягство на капитали при отворен граници и пазар. През 1940 г. федералният данък върху доходите над 200 000 долара в САЩ започва от 66 %. След това, по време на войната, данъците нарастват още и през 1944 г. най-високата данъчна ставка за всички доходи над 200 000 долара е скочила до 94 %. През 1960-те години, върховият период на социален капитализъм, когато компаниите плащат данъци в своите държави таванът на данъците при най-високите доходи в САЩ е 91 %;
– трето, това са технологиите на втората индустриална революция, създаващи масово производство, което обаче се нуждае от масов потребител;
– четвърто, това са икономическите идеи на Джон Мейнард Кейнс и на първо място неговата идея за ролята на държавата за стимулиране на агрегатното потребление и така увеличаване на търсенето на стоки;
– пето, това е създаването на Съветския съюз, а след Втората световна война и на източноевропейският социализъм като социална алтернатива на държавите в западните страни, което е една от предпоставките за мощни комунистически и социалдемократически партии и синдикати в развитите западни държави, които оказват натиск за социализацията на обществото.
В двете половини на Европа се изграждат социални държави, които обаче се различават както по своята икономическа основа – в първия случай това е пазарната икономика, а във втория – централно-планираната икономика, така и по различния си подход към въпроса за правата на човека. В Западна Европа се утвърждава американската концепция на правата на човека като изключително граждански и политически, докато в Източна – като социално-икономически права. Тази голяма разлика прави доста трудно сравнението на ефективността на двете концепции за социална държава, особено след като социалистическата социална държава рухва, а под ударите на неолиберализма в ход е и постепенното разграждане на западноевропейската социална държава.
ІІ. Класовата същност на социалната държава
Краткият преглед на пътя, който европейската цивилизация изминава от формулирането на естествените права на човека до постепенното им прилагане в законодателството под формата на социални закони, показва ясно, че до социални успехи се стига само след борба, след като те са формулирани в исканията на експлоатираните. А тъй като на капитала е иманентно присъщо да търси печалби за сметка на работниците, в исторически план моделът на самостоятелна работническа икономическа и политическа борба създава много по-трайни резултати, отколкото може да осигури патерналистичната държава. С други думи, нищо не може да замени необходимостта от борческото, революционно извоюване на социалните права.
Изводът е един – именно класовата борба изгради социалната държава. Социалната държава не бе създадена чрез просветен диалог или „разумна“ умерена политика. Това беше отстъпка, спечелена от работниците срещу босовете в резултат на десетилетия борба. Социалната държава в различните й варианти се оценява като едно от най-големите постижения на работническото движение в Западна Европа. И това не е никаква изненада: социалната държава представляваше голям напредък в условията на живот и труд на хората. Здравето, продължителността на живота и социалната сигурност изключително много се подобриха за сравнително кратък период от време с появата на социалната държава през двадесети век.
Трябва да е ясно, че качеството и нивото на социални услуги е въпрос на икономическа, социална и политическа власт. Появата на профсъюзното движение, в съюз с други масови движения и тяхната борба в продължение на десетилетия срещу капитала и бизнес интересите създаде нови властови съотношения чрез пазарни регулации, обществена собственост и демократичен контрол върху основни инфраструктури. Това донесе универсална, висококачествена социална защита и обществени услуги.
Социалната държава обаче е резултат и от много специфично историческо развитие, завършило с институционализиран класов компромис. Краят на ХІХ и началото на ХХ век бяха доминирани от социални сблъсъци в индустриализиращите се капиталистически страни. Имаше общонационални стачки и локаути, а използването на полицейски и военни сили срещу работниците беше обичайна практика. Хората биваха ранявани и убивани в тези сблъсъци – това беше особено вярно за Скандинавските страни, които се смятат за най-социално мирната част на света днес. Едно конкретно съотношение на силите, а не по начало духът на компромис направи възможна социалната държава.
Същевременно, в рамките на работническото движение имаше идеологически и политически спорове относно пътя напред. По-радикалните или революционни течения искаха да социализират собствеността и производството, докато по-умерените или реформистки течения се стремяха да ограничат властта на капитала чрез регулиране и реформи. Въпреки че силата на по-радикалните елементи беше тази, която първоначално бе убедила капитала в необходимостта да сключи сделка, то с течение на времето умерените сили – които виждаха ролята си все по-малко като борба от името на труда и все повече като поддържане на социалния мир – се разраснаха до степен да доминират над социалдемократическата традиция и нейните партии, синдикати и институции.
Изглежда в ретроспекция става ясно, че капиталистите са разбирали по-добре естеството на този социален пакт като примирие между враждуващи фракции, а не като партньорство, което може да бъде поддържано за неопределено време. Те го използваха, за да спечелят време, да внедрят нови потребителски идеологии и да смекчат социалистическите стремежи в работническото движение.
Трябва обаче също да се отчете, че социалният пакт получи широка подкрепа от работническата класа поради съществените постижения по отношение на благосъстояние, заплати и условия на труд. Това, в допълнение към широко разпространения антикомунизъм от ерата на Студената война, затрудни поддържането на радикални предизвикателства спрямо лявоцентризма.
Благодарение на тази динамика, доминиращите части на работническото движение все повече започнаха да разглеждат социалния прогрес като резултат не от борба, а от социален мир и сътрудничество с една сговорчива капиталистическа класа. Това доведе до деполитизация на работническото движение и бюрократизация на неговото ръководство и персонал. Историческата роля на синдикатите и социалдемократическите партии стана провеждането на тази политика на класов компромис. С течение на времето всяка от тези структури атрофира – трансформирайки се от масови организации за работническата класа в бюрократични посредници между труда и капитала. Това стана началото на края на разцвета на социалната демокрация.
ІІІ. Общи черти и видове социални държави
Общи черти
Централен израз на социалната държава е определянето на етични идеали, които да бъдат защитавани в името на социалната справедливост. Някои критици смятат, че това нарушава други идеали, като личната свобода. Политическият дебат за бъдещето на социалните държави засяга директно тези претенции.
Социалните държави често се разбират като механизми за задоволяване на основните потребности с определяне на благосъстоянието на човек като съставено от елементарни неща – от това, да бъдеш подходящо хранен, да си в добро здраве, да избягваш заболеваемост и преждевременна смъртност и т.н., до набор от по-сложни житейски постижения, като да бъдеш щастлив (най-комплексното), да имаш участие в живота на общността, одобрение и признание от социума, самоуважение и пр.
Социалната държава изолира основни елементи на икономическия живот от пазарните сили и в същото време подпомага развитието на пазара. Тя едновременно е и кейнсианска и социална държава, и подпомага и регулира бизнеса в името на обществения интерес и защитава хората от бедност и безработица. Кейнсианското учение в икономическата теория на свой ред предлага редица антициклични мероприятия и инструменти за управляване на търсенето, които съдействат на равнище икономическа политика в установяване на социална държава в Европа.
Постепенно терминът социална държава започва да описва страни, в които с помощта на държавата и законодателството се реализира политика на защита, а и подпомагане на благополучието на всички членове на обществото. Гарантира се минимална заплата и поддръжка на индивидите и семействата при професионални злополуки, болести, старост, безработица. Осигуряват се базисни услуги на гражданите в областта на здравеопазването  и образованието, съобразно техните потребности, като финансирането им става чрез подкрепяни от държавата пряко или косвено осигурителни фондове или директно от държавния бюджет. В развитите социални държави социалният сектор заема голям дял от правителствения бюджет.
Успехът на западния модел, базиран върху кейнсианството, (особено в периода 1945-1975 г., наречен „les trente glorieuses“ от Жан Фурастие) не може да бъде обяснен без да се вземе предвид натискът, оказан върху капитализма както от съществуването на социалистическите страни като алтернатива, така и моделът на гражданското общество и наличието на силните леви партии, свързани със синдикатите в големите европейски държави. Социалната държава приемаше във Франция, Холандия и други страни четиригодишни и годишни планове за развитие, на Изток последваха техния пример в Индия. Това бяха времена, през които и потреблението нарастваше, и качеството на живот се подобряваше.
Именно появата на социалната държава, особено в нейния корпоративен вариант в германския и скандинавски регион, направи възможни дерадикализацията на идеологията и политиката  и  възхода на социалдемокрацията с нейните тези за класовия компромис и възможността държавата да бъде независима от капитала, за постепенността на реализация на такива ценности като справедливост, солидарност, свобода, за разширяване на класовата й база и ориентирането й към разрастващата се подоходно ”средната класа”. Важна особеност на нейната стратегия е декомодификацията – размиването на стоковия характер на икономиката и въвеждането на принципа на разпределение според потребностите в определени сфери на обществения живот. Социалната държава прави възможна социалната демокрация и възходът на социалдемократическите партии.
С приближаване към новия век се оказа, че „пазарната икономика“ се измества от „извън пазарна икономика“, а като резултат „извън пазарната икономика“ расте по-бързо от „пазарната икономика“. И въпреки твърденията че „всичко е пазар“, както и че е необходимо и достатъчно е в бившите социалистически страни да се въведе „пазарна икономика“ и „демокрация“, за да процъфтяват техните граждани, това не се случи.
Видове
Няма обаче една единна версия на социална държава, а се разграничават различни нейни идеални форми, като най-известно е разграничението на либерална, консервативна и социалдемократическа от една страна, и на реактивна и превантивна от друга страна. През 1990 г. датският социолог Госта Еспинг-Андерсен публикува своята станала популярна, разглеждана като най-влиятелна, книга за социалната държава „Трите свята на капитализма на благоденствието”, в която разделя социалните държави на три идеални вида или три свята, които са и географски разграничени – либерален, консервативен и социалдемократически. Това е една най-обща типология, която ни показва основни характеристики на различните социални държави. Либералният свят се означава като англосаксонски, християндемократичният като консервативен и континентален, а социалдемократичният като скандинавски.
Разграничението между тях е по два основни критерия – равнище на декомодификация и степен на стратификация на обществото:
– основни белези на либералния англосаксонски модел са сравнително ниските единни ставки при монетарните плащания; финансиране чрез данъци; ниска декомодификация; социалното неравенство чрез частни осигурявания и услуги, които не всички могат да си го позволят. В тях пазарът играе водеща роля, което е предпоставка за по-голямо неравенство, а държавата финансира само с определен минимум най-нуждаещите се граждани;
– основни белези на консервативната социална държава в континентална Европа , която се опира на традиционните семейни ценности и традиции, са социални плащания, силно зависещи от предишния доход на всеки гражданин; слабо изразени обществени услуги; финансиране в голямата си част чрез индивидуални  осигурителни вноски от самоосигуряващите се; силна стратификация по професионални групи, доход, пол. Поради това, че тази държава държи на традиционните семейни ценности, държавата се намесва, когато капацитетът на семейството да помага на своите членове е изчерпан;
– при социалдемократическата социална държава, предимно в скандинавските страни като Швеция, Дания, Норвегия, услугите са важен елемент на социалната политика; монетарните плащания са единни; финансирането става чрез високи данъци; имаме висока декомодификация, високо равенство на доходите и ниска стратификация. Финансирането на социалната сфера се осъществява предимно чрез данъци, социално-осигурителните вноски играят второстепенна роля. Следователно, данъчното бреме в социалдемократичните страни е по-високо, отколкото в либералните и консервативните страни.
По отношение на финансирането социалдемократическата социална държава е сходна с либералните социални държави. Както и там, социалната държава се финансира в голямата си част чрез общи данъци, а не чрез индивидуални вноски на потребителите на социални услуги. От страна на плащанията, обаче, се констатират три разлики:
– първо, плащанията на социалдемократичните социални държави са по-високи, отколкото в либералните страни;
– за разлика от консервативните социални държави и при хора с много различен доход, размерът на плащанията се оказва много сходен. Това се постига не на последно място чрез вземане преди това чрез данъци на много от социалните плащания (като например обезщетението за безработица);
трето, универсалните обществени услуги – т.е. услуги, които са достъпни за всички и за които не трябва да се плащат никакви или много малки вноски, е основна характеристика на социалдемократическата държава. При нея има силно развита система от държавни социални услуги.
Широкообхватните социални услуги и единните монетарни трансфери водят до това, че равнището на декомодификация в модела на социалдемократическата социална държава е най-високо, а социалното неравенство е по-слабо изразено.
Има още едно разграничение на социалните държави, направено от Матиас Плацек – на реактивни и превантивни. Реактивни са преди всичко либералните държави, а в много отношения и консервативните, където има по-високи равнища на стратификация, което е свързано с образователни, етнически и класови разделения, различни възможности за развитие. В тях държавите в най-добрия случай реагират чрез различни форми на социални помощи за бедните. За разлика от реактивната, превантивната социална държава залага на висококачествено образование и на здравна превенция. Тя подпомага пригодността за заетост и по този начин предотвратява бедността. Чрез висококачествените и достъпните за всички услуги много по-малко хора изобщо изпадат в ситуация, в която зависят от трайна подкрепа от страна на държавата.
В този смисъл социалдемократичната социална държава е превантивна социална държава. Чрез висококачествените и достъпните за всички услуги много по-малко хора изобщо изпадат в ситуация, в която зависят от трайна подкрепа от страна на държавата. [i] В този смисъл социалдемократичната социална държава е превантивна социална държава, докато либералната е реактивна, а консервативната съчетава елементи и на едната и другата.
Превантивната социална държава се опитва от самото начало да предотврати бедствени състояния на своите граждани, предлагайки им добро образование, здравна профилактика и активна политика на пазара на труда.
Възможна е и следната класификация на видовете социална държава:  осигуряваща – с  разгърната система за социална сигурност, регулираща – която в допълнение се стреми да регулира пазарите за предотвратяване на безработицата и поляризацията на обществото, както и социализираща – която, наред с осигуряването и регулирането, си поставя за задача за насърчава различните форми на социализиране на собствеността в интерес на работниците и обществото. /ГП от І-та дискусия/
ІV. Криза и перспективи на социалната държава          
 Криза
Невъзможността да се изолира повече националната икономика от глобалната доведе до комбинацията от стагнация (безработица) и инфлация, характерна за повечето от икономиките на развитите държави в 70-те години – феномен известен като стагфлация, за което бе обвинена кейнсианската политика.  Появиха се явления като „структурна безработица” и „структурна инфлация” и в крайна сметка „фискална криза на държавата”, за които кейнсианската политика нямаше отговори. Всичко това направи неефективна кейнсианската държава и търсене на решения на нейните проблеми в глобализацията на пазарите и интензификацията на въвеждането на нови технологии на Третата индустриална революция (основаваща се на микроелектрониката, новите материали, гъвкавите автоматизирани системи и постфордизма), свързаната с нея глобализация и изчезването или намаляването на заетостта в цял ред значими преди това професии.
Глобализацията на пазарите стана предпоставка за разгръщането на едно „дуалистично общество”, на върха на което стоеше класа, чието богатство бързо растеше, а на дъното увеличаващо се количество от хора в позиция на изхвърлени от живота, което бе провал на стремежи, постулирани от социалната държава.
Приватизацията, намаляването на данъците и на ограниченията върху капитала, отслабващата роля на профсъюзите водят до снижаване на възможностите за леви решения в рамките на националната държава, което обезсилва и неолиберализира лявото, независимо от това, че неравенствата днес са по-големи отколкото по времето на Маркс, а относителният дял на бедните, включително и на работещите бедни в държавите от капиталистическия център, включително и в страни като нашата, нараства. Така социалната държава при неолибералния капитализъм е изправена пред антиномията дали да избере остеритет (ограничаване на разходите) или да изпадне в дългов капан.
Профсъюзите като представители на наемните работници претърпяха упадък, броят на членуващите в тях работници ускорено започна да намалява и те се оказаха безсилни да спрат мениджърите на транснационалните компании да преместят производството си в друга страна или регион, където не биха имали проблеми с профсъюзи. Капиталът започна да води успешна битка за предотвратяване на обединяването на наемните работници. В развитите западни държави възможностите за бягство на капитала в други страни става предпоставка за отслабване и минимизиране на ролята на профсъюзите. Рязко намалява данъчното облагане.
Затова именно се говори не за завръщане на либералния капитализъм, а за неолиберализъм. Глобализираният неолиберален капитализъм търси изход от цикличната криза на капитализма пред 1990-те години чрез дерегулация и излизането на капитала извън социалната държава, в която е бил затворен преди всичко до тогава. От 1975 до 2000 година, времето на неолиберален капитализъм, според изследване на Ранд корпорейшън резултатът от намаляване на преразпределителната роля на държавата и данъчното бягство на капитала е, че 50 трилиона долара са отнети от 90-те процента от по-бедната част на американското население и са отишли в джобовете на 1 % най-богатите. По доклада на Оксфам от 2023 г., между 2020 и 2022 г. най-богатият 1 % от населението в света е присвоил почти две трети от новосъздаденото богатство, два пъти повече отколкото общо са получили останалите 99 % от живеещите на планетата.
Разгръща се капитализъм, при който натрупването става, по думите на Дейвид Харви, чрез „отнемане на собственост”. Това се извършва чрез множество механизми, като един от най-типичните са приватизацията на обществени ресурси много под цената им или одържавяване и обобществяване на загубите и приватизация на печалбите. Прекъснатата като че ли вътре в развитите страни през ХХ век тенденция на абсолютно обедняване на големи маси от населението днес се разгръща с огромна сила както в глобален план –между отделните страни и региони, така и вътре във всяка отделна страна.
При дерегулирания глобализиран трудов и гъвкав пазар важно конкурентно предимство е цената на труда. Увеличаване на времето на заетост, непостоянно работно време, засилен натиск, стрес, нощен труд и т.н. започват да характеризират нарастващо количество труд, докато непрекъснати призиви за икономическа „реформа” означават намаляването на равнището на данъци и такси, които осигуряват социалните функции на държавата. Освен класическата форма на експлоатация, описана от Маркс, имаме още десетина поне форми.
В Западна Европа през последните четири десетилетия, при сериозни национални вариации и със значително разминаващо се темпо, върви процес на демонтаж на пост-военната социална държава. Както е известно, той е провокиран от вълната на неолиберализма, от масово възприетата неолиберална версия на глобализацията, при която императивите на ефективността и конкуренцията стимулират държавите поетапно да се освобождават от свои социални ангажименти. Източна Европа е залята от същата вълна, но успоредно с нея протича и процесът на оттласкване от епохата на държавния социализъм с присъщите на тази епоха социални придобивки. Негативният прочит на държавния социализъм, най-вече по линия на антидемократичната му природа и дезавуирането на човешките права, поражда амбиции за легитимиране на новите либерално-демократични конституционни модели през тоталното отрицание на практиките и езика на миналото.
Всичко това е свързано с факта, че в продължение на над три десетилетия неолиберализмът беше доминираща идеология, но след глобалната финансова криза от 2007-2008 г. той е в нарастваща криза. Увеличават се критиците, които твърдят, че неолибералният капитализъм се е провалил и създал един нарастващо неравен и несигурен свят. Отчита се, че големият победител през последните три десетилетия не е западният неолиберален капитализъм, обезсилващ държавата, а Китай със силната държава, контрола върху финансовата система и основните инфраструктурни обекти, последователно изпълняващ стратегии за развитие във водещи технологични области. В този контекст базисни институции на Вашингтонския консенсус, каквито са МВФ, Световната банка, ОИСР, започнаха да правят завои, препоръчващи по-голяма държавна намеса, по-високи данъци, по-активна преразпределителна политика, тъй като неравенството нараства и това възпрепятства икономическия ръст на държавите. Дойче веле съобщи за това в текст под знаменателното заглавие „Сбогом на неолиберализма“.
Перспективи
Преходът към Четвърта индустриална революция прави невъзможно завръщането към социалната държава от времето до 1970-те години, която е свързана с масовото производство и масовото потребление. Навлизането в епохата на дигиталната икономика на Четвъртата индустриална революция на големите данни води до тенденции на персонализация на потреблението и изисква и нови форми, чрез които да се реализира един нов тип социална държава. Появяват се нови феномени, които следва да се имат предвид.
На първо място това е ускоряването през последните години в експоненциален план на развитието на новите технологии и създаване на обществено богатство, което може да задоволи потребностите на милиони хора. На второ място са демографските промени, свързани с намаляване на раждаемостта и нарастващ недостиг на работна сила от САЩ през ЕС до България, която принуждава бизнеса да повишава работната заплата На трето място имаме ускорено намаляване на търсенето на едни работни места и увеличаване на търсенето на нови работни места с нови умения и изисквания, които са високо заплатени. На четвърто място имаме технологии, които благоприятстват деглобализацията и намаляване ролята на глобалните стойностни вериги – става дума за зелените технологии, 3D принтирането, роботизацията и автоматизацията на различни сфери. На пето място има тенденция на увеличаване на определени форми на колективна собственост – различните форми на кооперативи, включително и платформени колективи и съвместно владеене на компании от работещите в тях.
Върви нарастваща дискусия за безусловен базов доход, който става възможен в новите условия. Подобна дискусия върви за един нов тип дигитална социална държава, опираща се на големите данни и изкуствения интелект.
Последиците и от избухването на ковид-пандемията и мерките за нейното ограничаване водят до разнообразни преоценки на състоянието на социалната държава, и по-точно до призиви за нейното завръщане и адаптиране към днешните условия. Френският президент Еманюел Макрон се ангажира с твърдението, че публичното здравеопазване е незаменимо в ситуации на криза от този тип. Но не е само Макрон, и не е само здравеопазването. Неравният достъп до медицинска помощ разкри тежестта на огромните съществуващи неравенства. Затварянето на училищата показа уязвимостта на домакинствата от отсъствието на публична инфраструктура на образователния процес.
Работата от дома позволи да се види какво става, когато грижата за условията на труда (от електричество, отопление и интернет до свободно пространство) се прехвърли върху самите работещи. Работата и от дома, и от обичайното работно място демонстрира значителни пробойни в защитата на самия труд и в изискванията за безопасност, а и в крайна сметка чувствително повиши равнището на експлоатация.
Утихването на пандемията не погреба тези, а и много други проблеми. Появиха се изследвания и доклади, настояващи за ревизия на публичния ангажимент на държавата. Дори бегъл поглед върху най-популярните сочи опити за въвеждане на нови термини, целящи да отразят необходимостта от нови подходи – novel welfare state, next welfare state, post-covid welfare state, и т.н.
В България този дебат има по-скоро маргинален характер. Най-голям интерес, а оттам и най-оживени спорове, предизвикват временните и конюнктурните мерки, помощите, административните и кадрови преобразувания. Въпреки това слонът продължава да бъде в стаята и отказът да го забележим няма да го накара да си намери друга стая.
V.Състоянието на страната
Два предварителни въпроса
Първият – какво знаем за България днес и какъв социален модел имаме всъщност – някакъв уникат? България беше превърната за пореден път в един вид лаборатория за най-крайни неолиберални решения в областта на социалната политика. Което сега предполага необходимостта сами да извървим определен път, да овладеем сами едно пространство, за да стигнем до по-развити форми на социална политика /Ж. Минков от І-та дискусия/
Вторият, свързан с първия – всъщност има ли социална политика у нас? На практика има силно развити аспекти, наследени от времето на държавния социализъм, като например по отношение на  пазара на труда, наред с отсъствието на жизнено важни видове подкрепа, каквато е тази за подпомагане на децата и подрастващите. /Ив. Кръстев от І-та дискусия/
Системната криза
България е най-неолибералната страна в ЕС, което се вижда от факта, че най-голяма част от нейната икономика е оставена извън държавата на пазарни субекти. Типичен индикатор за това са разходите на държавния бюджет спрямо БВП на страната, които са между най-ниските в ЕС – 40.6 % от БВП, докато средно за ЕС те са 51.5 %. Същевременно социалните плащания като част от държавния бюджет са 13.4 %, докато средно за ЕС те са 20.5 %. Затова и България е страната с най-голямо неравенство в Европа през 2022 г.  с коефициент на Джини 41.3 и в това отношение почти сме настигнали равнището на глобалния хегемон на неолибералния капитализъм САЩ, където коефициентът на Джини е 41.4. /ВП 16/
Според изследване на базираната във Вашингтон компания „Глобъл файненшъл интегрити“, в периода 2002-2011 г. от България са изтекли нелегално  25,585 млрд. долара, което прави средно 2,559 млрд. долара годишно. Развитите западни държави са получили наготово от България 700-800 хиляди високо квалифицирани кадри, подготовката на които би им струвала над сто милиарда долара, т.е. извършен е най-гигантския в историята на страната ни грабеж.
Не Ковид-пандемията създаде проблемите на днешното общество, а ги задълбочи и извади на светло. Не е вярно това, което казват, че след Ковид повече така не можело, без мащабен публичен ангажимент на държавата. Напротив, може. Цената обаче стана явна за всички – загубени човешки животи, образователен хаос, сринати доходи, рухващо доверие в институциите, увеличени неравенства, безконтролно наднационално преразпределение на ресурси. Трудно може да се разбере, че една нова социална държава в България е необходима не само на бедните, на онези, които нямат, но и на богатите, на онези, които имат. Защото тези богати все повече ще се сблъскват с липса на квалифицирана работна сила, с неефективност на дейността си, с разпадаща се публична инфраструктура, с непредвидимост на административната среда. Парадоксално е, но задълбочаващата се криза на социалната държава постепенно ще ликвидира и илюзиите за неолиберална алтернатива.
Онези, които съзнателно рушаха държавата и отричаха нейния ангажимент към хората, сами вече имат нужда от държава, за да ги защитава и да им даде стабилност. И нещо повече, убеждението, че който има пари, може да си купи всичко, рано или късно се сблъсква с реалността, че все по-малко може да си купи всичко. При разпадащо се здравеопазване все по-трудно можеш да си купиш перфектна медицинска помощ. Пред неподдържана инфраструктура спестеният ти от ниски данъци автомобил е все по-безпомощен. Ако се върнем назад в историята, за западноевропейския едър капитал Втората световна война представлява такъв шок на осъзнаването, че трябва да приемеш социалдемократическата социална държава, ако искаш да оцелееш. Ковид-19 не е толкова грандиозен шок, но да се надяваме, че няма нужда от нова световна война, за да се види, че едно колективно обществено усилие за връщане на социалната държава е в интерес на повече хора и групи, отколкото традиционно си мислим.
Демографската криза
Годините на прехода (каквото и да означава това) ще останат в историята като времена на безпрецедентна демографска криза, чиито последици оставят трайни отпечатъци върху възпроизводството на населението на страната за десетилетия напред. Като се изключи периодът 2005–2009 г., когато раждаемостта нарасна с 15% и 2013–2014 г., когато раждаемостта нарасна с 1000 деца (от 66 578 през 2013 г. на 67 585 през 2014г.), тенденцията ѝ за намаление е трайна. В последните години България годишно намалява с около 45 хиляди души. Ако това не бъде променено, през 2040 година населението на страната ще е под 6 млн., по-малко с 3 млн. души в сравнение с 1988 г. Делът на хората над 65 години ще нарасне до 28%. За периода 2001 – 2017 г. населението в трудоспособна възраст е намаляло с над 400 хиляди души. Изправени сме пред риска главоломно да спадне съотношението между подрастващо, трудоспособно и застаряващо население, а това ще се отрази още по-негативно на устойчивостта на всички социални системи. /КИ 12/
Продължаващите миграционни процеси на младежи до 30 годишна възраст допълнително засилват тенденцията за стареене на нацията. Причините за продължаващата емиграция на хора в трудоспособна и детеродна възраст са комплексни, но основните от тях са: липсата на перспектива за професионално развитие и социална сигурност за младите хора и продължаващото изоставане в равнищата на доходите спрямо останалите държави-членки на ЕС, включително и спрямо страните от Централна и Източна Европа. / Отделът за населението към ООН излезе с доклад, според който през 2050 г. населението в България ще бъде с 27,9 % по-малко от това през 2015 г. Тези тревожни данни се потвърждават от още две изследвания по темата. Очакванията на Евростат са че през 2080 г. населението ще спадне с цели 37%. /КИ 13/
Динамиката на данните от статистиката показва трайно влошаване на показателите и увеличаване на риска за националната сигурност от ниската раждаемост и миграция, високата смъртност, нарастващото социално разслоение и бедност, продължаващото обезлюдяване на голяма част от регионите на България. За да бъдат спрени негативните демографски тенденции, е необходимо на първо място закрилата на семейството и децата, които да се превърнат осъзната ценност за обществото и приоритет за държавата.
Отчуждение, омраза, агресия, стрес
Липсата на обща национална и наднационална визия в силните на деня, комбинирана с ясна цел и посока към личен интерес, доведе до безпрецедентно разделение, отчуждение и омраза между различните социални прослойки, което имплицитно силно отдалечи хората от човешкото. Добрите житейски практики и общовалидни поведенчески норми и традиции бяха „позабравени“ от хората с „помощта” на масмедиите, социалните мрежи и псевдо-общественици в търсене на моментна сензация и слава, която комерсиално да манифестират от днес за днес, без оглед на негативните последици и влияние върху психиката и физиката на обществото, при това с най-голям риск и щета върху подрастващите и децата на България.
Тази хазартна „култура”, на практика резултираща в норма на поведение и начин на живот, през последните години доведе до (а)социално поведение сред хората; агресия сред подрастващите в училище, на улицата и в дома; крайни форми на домашно насилие (физическо и психическо) приоритетно сред младите семейни двойки; все по-крайно агресивно и нечовешко (дивашко) поведение по пътищата, придобило хроничен характер и допълнено от една повсеместна системност в неспазване правилата, проявяваща се дори в мода и стил на шофиране и живот. Тези фактори са само една част от причините генериращи у нормалните хора, ненормални за развито солидарно общество чувства като омраза, агресия, отчуждение, депресия и в последна сметка оформящо така нареченото „поколение стрес”.
VІ. Политика за социална България
Фундаментът солидарност
Корекция, превенция и опит за справяне, на база научната експертиза и практиката, биха могли да се търсят и съответно очакват единствено през възстановяване на социалните и солидарни връзки вътре в обществото, и изграждане на система гарантираща силата на закона срещу „закона на силата“, в която всеки гражданин да повярва и да усети на практика. Изграждането на модерна правова държава като рамка, чрез умно реформиране начина на работа и функциониране на законодателна, изпълнителна, съдебна и вече споменатата медийна власти, което да доведе до възстановяване на сринатото у обществото доверие към законността и социалната държава, в която всеки отделен човек може да намери защита и опора, за да гради собствения си живот и този на своите близки в сигурност и справедливост.
Конституционните основи
Правото на живот на всеки се защитава от закона; правото на свобода и сигурност; правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, на жилището…; право на свобода на изразяването на мнения и пр. са все част от основните и неотменими права на гражданите според Конституцията на Република България и Европейска конвенция за правата на човека. Всички тези права ще се материализират в битието и ще добият цялостен смисъл в съзнанието на хората, едва тогава, когато: „Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите…” и „Правосъдието се осъществява в името на народа.” (Конституцията на Република България, Чл. 117 и Чл. 118).
Спецификата на България
Социална държава не значи социалистическа държава. Прословутият преамбюл на българската Конституция, който споменава социалната държава, продължава да бъде трън в очите на мнозина. Те се опитват да го неглижират като го пришият на отреченото комунистическо минало и го обяснят с водещата роля на БСП във Великото Народно събрание.
Социалистическата държава в нашия регионален контекст има характеристики, които предполагат еднопартиен монопол и преобладаваща и дори някъде пълна държавна собственост върху средствата за производство. Но тя исторически е поставила акцент върху социалните права, а не толкова върху социалното подпомагане или социалното осигуряване като база на претенцията за обществена легитимност. Ако припомним прочутата типология на Еспинг-Андерсен за моделите на социална държава – либерален, консервативен, социалдемократически – можем да заключим, че в нашата традиция се съдържа хоризонт на очакване, който е присъщ на социалдемократическия, а не толкова на либералния или консервативния модел.
Така социалната държава може да се мисли преди всичко като справедлив модел на преразпределение, който интегрира всички сектори на обществото и икономиката (повтарям, не само пенсионното осигуряване) и не допуска никой да остане зад борда. Социалната държава, независимо от разнообразните й проявления, е отрицание и алтернатива на държавата-фирма. В държавата-фирма основна цел е печалбата, и който не носи печалба няма повече място във фирмата. В социалната държава основна цел е достойният живот на всички граждани и печалбата е инструментът за устойчивото гарантиране на този достоен живот.
Социалната демокрация
Политиката на социалната демокрация е начинът за реализиране на ефективна социална държава. Не просто социалната политика и не просто държавният интервенционизъм, макар че и двете имат своето огромно значение. Политика на социалната демокрация в случая означава комплексен подход на реформиране и трансформиране на цели сектори, с помощта на който социалните услуги, първо, да станат реално достъпни до всички, които имат потребност от тях, и второ, да отговорят на базови разбирания за справедливост. Да, доста е абстрактно и дяволът е в детайлите, но е необходимо  да се наблегне на рамката, в която можем да мислим една бъдеща работеща социална държава в България. В момента, в който осъзнаем, че тя изисква цялостна политика, а не мероприятия на парче и запушване на дупки, сме направили немалка крачка напред. Ако вземем известното англоезично разграничение между политика (politics) и политики (policies), то социалната държава трябва да бъде мислена първо като политика, а едва след това като отделни конкретизиращи политики.
Въпросите на собствеността
Често изглежда така, сякаш няма трета алтернатива: следваш или държавния за сметка на частния, или частния за сметка на държавния интерес. Но в обширната сфера на общностните ресурси (англ. commons) тази дилема се чупи: виждаме, че на практика най-добре се управлява собствеността, която не е нито частна, нито държавна, а общностна.
Всъщност, това не е собственост в юридическия смисъл на думата: за да си действителен собственик на нещо, трябва да имаш правото да се разпореждаш с него, например да го унищожиш. Точно обратното предполага моделът на общностната собственост, или по-скоро общностното владение на локални ресурси. И все пак няма да сгрешим, ако използваме думата „собственост“: тези ресурси се възприемат като „свои“, в тях се инвестират време и средства без задължително да се очаква незабавна възвращаемост, а грижата за тях се предава по наследство.
Действащият в момента Закон за собствеността е приет през 1951 г. и оттогава е многократно изменян, особено в началото на 90-те години. Той е остарял и като изказ, и като дух: например, той урежда някои въпроси на собствеността в сферата на недвижимите имоти, като етажната собственост, но по отношение на режимите на собствеността като базова социалноикономическа категория той е непригоден за днешния ден. Достатъчно говори фактът, че от първите 27 члена на действащия Закон за собствеността, към настоящия момент са отменени 21. Тоест, България на практика не разполага със специален закон, ефективно уреждащ различните режими на собственост.
Но и в Основния закон на републиката нещата не стоят по-добре. Този проблем наскоро засегна конституционният съдия Константин Влахов, който твърди, че „неприкосновеността на частната собственост по чл. 17 ал 3 на Конституцията е небалансирана“; според него, институцията на неприкосновеност на частната собственост в конституциите на страни като Италия и Германия е смекчена, за да се отчете и това, че собствеността трябва да служи на общото благо. И действително: институцията на собствеността е уредена по следния начин в Конституцията на Република България:
Чл. 17. (1) Правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона.
(2) Собствеността е частна и публична.
(3) Частната собственост е неприкосновена.
(4) Режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон (…)
Виждаме ясно как законодателят е вменил статута на неприкосновеност само на частната собственост, докато за публичната собственост подобен режим отсъства. Също и в Закона за държавната собственост, приет през 1996 г. не се споменава за никаква „неприкосновеност.“ Тоест, още в базовата правна рамка на страната е залегнала – или отразена – една от основните беди на българското общество: Частното си е частно и никой не може да го пипа, а държавното – то е за тези, които знаят как да се възползват.
Но освен тази безспорна небалансираност, в правната рамка за собствеността се наблюдава и характерна непълнота. Тя е видна в алинея 2 от същия член 17: собствеността е частна и публична. Или частна, или публична – няма нищо по средата. Публичната собственост, от своя страна, може да е или държавна, или общинска – пак няма нищо по средата. Тези огромни категории на собствеността – частна, държавна, общинска – може и да обхващат най-общо възможните собственически форми в реалния живот, но определено не са пригодни да обхванат многообразието на стопанския живот.
Какво да кажем например за модела на собственост в Китай? Във важен скорошен труд американският икономист Бранко Миланович издигна твърдението, че успехът на китайския капиталистически модел се дължи именно на комплексния режим на собственост. Собствеността на китайските предприятия е разнообразна: примерно, предприемачът има 50% дял, но местната власт има 30%, профсъюзите 10%, централното правителство държи останалите. В подобен случай, при взимането на решения за бизнес развитие се чуват множество гласове; в общия случай, общинските власти не могат да избутат посоката на бизнес развитието извън ефективността; частният предприемач не може да прави твърде рискови залози, или вредни за труда и общността инвестиции. И така нататък. Ето за такъв сложен, разпръснат модел на собственост българската правна рамка не е пригодена.
Една всеобсебваща държава с голяма вероятност няма да предложи социална защита на тези, които по някаква причина не харесва: да кажем, на не-арийците, или на не-комунистите, или на гастарбайтерите, или на мюсюлманите, атеистите, християните: на всеки неудобен. Това е голямото противоречие на днешната социална държава: че за да има достатъчно ресурси за своите предполагаемо светли цели, тя трябва да изключи някого от своя обхват. Социалната държава по ресурсни причини се стреми да ограничава покритието си. Така тя често пренебрегва проблемите на международното развитие и бедността в света, на опазването на природата, хуманитарните измерения – и е лесно да се превърне в инструмент на етнически повлияни политики. В глобализирания свят поддържането на социална държава изисква много находчивост и гъвкавост, а в генерален план – споделено в обществото чувство на справедливост.
Това, което липсва в институционалната рамка на България – от тази изследователска гледна точка – е не толкова възможността държавната собственост, също като частната собственост, да се третира като нещо неприкосновено, колкото механизми, насърчаващи това средно звено на собствеността. Говорим за икономическата структура, която се формира вътре в общността, и се намира между държавата и общината „отгоре“ и индивидуалния интерес „отдолу“. Именно това средно звено отличава социалноикономическия ред на т.нар. стари демокрации в Европа: във Франция, Швейцария, Австрия, Испания, Белгия, Скандинавия.
Участието на гражданите в демократичния процес и в стопанството може и трябва да се осъществява не само в индивидуално качество, но и като групи на интереси. В това отношение е важно да се знае, че в определена рамка тези групи на интереси създават по-добър резултат – икономически и по линия на дългосрочно опазване на ресурсите – и по сравнение с приватизираната държава, и по сравнение с държавата на железния юмрук. Доброто социално бъдеще е в децентрализацията и автономността, а автономността предполага модел за изграждане на ефективни и справедливи стопански структури.
По въпроса за принципите на сдружаване, които могат да се приложат в български условия в секция „Регионална и секторна икономика“ на Института за икономически изследвания се разработват социалноикономическите и демографските проблеми на селските и планинските райони. Общо мнение на изследователите в тази сфера, а и на практиците, е, че бъдещето на българските региони е в сдружаването на производителите. Световният опит познава много находчиви форми на сдружаване, които трябва да се обмислят като възможност и за България. Отслабващите позиции на кооперативното дело в България говорят, че и правната рамка, и изследванията по проблема, и философията на сдружаването се нуждаят от свеж полъх.
Средното звено може да е изключително разнообразно в своите проявления. То може да е земеделска кооперация, базирана на общо трудово участие, да е негласно споразумение за ползване, може да е подпомогнат от общината общностен инфраструктурен проект, енергиен кооператив – когато частни индивиди закупуват ВЕИ и споделят приходите от тях; то може да е локална алтернативна валута (популярна в Алпийските общини), да е градско земеделие (силно развито например във Великобритания), сдружение на участници в традиционен ритуал, комитет за опазване на конкретен паметник на културата, група ползватели на общинска гора, и т.н.
Една нова форма на сдружаване – за изграждане на средни звена – която изглежда особено подходяща за българските условия, са маркетинговите кооперативи. Те включват множество малки и средни производители, типично от сферата на селското стопанство, които произвеждат сравнително еднотипна продукция: една земеделска култура, порода добитък и т.н. Сдружението на тези производители наема специалисти, които се грижат основно за реализацията на продукцията на пазара. Подобни модели с оборот десетки милиони евро не са рядкост в Гърция, а с обем милиарди долари – в Калифорния. Специалистите по маркетинг се грижат за окачествяването на продукцията, за нейното съхранение, брандиране, дистрибуция – и разпределят финансовия резултат в съответствие с индивидуалния принос при производството на селскостопанските продукти, с които маркетинговия кооператив търгува.
Маркетинговите специалисти се назначават, освобождават и получават заплатите си от кооператорите, тоест имат интерес всички производители да печелят добре. В гръцкия пример от село Загоре маркетинговата дейност поглъща 7% от приходите на кооператива – но осигурява международно търсене и високи цени за продукцията. Важен аспект от дейността на маркетинговите кооперативи е научно-изследователската дейност: за нови пазарни продукти, производствени методи, възможности за механизация и т.н. Днес повдигането на въпроса за ролята на научния прогрес в българското село може да буди усмивки, но световният опит говори, че това е възможно, и се реализира на практика.
В сферата на въображението, освен уреждането на маркетинговите кооперативи като отделен раздел в Закона за кооперациите, може да се мисли и за нова правна рамка на Сдружения за общо ползване и автономност – накратко, СОПА. Хаосът и липсата на структура в българското общество и икономика се нуждаят от една здрава СОПА, но тя няма да дойде от „държавата“, нито от частните фирми, нито дори от централизирани структури като профсъюзните централи – а от сдружения по места, работещи в ясно определена от закона рамка с цел опазване и развитие на общия ресурс. В противен случай българският зъл гений, например на места като Банско или Царево, бързо ще намери вратичка и ще превърне общото ползване в механизъм за унищожение на общия дългосрочен ресурс в името на краткосрочната частна изгода.
Ролята на синдикатите
Има противоречиви данни за степента на синдикално организиране в страната. Според едни оценки този процент е 13, докато КНСБ отчитат повече от два пъти по-висок – 28%, който в сравнение например с Румъния е значително по-висок. През годините усилията за създаване на силни синдикални организации непрекъснато се сблъсква с яростната съпротива на капитала, който няма никакъв интерес от синдикати, с които да дели властта. Онова, което имаме днес е резултат от упорита и много остра  борба, която заслужава да бъде далеч по-добре известна. Борба, която досега остава без подкрепа и защита, както от политическите сили, така и чрез необходимите гаранции в Конституцията. /констатации от І—та дискусия/
Синдикатът е организация, създадена от работници, които се обединяват и използват силата си, за да имат право на глас на работното си място, като чрез него преговарят с „работодателите“ (неточно понятие, „работодател“ е платецът – крайният купувач) относно заплати, обезщетения, здравеопазване и безопасност на работното място, обучение за работа и други въпроси, свързани с труда. Съвременните профсъюзи са четири типа: занаятчийски, индустриални, общи и федерации. Международната конфедерация на профсъюзите (МКП) е най-голямата федерация на профсъюзите в света.
Част от исканията на синдикатите се превръщат в политически, понеже се отнасят до решения или в рамките на страната (напр. затварянето на ТЕЦ-ове), или в рамките на Европейския съюз (напр. стачките против увеличаването на пенсионната възраст във Франция, която не е най-високата в Съюза). По този начин синдикатите надскачат и излизат от обичайните си ангажименти, като се превръщат в национално-патриотични или консервативни елементи за въздействие навън от страната.
Отношенията „синдикати – бизнес“ прерастват от сектора в национални. Там, където доминира неолибералната идеология в ранг на официална държавна доктрина, бизнесът е в по-силни позиции от синдикатите и успешно провежда политика на „сдържане на работните заплати“ и „намаляване на данъчната тежест“ за бизнеса. Например, в България Съюзът за стопанска инициатива системно доминира при националните преговори, независимо че непрекъснато се оплаква от „административното“ определяне на минималната работна заплата. Което не пречи на същия този бизнес предимно „административно“ да определя работните заплати в подчинените си организации.
И ако неолибералната идеология не е в състояние съвсем да остърже социалните права на трудещите се, както би пожелала, това е и по исторически причини: от една страна, в бившите социалистически страни има „остатъчни“ социални блага и решения от времената на „реалния социализъм“ (каквото и да означава той); от друга страна, в по-развитите страни има по-добри условия за труд и живот, които са привлекателни „изсмукват“ наличната работна сила от по-слаборазвитите страни, напр. като България.
Там където обществото чрез демократичните си структури и решения, включително и чрез синдикален натиск, е постигнало по-висока степен на социалност на държавата, там доверието и ролята на синдикатите са по-високи. Там, където държавата се е развивала чрез демократични решения в полза на болшинството от гражданите, социалните ползи са по-високи, неравенството – по-ниско и икономиката – по-развита, например в Япония, Германия, Нидерландия, Португалия, Швейцария, Австралия. В някои от тези страни работниците участват с до 50% дял в надзорните съвети на компаниите.
Там, където синдикатите са особено силни, социалната държава е също по-високоразвита, както и икономическата система на съответната страна, например в Исландия, Куба, Дания, Швеция, Финландия и Норвегия. Икономистите отдавна обсъждат предимствата на силните синдикати, като ги разглеждат като локализирани монополи върху труда. Там, където синдикатите са слаби и държавата „работи“ в полза на „бизнеса“, там социалната държава е „инерционна“ или в застой по социални блага и привилегии. Типичен пример е България.
Високата или средната степен на синдикално членство не винаги е гаранция за реална синдикална дейност. Налична е достатъчно информация, че има компании, в които формалното членство в синдикати не гарантира синдикална защита (Vail, June 25, 2015). Разбира се, тези конфликти не са нови. Повече от век компаниите се стремят да генерират, улавят и количествено моделират информация за работниците и работните процеси, и да я използват за потискане на заплатите. Правните промени бяха по-фини, но не по-малко важни.
Почти във всички страни по света „бизнесът“ води открита или прикрита война срещу синдикатите. И нарастването на мощта на транснационалните корпорации им дава самочувствие да ограничават или ликвидират синдикалните обединения. Някои компании даже наемат „разузнавателни анализатори“, които използват анализ на данни и други инструменти, за да открият и да се противопоставят на „заплахите за организиране на труда“ и друга политическа опозиция.
Отсъствието на силни профсъюзи и на „европейски тип“ социална държава в най-развитата икономически страна в света № 1 – САЩ, я поставя в групата на средноразвитите „социални“ страни по Индекс на човешкото развитие – № 21 (United Nations Development Programme, 2022). Най-развитата икономически страна не може да си позволи законно установен платен годишен отпуск, платено майчинство, всеобщо безплатно здравеопазване и безплатно висше образование – блага, характерни за повечето европейски страни, а и в други страни. И въпреки настояванията на „болшинството“ трудещи се за платени отпуски по болест и всеобщо здравно осигуряване особено по време на пандемията 2020-2022 г., позитивни промени няма и няма.
И занапред синдикатите могат да защитават интересите на трудещите се в цели компании или само в някои техни пунктове, както и да противодействат на варварските прояви на „дигиталният тейлъризъм“ (съвременния вариант на тейлъризма от началото на ХХ век, системата за научно управление, която установява управленски контрол върху трудовия процес), новата тенденция, която не е просто продължение на стари техники, свързани с автоматизацията и поточната линия производство. Технологиите за цифрово наблюдение са променили съществено работните взаимоотношения. Сега почти всички големи компании от сектора на услугите използват технологии за две цели: да подобрят системите за производство и дистрибуция и да упражняват власт над работниците.
Но, също така, синдикатите имат силни позиции, информация, доказателства за „добри практики“, които могат да използват за съществено въздействие в посока на по-висок коефициент на социалност на държавата най-малко в три посоки:

  • за по-нататъшно развитие на демографската система, особено чрез промени в отношението „общество – труд – икономика“. Във фокуса на синдикатите неизменно са били и ще бъдат: постигането на пълна трудова заетост; условията на труд и на почивка; преход от еднолична към публична (акционерна или кооперативна) собственост; включването на наемните работници в управлението на компанията; създаването на общи трудови закони и нормативи в рамките на целия Европейски съюз; нарастването на свободното време чрез намаляване на работните часове и дни през седмицата (преход от 40 часа към 35 часа и от там – към четиридневна работна седмица и т.н.); осигуряването на всеобщо и безплатно здравеопазване и безплатно (и висше) образование и т.н.;
  • за по-нататъшното подобряване на първичното разпределение на добавената стойност в пропорцията „печалба – работна заплата“. За съжаление, при ниска степен на обхват на наемните трудещи се, балансът се измества в посока на собствениците на капитала, т.е. в посока на печалбата. „Аз сам рискувах на пазара, затова най-големият пай от добавената стойност е мой, а работниците са просто изпълнители, на които им стигат заплатите!“ – това е най-често срещаната позиция при преговорите за по-висока заплата или добавки. В това отношение и държавата носи своята отговорност, понеже не следи растежа на печалбите, а солидарно с „бизнеса“ се вайка от „инфлационния натиск на нарасналите заплати“, което е невярно. Впрочем, Департаментът по статистика на МОТ, където е централната точка на ООН по трудова статистика, предоставя достатъчно богата информация(ILO Department of Statistics, 2023), която може да бъде силно оръжие при преговори;
  • за подобряване на преразпределителните процеси на БВП. Преразпределението е жизнено важно за социалната държава. Така например, неадекватните доходи е четвъртия двигател на смъртността в САЩ след сърдечните заболявания, рака и тютюнопушенето. През 2022 г. от огнестрелно оръжие в САЩ са загинали 44 346 души (Gun Violence Archive, 2023), докато от бедност са намерили смъртта си най-малко 183 000(Johnson, April 19, 2023). И въпреки че бедността е причина за над четири пъти по-висока смъртност отколкото убийствата с оръжие, на нея се обръща по-малко внимание.

Липсата на политика за формиране на висококвалифицирани кадри за отрасли като машиностроенето обрича икономиката на трудно обратими последици. Тази липса води и до намеренията за внасяне на работна ръка, но това е за сметка на собственото ни развитие – въпроси, които би следвало да занимават синдикатите. Настъпва общо отчаяние и отдръпване, водещо и до нежелание на хората да отидат да гласуват. /Р. Петков от І-та дискусия/
Данъчната система
В България позиция по данъчната система няма и който повдигне въпроса ще бъде буквално ликвидиран. Дори един процент повишение на корпоративните данъци се натъква на яростната съпротива на бизнеса в лицето на КРИБ и другите негови формации, високо организиран в цялата страната и налагащ своята воля при избори. /В. Жаблянов от І-та дискусия/
Необходими са дискусия и предложения на възможно увеличение на данъчната тежест за богатите слоеве на обществото. Дали това ще се случи по схемата предлагана синдикалните организации през последните години и още по-разпалено през последните седмици и месеци или ще намери отговор, чрез добре познатото прогресивно данъчно облагане е въпрос на експертен дебат. Плоският данък не доведе нито до революционно привличане на преки чужди инвестиции, нито до драстично увеличение на приходите, нито до увеличаване на заетостта, нито до изсветляване на сивия сектор на икономиката.
Промените в преразпределителните процеси не само ще променят крайното потребление, но и ще увеличат коефициента на „социалност“ на държавата; нещо повече, подобни промени със сигурност ще намалят усещането на част от наемната работна сила, че е обект на комодификация, т.е. просто „стока“ от пазара в широк смисъл, подобно на комодификацията в образованието, здравеопазването, селското стопанство и много други области (Hermann, 2021).
Между реализаторите на концепцията за социалната държава и работническите синдикални движения може да се постигне единомислие в смисъл на създаване и развитие на мрежа от социални институции, която да играе ключова роля в защитата и насърчаването на икономическото и социалното благосъстояние на гражданите. Не може да се забрави, че социализмът и профсъюзите вървят ръка за ръка, че създадената през 1891 г. Българска социалдемократическа партия от Димитър Благоев оказва силно влияние върху синдикалното движение в България, като подпомага Централния работнически печатарски синдикат в София, който представлява първата профсъюзна организация на класова основа.
И социалната държава, и синдикатите, търсят опора в принципите на равните възможности, справедливото разпределение на богатството и обществена отговорност за онези, които не могат да се възползват от минималните условия за добър живот.
Социалната държава е нужна на човека – и като производител, и като потребител. За такава е нужна ясна системна политика, а не „на парче“ – от кого да вземем, за да дадем на други. Всъщност е нужна висока производителност на труда, призната на международните пазари, като основа са пълноценна социална държава. Нужно е гордиевият възел да бъде разсечен чрез формирането на високопроизводителна работна сила. /М. Маринов от І-та дискусия/
VІІ. Значението на езика
В началото бе словото. Езикът създава реалност. От начините, по които описваме света около нас, възникват преки последици за нашия мироглед, за мотивацията и действията ни. В България установената някога хегемония на комунистическия вариант на лявото тежко компрометира, в някои отношения и до днес, самата дума социалдемокрация. Аналогично, хегемонията на антикомунистическия вариант на неолиберализма компрометира в публичното пространство думата социално. Социално се свързва със социализъм, а социализмът – с държавния социализъм от втората половина на ХХ век. Това са редукции на значението на понятията, които силно затрудняват всяка политическа инициатива в посока на повече социалност. Получава се така, сякаш в България на социалното е разрешено да влиза в съчетание с политика само като социална политика, а социалната политика се схваща почти изключително като пенсии. Но дори при такъв фокус социалната политика пак остава вторична и тя е функция само на наличието на достатъчен ресурс. Ако има за всичко друго, накрая ще има и за социална политика. Преди 10-ина години бившият премиер Бойко Борисов пита „от кого да взема, че да дам на пенсионерите?“
В много западноевропейски държави съвсем нормална част от официалния речник са термини като „работници“, „експлоатация“, „капитализъм“. В България, а и в бившия съветски блок като цяло, такива термини срещат съпротива не защото са неадекватни на социално-икономическата и политическата ситуация, а защото се асоциират с комунистическите диктатури. Сякаш няма работници или наемни служители, а разнообразни други категории, като най-мекият и неутрален вариант е „работещи“ – който статистически включва и работници, и капиталисти. Сякаш няма експлоатация, защото заплащането и условията на труд ни се представят като свободна среща между търсенето и предлагането на работна сила. Сякаш няма капитализъм, а някаква свободна пазарна икономика, в която зависимостите могат да бъдат само олигархични и корупционни, никога вещни, а още по-малко системни. Дори категорията „труд“ като че ли е натоварена с подозрителни демодирани конотации.
Подчиняването на медиите от страна на бизнеса води до налагането в обществото на мнения, изцяло в полза на неговите интереси. В тези условия всеки опит за отхвърляне на модела, наложен  у нас от началото на 90-те години е обречен на неуспех. /Ив. Кръстев от І-та дискусия/
Не трябва да забравяме значението и смисъла на това, което казваме и не на последно място на начина по който го казваме. Особено много това важи за обществените лица, онези лица, които хората следват и в които по свой начин се припознават. Настоящето лидерско говорене, без оглед спазването на елементарни езикови и етични норми оформя мисъл и ролеви модели у младите, които освен, че ги отдалечават от социалност и солидарност, но и трайно деградират тяхното съзнание и социално поведение.
Едно е да се разбере, второ и трето да се направи. Темата трябва да влезе активно в обществения, медийния и политическия дневен ред. Боя се, че това трудно може да стане без силна лява партия, която да я постави. Да постави именно темата за нова социална държава, не за връщане към Тодор Живков и не само за добавки към пенсиите. Може би моментът не е дошъл, но истината е, че във всеки следващ момент това ще става все по-трудно и на все по-висока цена.
Автори:
Първи раздел „Възникване и развитие“: Искра Баева,  Васил Проданов
Възникване – И. Баева
Развитие – В. Проданов, И. Баева
Втори раздел „Класовата същност“: Искра Баева, Асбьорн Вал
Трети раздел „Общи черти и видове“: Кристиян Иванов, Васил Проданов
Общи черти – Кр. Иванов, В. Проданов
Видове – В. Проданов
Четвърти раздел „Криза и перспективи“: Васил Проданов, Борис Попиванов
КризаВ. Проданов, Б. Попиванов
Перспективи – В. Проданов, Б. Попиванов
Пети раздел „Състоянието на страната“ – Васил Проданов, Борис Попиванов,
Кристиян Иванов
Системната криза – В. Проданов, Б. Попиваноов
Демографската криза – Кр. Иванов
Отчуждение, омраза, агресия, стрес – Кр. Иванов
Шести раздел „Политика за социална България – Кристиян Иванов, Борис     
Попиванов, Димитър Събев, Боян Дуранкев
Фундаментът  Солидарност – Кр. Иванов
Конституционните основи – Кр. Иванов
Спецификата на България – Б. Попиванов
Социалната демокрация – Б. Попиванов
Въпросите на собствеността – Д. Събев
Ролята на синдикатите – Б.. Дуранкев
Данъчната система – Кр. Иваноов, Б. Дуранкев
Седми раздел „Значението на езика“ – Борис Попиванов, Кристиян Иванов
/в текста отделно в скоби са обозначени отделни пасажи, включени в съответните авторски раздели, които отразяват мнения на изказали се по съответните въпроси  участници в дискусиите/
Обща редакция Георги Пирински
Георги Пирински

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук