НЕПРОСТИМ ГРЯХ НА ДЕПУТАТИТЕ КЪМ ПОБОРНИЦИТЕ И ОПЪЛЧЕНЦИТЕ

0
297

Проклети да бъдат заедно с мене всички ония, които са работили за свободата на това отечество…

Ильо войвода

По празниците ехтят имената им по площадите, портретите им, потънали в цветя, шестват навсякъде.  Всеки се кичи с Васил Левски, Христо Ботев, Панайот Хитов, Филип Тотьо, Хаджи Димитър, капитан Петко войвода, Ильо Войвода и хиляди още.  И толкова.
Тогава, в първите години след Освобождението,  някои властници се сещат и за майките и сестрите им, изпаднали в крайна мизерия, те нямат синове за тях да се погрижат, защото са паднали под турския  ятаган. Но не само, че не правят нищо, за да променят съдбата им, но и я влошават. На случайно оцелелите герои в битките с турските поробители участта е още по-тежка  – вижте по-долу потресаващите им прошения до Княза, министрите и народните представители. Да се каже, че са огорчени е много слаба дума.  Майката на Ботев и сестрите на Левски са докарани до просешка тояга и милост и за тях власт имащите нямат.
Има ли прошка за такъв грях или и той ще тегне над България до девето коляно?! А какво да кажем за днешните безскрупулни властници, които погребват не само  техните идеали, но и всичко онова, за което те са се борили. И на не последно място  признателността и любовта към Русия.
Страшна клетва е тази под заглавието. Когато я изрича Илю (Ильо) войвода е на 91 години. Страшни са тези думи на човек покрит с рани в служба на отечеството, имал нещастието да остарее пред равнодушните погледи на министри, народни представители  и чорбаджии, за които такива като него са трън в очите, и отнемат дори няколкото им отпуснати  десетки лева, за да изпаднат в  крайна мизерия докрай. Не, това, не е бюрократична грешка, това е отношение на хора гузни и които не понасят левите им идеи и тяхното републиканство. И това, което не успяват да свършат поробителите, те го завършват. Лика прилика са.
Пресилени думи, ще се усмихне снизходително някой от днешните Иванчо Хаджи Пенчовци. Ухилените им физиономии не знаят що е идеал и как се мре за свободата. Затова и днес предават и продават свободата българска срещу власт и пари. Също като някога. Е, който има сърце и  здрави нерви нека надникне по-долу във воплите на българските опълченци и поборници и сам да отсъди.
Издирените от забравения днес историк Живко Кабадаиев потресаващи документи и неговият предговор, ви предлагаме със съкращения. Убеден съм, че всеки, който носи в гърдите си сърце, а не камък, ще пророни сълзица.
Ще напомня само думите на пролетарския поет Димитър Полянов:
Замълчете, о търгаши!
Левски наш е, само наш!
Но бесилото е ваше, и предателят е ваш.
 

Известия на държавните архиви, Държавно издателство „Наука и изкуство”, 1963 г.:

Българската буржоазия и поборниците за народна свобода

Ж[ивко] Кабадаиев

По време на нашата национална революция много народни синове, излезли из средата на селяните, занаятчиите, беднотата, народната интелигенция и др., проливаха кръвта си за събаряне на вековното турско иго. Много от тях през Руско-турската освободителна война се вляха в редовете на българското опълчение , което си спечели неувяхваща слава край Шипка, Шейново и Стара Загора.
След Освобождението дълбоките процеси на класова диференциация обхванаха и редовете на борците за свобода. Едни от тях бързо забогатяха или пък навлязоха активно в политическия живот, стремейки се да заемат високи и добре платени държавни длъжности. Те постепенно забравиха или умишлено изопачиха идеалите, за които се бяха борили. Типичен техен представител бе Стефан Стамболов , който до 1888 г. успя да завладее земите на няколко турски села в Търновска околия , а по време на своя политически режим натрупа големи богатства , като не се подвоуми да започне преследване на някои от участниците в Освобождението на България.
Мнозинството от участниците в национално-освободителната борба и в опълчението обаче бързо изпаднаха в тежко материално положение. Буржоазията ги обрече на глад и мизерия. Капиталистическите нрави ги обградиха със смрад  и безразличие. В не по-добро състояние се оказаха семействата на загиналите герои, възпети от Ив. Вазов в „Епопея на забравените“. Увлечени в политически страсти и борби, българските буржоазни дейци нямаха време да се занимават с положението на народните борци, макар че постоянно спекулираха с техните идеали. Все пак под напора на растящото недоволство на хилядите поборници и опълченци, а също на близките на загиналите , българската буржоазия беше принудена да вземе някои законодателни мерки за тяхното подпомагане.
През 1880 г. Народното събрание прие закон за подобряване положението на бедните поборници и опълченци. Този закон, който непрекъснато се изменяше и допълваше (1884, 1896, 1897, 1903, 1904, 1906, 1912 г.), не реши правилно поборническо-опълченския въпрос. Буржоазните правителства само създаваха и поддържаха илюзията, че се върши нещо за подобряване положението на поборниците , опълченците и близките на загиналите от тях, а в действителност оставиха мнозина – болни и сакати, да преживеят последните си дни в нищета и мизерия.
До какво плачевно и безпомощно положение бяха изпаднали тези ветерани на национално-освободителната ни борба, се вижда от факта, че в прошенията си те окачествяваха положението си като по-тежко в сравнение с времето, когато с оръжие в ръка са се борили за свободата на България. „Преди Освобождението бедствията изглаждахме със смях и надежда, а сегашните – със сълзи и клетви. Преди Освобождението плачеха само родителите и роднините ни, без да ги виждаме, а сега пред очите ни плачат домочадията ни“, четем в протестната телеграма на варненските поборници и опълченци до председателя на Народното събрание.


Ильо войвода

Въпреки протестите, властниците с лека ръка отминаваха прошенията и бездушно поставяха върху тях студения параф „без последствия“. Ако пък по някакви интимни причини те решаваха да отпуснат пожизнена пенсия или земя на някой, размерът им беше толкова малък, че служеше едва ли не за подигравка.
Буржоазните правителства шумно дебатираха в Народното събрание какъв да бъде размерът на пожизнените пенсии, например на Панайот Хитов, Илю войвода и Филип Тотю – 200 или 100 лева, и без чувство на отговорност отнемаха пенсиите на Иванка Ботева, сестрите на Х. Димитър, Ст. Караджа, В. Левски и др. В същото време председателят на VІІ ОНС Георги Живков изпращаше лакейническа телеграма на с нищо незаслужилата за българския народ жена на Батенберг – графиня Хартенау, в която четем: „Имам чест да Ви съобщя, че камарата на депутатите на вчерашното си заседание гласува единодушно отпускането на една пожизнена пенсия от 40 000 франка за Вас и Вашите скъпи деца.“
У нас въпросът за положението на поборниците и опълченците и преди всичко за отношението на буржоазията към тях е изследван от историческата наука частично и откъслечно […]

Телеграма от варненските поборници и опълченци до председателя
на Народното събрание по повод на внесения законопроект
в Народното събрание от министъра на финансите
за ограничаване правата на поборниците и опълченците
26 ноември 1897 г.

Господине председателю, слухът, че представений проект от страна на конгреса за подобрение положението на поборниците и опълченците е бил отхвърлен от господин министъра на финансите , крайно ни порази и угаси най-последната искрица на надежда за подобрение на положението ни.
Господине председателю, от Освобождението до днешния ден хранехме надежда, че ще дойде едно по-благоприятно време, ще дойде едно по-патриотическо правителство, което, след като оцени скромните ни към отечеството заслуги, скопчени с бедство, теглила, глад, преследвания, затвор и риск за живота ни, ще се загрижи и уреди този висящ въпиещ въпрос за подобрение на нашата участ по примера на другите народи.  Днес обаче вместо подобрение виждаме влошаване на участта ни и си оставаме пак немили-недраги, подритнати и презрени. Господине председателю, без стеснение, без изопачаване истината изповядваме пред господа народните представители , че нашето днес положение е много по-тежко, по-несносно, колкото онова преди Освобождението, понеже тогава теглехме, гладувахме само ние лично,а сега с нас и семействата ни. Преди Освобождението бедствията изглаждахме със смях и надежда, а сегашните със сълзи и клетви. Преди Освобождението плачеха само родителите и роднините ни, без да ги виждаме, а сега пред очите ни плачат домочадията ни.
Господине председателю, най-учтиво молиме, припомнете на господа народните представители, че в светата сграда , в която днес заседавате, основните й камъни са положени от нас и са облети с измъчени пот и кръв на поборниците и опълченците и застъпете се за нашите права. Помолете господа народните представители да погледнат с по-бистро око върху този въпрос , за да му се даде един справедлив край, като приемете за закон представений от поборнический конгрес проект, а не онзи, внесен от почитаемото министерство на финансите. Нека Всевишний просвети вашите умове, а нас укрепи в надеждата и търпението.
Упълномощени от варненските поборници и опълченци: П. Киряков [Капитан Петко войвода – б. Хр. Г.], Корчев, Балкански

ЦДИА, ф. 173, оп. 1, а.ф. 720 , л. 34-36, оригинал

Писмо на централното българско Поборническо-опълченско дружество

до княз Фердинанд с предупреждение за сериозните последици,

които ще настъпят, ако не се уреди техният въпрос

21 януари 1900 г.

Поборниците и опълченците са пак излъгани. Ако вашето покровителство към старите ветерани е искрено, застъпете се за тях пред народното представителство и правителство за урегулиране на техния въпрос още в тая сесия, защото мъките са вече непоносими и чашата на търпението препълнена, иначе последствията ще бъдат печални.
Председател на централното Поборническо- опълченско дружество : Л. Стоянов
Председатели и делегати: следват подписите на 63 души

ЦДИА, ф. 173, оп. 1, а.е. 1619, л. 44. Копие

 

Прошение на Филип Тотю до председателя на Народното събрание

за възстановяване на намалената му пенсия

30 ноември 1896 г.

Филип Тотю

Почитаемий господин председателю,
уважаеми господа народни представители,
Няма да описвам тук големите заслуги, които са принесли на отечеството ни нашите храбри въстаници, които в турско време не се побояха от ужасите на турските зверства, но смело и юнашки взеха оръжието и с достойнство отстояваха народните правдини, доколкото можеха. Всичко това се надлежно оцени от народното представителство, което ми беше вотирало една скромна пенсия от 200 лева месечно. Обаче миналата година се прие един закон, по силата на който пенсионната комисия намали тая ми пенсия от 200 лева месечно на 100 лева.
Господа народни представители,
Аз съм вече на около 70-годишна възраст със семейство и току речи без никакви физически сили, за да мога да си изкарвам насъщния хляб. За помощ прочее се обръщам към вас, за да оцените заслугите на всекиго според делата му.  Кой съм аз и какво съм направил за България в турско време няма нужда да се разпростирам надълго и широко. Това ще покажат приложените ми тук документи и от тяхното съдържание ще се убедите за моите заслуги. Освен това аз като стар войвода, който повече от 25 години съм предвождал разни чети в Балкана, като сме се излагали на всички опасности, аз, който съм участвал в няколко сражения с турците, а именно:  1867 г. тайният български централен комитет обнародва мемоара до султан Абудл Азис Хана, с които се искаше автономна България и като не се взе във внимание това ни искане, аз като съзаклятник за правата на българския народ събрах 37 юнака и като ги въоръжих добре, опълчих се против турската власт и преминах в България до Свищов. Близо до тоя град направихме първото сражение при Върбовка при гората под название „Пустията“. Поддържах боя  целия ден с турците , гдето оставих 2 мъртви и 16 души ранени и аз ранен на две места. След това пристигнах при Бяла черква, гдето тоже се сражавах. При сражението ни до гр. Дряново се уби един от най-добрите ми юнаци на име Петър, а писарят ми Коста Х. Иванчов от Търново се рани и падна в плен, та го обесиха в гр. Русе. Сраженията продължаваха, докато останах с 5-6 человека и всякога начело със знамето, което днес се намира в Княжевския дворец в София и благодарение Богу в продължение на 25-годишната ми борба против турците за свободата на България за моя гордост останах непобедим. Тогава ний не си жалихме нито младините, нито ни беше мъчно за търговията, а страдахме за свободата на това отечество, от което сега всинца се ползвате. Ето защо, господа народни представители, се обръщам сега към вас с най-покорна молба  да оцените надлежно заслугите на другите и моите, и ако намерите, че за един старец, който всичките си сили и енергия е употребил и изтощил за това отечество, като най-сетне си е съсипал здравето и сега стои немил-недраг никому, 100 лева, които ми се дават, са едва достатъчни, за да платя квартирата, ами храна, облекло и прочее разноски за цялото ми семейство. И така в преклонността на моите години, като не ми остават още освен няколко само години, се обръщам към почитаемото народно представителство с единствена молба да ми увеличи пенсията поне с още 150 лева месечно, за да мога да получавам 250 лева месечно и така да мога да просъществувам.
С надежда за удовлетворителен отговор съм с особено почитание
войводата Филип Тотю
От направената справка по стенографските дневници се оказва, че прошението на Филип Тотю не е докладвано и разглеждано в Народното събрание. Изглежда , че прошетарната комисия не е счела за необходимо да направи това, тъй като внесеното малко по-рано прошение от Панайот Хитов прошение по същия повод е било отхвърлено под предлог, че Народното събрание няма право да нарушава гласувания от него закон.
Малко по-късно е било оставено без последствие и прошението на Илю войвода, без да бъде докладвано и разглеждано в Народното събрание. [Б. – Ж.К.]

ЦДИА, ф. 173, оп. 1, а.е. 733, л. 12-13. Оригинал

 

Прошение от Илия Марков (Илю) войвода до председателя на Народното събрание за възстановяване на намалената му пенсия

12 декември 1896 г.

Господине председателю!
Господа народни представители!
Като че ли дългогодишните ми борби , мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са се още свършили. Като че ли и след Освобождението на милото ни отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст , с разбито от неприятелски куршуми и ятагани тяло и със сакати ръце или по-добре казано, без ръце, с разстроено здраве, а при това и със стара, болна, немощна, телесно разстроена и схваната, на едно място лежаща съпруга, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!
Господин председателю! Господа народни представители! Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо! Защо ми се отнема кървавият залък от устата, залък, половината от който аз употребявах да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия?! Не, в такъв случай неужели моето мило отечество  е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия трябва да се откъсне, та да излезне от това положение?
Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мене всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до такова безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, що имаме, да го превърнем в пари и да избавим отечеството от пропаст. Ето где е спасението.
Това е хиляди пъти предпочитателно и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес някогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.
Предвид на това подписаний се обръщам към г.г. народните представители и ги моля най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лева, ако не и да ми я увеличат, за да може да прекарам останалите дни от моя нещастен живот заедно с още по-нещастната ми съпруга.
Уверен, господин председателю, че молбата ми ще да се уважи, оставам с пълна надежда за удовлетворение.
С почитание
Илия (Илю), Стар войвода

ЦДИА, ф. 173, оп. 1, а.е. 733, л. 8-9. оригинал

 

Прошение от Венета Хр. Ботева до Народното събрание

за увеличаване на пенсията й

12 ноември 1894 г.


Господине председателю,
След Освобождението на България, когато се събра Първото българско народно събрание през 1879 г., ми се отпусна една пенсия от 30 лева месечно, която получавам и до днес. Като съм изпратила дъщеря си Иванка да се учи в Женева, а пособието , което Негово кралско височество й отпуща заедно с 30 лв. пенсия не са достатъчни за нейното поддържане, а аз не притежавам големи средства, затова най-покорно моля почитаемото Народно събрание като земне предвид заслугите, които баща й Христо Ботев е принесъл на отечеството ни, и незначителната пенсия, която получавам, да благоволи да ми увеличи пенсията, за да мога да улесня поддържането й в странство.
Смея да се надявам, че почитаемите български представители ще вземнат предвид молбата ми, особено като се поставят в паралел лица с несравнимо по-огромни средства от мен и получават пенсии 20  и 30 пъти по-големи.
С почитание:
Венета Хр.Ботева
Върху документа има резолюции:
1.Комисията реши да се докладва в събранието с мнение да й се увеличи пенсията на 60 лева
2.Събранието: да се съберат сведения за материалното й състояние.                                    Подпис: Добринович

ЦДИА, ф. 173, оп. 1, а.е. 620, л. 218. оригинал

 

Телеграма от Венета Хр. Ботева до председателя на Народното събрание,

с която протестира против изопаченото предаване на молбата й

в пресата и настоява да й бъде отнета пенсията

17 ноември 1895 т.

Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да ви съобщя, господине председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото Народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпускало по 500 – 600  дори 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли,че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лева са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва на отечеството?…
Докато ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите, аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и моля вашето разпореждане за отнемането й.
С почитание: Венета Хр. Ботева

ЦДИА,  ф. 173, оп. 1, а.е. 620, л- 219-220.

Публикувана във вестник „Млада България“, бр. 46, от 21 ноември 1895 г. Към телеграмата редакцията е направила следния коментар:
„По-тежка и по-заслужена плесница от тая едва ли би могла да се даде на днешното Н. събрание, а главно на Стамболовите народни събрания. И наистина има ли по-голяма несправедливост от тази: на жената на Ботювия биограф З. Стоянов да се дава 500 лева месечна пенсия, а на жената на самия Ботйов само 30 лева…”

Прошение от Иванка Ботева Петкова до Народното събрание

за възстановяване на отнетата й пенсия

16 декември 1896 г.

Господин председателю,
От V-то Обикновено народно събрание мен биде отпусната пенсия от сто (100) лева месечно за заслугите, които син ми Христо Ботев е принесъл на България. Обаче почитаемата Пенсионна комисия на основание закона за пенсиите с решение на 5 октомври 1896 г. ми отне това единствено средство, с което проживях сетните си години.
Понеже считам себе си за неоправдана по долуизложените причини, а именно:

  • че покойният ми мъж Ботьо Петков е учителствал в Карлово и Калофер цели 32 (тридесет и две) години. 2) че първият ми син Христо Ботев като войвода на 200 души е паднал с оръжие в ръка при Враца през 1876 год. 3) че вторият ми син Стефан Ботев почина след 12-годишно боледуване от болест, спечелeна през 1875 и 1876 години пак по народното движение. 4) че малкият ми син Боян Ботев – надеждата ми за стари години, падна като портупей юнкер с оръжие в ръка при Драгоман, пронизан от три куршума и два ножа, и 5) че аз като стара и като не притежавам никакви движими и недвижими имоти, то апелирам  към вас, господин председателю, и към г.г. народните представители да ми се възстанови пенсията. Не подкрепям с документи мотивите си, по които прося пенсия, като считам, че те са известни както на вас лично, господин председателю, така и на цялото почитаемо народно представителство.

С високо почитание просителка:   Иванка Ботева Петкова
Върху документа има резолюция: “Комисията го оставя без последствие в отношение към поборника Хр. Ботев, а в отношение към съпруга й да се отнесе към надлежното министерство. 30.І.1897 г.
Председател: П. не се чете
ЦДИА, ф. 173, оп. 1, а.е. 856, л. 239-240. Оригинал

Молба от сестрата на Васил Левски – Яна Ив. Кунчева,

до Народното събрание за възстановяване на пенсията й

16 януари 1897 г.

Яна Кунчева

Почитаемото Народно събрание през 1889 г. предвид на големите заслуги, принесени пред олтара на отечеството от покойния ми едноутробен брат Васил Левски, от една страна, и предвид на обстоятелството, че от семейството на покойний, което целокупно се пожертва за свободата на отечеството ни, единствено аз останах жива, на твърде преклонна възраст и в крайно бедно положение от друга – благоволи да разреши да ми се отпусне една пожизнена пенсия в размер на 50 лв. месечно, благодарение на което посрещах необходимите си нужди за живота. Обаче през миналата година пенсионната комисия, пък и финансовото министерство, натоварена с приспособлението на новия Закон за подобрение положението на поборниците и опълченците, според  който закон за поборници са се смятали само тези лица, които с оръжие в ръка са вземали участие в движенията за освобождението ни, като намерила, че не съвпадам в категорията на поборниците и опълченците, решила да ми се прекрати разрешената от І-то Обикновено народно събрание пенсия, от когато и престанах да се ползувам от нея.
Небезизвестно ви е, господин председателю, колко големи са заслугите към отечеството на това бедно семейство из средата на което е излязъл един Левски, който чудесно се самопожертвува за извоюване свободата на отечеството. Небезизвестно ви е тъй също на какви нечувани преследвания е било изложено цялото ни семейството през време на революционните движения: изтезавани, затваряни, ограбвани , вследствие на които то биде окончателно разорено, догдето най-сетне и петима души от същото това семейство станаха жертва на петвековните ни угнетители – турците. Не по-малко ви са известни както и на мнозина съвременници граждани всичките заслуги, принесени от нас изобщо, и в частност за постигане на народния идеал – освобождението. Обстоятелство, което се потвърждава и от приложеното тук свидетелство номер 4505 на Карловското градско общинско управление.
Прочее, предвид на всичко гореизложено от една страна, и от друга, като се вземе под внимание крайно бедното ни положение и преклонната ми 65-годишна възраст – неужели трябва да ми се откаже заслуженото право на поборница и да бъда лишена от една твърде скромна държавна помощ, каквато ми бе разрешена? Неужели трябва да ми се отнеме възможността да прекарам с облекчение останалите дни от живота си и на стари години да бъда доведена до крайно печално положение – нуждаеща се от насъщните си нужди? Наклонна съм твърдо да вярвам, господин председателю, че ще счетете подобно едно решение за крайно онеправдание на една скромна жена, заслужила на отечеството си.
На конец, като апелирам пред просветените ви чувства на справедливост и хуманност срещу взетото решение на гореспоменатата комисия да ми се прекрати разрешената пенсия, най-смирено ви моля, господин председателю, да благоволите да вземете под внимание настоящата ми скромна молба и да настоите пред почитаемото Народно събрание да се направи едно изключение от закона и да ми се разреши наново законно дадената ми пенсия от 50 лв. месечно и от този акт на справедливост и човеколюбие да ми се даде възможност да прекарам последните дни на живота си.
С най-дълбоко почитание : Яна Ив. Кунчева
Върху документа има резолюция: „Комисията го остави без последствие“. 8.ІІ.1897 г. Председател: П. не се чете
ЦДИА, ф. 173, оп. 1, а.е. 853, л. 118-119р Оригинал

Молба от сестрите на Хаджи Димитър Асенов – Тяна и Бойка х.Николови, до Народното събрание за отпускане на пенсия

4 ноември 1899 т.

Господин председателю,
От приложените свидетелства номер 8547 и 8548, издадени от Сливенското градско общинско управление, ще се убедите, господин председателю, че ний се намираме в крайно бедно положение, че всичко, което от чужда работа едва стига за да прехранваме децата си и че ако досега сме успели да дадем на някое от децата си що годе възпитание, то е било направено със заем от хората, на които ще останем още дълги години длъжни, докато синовете ни станат на възраст и захванат да печелят – от друга страна възрастта ни напредва и ний не сме вече в състояние да работим, за да изкараме прехраната си, а камо ли и да харчим за пращане децата си в училище.
Като родни сестри на войводата х. Димитър Асенов, който напусна семейството си, за да се посвети на борбата за освобождението и умря за свободата на България, от която всички сега се наслаждаваме, ний се обръщаме към вас, господине председателю с молба да представите просбата ни на просветеното внимание на г.г. народните представители, към патриотизма на които апелираме, за да ни се отпусне по една пенсия, която да ни е достатъчно да преживеем на стари години един не дотолкова мизерен живот и да дадем на своите синове и дъщери приличното възпитание, толкова необходимо в сегашно време, за да бъдат достойни за паметта на брат ни.
Убедени сме, че просбата ни ще бъде уважена. Оставаме с дълбоко към вас уважение:
Тяна х. Николова Асенова
Бойка х. Николова Асенова
Върху документа има резолюция: „Без последствие“.
Председател: П. не се чете

ЦДИА, ф. 173, оп. 1, а.е. 1784, л. 260. Оригинал

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук