НОВАТА ФРЕНСКА ЛЕВИЦА — СОЦИОЛОГИЯТА НА СОЦИАЛИЗМА

Пренареждането на френската левица подчертава основното изискване левицата да обедини работническата и професионалните класи

0
285

Жан-Люк Меланшон, говори на  Първи май на Площада на Републиката в Париж

Малко след полунощ миналия петък Националният съвет на Френската  социалистическа партия (ФСП)  утвърди  историческото  споразумение, до което бяха достигнали партиите от левицата —Неподчинената Франция (НФ), Екологична Франция-Зелените  (ЕФЗ), Френската комунистическа партия (ФКП) и ФСП. Обединени в Новия екологичен и социален народен съюз (Nupes), френската левица  сега е с амбицията да си осигури мнозинство на парламентарните  избори на 12 и 19 юни. Тя  обещава да повиши минималната работна заплата до 1400 евро месечно, да намали пенсионната възраст до 60 години, да  замрази цените на  стоките от първа необходимост и повторно да  въведе данъка върху богатствата, отменен по време на първия президентски мандат на Еманюел Макрон.

Европа беше главният политически препъникамък в преговорите между евроскептичната НФ и ФСП, като социалистите отказваха да подпишат споразумение, ангажиращо ги да не се подчиняват на договорите на Европейския съюз по икономически и бюджетни въпроси. Страните се споразумяха за компромис, който заобиколи различията им, заявявайки, че „докато някои от нас говорят за неподчинение, а други за временно отиване срещу [договорите], споделяме една и съща цел: да можем изцяло да осъществим общата програма за управление“.

Може би присъствието на проевропейските зелени представлява допълнителна гаранция срещу преобладаващия евроскептицизъм, което прави малко вероятно правителство на обединената френска левица да  си стисне ръце с антиевропейските десни популисти в Унгария и Полша. То по-скоро би се стремило да преработи договорите, доколкото те представляват пречка за изоставянето на неолибералната ортодоксалност, в сътрудничество с други европейски прогресисти.

 Достоверна алтернатива
Президентските избори от април т.г. може да се окажат предвестник на това, което ще последва след Макрон. Сензационно, радикалният ляв политик и лидер на НФ Жан-Люк Меланшон едва не победи Марин Льо Пен от крайната десница,  набирайки 22 процента от гласовете. Ако левите бяха се обединили зад Меланшон, той щеше да се класира и да се състезава във втория тур с досегашния президент. Изборите  показаха, че  левицата, център-дясното и крайната десница са с почти изравнени сили, като всеки блок получава подкрепата на по около една трета от електората.Дъно на форма

Предлагайки достоверна алтернатива на либерално-консервативната десница и на крайно дясното, обединената левица има сравнително добър шанс да преначертае политическата карта на Франция на законодателните избори. В крайна сметка, обаче, за да надделее лявото, трябва да успее да  привлече подкрепата както на работническата класа, така и на образованата градска средна класа. Това е същото предизвикателство, пред което са изправени социалдемократите и в още  редица други европейски държави.

Левицата във Франция, както и в много страни в Европа, остава в упадък до голяма степен защото междукласовата коалиция, която социалдемократите исторически представляваха, се разпадна. Социалистите се придвижиха надясно, възприемайки неолибералните политики, които подхраниха неравенствата. Това подтикна отчуждените гласоподаватели от работническата класа да се преориентират към крайно дясното, докато много други се въздържаха напълно от гласуване на последните избори. Цели 28 процента от френските гласоподаватели предпочетоха да не вземат участие във втория тур на президентските избори тази година – най-високият дял от 1969 г. насам.

Междукласова  коалиция
Историята на Европа от ХХ век показва, че демокрацията е в  смъртна опасност, когато социалдемократите се окажат нежелани или неспособни да обединят работната класа и средната класа в междукласова коалиция. Вместо това, фашистите и „националсоциалистите“ успяха да сглобят такива коалиции в Италия и Германия с добре познатите трагични последици.

Nupes прави повече от обединяването на партиите на френската  левица: от особено значение е, че тя (коалицията – бел.прев.) прави заявка  отново да се свържат социалните класи, които политически са се раздалечили помежду си. Схематично, зелените и социалистите се обръщат към градските професионалисти от средната класа, а комунистите – към работническата класа. Само НФ може да се похвали с междукласов електорат с приблизително толкова гласоподаватели от широките народни маси – работническата класа и долната средна класа – колкото и от  образованата, по-висока средна класа. Ето защо не е изненада, че НФ е  станала най-голямата от партиите на  френската левица.

Исторически във Франция левицата  е надделявала и е бил постиган социален и демократичен напредък тогава, когато прогресивната „буржоазия“ е поемала водеща роля в ориентирането на социалните, икономическите и демократичните искания и стремежи на  широките народни маси. Това е поучителна история.

Санкюлотите
Тази традиция има своя произход – както  всъщност и  самата левица – във френската революция, когато център-лявата партия,  Монтанярите, оспори политиките на „свободния пазар“, отстоявани от мнозинството в избраните революционни събрания. Монтанярите произхождат, както и привържениците на  „лесе фер, лесе пасе“, от буржоазията – повечето са били юристи, като Максимилан Робеспиер. Но те са отчели, че пазарът не отговаря на очакванията на градските бедни, санкюлотите, и че неравенствата, генерирани и увековечавани от нерегулираните пазари, са източник на радикално недоволство и политическа нестабилност. Ето защо те се застъпвали за регулиране на пазара, най-вече на цената на хляба и други жизненоважни  потребности.

Класовата коалиция на Монтанярите и санкюлотите в крайна сметка била побенена, като първите били отстранени от власт. Въпреки това бе установен трайният модел на прогресивно междукласово взаимодействие.

Този съюз бе възкресен – макар и за кратко – през 1936 г. във формата на  Народния фронт на Леон Блум,  доведен на власт от коалиция от работническата класа и прогресивната буржоазия. Макар и краткотрайно, правителството на Народния фронт бе от значение, полагайки основите на социалната държава във Франция. През 1981 г. Франсоа Митеран обедини левицата в своята класова коалиция, а социалистите и комунистите сформирали правителство, след като той спечели президентството.

Изоставени амбиции
Социалистическите амбиции обаче скоро бяха изоставени и във ФСП надделя пазарно-ориентираната левица. Министърът на финансите и икономиката Жак Делор, който стана председател на Европейската комисия през 1985 г., призова в книга, публикувана в същата година, за реабилитация на „пазара, компаниите, печалбата и работодателите“, защото „обществото се развива и чрез неравенства“.

В подобен смисъл, в статия в Le Monde през 1984 г. бъдещият президент Франсоа Оланд твърди, че „догматичното разбиране за работническата класа, представата, че работното място може да бъде и пространство на свобода,  виждането, че отделните лица принадлежат към социални групи, обвързани в едно цяло чрез солидарността, трябва да бъдат изоставени“. Твърдейки, че лявото „не е икономически проект“, Оланд внушаваше, че то не следва да се занимава с икономическите неравенства.

Днес Оланд категорично се противопоставя на новия съюз на левицата, твърдейки, че икономическите му реформи са финансово неосъществими. Още през 1984 г. той  твърдеше, че лявото ще оцелее само ако успее да осигури „възприемането на  модернизацията  от страна на обществото“.

В това обаче той самият не успя. Пазарно ориентираните „реформи“  за заетост, които той въведе като президент по време на неговия единствен петгодишен мандат от 2012 г., които новият ляв съюз обещава да  отмени — бяха изключително непопулярни и той избра да не търси преизбиране.        

Предупреждение към другите
През април кандидатът за ФСП и кмет на Париж Ан Идалго, която също се противопостави на завоя на социалистите наляво, получи 1,75 процента от гласовете. Съдбата на партията е предупреждение към другите социалдемократи. Френските социалисти са загубили не само работническата класа, но и образованата средна класа, за която  претендираха, че говорят. Те пренебрегнаха факта, че интересите на работническата класа и на образованата средна класа до голяма степен се съгласуват.

Независимо от това, представата, че работническата класа принадлежи към миналото и че съвременните общества в общи линии представляват средна класа – което по презумпция  изисква неолиберални политики – все още остава основополагащо разбиране сред мнозина европейски социалдемократи. Пример в това отношение е Швеция, където управляващите социалдемократи поставят на първо място спечелването на професионално квалифицираните с високи доходи и внимават  да не  компрометират доверието си сред  тях. Все пак, в едно ново шведско проучване на подкрепяния от синдикатите тинк танк Каталис се обосновава тезата, че интересите на работническата класа и на образованата средна класа всъщност се съгласуват. Проучванията показват, че по-амбициозните социални политики, както и данъчното облагане на богатствата на най-заможните, се ползват с междукласова подкрепа. По същия начин, 60 процента от специалистите с високи доходи от средната класа във Франция подкрепиха исканията на gilets jaunes (жълтите жилетки) за икономическо преразпределение (макар че тази подкрепа спадна до под 50 процента, когато движението предприе завой към насилие).

Водещият икономист и експерт по неравенствата Томас Пикети  приветства споразумението между партиите на френската левица като „възстановяване на социалната и фискалната справедливост“. Но Пикети посочва, че мащабът на инвестициите, необходими в здравеопазването и образованието, и които изменението на климата налага, ще изисква далеч по-амбициозни преразпределителни политики от простото възстановяване на умерения данък върху богатствата. Най-заможният един  процент  ще трябва да  допринесе значително повече.

Ако обаче обединената френска левица успее да мобилизира междукласовото мнозинство, което подкрепя социалната и фискалната справедливост, то ще е доказало – по думите на Меланшон, – че „един друг свят е възможен“.

 

Халил Каравели

Халил Каравели е учен-политолог и автор, последно на Fransk klasskamp och demokratins framtid, есе на шведски за това, което европейската левица може да научи от  историята на Франция.

 

12 май 2022 г.

Източник: Social Europe – https://socialeurope.eu/

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук