Повратната 1923. ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ВЪПРОСА ЗА СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ

0
373

Бурните политически събития на днешния ден – есента на 2023 г., когато партиите се вълнуват от предстоящите местни избори, а читателите, слушателите и зрителите на основните български медии са облъчвани непрекъснато с лични атаки и скандали, някак позабравена изглежда една важна годишнина. Става дума за вековния юбилей от Септемврийското въстание от 1923 г., събитие, което разполовява българското общество на две части: групата на онези, които са готови с военна сила да отстранят избраното от българските граждани правителство и да унищожават всеки, несъгласен с връщането на традиционните десни партии на власт, и на другите, които се противопоставят на военния преврат, опитват се да защитят земеделското правителство, а впоследствие са готови да се вдигнат на бунт за установяване на работническо-селска власт (каквото и да разбираме под това понятие днес), да умрат с оръжие в ръка в името на идеала за социално справедливо общество. Това е годината, в която започва голямото обществено, политическо и идеологическо противопоставяне в България, което продължава с десетилетия и често е наричано „студена” гражданска война.

Независимо от значението на събитията отпреди век, ако проследим официалните събития и публикациите във водещите медии, ще видим, че годишнинта е почти напълно забравена. Изключение направиха само няколко конференции с различен брой участници и слушатели, но всички до една в закрити помещения и без медиен обществен отзвук, както и две-три провинциални чествания на годишнината на открито, но само в няколко градове, тясно свързани със Септемврийското въстание.

Значението не само на Септемврийското въстание, но и на всички важни събития от 1923 г. и липсата на опит те да бъдат интерпретирани по нов начин, да бъдат формулирани някакви изводи от миналото за днешния ден, ме накараха да формулирам няколко важни според мен въпроси. Те са 14 на брой и не само съм ги формулирала, но и съм се опитала да им дам кратък отговор с надеждата, че по този начин ще стане по ясен ходът на събитията от миналото, последиците им в днешния ден, а и да се направят изводи, валидни и за бъдещето. Съвсем не смятам, че моите отговори са единствено възможните, напратив, сигурна съм, че има още много и различни отговори, а моите само ще накарат и други хора да се включат в дискусията за повратната 1923 г.

 

Ето и въпросите:

  1. Кои са левите и десните митове около Септемврийското въстание, за какво ни говорят те и как да се разделим с тях, ако искаме да получим реална картина на събитията през 1923 г.?

Митовете не само са многобройни, но и са доста стари, което означава, че те са пуснали дълбоки корени в българското общество и ще бъдат необходими много усилия, за да бъдат заменени от реалните факти и тенденции, с по-добро познаване на намеренията и действията на противопоставящите се политически сили. В усилията за преодоляване на митовете обаче трябва да се включат не само историците, а и другите анализатори и най-важното – не само привържениците на едната или другата страна в конфликта. Първата задача е да се формулират митовете и да се съпоставят левите (първо антифашистко въстание в света, всенароден характер и т.н.) с десните (спасителен за демокрацията преврат на 9 юни, неизбежно насилие и т.н.).

 

  1. Единен ли е бил българският народ тогава? В годините на социализма се твърди, че целият български народ се е противопоставил на превратаджиите и е осъдил потушаването на въстанието, но дали е така?

В годините непосредствено след потушаване на Септемврийското въстание и през последните три десетилетия се лансира тезата, че огромната част от българите са били против разрушителите на обществения ред, а ако са участвали във въстанието, то е било, защото са били заставени със сила от смутителите на държавния ред. От друга страна, в десетилетията след 9 септември 1944 г. се лансираше тезата, че целият народ е бил срещу превратаджиите. Очевидно е, че не може и двете тези да са верни. Българите са били разделени. Едни етнусиазирано са участвали във въстанието, други са се противопоставили, като са се включили в т.нар. милиции или шпицотряди (доброволчески групи, преследващи и избиващи въстаниците), а както винаги мнозинството са наблюдавали отстрани ставащото и са запазили мнението за събитията за себе си. Въпросът е днес да се изследва съотношението на силите между първите, вторите и третите. Това е важно, защото съотношението между леви, десни и странични наблюдатели може да ни помогне да разберем днешното общество и как да се разшири влиянието на левите сили, готови да се борят за справелдиво общество.

 

  1. Тоталитаризъм и диктатура ли е управлението на БЗНС?

Въпросът за характера на самостоятелното управление на БЗНС и за личността на Александър Стамболийски е много стар и често е получавал кардинално различни отговори – от тоталитарен режим за правителството и диктатор за Стамболийски до народовластие за управлението и народен водач за Стамболийски. В хода на пренаписването на историята през последните десетилетия все повече се утвърждава образът на БЗНС като партия на селската диктатура, а на Стамболийски като груб, необразован, силов и корумпиран деец. Донякъде тази отричаща положителната роля на БЗНС за българското общество оценка се дължи на липсата на истински силен политически наследник на БЗНС на Стамболийски, който може да защити своето минало, но роля играе и дългогодишното сътрудничество на БЗНС с БКП в годините на социализма, което прави от съюза удобна мишена за атаките на новите десни, продължители на десните превратаджии. Очевидно имаме нужда от безпристратно изследване на българското земеделско движение и особено на неговия звезден момент – самостоятелното му управление.

 

  1. Защо БКП (т.с.) заема неутрална позиция по отношение на Деветоюнския преврат? И дали тя е наистина само неутрална?

Проблемът с позицията на БКП (т.с.) дълго време беше премълчаван или обясняван само с оправданието, че една революционната партия не бива да заема позиция в борбата между градската и селската буржоазия. Но въпросът е доста по-сложен, тъй като в него се отразява еволюцията в отношенията между комунисти и земеделци по време на земеделското правителство – те тръгват от елементи на сътрудничество и постепенно ескалират в остра конфорнтация. За това съдейства разочарованието на БКП (т.с.) от изборите от април 1923 г. (16 депутати от 245 общо), което се дължи на промените в изборния закон с трансформирането им в задължителни и изцяло в мажоритарни, така че БЗНС да изтласка всички останали партии (те получават 212 от 245 депутатски места), сложната трансформация на БКП (т.с.) от парламентарна (като традиция и практика) към революционна (като документи) партия. Въпрос е и дали позицията на БКП (т.с.) е стриктно неутрална, тъй като е известно, че част от комунистите подкрепят спонтанната съпротива на земеделците от 9 юни и следващите дни, а друга част по-скоро подкрепя свалянето на земеделското правителство, както показва публикуването на „Позив към работниците и селяните в България” на партийното ръководство в партийния орган „Работнически вестник” още на 9 юни (сиреч ръководството е знаело предварително на преврата и е изработило вече своята позиция).

 

  1. Има ли в ръководството на БКП (т.с.) различни позиции по отношение на Деветоюнския преврат и през следващите месеци?

Формулирала съм този въпрос заради отдавна вкорененото сред много българи убеждение, че в БКП винаги е господствала строга дисциплина, която да не допуска различни мнения. Това, разбира се, не е така, тъй като от основаването на социалдемократическата партия през 1891 г. в нея кипи бурна дискусия, която няколко пъти е довеждала до остри спорове и разцепления. Така е и през 1923 г. – има различия не само в ръководството на БКП (т.с.), но и сред членовете и симпатизантите на комунистите, като трябва да имаме предвид, че понятието симпатизанти в онзи период е важно, особено след като в резултат на събитията от 1923 г. БКП (т.с.) попада под ударите на Закона за защита на държавата (гласуван на 4 януари и влязал в сила на 23 януари 1924 г.) и е делегализирана. Различията са особено значителни по отношение на оценките за земеделското управление и те се проявяват още на 9 юни, когато част от местните комунистически активисти се включват в земеделската съпротива срещу преврата, докато ръководството приема линията на неутралитет. Различията в ръководството продължават и през следващите месеци, когато намесата на Коминтерна отново разгаря дискусията. Те остават и след смяната на линията на партията от неутралитет към подготовка на въстание, а дори и по време на въстанието, когато много от несъгласните с това решение не се и включват във въстанието (само за сравнение ще кажа, че Роза Люксембург също смята, че въстанието на комунистите в Берлин през 1919 г. е ненавременно и без шансове, но въпреки това участва в него с цената на живота си). Всичко това показва, че тогава БКП (т.с.) е жива партия, която може да променя своята линия, включително кардинално, но не и без дискусия, съобразявайки се с променената обстановка, с различни фактори – вътрешни и външни.

 

  1. Грешка ли е намесата на Коминтерна в българските дела?

Въпросът за намесата на Коминтерна във вътрешните дела на българските комунисти е един от най-обсъжданите въпроси, особено в десетилетията след поражението на Септемврийското въстание, а и през последните десетилетия. Искам да започна с твърдението, че няма съмнение в това, че промяната в позицията на БКП (т.с.) идва след и в резултат от намесата на Коминтерна. Въпросът е от какво е предизвикана тази намеса, дали Коминтернът може да накара хиляди хора да се хванат за оръжието и какви са последиците от намесата. Проблемът при българските оценки за „зловредното” влияние на Коминтерна в българските дела е в това, че събитията се преценяват само от българска гледна точка, а не и от по-широката европейска и в контекста на евопейските процеси в края на Първата световна война. Става дума за това, че в края на войната светът навлиза в т.нар. революционен етап, когато в много европейски страни се развиват революционни събития: като се започне с Февруарската и Октомврийската революция в Русия през 1917 г., премине се през Войнишкото въстание в България и Ноемврийската революция през 1918 г., Берлинското въстание през януари 1919 г., Унгарската съветска република от март–юли 1919 г., Словашката и Баварската съветски републики и т.н. Самият Комунистически интернационал (Коминтерн) е създаден в началото на 1919 г. в пика на революционните събития и това насочва дейността му към разпространяване на революционните движения по света.

Обаче в двете години, последвали изброените революции, вместо революционен подем ситуацията в Европа започва да се нормализира и настъпва стабилизация. Това е голямо предизвикателство за Коминтерна, затова Рурската криза, предизвикана от френско-белгийската окупация на Рурската област през януари 1923 г., разпространила се като икономическа и политическа криза из цяла Германия, е посрещната с големи надежди в Москва (където е постоянното седалище на Коминтерна). Възражда се увереността, че настъпва нова революционна вълна. Това е контекстът на Деветоюнския военен праврат в България, който от гледна точка на Коминтерна дава шанс на комунистите да се противопотавят на незаконната власт и сами да я вземат. Затова в Москва са толова критични към миролюбието на БКП (т.с.) и правят всичко възможно да превърнат българската криза в революция, започната от БКП (т.с.). Според Коминтерна събитията в България са я превърнали в център, от който може да започне новата революционна вълна, а дали такова въстание ще завърши с успех няма особено значение, защото то ще възламени революционната искра в Германия. От тази гледна точка няма как да не се признае, че България е само обект в по-дългосрочните планове на Коминтерна. Но все пак трябва да се отчете и нещо, което може да се оцени по различен начин – решението за подготовка на въстание превръща БКП (т.с.) в революционна партия, каквато тя е по документите на конгреса от 1919 г., но не и като дейстия. За хубаво или за лошо.

 

  1. Можело ли е въстанието да се отмени след масовите арести от 12 септември?

Едва ли може да има съмнение, че след като са арестувани около 2500 активисти, подготвящи въстанието, то едва ли би могло да бъде успешно. Всъщност, ако погледнем внимателно българската история, лесно ще забележим, че няма нито едно успешно въстание, което не е получило външна военна помощ Но въпросът има и друга страна – можеше ли въстанието да бъде спряно, след като арестите допълнително намаляват шансовете му? И ми се струва, че отговорът е отрицателен. Защото след арестите събитията излизат извън контрола на ръкодовството на въстанието – още на следващия ден – 13 септември, въстаниците вземат оръжие в ръцете си и започват да завземат населени места. Също както и при Априлското въстание половин век по-рано, хората сами вземат нещата в ръцете си, а на ръководителите на въстанието им остава само да решат за кога официално да го обявят. Това е разликата между абстрактната логика и естествения ход на събитията. Историята се прави от хора, много хора, всеки от които има свои мотиви за действие. Затова много често замисълът е един, а станалото съвсем друго. С други думи, след арестите въстанието вече не може да бъде спряно, въпреки неизбежното поражение, което лесно е можело да се предвиди от ръководството (доколкото изобщо би могло да има успех три месеца след Деветоюнския преврат, когато новата власт вече се е стабилизирала).

 

  1. Как можем днес да оценим действията на Георги Димитров и Васил Коларов по време на въстанието?

Отговорът на този въпрос е сравнително ясен, тъй като начинът, по който двамата комунистически лидери напускат страната малко преди въстанието да бъде окончателно потушено е най-малкото недостоен. Същевременно трябва да се каже и това, че не е вярна и широко пропагандираната дълги години версия, че Димитров и Коларов само са обявили въстанието и веднага са потеглили за сръбската граница. Всъщност те напускат България на 28 септември, след като основните въстанически сили са разбити. Да, не изглежда добре да вдигнеш въстание и след като то е потушено, да се спасиш в чужбина, докато много твои съратници стават жертва на репресиите. Но като се има предвид, че Септемврийското въстание не е замислено като „бой последен”, а като „битка по пътя”, разбираемо е, че който е останал жив се опитва да се спаси, за да продължи борбата.

 

  1. Защо се разминават реакциите на българската интелигенция и на чуждестранните наблюдатели от тези на официалните български власти?

Това е въпросът, който никой от съвременните историци, защитавайки тезата за спасителния за демокрацията преврат и неизбежната жестокост при потушаването на въстанието, не иска да си задава и още по-малко да му отговаря. Защото колкото и днес да ни убеждават, че управляващите земеделци са рушители на държавността, а комунистите направо национални предатели, съвестта на нацията в лицето на интелигенцията реагира на станалото със силно съпричастие. Реакцията е толкова силна, че се създава цяло ново течение, наречено „Септемврийска литература”. В този литературен феномен срещаме имената на Гео Милев („Септември”), Асен Разцветников („Удавници”), Никола Фурнаджиев („Конници”, „Сватба”), Николай Хрелков („Разгром”, „Песен”, „Сън”, „Бойчиновският последен бой”, „Среднощна коситба”), Крум Кюлявков („Никодим”, „Ние”), Ламар („Викът на робите”), Антон Страшимиров („Хоро”), Ангел Каралийчев („Ръж”), Георги Караславов („Кавалът плаче”), Орлин Василев („Бялата пътека”), Крум Велков („Село Борово”) и др.

Потресеният от насилието Гео Милев пише за насилието и Народа следното: „Над родната страна премина ураган, какъвто не помним нито ний, нито бащите ни. Та потрепереха и най-дълбоките дебри на Балкана, и най-глухите долове на нашите планини. Братска кръв пръсна по треви и шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидове. Писъци на мъже и ридания на майки удариха в небесния купол. Зимните ниви почерняха от траурни чембери… Изпод праха на мечта, изпод отломките на фантазията излиза поетът, пробуден от своите розови сънища и лазурни блянове – слисан, изумен, прогледнал, – и вижда пред себе си разкървавения лик на Народа, своя Народ… Ний ще останем там, дето е Народът: при Народа, сред Народа”.

С критики са изпълнени и докладите на чуждестранните дипломати от София. Ето част от годишния доклад на британския пълномощен министър Уилям Ърскин: „безмилостните мерки, приложени при потушаването на бунта, които в някои случаи достигнаха до поголовни кланета, очевидно не бяха оправдани и натрупаха голям заряд от омраза срещу правителството, който трябва да се има предвид в бъдеще”. Как при това положение днес може да се твърди, че превратаджиите, които по-късно жестоко смазват въстанието, са спасители на нацията и държавата и са истинските герои? Защо никой писател или поет не посвещава произведения на тези „герои”? Очевидно става дума за пренасипване на събитията, което в историята става лесно, но много по-трудно в литературата и дипломатическите документи.

 

  1. Как трябва да оценим парламентарните избори, проведени на 18 ноември 1923 г. и Закона за защита на държавата?

В съвременната историография, когато се говори за изборни нарушения през 1923 г. винаги се дават за пример изборите, организирани от земеделското правителство през април, но не и онези, организирани от превратаджийското правителство съвсем скоро след жестокото потушаване на Септемврийското въстание. За характера на тези избори, проведени на 18 ноември 1923 г., само по-малко от два месеца след жестокия терор, говорят ясно резултатите. На първо място излиза Демократическият сговор, създаден след Деветоюнския преврат, който получава 200 депутатски места от общо 247. БЗНС получава 19 депутатски места, колкото и БРСДП (ш.с.), а комунистите едва две. И трябва да имаме предвид, че въпросното абсолютно мнозинство на Демократическия сговор е постигнато с гласовете на 639 881 души, докато гласовете на други 132 160 осигуряват на БЗНС десет пъти по-малко депутатски места. Така че тези избори няма как да се определят като демократични.

Законът за защита на държавата неслучайно е приет след изборите от новото XXI Обикновено народно събрание (на 4 януари 1924 г.). С него е нанасен тежък удар на партиите, участвали във въстанието, но и се налага репресивна система, която не само не е отменена, а е ожесточена при следващите политически противопоставяния, особено в годините на Втората световна война, когато смъртни наказания започват да се налагат и на непълнолетни.

 

  1. Оправдано ли е след поражението на Септемврийското въстание да продължи на линията за водене на въоръжената борба?

Съвсем очевидно е, че след погрома в редиците на комунистите и земеделците, участвали в сраженията от юни и във въстанието през септември, няма кой да вдигне ново въстание. Въпреки това е решено подготовката за ново въстание да продължи, както и четническото движение. Как можем да обясним това? Според мен, причината не е в директивите на Москва, защото дори и подготвяното комунистическо въстание в Германия в крайна сметка е отменено и избухва само в Хамбург. Обяснението трябва да се потърси в ожесточението, родено от кървавите събития през 1923 г., което ще доведе до радикализацията както в десния, така и в левия сектор и ще подклажда напрежението още поне две години, когато се стига до чудовищния атентат от 16 април 1925 г. в църквата „Свети Крал” („Света Неделя”) и последвалата репресивна вълна срещу комунисти и леви интелектуалци.

 

  1. Има ли единодействие между БКП (т.с.) и БЗНС след Деветоюнския преврат и какви са резултатите от сътрудничеството в дългосрочен план?

Едва ли може да се говори за истинското междупартийно сътрудничество и единодействие между тези две партии (БЗНС и БКП (т.с.)) в България, представляващи по-голямата част от обществото, най-вече защото след преврата земеделците понасят тежки удари, след като повечето им водачи са избити. Започва земеделското разрояване, което няма да спре и до днес. Така или иначе, в хода на подготовката на Септемврийското въстание комунистите влизат в контакт с някои от земеделците, които по-късно ще бъдат определени като леви. Ударът върху едните и другите след потушаването на въстанието е тежък, но сътрудничеството е започнало и след години то ще доведе до включването на БЗНС „Пладне” в организирания по инициатива на комунистите Отечествен фронт, а след 9 септември 1944 г. земеделците ще бъдат част от всички правителства до 1990 г. (до първото правителство на Андрей Луканов). Цената за това участие обаче не е малка, тъй като БЗНС е принуден да се откаже от съсловната теория на Александър Стамболийски и постепенно се превръща в казионна партия, изцяло подчинена на БКП. От друга страна, възстановяването на политическия плурализъм в края на 1989 г. не успява да върне силата, идеологията и идентичността на БЗНС, чието раздробяване, както и загубата на влияние продължават и днес можем да ги видим в парламента само като част от други партии.

 

  1. Фашизъм ли се установява в България след Деветоюнския преврат?

За характера на властта в България след 9 юни 1923 г. се спори още от времето на преврата – тогава за пръв път се говори за фашизация на земеделското управление през 1923 г. и то както от десните партии, така и от комунистите. После комунистите започват да обвиняват във фашизъм превратаджиите и правителството на проф. Александър Цанков. Днес, разбира се, основният въпрос е дали Деветоюнският преврат е фашистки, защото ако е така, то и Септемврийското въстание е първото антифашистко. Отговорът на този въпрос зависи преди всичко от различните определения на фашизма. Според едно от тях той е „движение, което чрез национализъм и социална демагогия прониква във всички слоеве на обществото и с легални и илегални средства се стреми към тоталитарна диктатура — съюз на нова политическа класа с ръководещите икономиката кръгове” (проф. Милен Семков), а друго „открита терористическа диктатура на най-реакционните, най-шовинистическите и най-империалистическите елементи на финансовия капитал” (Георги Димитров). При такава интепретация правителството на Демократическият сговор едва ли може да бъде определено като фашистко, тъй като то не е на една партия с фашистка идеология, а е съюз от десни партии, който скоро се разпада. Но ако не искаме да влизаме в спор по терминологията на фашизма, определено трябва да се каже, че режимът, наложен в резултат на Деветоююнския преврат, е несъвместим с демокрацията. И борбата с него е напълно легитимна, дори и от гледна точка на демокрацията.

 

  1. Защо в България противопоставянето е толкова ожесточено? Повече отколкото е в другите страни по това време.

Действително събитията в България от 1923 г. показват по-голямо ожесточение и донасят повече човешки жертви, отколкото във всички останали революционни събития през тази повратна за България година. Обяснението на този факт трябва да се потърси в постепенното нарастване на ожесточението първо заради поражението в Първата световна война, заради кървавото потушаване на Войнишкото въстание, унищожителния за националното достойнство и идеали Ньойски мирен договор, към което се прибавя и десния отказ от демокрацията, след като традиционните десни партии усещат, че управлението на БЗНС може трайно да ги лиши от възможността да си върнат властта по демократичен път. При това положение, когато противопоставянето от политическо става военни, жертвите стават толкова много и от двете страни.

Не искам да кажа, че в държави като Русия, Германия или Унгария в края на войната ожесточението е било по-малко, напротив, то е много по-мащабно. Само че там пикът на противопоставяне отминава след 1919 г., докато в България идва през 1923 г. и продължава през следващите години.

 

Това са моите отговори на 14-те въпроса. Но ми се струва, че трябва да кажа няколко думи и за последиците на кръвопролитията от 1923 г. Те имат дълготрайно въздействие, защото латентното ожесточение продължава периодично да поражда кървави сблъсъци – в периода 1923–1925 г. с четническото движение, през 1925 г. с кървавия атентат от 16 април и с отмъщението на „безотговорните” фактори, унищожили десетки леви интелектуалци, позволили си да реагират на жестокото потушаване на Септемврийското въстание. И отново кървавата страница на вътрешното противопоставяне е отворена в годините на Втората световна война, когато се възстановява линията на разделение, а и на унищожение.

23 септември 2023 г.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук