ДА СЪСИПЕМ ГНИЛАТА И БЕЗЗАКОННА ДЪРЖАВА!

0
659

Най-точно е да се каже, че Васил Левски е националният герой на България. Нищо, че и него не го отминават изцепките на днешни многознайковци – не бил истински герой, подвигът му бил „измислен, напомпан и раздут“ от Вазов, а после от… комунистите.  Пролетарския поет Димитър Полянов категорично го поставя вляво
                                                         

Замълчете, о търгаши!
Левски наш е, само наш!
Но бесилото е ваше,

и предателят е ваш.

            Десетките писма на наши възрожденци и документи от онова време нямат значение. Сред други автори пък вървят варианти, че бил обесен не Апостола, а негов двойник, а той бил пратен в Диарбекир или бил живял тайно в България след Освобождението. А за българите всъщност това няма особено значение, у всеки живее частичка от преклонението пред Апостола на свободата.
            Когато сега отбелязваме 150 години от гибелта на Левски, добре е да напомним някои автентични документи за него и от него, особено – първата негова биография, написана от Захари Стоянов.
            Нека днес си спомним с благодарност  и за  любимата на поколения българи книга „Апостолът на свободата” на Мерсия Макдермот, която днес гасне, забравена от неблагодарния български  народ в някое кътче на Англия. Но която не се побоя на представянето на книгата й за Левски в Европейския парламент да се извини за злините, които нейната  родина Англия е причинила на  България.

Симеон Кръстев – Портрет на Васил Левски

ЗАХАРИ СТОЯНОВ „ВАСИЛ ЛЕВСКИ, (ДЯКОНЪТ). ЧЕРТИ ИЗ ЖИВОТА МУ”,
Издателство на БЗНС, 1980 г.

ИЗ ПРЕДГОВОРА НА ЕФРЕМ КАРАНФИЛОВ

[…]  Да се спрем най-напред на биографията на Васил Левски. Това е първата биография на великия Дякон. И първата книга на Захари Стоянов, в която той се обръща към миналото, към борбите на българския народ за национално освобождение. Тя носи дата в края на ръкописа – 10 октомври 1883 година, а излиза от печат през 1884 година.
Всъщност чрез тази си творба писателят стъпва по своя голям път на възкресяване на миналото, на отдаване на заслужена дан на загиналите герои, на противопоставяне славната минала епоха срещу пошлостта, която царува в съвременността му.  И тук най-напред прави впечатление добросъвестността, с която авторът е  събирал жизнения материал, фактите за дейността на Апостола.  И трябва да обърнем внимание, че първата голяма фигура от миналото, към която се обръща писателят, това е фигурата на Левски. Той е съзнавал много добре неговата роля и значение за възпитанието на новата младеж, за българската история, за цялото бъдеще на родината. Той е пожелал да разкрие величието на Апостола и да го противопостави на предателите, на враговете, на поп Кръстя, на митрополит Григорий, на хаджи Пенчович и на всички онези, които са се крили по своите домове през дните, когато народът е мрял, които са служили на турските бейове, които са предателствали и подписвали смъртните присъди на апостолите. […]

 
ПРЕДАТЕЛСТВО

[…]  Мисълта на Левски да се оттегли за няколко време в свята Румъния не можа да се осъществи. Скоро той бе разочарован от ред горчиви събития, които дойдоха едно подир друго да развълнуват още повече неговата душа. Годината 1872 беше най-злощастна както за Левски, така и за българския комитет. На 2 март, часа 9 часа по турски, Ангел Кънчев разби черепа си на Русчушката скеля, когато се впуснали да го хващат, а той не поиска да се предаде, понеже беше давал клетва. Освен че Левски загубваше в неговото лице един от добрите свои помощници, от друга страна турското правителство потрепера, нагледно констатира то факта от постъпката на Кънчева и от намерената в него кореспонденция: че в България се е съживила опасната комита, която, според уверението на верните чорбаджии, била загинала уж окончателно на Бузлуджанските върхове в 1868 година. Полето за действие на цариградските шпиони, които имаха за центрове Букурещ и Белград, сега те преместиха вече своя щаб около София и Русчук. Левски бе техният идеал.[…]
В това време в Ловеч са се били извършили доволно важни събития, които във всеки случай трябвало да имат лоши сетнини. На всички патриоти в града къщите били бастисани и претърсени от правителството, няколко души имало вече затворени, между които бил и Марин п. Лукановъ; ония, които не са били още побутнати, от минута на минута очаквали да ги нападнат, защото Общият следвал вече да издава в София.
Преди да пристигне Левски в Ловеч, още станало и следующето произшествие. Председателят на революционния комитет беше по това време поп Кръстю от Ловеч, на когото комитетът, от признателност, беше му подпомогнал да си направи една къща. Той беше лице твърде много предадено на комитетските работи. Между другите лица, които беше предал Общият в София, разбира се, че първо място трябваше да държи поп Кръстю, като председател на най-големия комитет. Вижда се работата, че Общият не е поменувал името „поп Кръстю”, защото, като се приело известие от София да го хванат, уловили най-напред поп Лукана, когото изпратили в София пред изпитателната комисия.
– Не е тоя поп, — казал Общи, като му представили поп Лукана. — Оня е по-млад и дребен.
Тогава хванали поп Кръстя. Но чудно: после няколко часа той бил пуснат на свобода; а това турско благоволение трябваше да отвори очите на всички работници, и най-много на нашия герой.
– И самата природа да въстане против мене, то пак не може да ме задържи да не се срещна с него, — викал Левски вън от себе си, когато го увещавали приятелите в дома на Величка п. Луканова – да се не среща с поп Кръстя, защото е опасен. Не е сега време.
– Аз искам да го видя, желая да знам какво той ще ми се оправдава, как ще ме погледне в очите… Той е отговорен и пред мене, и пред вас, и пред целия български народ…
Никой и нищо не било в състояние да надвие на разярения Левски. Той се сърдел на всички, викал, скачал, целия свят искал да разруши, само и само да спаси своето свято дело, за което бил работил толкова години. А за себе си нищо не говорил, никакви предпазливи мерки не искал да вземе, при всичките съвети и убеждавания на приятелите. Най-много той искал да се срещне с поп Кръстя, да вземе от него тефтерите, копията на писмата и крупните суми пари, които били поверени на неговите ръце.
– Аз не искам да се зачерня пред лицето на българския народ, да ме обвинява потомството — говорел той.
На 24 декемврий Левски написал дълго писмо на поп Кръстя, с което му определил в същото време и място, където трябвало да се срещнат лично.
Тук съм длъжен да дам няколко разяснения за в полза на читателите, за да могат да вникнат по-добре в приготвеното вече гнусно предателство. Когато турското правителство освободило поп Кръстя, след няколко часа, никой освен него не е присъствал пред каймакама, та за това мъчно е да се узнае какви именно условия са се извършили между предателя и правителствения човек. Две главни причини са подбудили най-много светиня му да вземе образа на Юда. Първата осезателна причина е била, че за да отхвърли той въжето от врата си, което щеше да му се падне, като председател на комитета, то естествено беше, че това въже той трябваше да го метне другиму. А това последното лице не можеше да бъде друго никое, освен нашия херой. Дали той е наумил най-напред турската власт за това, или пък турците от само себе си са му предложили да предаде Левски, за мене е тайно. И двата случаи са възможни. Обаче, според уверенията на мнозина, в това число и Христо Цонев, другар на Левски, чак до София, преди да се освободи поп Кръстю, между ловчанския каймакам и софийската изпитателна комисия са се разменили няколко депеши, и най-после правителството дало на поп Кръстя тържествено обещание, че ако той извърши сполучливо своя подвиг, не само че ще бъде освободен, но трябва да се надява на награда. Правителството почнало да туря в действие своето обещание, като освободило още на минутата поп Кръстя. Сега тоя последният трябвало да изпълни своето обещание и пастирската си длъжност. Писмото на Левски, което той получил няколко дни след освобождението си, било вече първа крачка. Втората причина, която подействала на отец Кръстя да стъпи на Христовото тяло е била златният телец. Както казах, у него имало дебели комитетски суми, които нему щели да останат след предаването на Левски.
Писмото на Левски до предателя, в което той означавал мястото за срещане, най-напред било прочетено от ловчанския каймакам. И се засмели тогава всички конашки пиявици — от каймакама до чибукчията. Юзбашии, мелиязими, чауши, онбашии и прости нефери били в необикновено движение. Кроене на планове и разни стратегии в по-горните кръгове, шушукане в заптие-одалара, пълнене на пушки и пищови с пресен барут, даване низки темена из конашкия двор, което показвало готовност и самопожертвувание, викане ту тоя, ту оня бабаитин, които имали вече каква-годе известност, дрънкане на касатурите по конашките стълби, — с една реч, приготовлявал се вече дързостен поход, който се забелязвал и от гражданите. Но никой не знаел истинската негова цел от страна на българското население, освен отче поп Кръстю, който в това време стоял в една от конашките стаи, коляно до коляно с ухиления каймакам.

ИЗ НАПИСАНОТО ОТ АПОСТОЛА
https://apostola.free.bg/letters.html
 

СЕГАШНАТА ДЕСПОТСКО-ТИРАНСКА СИСТЕМА
ДА ЗАМЕНИМ С ДЕМОКРАТСКА РЕПУБЛИКА

П о д б у д а. Тиранството, безчовещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров.
Ц е л. С една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв [са] откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кеседжии и еничери и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и правата свобода. И турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да е било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи.
За извършването на такава революция са нужни:
1) уреждане [организация], 2) пари, 3) хора, 4) оръжие и други бойни потреби.
За да се приготви всичко това и се извърши самата революция, наредиха се хора, избрани със съгласието на по-голямата част от българския народ, [които] съставиха Централен български революционен комитет.

Из „Нареда [проектоустава] на работниците за освобождение на българския народ“ – подбуда и цел.

 
 
ЩЕ ИМАМЕ ЕДНО ЗНАМЕ, НА КОЕТО ЩЕ ПИШЕ:
„СВЯТА И ЧИСТА РЕПУБЛИКА“

Бай Каравелов,
Вие като честен и свободен български вестникар, такъв Ви показва и листът „Свобода“, който издавате, [се борите] без разлика за всеки народ, който би показал, [че иска] да живее [свободно].
Ние, българите, бяхме честити чак сега да се сдобием с напълно свободен вестник, [който] дава право на всекиго да представи народното ни мнение пред света. И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът – в България, Тракия [и] Македония. От каквато и народност да живеят в този наш рай, [те] ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република“… Време е с един труд да спечелим онова, което са търсили и търсят братята французи, т.е. млада Франция, млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби? Брат брата, син баща, бащата сина си да убива? Сега е време да преварим това зло. [Защо да водим] втора борба? Сега е лесно и можем с малко материал да се спасим от това гнусно и невярно тиранство, сто пъти по-назад от нас във всичко. Неговите топове, неговите игленки пушки са в нашите ръце. Само ни трябва още мъничко време да поработим [няколко] години. Но [само] тогава [след като поработим], бай Каравелов, както ви пиша в писмата с братя Марина [п. Луканов] и Иван [Драсов], с божя воля ще съсипем гнилата и страхлива държава, та да съзидаме друга многотрайна по новото зидане. Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им. [Стига] само да се покорят на горните свети закони, [те ще са на] равно с българина.
[…] [Трябва] да се даде правото на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ние, българите, отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. Всекидневните ни убийства, потурчванията на грабнатите ни невръстни деца, обезчестяването на девойките и жените ни от турците са били всекидневно оплаквани с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия прегракнал глас – никакъв отзив, отникъде помощ, напротив, стават учители против нас. Тогава где остава тяхното образование и човещина? И все тъй ли ще се оплакваме и ще се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдния и на нашите мишци. Ето че идем, господин редакторе, чрез вестника Ви да представим народното мнение пред света.

Дописка на В. Левски до в. „Свобода“, писана през втората половина на 1870 г.,
а публикувана в „Свобода“ на 13.02.1871 г.
 

 
НИЕ ГОНИМ ЦАРЯ И НЕГОВИТЕ ЗАКОНИ

В нашата България не ще бъде така, както е сега в Турско. В нея всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони… и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво ще е… Така ще е в наша България. Ние не гоним турския народ, ни[то] вярата му, а – царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами[те] тур[ци].
В Българско не ще има цар, а „народно управление“ и „всекиму своето“. Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът. Свобода и чиста република.

Левски до чорбаджията Ганчо Милев 
в Карлово, 10.05.1871 г.
 

 
ДНЕШНИЯТ ВЕК Е ВЕК НА СВОБОДАТА

Г-не, днешният век е век на свободата и равноправието на всички народности. Днес всеки притеснен и потиснат, всеки, комуто тежат робските синджири на врата и който носи жалостното и срамно име роб, е напънал всичките си сили – и нравствени, и физически – и търси случай да отърси от себе си по какъвто и начин да би било робското тегло, да разкъса робските вериги и да отстрани далеч от себе си името роб. [Всеки] иска да живее свободно и да се наслаждава на божията природа, [всеки] иска да бъде човек. Роби сме и ние българите. В нашата татковина върлуват турски разбойници и еничери и нашите долини ечат от робски въздишки и охкания. Но и ние търсим случай да разкъсаме роските вериги, да изгоним далече от земята си турските кеседжии, да подигнем и изградим храма на първата свобода и да дадем всекиму своето.

.Левски до богат българин във Влашко  6.10.1871 г
 
https://www.vasil-levski.org/:

 
АКО СПЕЧЕЛЯ, ПЕЧЕЛЯ ЗА ЦЯЛ НАРОД
– АКО ЗАГУБЯ, ГУБЯ САМО МЕНЕ СИ

Господин Панайоте,
Премного Ви благодаря, дето се потрудихте, че ме извадихте от болницата. Наистина бих умрял, ако бях стоял още няколко дни. Така исто [честно и предано] се трудите и за всичките ни събрани братя. И длъжни сме да Ви почитаме, защото сте и най-главният ни войвода [още от] началото на скупщината.
Вие се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мен. Надявам се да ми пратят колкото ще похарчите за мен. Защото аз се варда да не се причислявам [към] ония, [за] да [не] се рече, че се е харчило за мен. По всякакъв начин ще гледам да Ви ги върна. То е доста и предоста само че се трудите. […]
Чух, [че] щял си да отиваш във Влашко. Аз от 67-мо [1867 г.] досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ – ако изгубя, губя само мене си. […]
Ваш знаменосец: В. И. Ль-ский

Левски до Панайот Хитов, писано
 през март  или април 1868 г. […]
 

 
ВРЕМЕТО Е В НАС И НИЕ СМЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

Пишете, че ми се радвате на работите ми, като ме и съветвате да се варда да не брал работите, че ми се радваш тъй сляпо? И как разбираш времето във Влашко,
Пишете, че ми се радвате на работите ми, като ме и съветвате да се варда да не напСърбия или Българско, задето [казваш, че] времето ни носило сега погрешки? Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме. А колкото за извън  Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания. […]

В. Лъвскiй
Левски до Панайот Хитов,  10.05.1871 г.

 
 
БРАТСТВО С ВСЕКИГО, БЕЗ ДА ГЛЕДАМЕ НА ВЯРА И НАРОДНОСТ

            Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка.
Това Ви е известно. [Но] тук думата ни е за нашите братя сърби, които така също изповядват: свобода или смърт. И ето време [е] да покажат действително, че те, сърбите, са братя и на българите. Ние днес искаме да се освободим и простираме ръката си за помощ, каквато можат да ни дадат. Ние се нуждаем от народни водители за бойното поле и ги молим да ни дадат място за 150-200 души във военното училище. Затова задължавате се от Централния комитет по-скоричко да поднесете тайно писмото ни на сръбското правителство, че ако намери място прошението, отговорете ни по-скоричко, за да се разберем по-ясно със сръбското правителство за тая работа, която ще им признае българският народ. Ако ли не, то ще търсим на друго място. Ако ли от нийде няма помощ за българина, то работата ни си е пак работа.

Левски до Л. Каравелов, 25.07.1872 г.

Васил Левски създава революционен комитет, художник Иван Табаков
 
 
 
Из ПРОТОКОЛИ ОТ ПРОЦЕСА СРЕЩУ ВАСИЛ ЛЕВСКИ
http://www.sitebulgarizaedno.com
 
Съдебно-следствен разпит на главатаря на бунтовническия комитет Васил Дякон Левски и на двамата му другари, извършен от нарочната комисия

25 зилкаде 1289 – 13 януари 1873 година
 

 
РАЗПИТ НА ВАСИЛА
5 януари 1873

-Как е името ти, как е името на баща ти, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?
Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм [и] съм на двадесет и шест-двадесет и седем години, занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование.
-Кога излезе от родното си място Карлово и къде ходи?
 –Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях из Влашко.
-С какво се занимаше в Сърбия и Влашко?
В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет, във Влашко.
-Викаха те в бунтовническия комитет за каква служба?
Възложиха ми да обнадеждявам цяла България.
-В какво се състои това твое обнадеждяване и как щеше да го извършваш?
Данъци много, а нямаш спокойствие. [Ето], за това щях да ги обнадеждявам.
-Къде ходи с тая цел и какво правеше из местата, където ходеше?
Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив, защото Сърбия, Влашко, Черна Гора и Гърция са готови да заграбят България, затова, за да не дадем земята си. Обикалях [и] в местата, дето ходех, оставях книжа; три пъти идвах [и] в София.
-Какво пишеше в дадените ти от комитета предписания и в разпространяваните от тебе книжа?
Дадените от комитета книжа бяха запечатани, какво пишеше в тях – не зная.
-Ти каза вече, че са те извикали в комитета, за да изпълняваш тая служба. Най-напред къде отиде, как обикаляше казаните от теб места, какво правеше [там] и как намираше хората?
[След] като ме упълномощиха от комисията във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта, сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаяха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мене човек. В ръцете на тоя [човек] имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака. Щом виждах тоя знак, предавах дадените от комисията предписания. Те [ги] отваряха и [ги] прочитаха. Предписанията оставих най-напред в Свищов, обаче от кои [се четяха] – имената им не зная. Дигнах се от Свищов и отидох в Ловеч. Отидох в хана на дядо Станчо. Както [и] и преди казах, излязох на края на града излезе един със знак в ръката, аз му дадох предписанията, обаче как е името му – не зная и не го познавам. Оттам заминах за Търново и после за Пловдив. Наставленията предадох както по-преди.
-Как ти посочваха тия знаци?
Когато ме виждаха, подсвирваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията.
-Отгде знаеха те, че идваш от комитета?
Защото, когато ме извикаха най-напред в Централния комитет, от всеки край имаше по един човек. За да не се познават един други, те си поставяха маска на лицето[…]
-Ти не пишеше ли никак писма на комитетите?
Пишех. Както казах преди, давах ги на човека със знака в ръката, той ги изпращаше.
-За къде пишеше писма и как ги подписваше?
Местото не се надписваше. Надписвах [ги] до комитетите и се подписвах Левски, Арслан Дервишоглу, пишех също така, и Кърджалъ[…]
-Колко време обикаля?
С тая година обикалям три години.
-Къде е постоянното ти местожителство?
Никъде не живеех постоянно[…]
-Много хора те познават и са се срещали с тебе, защо не ги изкажеш?
Никого не познавам.
-Не познаваш ли Димитра, който седи насреща ти, не си ли разговарял с него върху комитета и не си ли обикалял заедно с него?
Виждах го два пъти във Влашко, но че ходи по тия работи – не зная
-Заедно с Димитра вие сте обиколили твърде много села, правили сте комитетски събрания, [това той] ти казва в лицето, какво ще кажеш ти?
Аз с тогова никога не съм ходил, обикалях сам саменичък[…]
 
 

Из НОВ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ДЯКОН ЛЕВСКИ
6 януари 1873

-[…]Ти не виждаше ли, не познаваше ли комитетските хора?
Според изискванията на устава, не ми беше работа да ги познавам.
-Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш [за пример] устава, или и преди не си ги познавал?
Не ги познавам и тогава не ги познавах.
-И куриерите ли не познаваше?
Те бяха техни [на комитетите] хора, и тях не познавам…
 
 

 
ВЪПРОСИ КЪМ ДИДЬО ПЕЕВ В ПРИСЪСТВИЕ НА ДЯКОНА
6 януари 1873

-Ти казваше, че си ходил с Дякона в Пловдив, сега Дяконът отрича, какво ще кажеш?
Както заявих в миналото си показание, ние ходихме в Ловеч, в Пловдив и в някои села, ето, казвам му в лицето.
-В коя къща останахте в Царацово?
Останахме в къщата на Божил арабаджията.
-Как извади тезкере на Дякона?
Той взема моето тезкере и мина отсреща.
[Подписал]: Дидьо Пеев
 
 

НОВИ ВЪПРОСИ КЪМ ДЯКОНА

– Ти чу какво каза седящият насреща ти Дидьо Пеев, какво ще кажеш сега на това?
Тоя може да е ходил с друг, сега обвинява мене…
-Ти кажи хората, които работеха. Да започнем най-напред от Свищов. Разкажи: с кого работеше в Свищов?
В Свищов не останах в ничия къща, защото изгубих бележката, на която беше написано името на кореспондента в Свищовския комитет [и] не можах да се срещна лично [с него]. И в Свищов сигурно не е имало никой, [който] да се занимава с тая работа[…]
-Кои познаваш в Пловдив?
В Пловдив има един лекар, изпратих му писмо, но той не го приел.
-А бе човече, ние не те питаме за ония, които не са приели, а за ония, които са приели, сега това питаме, кажи ги!
Имаше няколко момчета, но имената им не зная. Има [един] Иван арабаджията, той знае [хората] от Пловдив.

[Подписал]: Васил Дякон Левски
 

 
НОВ РАЗПИТ НА ВАСИЛ ДЯКОН ЛЕВСКИ
7 януари 1873

-Мехмед Дервишоглу Кърджалъ е име на кой комитет?
Трябва да е името на Тетевенския комитет…
-Преди да се скарате, кой организира в началото Тетевенския комитет и кой доведе Димитра Дяковчанина в Тетевен, това питаме ние. Ние питаме за събитията преди вашата разпра с Димитра и за самата нея.
Причината за нашето скарване с Димитра беше, че той не искаше да даде сметка за събраните от комитетите пари, комитетите бяха станали негови собствени

ВЪПРОСИ КЪМ ВУТЬО ВЕТЬОВ ОТ ВИДРАРЕ В ПРИСЪСТВИЕ НА ДЯКОНА

-Познаваш ли човека, който е насреща ти?
Да, познавам го, Дякон Левски е.
– Кажи в лицето на Дякона разказаното от тебе в миналия ти разпит ловчанско нападение!
Както казах преди, Дяконът поискал от Видраре един човек. Аз отивах по своя работа в един близък до Ловеч манастир. От комитета ми казаха: -„Иди в Ловеч, намери Дякона и [му] кажи: „Искал си човек, ние нямаме!“ И си върви после по работата!“ Аз отидох в Ловеч, намерих Дякона извън града [и му] казах. Той ме хвана и ми каза: „С тебе имаме една малка работа, иди в хана, аз ще те повикам!“ Аз отидох в хана. Сетне дойде Лукан, взе ме и ме заведе в къщата си. Когато отивахме в къщи, той ми каза, [че] Левски не е тук, [а] е в отсрещната къща. Аз отидох в отсрещната къща, но чия е тая къща – не зная. Стопанинът на къщата ми каза: „Левски е в плевнята.“ Яз влязох и видях там Левски в червени дрехи. Той ме накара и аз да облека едни червени дрехи. Тръгвайки оттам двамата заедно, ние отидохме до къщата, която нападнахме. На дъсчената ограда имаше два отвора, дигнахме ги и влязохме вътре. Аз останах в двора [и] стоях до вратника. Дяконът се качи горе [и] взе парите, слезе долу и каза: „Тия пари са малко, да почакаме стопанина на къщата!“ Чакахме от шест до девет, стопанинът на къщата не дойде. Дойде слугата му. Щом ни видя; той започна да вика, Левски го хвана за яката и го завлече вътре, аз чаках при вратата, за да не дойде някой. После момчето извика повторно. Влязох вътре [и] видях, [че] Левски хванал момчето и забил камата в корема му. После той ми каза: „Вземи пушката ми [и] да бягаме!“ В това време пред вратнята се беше събрала навалица. После ние се изплъзнахме из навалицата [и] избягахме в лозята. Дяконът съблече намиращите се върху него червени дрехи, остави ги на мене и влезе вътре [в града]. На другия ден аз си отидох на село.

[Подписал]: Вутьо Ветьов

 

ВЪПРОСИ КЪМ ДЯКОНА

-Дяконе, ти чу [и] разбра казаното от Вутьо Ветьов, какво ще речеш на това?
Аз чух казаните от тогова думи, но аз не съм лицето, което уби човека в Ловеч.
-Защо да те клевети тоя човек, да изкаже тебе, а не друг?
Вижда се, че всеки хвърля вината върху мене, и тоя казва за мене: „така направи, иначе направи“, но аз не съм го извършил. Тоя Вутьо Ветьов ми донесе и предаде, в Правецкия хан писмото със съобщението за това произшествие[…]

[Подписал]: Васил Дякон Левски
 

 
РАЗПИТ НА ХРИСТО ХАНДЖИЯТА
януари 1873

-Как ти е името, откъде си, какво е занаятието ти, на колко си години?
Христо, на баща ми – Цоньо, ловчанец съм, държа хан в Какрина, на двадесет и пет-двадесет шест години съм. От седем месеца съм ханджия в Какрина. Преди се занимавах с кожарство в Ловеч, кръчмарувах малко време край Ловеч.
-Кога се срещна с Дякон Левски и как стана запознанството ви?
Срещнах се с него през нощта, когато го заловиха. Нея нощ той дойде заедно с моя роднина Никола бакърджията, когото познавам.
-Когато беше кръчмар край Ловеч, Дяконът не идваше ли в кръчмата ти?
Не е идвал никога.
-Дяконът е бил толкова време в Ловеч, може ли да казваш, че не знаеш?
Не съм го виждал, не зная.
-Дяконът казва, че когато ти си бил кръчмар край Ловеч, той идвал няколко пъти в кръчмата ти [и е] нощувал там.
Там не е само моят дюкян, там има четири-пет дюкяна, може да е ходил в кръчмата на другиго.
-Дяконът казва дори: „Известно време не бях виждал тоя човек, видях го тоя път в Какрина.“
Нека казва, не го познавам[…]
 

ТЕЗКЕРЕ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ

 

Ваше превъзходителство,
Приложена към настоящето, представя се дешифрирана телеграмата, получена от негово превъзходителство дивизионния генерал Али Саиб паша – председател на образуваната в София следствена комисия, с която съобщава, че ще изпрати по пощата съдебния протокол досежно наказанието на заловения Васил Дякон Левски, за когото е било установено с положителност, че е вършил подстрекателска дейност в Ловеч, че се е одързостил със слово и дело да бунтува населението против султанската власт и да върши и други престъпления.
Тъй като, според постановленията на закона, такива бунтовници следва да бъдат осъдени на смъртно наказание, то след разисквания в малкия състав на Министерския съвет, реши се, съгласно същото постановление на закона, да се предостави на негово Величество Императора да издаде ферман за наказване със смърт и на тоя бунтовник[…]

4 зилхидже 1289 – 21 януари 1873 година.
 

 
Из ПРЕПИС ОТ ПРОТОКОЛА НА КОМИСИЯТА

 

[…]Тъй като: в чл. 55 на императорския закон е постановено и изрично упоменато, че „всеки, който подбужда лично или чрез другиго турските поданици и жители на Османската империя към въоръжено въстание против султанската държава, и неговата замислена цел се осъществи напълно или пък е пристъпил към изпълнението на делото, той се наказва със смърт“; в чл. 57 пък е казано, че „ако група разбойници извършат заедно някое бунтовническо дело, предвидено в гореказаните чл. чл. 55, 56, или пък пристъпят към неговото изпълнение, то самият главатар и подбудител измежду ония, които се намират в това разбойническо общество, където и да се залови, се наказва със смърт, а другите, които биха се заловили на местопрестъплението, съобразно със степента на тяхното доказано участие в бунтовническото дело, се наказват с доживотен или временен крепостен затвор“ […]
Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.
Ако Ваше Превъзходителство одобрявате [това], нека се издаде височайше ираде, за да се изпълни тая смъртна присъда, съгласно закона, за което се осмелявам да ви моля. На всеки случай нека бъде според вашата заповед.
27 зилкаде 1289 или 14 януари 1288 (1873) година.

Публ. във Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. Под редакцията на проф. Александър Бурмов. София, 1952, (Фототипно издание 1987), с. 186-210, 255-261.
 

 
КЪДЕ Е ПОГРЕБАН ЛЕВСКИ
Публикувани за пръв път архиви сочат мястото
– до днешното Министерство на земеделието
В.  „Дума“, 21 Юни 2017

 
Появи се на бял свят книга с публикувани за пръв път документи, които хвърлят светлина върху сакралния за българите въпрос къде е бил гробът на Левски. Авторът – историкът и писателят от Велико Търново Николай Иванов, изследва лист по лист архива на Националния военноисторически музей и разкрива мястото, където е погребан Апостола, и митарствата на тленните му останки между институциите, където са били предадени за изследване. Книгата съдържа факсимилета на много от документите, съпоставки и сравняване с картите, чертежите и скиците от 1894 г. След толкова години измислени спорове за гроба на Левски представяме извадки от книгата, доказваща чрез научно дирене, че Левски е бил положен на място, което днес се намира до Министерството на земеделието. В същия гроб според редица документи е положена и главата на Бенковски. Гробът е бил точно заснет на картографски план още през 1894 г., но през 1909 г. вече е бил изоставен, а костите на най-светия българин са обикаляли из разни институции, преди да бъдат унищожени вероятно при бомбардировките над София през 1944 г. […]

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук