ЖИВОТ И СМЪРТ НА ИТАЛОЦЕНТРИЗМА

В неволно проявление на онова, което Грамши нарече transformismo, бивши лидери от италианската левица обединиха сили, за да формират центристка коалиция.

0
560

Италия е страната, в която, по широко известния израз на Джузепе Томази ди Лампедуза в Гепардът “ „всичко трябва да се промени, за да може всичко да остане същото“. Той намекваше за димната завеса на реформите, която прикрива  устойчивостта на италианските властови отношения. С наближаването на изборите по-късно този месец /б.пр. поредните предсрочни парламентарни избори за двете камари на италианския парламент предстои да се проведат на 25 септември т.г./, някои политически лидери за пореден път предприемат опит да заемат пространството между двете основни коалиции.

Още от въвеждането на полумажоритарна избирателна система в началото на 90-те години, която насърчи формирането на блокове в дясната и в лявата страна на спектъра, отделни лидери се опитваха да привлекат умерения електорат, който по предположение не се чувстваше привлечен от предлаганите платформи. Тези опити неизменно не успяваха да постигнат критична маса, което водеше до фрагментация и в много случаи до разтваряне в двата основни полюса веднага след изборната надпревара.

Новото този път е, че двамата лидери зад „третия полюс “ преди това бяха от Демократическата партия (ДП) и заемаха важни позиции: Матео Ренци, секретар на партията и министър-председател между 2014 г. и 2016 г. и Карло Календа, министър на развитието в две последователни правителства. Впоследствие и двамата създадоха нови партии, изградени въз основа на едноличното си предводителство – още една отличителна черта на италианската политика след примера на Форца Италия на Силвио Берлускони – и заедно с ДП подкрепиха правителството на Марио Драги.

При почти 40 на сто от парламентарните места отредени за  победителите в изборите в едномандатни избирателни райони, липсата на споразумение в левия център на политическия спектър и формирането на този трети полюс създава допълнително предимство на десните партии, традиционно по-способни да образуват предизборни коалиции. По време на последния законодателен мандат основните десни партии заемаха различни страни по отношение на ключови  решения на трите правителства, които се редуваха на власт – независимо от което те постигнаха предизборно споразумение за по малко от седмица след падането на кабинета Драги през юли.

Като се има предвид значителната преднина на десните партии според социологическите проучвания, максималната цел, която новият центристки полюс може достоверно да си постави, е да стане незаменим за формирането на правителство, чийто основен акционер ще бъде  /крайно дясната партия/ Братя на Италия на Джорджия Мелони. Това вероятно би гарантирало място в правителството на неговите лидери, но със сигурност няма да оформи политическата ориентация на самото правителство.

Технократски подход

Отвъд стремежите по отношение на следващия законодателен орган, спойката, която държи италианските центристки партии заедно, е технократският подход към политиката. Системата не се оценява като потенциално счупена или дефектна, така че малки настройки ще бъдат достатъчни. Няма никакво констатиране на морални или политически противоречия, които следва да бъдат разплитани или преодолявани, а само на технически проблеми, за които трябва да се намери „правилното“ техническо решение.

В сложния свят, в който се намираме, това е дълбоко погрешно: всяко решение относно фискални, търговски, промишлени или енергийни политики съдържа съществени разпределителни последици, засягащи отделните социални групи, региони, държави и дори поколения. Класирането на резултатите и идентифицирането на „правилните“ отговори се основава на преценки относно благосъстоянието и на ценностни оценки, които остават завоалирани в технократския дискурс.

Основното положение, което дефинира този дискурс, неговата скрита идеологическа основа, е силната про-пазарна визия – и не случайно влиятелни лидери от левия спектър, като Ренци и Календа, са сред основните му поддръжници. Дадена икономическа парадигма става напълно утвърдена, когато дори нейните противници започнат да гледат на света през нейната хегемонна леща.

Във времето на своя апогей кейнсианската социална държава получаваше също толкова подкрепа от консерваторите, колкото и от прогресивните среди, докато прогресивни лидери като Тони Блеър в Обединеното кралство и Бил Клинтън в Съединените щати завършиха неолибералните реформи, започнати от техните консервативни предшественици след залеза на кейнсианството. В случая с Италия, основната лява партия, която официално беше комунистическа повече от четири десетилетия, беше принудена да приеме про-пазарни позиции след падането на желязната завеса – включително за да спечели доверие спрямо чуждестранни партньори – и се представя, във вътрешен и външен план, като достоверна опция за управление на страната.

Същностна промяна

През годините, чрез многобройните си мутации, италианската левица загуби връзка с традиционната си функция за насърчаване на социалното равенство и защита на уязвимите групи – и поради това, че самата природа на социално-икономическите конфликти се промени дълбоко, което не бе напълно отчетено от нейните лидери. Трансформациите, предизвикани от глобализацията и техническия прогрес, създадоха победители и губещи и засегнаха различните социални групи по различен начин, в зависимост от способността на отделния човек да се приспособява и да се възползва.

Победителите бяха образовани хора, градско население, работещи в динамични и иновативни сектори и акционери на компании, работещи на все по-концентрирани пазари. Губещите като цяло бяха слабо образовани лица, дребни предприемачи, самостоятелно заети професионалисти, които живееха в по-малко динамичните райони на страната и/или работеха в сектори, по-изложени на външна конкуренция. Тези хора сега са привлечени от националистическите и консервативни предложения на десните партии — техните радикални алтернативи, резонират със страховете и тревогите на гражданите, преоформени като „имиграция“ или други предполагаеми заплахи за националното политическо тяло.

За да заеме отново настъпателни позиции, италианската левица трябва да възстанови първоначалната си функция и да даде отговори на тази (подавляваща) част от населението. Тя трябва да предложи на страната нов разказ, съживяваща визия, която да насочва политическите решения, алтернатива както на популистката дясна реторика, така и на технократския дискурс, който спъва преодоляването на неолиберализма в Италия (и в Европа като цяло). Социалната политика и фискалното преразпределение вече не са достатъчни в свят на нарастваща концентрация на доходи и богатство и асиметрия на пазарите на труда.

Както наскоро подчерта Дани Родрик /бел. прев. известен професор по международна политикономия в университета Харвард/, необходима ни е политика, насочена към разпространяването на производителни стопански дейности, обхващащи всички региони и всички сегменти на работната сила. Мерките от страна на предлагането за създаване на нови работни места са от първостепенно значение, заедно със целеви мерки, насочени към маргинализирани групи, за да се улесни достъпът до справедливо възнаградени видове работа, с местни политики, благоприятстващи местното развитие в отдалечени райони. Тези мерки трябва да бъдат придружени от значителни публични инвестиции за насърчаване на зеления преход и от подновен ангажимент в международните институции в полза на правила за търговия, засилващи позициите на държавите и работниците по отношение на  мултинационалните корпорации.

В противен случай крайната десница в Италия ще продължи успешно да заблуждава, като обещава промяна – така че всичко да си остава същото.

1 септември 2022 г.

От сайта Social Europe, https://socialeurope.eu

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук