Пандемията Covid-19 може да не е приключила, но усещането за нормалност се възвърна и връщането към предшестващи времена – дори и „сезонно съобразени“ – изглежда малко по малко се приближава. Сега обаче е време за крачка назад, за да осмислим някои от усвоените уроци и за да чертаем планове за по-добро бъдеще.
Сега е ясно, че самата пандемия стана „симптоматична“ за основни, структурни кризи: непрекъснато нарастващото неравенство, между малцината облагодетелстващи се от рентиерския капитализъм и работниците (както и сред самите работници); подкопаването на обществената и институционална устойчивост; надигащата се климатична катастрофа, изискваща радикални стъпки за смекчаване и обръщане на дълбоко вкоренената зависимост от изкопаеми горива, въглеродните емисии и несъстоятелното потребление; наред с нарастващата социална поляризация и политическа фрагментация, олицетворени от дългите, изтощителни дебати относно мандатите за ваксинация, напоследък заменени от също толкова обезсърчаващите дискусии относно войни, конфликти и ядрена ескалация.
Ясно e, че доколкото е възможно да се претендира за успех в справянето с последиците от пандемията, тези успехи са резултат от съществени промени. Те обхванаха пазарите на труда (появата на „дистанцирана работна сила“ с всички произтичащи последици, включително за баланса между работа и личен живот), публичните услуги (претоварени и недостатъчно финансирани), представите за държавата и нейните намеси, както и моделите на пазаруване. Пандемията открои няколко зависимости – от неудържимо пренапрегнатите вериги на доставки до неплатените грижи, полагани от жените, които вече не могат да се приемат за безспорна даденост.
Макроикономическите модели, фискалните системи и системите за защита на труда и самото общество ще трябва да отговорят на тези промени. Ще се очаква социалните системи да предложат иновативни решения, способни да се справят с преразпределителните задачи, породени от тези предизвикателства.
Дъно на формаПоследните две години и половина послужиха като лупа, увеличаваща структурните проблеми, поразяващи обществата, но и доказваща, че мащабни промени са възможни. Това не трябва да бъде пропиляно: можем и трябва да се справяме по-добре.
Остър фокус
През последните десетилетия неравенствата на богатства и доходи се задълбочиха. Спадът в дела на труда – обстоятелството, че ръстът на производителността на труда не се отрази на заплатите – постави на фокус различията между капитала и труда. В света на труда се наблюдава дългосрочен натиск към фрагментация, което прави живота на мнозина по-несигурен: на онези, които са на по-„гъвкави“ и временни длъжности, работещите по-малко часове, отколкото биха желали, и работещите „на парче“ като технологично грамотни съвременни работници, вместо на пълноценни договори.
Пандемията задълбочи това разделение, тъй като стана видимо, че някои работници са добре защитени, на стабилни работни места и работят от дома, докато други са на фронтовата линия и са изправени пред високи рискове за здравето срещу незначителни придобивки. Тези неравенства имат многопосочни последици за цялото общество, подкопавайки неговата сплотеност.
Несъразмерните последици от пандемията за жените, за хората с увреждания, за онези с мигрантски или етническо-малцинствен произход, за онези с по-ниски доходи и за други уязвими категории хора и общности – особено за онези, които са обект на множеството въздействия на неравенството – обостриха системните несправедливости. Тези несъразмерни въздействия, умножавани от неравния достъп до животоспасяващи ваксини в различните райони на света подчертават, че най-изложени на отрицателните последици от социалните, икономическите и екологичните кризи, често са най-малко подготвените за справяне с тях. Наследствата от колониализма, наред с други неблагоприятни исторически и географски въздействия, продължават да създават несъответствия относно властовите позиции и качеството на живот, подхранващи социалния конфликт.
Решаващо за оцеляването
Много от тези обстоятелства са особено показателни за надигаща се втора системна криза – изменението на климата. Тази криза – все по-силно влошаваща се от забавянето на действията – отново ще има силно несъразмерни въздействия, като най-големите разходи ще бъдат понесени от най-малко отговорните за емисиите и за вредите за околната среда и в световен мащаб, и в рамките на държавите.
Сега е широко признато в Европа и извън нея, че преходът към икономика с нулеви въглеродни емисии и усилията за смекчаване на последиците от изменението на климата са от съществено значение за оцеляване на човечеството. Независимо от това, действията в областта на климата изостават от необходимите, за да се избегнат опасни нива на глобално затопляне, а платформите за политики, които се ангажират да осигурят този преход да бъде „справедлив“, често са лишени от конкретен и всеобхватен набор от мерки. Правителствените планове остават твърде далеч от нужното амбициозно преформулиране на социални и икономически модели, необходими за устойчиво бъдеще и за благосъстоянието на хората и планетата.
Основните уроци, които можем да извлечем от пандемията, са, че ако са налице достатъчна неотложност и политическа воля, това, което някога са били твърди граници, вече не изглеждат чак толкова твърди и че има пространство за съществена намеса и системно преформатиране. Трагичното е, че за целта се изисква да е налице криза. За съжаление, ужасната руска инвазия в Украйна на свой ред поднови спешността на зеления преход в светлината на зависимостта на Европа от руския нефт и газ: докато перспективата за глобално бедствие изглеждаше твърде далечна, геополитическата слабост се оказа непосредствена.
Дългогодишни недостатъци
Така че политическите отговори на кризата Covid-19 не следва повече да се разглеждат като временни и условни, а да бъдат преосмислени като структурни решения на дългогодишните недостатъци на неолибералния модел на икономическо и финансово управление. Нищо по-малко не е в състояние да реши структурните проблеми.
Пандемията показа, че не е безполезно да преосмислим как организираме човешкото битие на планетата Земя. Тя може да се превърне в повратна точка за ангажиране на прогресивното мислене и за проектиране отново на едно алтернативно общество, процъфтяващо въз основа на устойчивост, равенство и демократично участие.
Вместо връщане към предпандемичното състояние с разрастващите се разломи между имащи и нямащи, с растеж в някои части на света, надхвърлящ природните ресурси, като същевременно изключва други и при нарастващи разриви по политически признак, време е да се търсят нови и комплексни решения. За бъдещето се изисква нов социално-екологичен договор – такъв, който зачита планетарните граници и се фокусира по-скоро върху благосъстоянието, вместо върху икономическия растеж.
Решенията трябва да бъдат всеобхватни и амбициозни. По думите на големия реформатор Уилям Бевъридж в неговия забележителен доклад от 1942 г., „Даден революционен момент в историята на света е време за революции, а не за кърпене“. Те ще трябва да обхващат по-устойчив икономически модел, осигуряващ справедлив дял от плодовете на напредъка за всички, както и нови, по-силни демократични институции, позволяващи истинско участие на гражданите и на работниците.
Уилям Бевъридж през 1943 г.: „Време за революции, а не за кръпки“
Тези решения може и да не са готови да бъдат незабавно задействани, но именно сега сме длъжни да обсъждаме нови и радикални начини за подобряване на обществото и справяне с предизвикателствата, пред които сме изправени. Старите рецепти може вече да не са достатъчни.
Не е време за лозунги. Но е време за градеж за промяна.
Този текст е във връзка с по-широк проект, разработван от Европейския профсъюзен институт, относно реконструкцията отвъд пандемията, който ще завърши с обобщаващ сборник в началото на 2023 г.
Калина Арабаджиева е изследовател в Европейския профсъюзен институт, с докторат по трудово право. Тя работи по въпросите на равенството между половете и на справедливия преход.
Никола Контрарис е директор на изследователския отдел в Европейския профсъюзен институт и професор по трудово и европейско право в University College London.
Бианка Луна Фабрис
Бианка Луна Фабрис е изследовател и служител по комуникациите в Европейския профсъюзен институт и докторант на непълно работно време по социална политика в Университета в Единбург.
Вутер Цвисен е старши изследовател в Европейския профсъюзен институт, който работи по въпросите на неравенствата в заплащането на пазара на труда, както и по етническите и мигрантските проблеми.
12 май 2022 г.
Източник: Social Europe – https://socialeurope.eu/