СТО ДНИ ВОЙНА – И ОЩЕ…

Сто дни след началото на войната в нея няма победител, няма и победен – има само разруха, жертви и омраза. И констатацията за следващите сто (и може би още няколко по сто) дни е твърде вероятно да бъде същата.
Във военен план на втория етап на войната след края на март Русия сне от дневен ред превземането на Киев и се ориентира към осигуряване на контрол върху територии: вероятно целия Донбас (или най-малкото Донецка и Луганска област в тяхната цялост, до административните им граници), сухопътния коридор до Крим (което добавя и Херсонска област), като под въпрос остават намеренията за Одеса и Николаев, което не само би дало сухопътен коридор и до Приднестровието в Молдова, но и би оставило Украйна без достъп до море. Впрочем, с войната в Украйна, извеждайки на преден план борбата за територии за сметка на хората, Путин проигра своя най-голям ресурс в пост-съветското пространство: руското и руско-говорящо население в съседните държави, като на практика спомогна за неговата допълнителна изолация и маргинализация.
По-съществената промяна обаче бе в нашия – на НАТО и ЕС подход – към войната. И тя е свързана с подмяната на целта: отпадна целта „мир“ и тя бе заменена с „война до победа“. Преди началото на войната НАТО и САЩ взеха най-важното решение: че няма да воюват в Украйна с Русия. С други думи, че ще се търси политическо, а не военно решение на проблемите. И това намали риска от директен сблъсък между НАТО и Русия, респективно от прерастването на конфликта в Украйна в глобална война.
Ако на първия етап ние декларирахме като приоритет прекратяване на войната (и страни като Франция, Германия, Турция, Израел, Австрия се опитаха да подпомогнат провеждането на преговори между воюващите страни), то сега вече де факто ние работим за нейното продължаване. Това пренасочи и политическия натиск: от Русия – за прекратяване на войната, върху партньорите – за засилване военната помощ на Украйна. Като спрямо Русия санкциите не оставят място за политически диалог.
И докато за Украйна продължаването на войната изглежда съвсем естествено и е мотивирано от стремежа да се освободят загубените територии, то за нас това е въпрос на политически (геополитически) интерес. Ние залагаме на затъването на Русия в една дълга война като най-тежко наказание за нея – като в Афганистан. Проблемът е, че затъването на Русия във войната означава затъване и на Украйна във войната – и тук извън военните загуби от двете страни, цивилните жертви ще са само украински граждани. Както и затъване на Европа във войната, защото това ще бъде един европейски Афганистан.
Война до победа на практика означава война без победа – и загуби за всички участници в конфликта. Трудно може да се очаква военна победа на една от двете воюващи страни. Първоначално всички анализи сочеха бърза победа на Русия и капитулация на Украйна, но това не се случи. Едва ли е реалистично и военно поражение на Русия, при което тя да бъде принудена да се изтегли от украинска територия. Което води до нерадостния извод: очертава се продължителна война на изтощение, съпроводена с още жертви и разруха.
Дори и на този фон обаче става все по-видима тенденцията за оформяне на два подхода в Европа по отношение на войната. Като нито един от тях не е про-руски, но те се разминават както по отношение на крайната цел, така и с оглед инструментариума за нейното постигане.
Първият е представен от САЩ, Обединеното кралство, Полша, Прибалтийските страни. Той залага на военните средства и именно той налага тезата за война до победа. Основният инструмент тук е въоръжаването на Украйна, като вече се преминава и към масираното ѝ снабдяване с нападателни оръжия.
Втората тенденция е представена основно от Германия, Франция, Италия, Австрия. Тези страни също помагат на Украйна с доставката на оръжие, но се стремят то да има отбранителен характер. Като целта е Украйна да не загуби войната, а не да я спечели на военното поле – доколкото в техните анализи това не изглежда реалистично. В крайна сметка тези страни виждат решаването на конфликта по политически път, чрез преговори.
В българските условия тези два подхода също присъстват в достатъчно изкристализирал вид. Може условно да се каже, че правителството се придържа към първия подход, докато президентът е привърженик на втория. Като след няколко посещения в чужбина позицията на премиера еволюира до безрезервна подкрепа на подхода „война до победа“ – без значение от цената, включително и за България.
Това поставя въпроса как ще живеем заедно. И възможен ли е свят без Русия? Защото за разлика от периода на Студената война, днес проблем вече не е стената, която разделяше континента, а пропастта, която буквално разкъсва неговата политическа и икономическа тъкан – и която става все по-дълбока. И която очертава една твърде нерадостна перспектива: независимо кога и как приключи тази война, след нея ние ще сме свидетели на един дълбоко разединен и конфронтиран свят, на рязка милитаризация на международните отношения, ерозия на международното право и международните институции за сметка на политика от позиция на силата и борба за сфери на влияние, на пълно отсъствие на взаимно доверие – респективно на политически диалог и възможност за търсене на взаимно договорени решения на проблемите. Всичко това – вероятно в продължение на десетилетия. И при едно задължително условие – че все пак бъде избегнат глобален военен конфликт.