Парламентарният и президентски вот на 14 и 21 ноември 2021 година, резултатите от него и тенденциите, които регистрира, няма как да бъдат разбрани извън контекста на политически наситената с три парламентарни вота 2021 година. В публичното пространство още от пролетта и разпускането на избрания през април първи за годината парламент все по-често започна да се употребява словосъчетанието „политическа криза“.
Картината допълнително се усложнява от няколко фактора – специфичната обстановка на пандемия, която се развива на етапи; новата протестна вълна от миналото лято срещу управлението на ГЕРБ. От значение са и особеностите на партията на Бойко Борисов и нейното десетилетно управление, което ѝ позволи да проникне навсякъде както в трите власти на национално ниво, така и в местната, а особено наситено е присъствието и в администрацията.
ГЕРБ като явление в българската политика
Партията ГЕРБ и нейният лидер Бойко Борисов са едновременно резонно развитие за българската политическа действителност, но и феномен. Резонното е във вождизма и „политическото проектиране“, а феноменалното в успеха на няколкото поредни управленски мандата, което се случи за първи път след 20 години смяна на властта най-много на 4 години от 1989 до 2009 година. Но разбирането на вождизма, „политическото проектиране“ и успехът на ГЕРБ и Борисов са важни за обективния анализ на изборния процес в България.
Вождизмът не е ново явление в българския политически живот от зората на прехода. Още в първите десетилетия след Освобождението партиите започват да се роят, като определящи са не възгледите и имената на партиите, а лидерът. От историята познаваме партиите най-вече с техните имена. Но сред тогавашните българи те са били по-известни като „стамболовисти“, „каравелисти“, „цанковисти“ и т.н. След 1989 година тази традиция и особеност на българския политически живот започна да се възражда. Първият признак през 90-те години беше Жорж Ганчев. Големият пробив се случи през 2001 година, когато НДСВ спечели изборите. Въпреки особеностите на случая със Симеон Сакскобургготски, показателно е, че даже в заглавието на формацията първоначално стоеше неговото име. Последваха други подобни структури, създадени около един лидер вече с не чак толкова голямо влияние – „Атака“, ГЕРБ, РЗС, ББЦ. За да стигнем до формации в настоящия парламент като ИТН и „Възраждане“. Като вождистка партия може да се разглежда и „Продължаваме промяната“. Въпреки нюансите всички те са по-известни със своите лидери, отколкото с някакви идейни или идеологически особености.
Важна особеност на българския политически живот е и „политическото проектиране“ или създаването на партии като проекти. В повечето случаи те са вождистки. Но този им характер се предопределя най-вече от обстоятелството, че в България такъв тип формации по-лесно виреят, както стана дума. Развитието на един политически проект е свързано с необходимостта зад него да застане определен финансов или икономически ресурс. В повечето случаи за обикновените граждани този ресурс не е видим. Те гледат по телевизията кандидата за политическа слава, който медиите „назначават“ за нов политик и лидер, без да си дават сметка, че медийното присъствие струва пари и че иначе формално свободното и демократично, либерално, пазарно общество всъщност дава възможност за медийна изява, за гласност и изобщо право на мнение само на тези, които могат да платят за това мнението им да се чува.
Изискванията за „финансов гръб“ по естествен път предопределят „десния“ характер на почти всички политически проекти. Но е факт и това, че основната маса хора, ангажирани с този тип политически формации, ако имат някакъв политически опит, то той е свързан с десни партии, които много често също са били политически проекти. Формално в българската политика от зората на прехода са останали само БСП и ДПС и някой активист на социалистическата партия самонадеяно би казал, че всички други изчезват и само партията Столетница остава на политическия терен. Реалността е друга.
На практика почти едни и същи хора след електоралното изчерпване и политическо дискредитиране на един проект създават друг. Сменя се името на партията, сменят се и лидерите или поне видимите лица, и то не напълно. Но се създава нещо ново, което поне в началото дава надежда на българските граждани и акумулира подкрепа сред хората, които са разочаровани от предишните политици и водената от тях политика. Те рядко и трудно оценяват, че извън лицата и заглавието на партията на практика нещо съществено ново и различно като политика не им се предлага. С този механизъм на имитиране на промяна на политическите субекти българската десница успява да доминира и да разполага с абсолютни мнозинства във всички български парламенти след 1997 година.
Върху този фундамент на „проектната“ българска политическа среда се откроява феноменът ГЕРБ със своите три управленски мандата, въпреки че само единият от тях, и то последният, беше пълен. Със сигурност причината за това „задържане“ не е само една, но според мен има една основна. За разлика от всички останали лидери на водещи политически сили в годините на прехода Бойко Борисов изкара 5 години като действащ кмет, и то на столицата. Тук може да се направи аналогия със Стефан Софиянски, но Софиянски в нито един момент не успя да превърне своята партия във водеща политическа сила, а и дори преди нейното създаване той беше твърде сериозен обект на съмнения за корупция.
По-прецизно е да се каже, че Борисов беше първият министър-председател с опит като кмет след 1989 година. До неговото идване на власт нито един премиер не беше повтарял мандат. На практика единствено в местната власт, и то не толкова рядко през всички години на прехода по-умелите градоначалници успяваха поне да повторят мандат, а някои изкараха и доста повече – имаме кметове рекордьори с по 5, 6, а дори и 7 мандата. Именно на базата на този опит Борисов успя да се задържи на власт – вместо да бъде министър-председател в продължение на едно десетилетие, той играеше ролята на кмет.
Причината толкова много кметове да повтарят мандата си в България е, че те поне в очите на гражданите си носят отговорност най-вече и преди всичко за инфраструктурата в съответната община, но не и за жизнения стандарт на гражданите, възможностите им да намерят добра работа с висока заплата и други свързани социални и икономически проблеми. На практика кметът печели обществено доверие и респективно нови мандати, когато успее просто да наложи в обществото мнението, че е активен строител – асфалтира улици, ремонтира площади, боядисва детски площадки, облагородява паркове. Кметът има възможност да постига, ако използваме предизборната реторика на ГЕРБ, „видими резултати“. Ползвайки това ценно ноу-хау, Бойко Борисов цяло десетилетие тотално игнорираше ангажиментите си към битието на българските граждани, към доходите, заетостта, здравеопазването, образованието и други ключови сфери, за които държавата е отговорна. Той го раздаваше строител и показваше постоянно „видимите резултати“. По този начин създаваше илюзията, че е особено деен.
Разбира се, за успехите на Борисов и партията му не бива да бъде подценявано и изграждането на „машината ГЕРБ“ – механизъм за мобилизиране на контролиран и купен вот, както и на подкрепата на заетите в държавната администрация, техните семейства и близки, ако извадим този по-различен сегмент от контролираното гласоподаване. Развитието на този съвременен вариант на правене на избори по логиката, описана от Алеко Константинов и реализирана от неговия герой Ганьо Балкански, не е някаква случайност. Условията за купуване на гласове в България се подобряват на практика през почти всички години от прехода. Причината е, че кризисните процеси, които се развиват, общото обедняване на хората и пълната неспособност на политическите субекти в управлението да подобрят живота на българските граждани, дискредитира демокрацията в техните очи. Продаването на гласа или неговото подаване в резултат на някакъв вид икономическа принуда с всяка изминала година става все по-естествено за българина и представлява начин, по който той печели поне нещо от политическата игра.
Ерозията на ГЕРБ
и въпросът за алтернативата и партиите на промяната
Описаните по-горе фактори обясняват защо за един дълъг период от повече от 10 години, въпреки скандалите, почти явната корупция и тежките провали в управлението ГЕРБ продължаваха да бъдат водеща политическа сила дори и на първия за тази година и за първи път от 2009 редовен избор за парламент. Но през всички тези години влиянието на партията намалява, донякъде и заедно със залязването на харизмата на Бойко Борисов. Негативните процеси и явления постепенно редуцират реалното обществено влияние и броя на избирателите, които са предани на ГЕРБ заради някакви свои възгледи и идеи, а не заради лична полза и зависимости.
На два пъти през 2013 и 2020 година срещу управлението на Борисов и партията му се изправя и сериозно народно недоволство. В първия случай поводът са високите сметки за ток, а във втория ‒ безпрецедентните репресивни действия на Прокуратурата в президентската администрация. Ако през зимата на 2013 година протестите бяха срещу ГЕРБ, а през лятото на същата година по повод назначението на Делян Пеевски в ДАНС срещу самия Пеевски и ДПС, то през 2020 година народното недоволство беше предизвикано от симбиозата на двете „партии – групировки“.
Големият въпрос за алтернативата на ГЕРБ беше поставен още през 2013 година. Управлението на правителството на Орешарски, макар и само заради казуса „Пеевски“, показа, че за българското общество свалянето на Борисов и ГЕРБ от власт не е на всяка цена. Но с течение на времето необходимостта от промяна стана особено остра за българските граждани. На два пъти през 2013 и 2017 година, бидейки припозната като партия, носител на тази промяна, БСП акумулира подкрепа от около 950 хиляди гласа. Но в последствие и особено след 2019 година гражданите все повече започнаха да търсят друга алтернатива. С резултатите си от 2013 и 2017 година БСП би била първа политическа сила на всеки един от трите избора през настоящата 2021 година, но вместо това партията инкасира доста рязък спад в подкрепата, а на политическия терен се появиха нови политически „играчи“.
Аналогиите между 2001 и 2021 година в търсенето на нов субект, който да донесе промяна в българския политически живот, са логични и резонни. Основната разлика е в това, че през 2021 година българското общество виждаше повече значими опции за промяна, но те бяха някак не толкова убедителни. И на трите вота с различен успех участваха три политически субекта – ИТН, ДБ и формацията с лидер Мая Манолова, която няколко пъти сменя своите имена. На първия вот през април т.г. трите формации получиха стабилна подкрепа. На втория през юли ИТН и ДП достигнаха своя зенит поне за 2021 година, а на третия, след като не успяха да съставят правителство на промяната, и трите загубиха избиратели, като за формацията на Манолова загубата доведе до излизане от парламента.
Важна особеност на българската политическа действителност е, че и трите формации са много различни по генезис и акумулирана подкрепа и в това различие може да се види „лутането“ на българския избирател в търсене на решение за промяна, което в крайна сметка доведе през ноември до победата на съвсем нов политически субект „Продължаваме промяната“. ИТН като най-голяма от „първата вълна“ партии на промяната през 2021 година се опира като формация на влиянието на Слави Трифонов като дългогодишен водещ на телевизионно шоу, а напоследък и създател и собственик на телевизия. Трифонов и неговите сценаристи винаги в годините на прехода са имали активна гражданска позиция. Постепенно те развиха политически проект, започвайки от референдумите, които организираха за промяна в политическата и партийната система поне по начина, по който те я разбират.
Една от основните причини за политическата нестабилност през 2021 година може да се търси именно в ИТН. Трифонов и хората около него винаги са били силни, критикувайки властта. Техните възгледи за политиката са свързани по-скоро с промяна на отделни процедури и практики. Дори и вижданията им да не се квалифицират като популистки, поведението на формацията през цялата година и особено при преговорите за създаване на правителство в рамките на предишните два парламента налагат мнението, че ИТН по-скоро бяга от отговорност за управлението на държавата или най-малкото от водеща роля в едно такова управление след ГЕРБ. Изборите през ноември дадоха възможност на формацията да заеме ролята, която вероятно самият Трифонов е планирал при нейното създаване – по-малко ангажирана в управлението и с все така критична позиция към недъзите на властта, която вероятно ще продължи да се развива дори и при участието но формацията в управлението.
За разлика от Слави Трифонов и неговата формация, Демократична България винаги има амбицията да бъде водеща политическа сила и да участва в управлението. Формално този политически субект е сравнително нов, но реално представлява ново прегрупиране на т. нар. стара градска десница – нещо като твърдо остатъчно ядро от някогашното СДС, което има и периферия, макар и не особено голяма. В десетилетието на Борисов този тип политически групи получават парламентарно представителство през мандат – през 2009 и 2014 влизат в парламента, а през 2013 и 2017 не успяват. Проблемът при тях е, че традиционно в парламента подкрепят ГЕРБ под една или друга форма, тъй като са дясна формация и е трудно да заемат различни позиции по редица въпроси, а и почти винаги се изкушават да участват във властта.
Най-малка, но едновременно с това и най-сложна като структура е формацията около бившия омбудсман и още по-бивш функционер и депутат на БСП Мая Манолова. Като омбудсман Манолова успя да натрупа внушителен личен рейтинг. На местния вот през 2019 година като кандидат за кмет на София, подкрепен от БСП, тя излезе на балотаж и получи много висок резултат в един град, който неизменно 30 години подкрепя десните кандидати на втори тур. Манолова успя да запази набраната скорост, участвайки в протестите срещу управлението на ГЕРБ, които избухнаха през лятото на 2020 година. На базата именно на протеста и на една „анти ГЕРБ“ основа тя формира една сложна коалиция, където освен относително лявоцентристки формации като групата на самата Манолова и Движение 21 на Татяна Дончева се включиха структури и отделни лица, които традиционно се свързват с десницата. Въпреки тези усилия, добавената стойност на другите формации се оказа не толкова съществена и на практика авторитетът на Манолова след левите избиратели оказа най-голямо влияние на резултата им.
Общото между трите „протестни“ формации е обстоятелството, че те са съставени от лица, участвали активно в обществения живот в годините на прехода, макар и по много различни начини. По тази причина те не бяха припознати като радикално нови, както това стана с НДСВ през 2001 година и със самата партия ГЕРБ през 2009. Всяка една от формациите има своята твърда подкрепа, успя и на трите избора през 2021 година да акумулира и протестен анти-ГЕРБ вот, но достигна своя електорален таван. По тази причина се открои единствено ИТН, доколкото поне формално беше най-нова и успя през юли да стане първа политическа сила, но това беше таван, постигнат най-вече на база анти-ГЕРБ гласуване.
В резултат на това, че трите протестни формации след два избора не успяха да съставят парламентарно мнозинство и правителство и да реализират настроенията за сваляне на ГЕРБ от власт ни докараха до третия избор през ноември, но и предопределиха появата на новия политически играч ‒ „Продължаваме промяната“. Новата формация, която успя на практика в значителна степен да повтори електоралното чудо на НДСВ от 2001 година, спечели благодарение на общото влияние на два фактора. На първо място, служебното правителство, назначено от президента Румен Радев през май, започна своя мандат с летящ старт. Кирил Петков и Асен Василев бързо се превърнаха заедно с Бойко Рашков в най-успешните министри. От голямо значение е това, че те бяха сравнявани с министрите на ГЕРБ; резкият контраст също повлия позитивно върху техния рейтинг. Не бива да се подценява и фактът, че ги назначи президентът, който се ползва с най-висок рейтинг в държавата и олицетворява промяната и алтернативата като първия човек, спечелил избори срещу Борисов и машината на ГЕРБ. Вторият много важен фактор за успеха на „Продължаваме промяната“ беше разочарованието от трите протестни формации и неуспеха им в усилията да съставят правителство, което отвори много голяма ниша.
Ноемврийските избори донесоха успех или поне бонус на още две политически сили – ДПС и „Възраждане“. ДПС постигна най-високия си резултат от трите избора през 2021 година и зае позицията на трета политическа сила. Най-голямо значение за успеха на Движението имаха гласовете от Турция. Очевидно в настоящия период ДПС се ползва поне с благоволението, ако не и с подкрепата, на турското правителство. Партия „Възраждане“ успя за първи път да прескочи бариерата от 4 процента. Този успех в значителна степен се дължи на ценния бонус в последните седмици, който формацията получи в резултат на радикалната си позиция против ковид мерките.
БСП – между статуквото и промяната
в партията и държавата
Безспорно големите губещи през изборната 2021 година и най-вече през ноември са ГЕРБ и БСП. Формацията на Борисов загуби почти 200 хиляди гласа през юли спрямо изборите през април и още около 50 хиляди гласа от юли до ноември. БСП по-равномерно загуби над 100 хиляди гласа и на двата избора, като се срина на резултат, който е най-нисък вероятно от 100 години, а предишният през юли беше най-нисък от 90 години. Партията е четвърта политическа сила за първи път след 1944 година. На практика под ръководството на Нинова БСП подобри всички антирекорди, които могат да бъдат подобрени.
Тъй като доста внимание вече беше отделено на това какво представлява партия ГЕРБ, защо и как постигна успехи през последното десетилетие, е логично сега да обърнем повече внимание на БСП. Това се налага и от обстоятелството, че Социалистическата партия е важното, но вероятно и най-слабото звено от политическите сили, които участват във формирането на ново мнозинство и нова управленска коалиция.
Стана дума по-горе, че през десетилетното управление на ГЕРБ партията, макар и да не успяваше на национално ниво да се пребори срещу основния си опонент, се радваше на определена стабилност поне при високите електорални резултати, които постигна точно четири пъти между 2011 и 2017 година. На парламентарните избори през 2013 и 2017, както и на първи тур на президентските избори през 2011 и 2016 година, БСП успя да акумулира един и същ резултат от порядъка на 950 хиляди гласа. Тези числа показват, че партията за относително дълъг период от време е демонстрирала способност да постига един „електорален таван“, когато е в добра кондиция и има стойностни кандидати. На тази база веднага трябва да направим извода, че всички разсъждения и аргументи за „измирането“ на електората на БСП, което внезапно се е случило през 2021 година, са не само грозни, но и нелепи и абсурдни. Нещо повече, с регистрирания за последно през 2017 година резултат БСП би могла да бъде първа политическа сила и на трите проведени през 2021 година избора. Логично трябва да дадем отговор на въпроса какво се случи и къде сбърка БСП.
На конгреса през 2016 година вероятно за първи път, поне в своята съвременна история, БСП смени действащ председател, без той сам да се е оттеглил. Основната причина за това беше тежката загуба на местните избори през 2015 година, когато партията загуби всички областни центрове. В голяма част от партийния актив надделя мнението, че БСП се нуждае от сериозна промяна, за да оцелее и да бъде адекватна на времето. Партията даде този знак за промяна, но преди дори да започне разговорът вътре в БСП за посоката и за самата промяна, трябваше да се премине важният „Рубикон“ на президентските избори. Катаклизмите около номинирането на Румен Радев и Илияна Йотова на практика останаха само в рамките на Националния съвет като орган, който взема решение за кандидатите за президент и вицепрезидент. Безспорно Румен Радев показа качества още като кандидат през 2016 година, но не бива да се подценява ролята, която изигра за неговата победа слабата кандидатура на ГЕРБ. От значение е и обстоятелството, че ГЕРБ имаше свой президент в лицето на Росен Плевнелиев, който реализира може би най-слабия президентски мандат за 30-те години преход.
Така много изненадващо и само година след тежката загуба на местния вот през 2015 година БСП постигна впечатляваща победа на президентските избори. Нещо повече, Бойко Борисов взе тази загуба като повод да подаде оставка като министър-председател и да търси отново доверието на българските граждани на нов парламентарен вот. Така само за няколко месеца от тежко загубила изборите партия БСП се оказа в позицията да претендира за водеща роля в управлението на държавата на изборите през март 2017 година. Ходът на Борисов се оказа правилен. Партията по едни или други причини не успя да надскочи вече коментираните 950 хиляди гласа. ГЕРБ остана първа политическа сила и получи нов мандат за управлението на държавата. За БСП остана обаче предимството на удвоената парламентарна група, много по-високата нова субсидия и позицията да бъде единствена опозиционна сила през следващия мандат, имайки и достатъчно време да се готви за управлението.
Тук стигаме до онази мъдрост, че човек не знае колко губи, когато печели. Още победата на президентските избори сякаш изигра лоша шега на Корнелия Нинова. Вероятно някъде в началото на декември на 2016 година тя вече се е виждала министър-председател. Темата за необходимостта от промяна в БСП сякаш изчезна от само себе си. Победата на Радев сякаш даде команда на ръководството на партията „Бегом към властта!“. За много краткото време, което оставаше до изборите, партията ударно прие предизборна платформа и нов устав, като двата документа и конгресът, на който бяха приети, се превърнаха по-скоро в PR мероприятие, отколкото в някакво реално обновление на организацията и политиката. Извън прекия избор на председател уж новият устав е същияt като стария от 2008 година с още няколко доста спорни и погрешни, но относително козметични редакции.
Опитът с PR трикове и „лъскане на опаковката“ да се замени липсата на реална промяна в съдържанието на предлагания „политически продукт“ не даде резултат през март 2017 година. Но тази загуба беше и голям шанс за БСП в продължение на 4 години в изключителен комфорт „да работи върху себе си“, да се стабилизира и укрепне организационно, да подготви нова, съвременна програма за управлението на държавата, да се докаже като реална алтернатива на ГЕРБ, да върви нагоре като обществена подкрепа и изборни резултати.
Но нищо от това не се случи през следващите 4 години. Усилията на Нинова останаха силно концентрирани върху краткосрочни PR действия, а другата ѝ основна линия на поведение се превърна отстраняването на реални и мними нейни врагове от по-сериозните позиции в партията, като от последното също се търсеше PR ефект. За действащия председател „реформата“ в БСП се изразяваше в рязка и радикална концентрация на власт, и то не в някакви национални органи, а лично в ръцете на председателя. Дори новосъздадената с партийни пари телевизия се превърна в инструмент за лъскане на личния имидж на Нинова, а не за разширяване на влиянието на БСП. В резултат аудиторията на телевизията бързо се сви до едно тясно ядро, а огромната част от възможностите, които новата медия даваше, останаха неупотребени. Огромен финансов ресурс на партията беше на практика пропилян.
Дори от гледна точка на изграждането на личния образ на Нинова атаките срещу враговете ѝ с партиен билет не дадоха желания резултат. Вероятно самата тя се е надявала, че след подмяна на лицата на първа линия, т.нар. вечни депутати, е достатъчно само да се разграничи от хора като Сергей Станишев и Георги Гергов, за да си създаде публичния образ на човек, „пречистил“ БСП от „лошите“.
Но този пореден PR трик не даде желания резултат и нямаше как да го даде. Цялата политическа биография на Нинова от назначаването ѝ за заместник-министър през влизането ѝ в Изпълнителното бюро на НС на БСП и предложението да бъде водач на листа и респективно депутат, до избора ѝ за председател на партията минава през подкрепата на Станишев и Гергов, ако приемем, че не е резултат от действията на други задкулисни фактори. За електоралната „периферия“, която БСП и самата Нинова търси да надгради, един такъв политически знак на разграничение няма как да бъде убедителен.
Докато засилваше натиска срещу един или друг вътрешнопартиен враг, наред с публичната, показна и медийна хиперактивност Нинова отдели твърде малко усилия за реалната подготовка на БСП за участие в управлението. Силно пропагандираният документ „Визия за България“ наистина изигра роля като публичен знак за мнозина българи, че основната опозиционна сила БСП има план за управлението на държавата. Но не са малко и тези избиратели, които дори и без да са чели целия текст, бързо осъзнаха, че съдържателно „Визията“ издиша. Дори за членовете на Националния съвет не стана ясно нито кой е подготвял първоначалния вариант, нито кой е нанесъл финалните корекции. Със сигурност ресорните съвети, които трябва да имат водеща роля в предлагането на националната политика на партията, не участваха в изработването на документа. Случаят с „Визията“ е много показателен за това как цялата политика на партията под ръководството на Нинова се измисля и пише „на крак“, „на пожар“ и само в търсене на краткосрочен медиен ефект.
В резултат на тези действия някъде още към средата на мандата на избраното през 2017 година Народно събрание стана ясно, че за БСП отново ще бъде много трудно, ако не и невъзможно, да спечели следващите парламентарни избори срещу ГЕРБ. Това се видя и на евровота през 2019 година, когато ГЕРБ останаха първи, въпреки тежкия скандал с имотите на Цветан Цветанов. Загубата на европейските избори предизвести слабия резултат и на местните през есента на същата година, когато само пробивите в няколко областни центъра ограничиха трагичността на резултатите.
Корнелия Нинова започна да губи подкрепа дори и сред хора с много сериозни заслуги за това да бъде избрана за председател през 2016 година. Показателно е, че след местните избори през 2019 тя загуби подкрепа първо на Парламентарната група на БСП, на хората, които имат възможност непосредствено и ежедневно да наблюдават нейните действия. Последва загуба на подкрепата и в Националния съвет. Само прекият избор на председател и възможността след него да надделее на 50-ия конгрес на партията ѝ позволиха да се стабилизира като председател.
Но вместо да се опита да консолидира БСП и да я поведе към победа на предстоящите през 2021 година избори, Нинова започна да оправдава всички проблеми на БСП с „вътрешната опозиция“. Самата тя едва ли в детайли е запозната с развитието на политическия процес и дебатите вътре в самата партия от началото на 90-те години на миналия век. Всъщност в БСП винаги е имало различни мнения, различни идейни течения и различни вътрешни „опозиционни“ групи. През 90-те години в партията съжителстват едновременно „Марксистка платформа“ и „Обединението за социална демокрация“. По-късно се появява „Открит форум“, „Лявото крило“ и още няколко подобни често и неформални движения. Всички партийни лидери от времето на Лилов и Виденов имат някаква своя опозиция, която много често публично ги критикува. Всички тези групи винаги имат свои представители във Висшия, а по-късно и в Националния съвет. Нещо повече, преди Нинова да стане председател, всички нейни предшественици са търсили вътрешнопартийна консолидация, допускайки различните мнения дори в Изпълнителното бюро и Парламентарната група. Самата Корнелия Нинова също се е възползвала от тази консолидационна политика. Тя беше опозиция на Станишев на конгреса през 2012 година и опонент на Михаил Миков през 2014 година. Но след като и двата пъти загуби, както Станишев, така и Миков я предложиха за водач на листа и по този начин я запазиха като депутат в Парламентарната група.
След цикъла и конгреса през 2020 година Нинова тръгна по друг път. Въпреки че получи при прекия избор гласовете на 43 хиляди от 80 хиляди социалисти, което означава малко над половината, тя не положи никакви усилия да консолидира партията и не потърси диалог с инакомислещите в БСП. Но тоталното игнориране и усилията за ликвидиране на различните гледни точки в партията бяха само едната страна на проблема. Ако беше останала само с това, вероятно партията нямаше да изглежда толкова разединена отстрани.
Парадоксално е, че големият проблем с публичния образ на БСП като политическа сила, раздирана от вътрешни противоречия, беше създаден лично от Нинова и от още няколко човека в ръководството. Ръководейки партийната телевизия и партийния пресцентър, председателят на партията и предложените от самата нея членове на Изпълнителното бюро на практика контролират над 90 процента от медийните изяви на социалисти в националните медии. За съществуването на „вътрешна опозиция“, която пречи на партията, българското общество разбра от самата Корнелия Нинова. Тя обикаляше и продължава да обикаля телевизионните студия и да обяснява как някакви тъмни сили в БСП постоянно ѝ пречат. Публичният образ на Социалистическата партия като структура с тежки вътрешни противоречия на практика беше създаден от самата Нинова – просто набедените от нея за опозиция нямаха медийното време, за да го направят вместо нея.
Но вероятно най-сериозният фактор за електоралния срив на БСП през 2021 година на трите парламентарни вота беше диалектиката в отношението към номинирания преди 5 години от БСП президент Румен Радев. Още в началото на 2021 година изненадващо за цялото българско общество самата Корнелия Нинова и хора от най-близкото ѝ обкръжение в ръководството на партията започнаха да се изказват доста нееднозначно по темата за позицията на БСП към президента и институцията.
Отношението към президента в изборната година, когато цяла България беше разделена по оста „статукво – промяна“ беше изключително важно, тъй като по едни или други причини през последните 5 години именно Румен Радев беше припознат от българските граждани като лидер на промяната. БСП имаше огромен шанс като партия, която го е издигнала да акумулира актив на тази база. Този шанс не само че беше пропилян, но и ръководството на партията успя да разколебае значителна маса избиратели по отношение на собствените си позиции и отношение, както към президента Радев, така и към неговия опонент Бойко Борисов. С това си поведение Нинова в най-голяма степен разколеба избирателите по важния въпрос – дали БСП е част от статуквото, или част от промяната.
Резултатите на БСП през април, юли и ноември бяха изненадващи от гледна точка на социологическите прогнози, но не и от гледна точка на политическата логика и допуснатите от БСП грешки. Нито през юли, нито през ноември се взеха поуки от причините за предишните загуби и логично на всеки от двата избора партията свали по още 100 хиляди гласа, за да стигне логично до вековно дъно в своето представяне.
Победата на Румен Радев и Илияна Йотова, която пък е закономерен резултат от усилията и разума им през тези 5 години, представлява нотката оптимизъм, от която БСП като партия има нужда, но и нещо повече. Успехът на Радев и Йотова след почти едногодишна работа на ръководството на БСП против тяхното преизбиране иде да покаже, че никаква вътрешна опозиция и никакви врагове с партиен билет не могат да лишат от победа, когато политиците са достатъчно силни, разумни и адекватни на реалността, в която живеят.
За БСП остава утехата, че ГЕРБ вероятно ще бъдат в опозиция, но и предизвикателството, че ще са миноритарен партньор в тотално доминирана от десницата коалиция. Идеята, че в тази конфигурация може да се прави сериозна лява политика, е илюзорна. В същото време партията няма голям избор. Опасна е както самата конфигурация, така и възможността БСП да търпи негативи като съуправляваща и да бъде принудена да приеме твърде тежки компромиси, които да я дискредитират силно пред избирателите.
Демонтирането на режима на ГЕРБ ще бъде бавен и сложен процес, който няма как да приключи преди местните избори през 2023 година. Едновременно с това новото управляващо мнозинство ще трябва да се справя с пандемия и още два стопански шока, идващи отвън ‒ енергиен и инфлационен. В тези битки поне на този етап политическите сили на промяната очевидно осъзнават, че трябва да правят компромиси, но логично всяка от тях ще защитава своите интереси, а разкраченото положение, в което се намира БСП, не е в оптимална кондиция да го прави.
В партията остават да съществуват и се развиват редица вътрешни организационни и политически проблеми. Те обаче няма как да дойдат даже на дневен ред преди решаването на тежкия лидерски въпрос. Корнелия Нинова няма повече какво да даде на партията като председател. Но тя се намира в ситуация, в която отстъплението от поста означава почти сигурна политическа смърт. Предвид действията и особено през последните години е малко вероятно да предпочете интересите на БСП пред своето лично оцеляване като политик.
Юбилейната 130-а година от създаването си нашата партия изпраща в изключително тежка, кризисна ситуация и с много несигурно бъдеще. Дано новата година донесе на БСП ново начало, светлина в тунела и първи крачки по дългия път на възстановяване на организации, политическа адекватност и доверие, който предстои.