ЖИВОТЪТ КАТО ИЗКУСТВО ИЛИ ЩЕ СПАСИ ЛИ КРАСОТАТА СВЕТА?

0
207

Резюме

Тезата е съсредоточена върху естетиката и глобалната дилема на съвременния свят – кое ще спаси света – красотата или изкуственият интелект? Търсят се отговори на въпросите ще победи ли красотата цинизма, егоизма, потребителството, хедонизма, користолюбието, агресивността, корумпираността, коравосърдечието, самочувствието на всепозволеност и т.н.? А любовта, доброто, истината не са ли по-способни да спасят света, отколкото красотата? Авторът се спира на иновациите, подчинени на потребителското общество и задълбочаващия се процес на десапиенизацията на хомо сапиенса в резултат на иновативните постижения в областта на медицината, модата, аксиологията, крайният продукт от което представлява „естетезиация“ на пошлостта.

Осъзнаването на едно явление, неговото опознаване следва – от по-близо или от по-далече – самото явление и динамика на развитието му. Понякога са необходими векове и дори хилядолетия само за намиране на подходящото название на определен кръг от явления или изследвания, което от своя страна дава най-силен тласък за тяхното по-нататъшно развитие. Такова е отношението на философската естетика – възникнала в Германия в средата на XVIII в. в изследванията на Александер Баумгартен спрямо реалното и дълговековно развитие на естетическите идеи от VI пр. н. е. в Древна Гърция до средата на XVIII в. в Западна Европа. Даденото през 1750 г. от Ал. Баумгартен наименование естетика за науката, която се занимава със сетивното познание и поради това в някакъв смисъл е синоним на учението за красотата и изкуството изобщо (а не само за дадено изкуство – поезия, живопис или музика), не се свежда просто до даване на наименование, до измисляне на нов термин, който само по-точно да обозначи онова, което е било добре известно и преди възникването му [1, 3]. Известно е, че до средата на XVII в. философите не отдават дължимото значение на нещата в сферата на красотата. Философите на Античността, Средновековието, Ренесанса смятали за самостоятелни раздели на философията, логиката и етиката, но не и естетиката. Чак през XVIII в. Александър Баумгартен я диференцира като самостоятелна философска дисциплина – наука за сетивното познание, която въвежда реда на чувствата срещу реда на разума. Нейните обекти са изкуството и красотата, която според Ал. Баумгартен е съвършенството на сетивното познание, като целта на естетиката е да постигне това познание. В случая чувствата не се разглеждат от психологически аспект, а като инструмент на познанието. Естетиката е чувство – ценност, насочена към разкриване причините на това чувство и постигане на необходимата степен на съвършенство. Човекът признава за естетически не грозното и низкото, а красивото, прекрасното, възвишеното. Ето защо, ако един художник (артист) се представи пред нас неуспешно, ние казваме: „Това не е изкуство“. От друга страна, когато наблюдаваме умелите му действия, майсторите често възкликват: „Да, това вече е изкуство“. Т. е. ние даваме своята естетическа преценка. Красотата, както и всички естетически ценности, е органично свързана не с мисълта и действието, а с чувството, емоцията. Най-съвършените мисли наричаме истинни, което не означава, че мислите не могат да бъдат красиви (нерядко възкликваме: „Каква красива мисъл!“).

Историята на естетиката е изпълнена с драми, ентусиазъм и разочарование. Постоянно се натъкваме на примери, когато отричани преди произведения на изкуството след време се превръщат в негови образци и се възприемат като шедьоври. Естетиката на древността се характеризира с подчертан космизъм, но това е принципът на всички антични философии. Философията може да се сравни с телескоп, който ни позволява да видим далеч. За разглеждане на подробностите е необходим микроскоп (науката и изкуството често изпълняват тази функция), метафорично се изразява А. Канке, т. е. къде творците търсят красотата, в кои стилове, естетики и художествени практики я откриват [2]. Някога Феодор М. Достоевски провъзгласи, че красотата ще спаси света. „Защо обаче досега не го е спасила? Малко ли шедьоври на изкуството е имало в историята на човечеството? – пита Юрий Борев в своята „Эстетика“. Джонатан Суифт след издаването на „Пътуванията на Гъливер“ очаквал светът да се поправи, да се избави от злото и несправедливостта. И сатирикът бил много огорчен от това, че светът дори десет години след излизането на неговото съчинение не се е поправил. „Ревизор“ не унищожи нито рушветчиите, нито бюрократите. Уилям Шекспир не избави света от Яго, Александър С. Пушкин – от Салиери, Молиер – от мизантропите и лицемерите. Как тогава изкуството да изпълнява обществена дейност?“ [3, 324]. Независимо от различните стечения на обстоятелствата и въпреки тях, човекът винаги е отправял взор и надежди към красотата. Като тема тя е присъствала и присъства в творчеството на писатели, поети, музиканти, художници и пр., които неизменно изтъкват нейното благотворно влияние върху човека и формирането в него на естетически усет и отношение към предметите и явленията в действителността. Но все по-често ставаме свидетели на това как животът на хора, които се възхищават на красивото, е повече от отрицание на всякаква красота. Мнозина, които са обрекли живота си на изкуството, често изменят на красотата, а други, възхищавайки ѝ се, сеят смърт. „Много фашистки надзиратели в концентрационните лагери бяха любители на музиката и дори създаваха оркестри от затворниците. Музикантите носеха красота на надзирателите, а надзирателите – смърт на музикантите“, отбелязва Ю. Борев. В историята на човечеството нерядко техническо откритие се е превръщало не само в нови блага, но и в нови нещастия за хората. Средновековният монах Монк Бертолд изобретил барута за фойерверк. Обаче това, което е създадено за забавление, станало нещастие – барутът се превърна в средство за разрушение и убийства. Електромагнетото, с помощта на което неофашистките ултраси изтезавали хората, също е рожба на техническия прогрес, както и хладилникът в нашата стая. Атомният взрив в Хирошима и Нагасаки също е продукт на техническия прогрес [3, 338].  Няма истински прогрес, ако постиженията на науката и техниката не се използват в името на хуманността и мира. Много автори са подчертавали, че още в древността Аристотел прокарва ясна граница между изобретателността на ума и неговото нравствено съдържание. В сравнение с практичния ум, отправен само към доброто, изобретателността може с еднаква сила да бъде обърната и към доброто, и към злото. Много изобретения и открития, вместо да помогнат на човечеството и да подобрят живота му, намериха своето приложение главно във военната област. Миналото и настоящето са изпълнени с примери на вандализъм на ума и на гения – от примитивните оръдия на труда, превърнати в средство за лов, до неутронната бомба и други още по-чудовищни средства за масово унищожение… И нека още веднъж да се запитаме дали е приемлива мисълта, че красотата ще спаси света? Не е ли преувеличил Ф. М. Достоевски значението и възможностите на красотата? Преди да се отговори на този въпрос, е необходимо да се уточни, че тази крилата мисъл е изречена под формата на въпрос от героя на романа „Идиот“ Иполит Терентиев:

– А вие сте броили и минутите, докато съм спал, Евгений Павлич – каза той присмехулно, – цяла вечер не откъсвате от мене очи, забелязах… А! Рогожин! Току-що го сънувах – пошепна той на княза, като се намръщи и кимна към седналия до масата Рогожин. – Ах, да – каза той, прескачайки изведнъж от един предмет на друг, – къде е ораторът, къде е Лебедев? Значи, Лебедев е свършил? За какво говори? Вярно ли е, княже, че вие сте казали веднъж, че „красотата“ ще спаси света? Господа – извика той високо, като се обърна към всички, – князът твърди, че красотата ще спаси света! А аз твърдя, че той има такива весели мисли, защото е влюбен. Господа, князът е влюбен; убедих се в това  преди малко, веднага щом влезе. Не се червете, княже, ще ми дожалее за вас.

Коя красота ще спаси света? Не е важно кой е изрекъл тази мисъл: Княз Мишкин или Иполит Терентиев. Мисълта е на самия Ф. М. Достоевски, но тя не е твърдение, а въпрос. Като всеки гениален автор, той избягва да е проповедник, той само поставя проблема и избягва да дава отговор; предоставя тази възможност на внимателния читател, който съобразно с образованието и културата си да отсъди дали това е правилно или не; да си изгради мнение въз основа на своя житейски опит, образованието и културата си и да отсъди дали това е правилно или не. Възможно ли е красотата да обуздае разрушителните човешки страсти, да умъртви егоизма, злобата, омразата или изобщо да ликвидира злото в неразумния, безмилостния, ненаситния свят? Ще победи ли красотата цинизма, егоизма, потребителството, хедонизма, користолюбието, агресивността, корумпираността, коравосърдечието, самочувствието на всепозволеност и т. н.? А любовта, доброто, истината не са ли по-способни да спасят света, отколкото красотата? Отговорът зависи от смисъла, който се влага в понятията свят и красота. Има красота само на формите, линиите, цветовете, тоновете. Независимо от това, че тя може да гали сетивата, да пленява погледа или слуха, тя е външна, формална, безсъдържателна; тя не дава нищо на душата. Би било проява на наивност да се очаква такава красота да преобрази света, да „спаси света“. Красотата на формата притежава нравствено значение само тогава, когато е одухотворена от здрава мисъл, от благородно чувство, от морална извисеност и хармония в техния универсален смисъл. Не нужно да се генерализира външният вид на човека, красивите черти на лицето и състоянието на фигурата. Хармоничната фигура може да радва погледа, да гали сетивата, да буди приятни усещания, да развива фантазията, но тя не може да облагороди човешкия характер. Това е в силите на интровертния свят на човека, неговите духовни качества – доброта, отзивчивост, човечност, разумност, благородство, творческо отношение към живота и неговите блага, съзидание, дисциплина на духа, вяра в хуманизма, красота и добро, алтруизъм, стремеж към съвършенство, чувствителност и любов към всички живи същества; живота в неговия конкретен и вселенски аспект – самото съзнание за това изпълва живота със смисъл в хедонизъм; героизмът и мъжеството – да породят високомерие и безсърдечие… Крилатата мисъл–въпрос на Достоевски, че красотата ще спаси света, би могло да бъде продължена с въпросите от какво и от кого и за какво и за кого? Имайки предвид цялостното творчество на руския писател, не е трудно да се отговори, че красотата е спасение от мизерията, униженията, оскърбленията, подземията… Спасение за подобряване на живота на хората, за издигане на тяхното културно и образователно равнище. Но вече сме в началото на Четвъртата индустриална революция (други смятат, че сме на прага на роботизирана революция), т.е. в живота ускорено навлизат роботизацията, изкуственият интелект, 3D, 4D, 5D технологиите, квантовите компютри, възобновяемата енергия и развитието на дигиталните икономики и държави. Прогресът преди всичко се свързва с движение по посока към по-доброто, по-съвършеното, по-красивото, или в най-лошия случай – по посока към по-малкото зло.

Стоим на прага на важни открития във всички области на науката – светът ще се промени неимоверно през следващите години. Тогава според Стивън Хокинг ще разберем какво се е случило по време на Големия взрив; ще открием как се е появил животът на Земята; може дори да се открие дали има живот другаде във вселената. Ще продължим да изследваме Космоса около нас и да изпращаме в него роботи и хора. Чрез научните постижения и технологичните иновации ще погледнем навън към вселената, като в същото време се опитваме да решим проблемите на Земята. В крайна сметка ще създадем подходящи условия за човешката раса на други планети, като излезем от пределите на Земята, и ще се научим да съществуваме в Космоса. Всичко това предизвиква въпроса, кой е способен да разбере напредналата наука и технологии? Кой, как и в името на какво ще ги прилага? Защото е реална опасността те да бъдат използвани срещу човешкия род (каквито случаи има много), който няма да бъде в състояние да се противопостави. Докато краткосрочният ефект от изкуствения интелект зависи от това кой го контролира, дългосрочният се определя от това дали той може изобщо да бъде контролиран [4, 49-55]. Появата на свръхинтелигентен изкуствен интелект може да бъде най-доброто или най-лошото нещо, случило се някога на човечеството. Хокинг все пак се сеща да зададе подобни въпроси. Ако се случи най-доброто, то тогава съчетанието между красотата и изкуствения интелект, благородството на душата и героизма на светостта действително може да направи човешкия живот по-добър; да бъдат решени проблемите, свързани с глобалното затопляне; да се намерят пространство и ресурси за все по-увеличаващото се население на Земята; да се ограничи бързото измиране на другите видове; да се разработват възобновяеми енергийни източни; да се спрат замърсяването и деградацията на океаните, обезлесяването и епидемиите и т.н.

В своите най-велики произведения днешните изкуства улавят отделни проблясъци на вечната красота в нашата действителност и ги продължават по-нататък, като предусещат бъдещата наша действителност и служат по такъв начин на природата и красотата на идващия живот. Животът е прекрасен сам по себе си. Човек, който обича красотата и е проникнат от чувство за стил, търси красота не само в природата и изкуството, но и в обикновения човешки живот, в самите взаимоотношения между хората. Красота има във великодушния жест, в проявите на доблест, във всяка постъпка, в която се корени благородството. Изключително много красота има в светлите пориви на младия човек, в крилатите му мечти, в надеждата за по-добър живот и в непрекъснатите усилия тя да бъде осъществена. Красив и достоен за внимание е животът, богат на прояви от обич, благородство, вяра, доблест, възвишеност, висока нравственост, на съпреживяване на радостите и мъките, възторзите и страданията, нуждите и потребностите на хората. Красотата и изкуството са едни от многото сили, които действат в обществото. И те биха могли да допринесат за подобряването на живота, за облагородяването на човешките отношения, или биха могли „да спасят света“, макар че разрушителните сили не спират да унищожават природата и това, което създава изкуството. „Когато виждаме Земята от Космоса, ние виждаме себе си като цяло – пише Ст. Хокинг. – Виждаме единството, а не разделенията. Съвсем прост образ с много силно послание – една планета, една човешка раса.“ „Според мен – продължава той – пред нас има две опции за бъдещето: първо, изследването на Космоса за откриване на други планети, на които да живеем, и второ, позитивното използване на изкуствения интелект за подобряване на нашия живот“ [4, 232].

Хубавото на изкуството е, че красивите неща си остават красиви, не се провалят, нито се променят; изпипани са до съвършенство, сякаш благословени от божията милост. Знаем ли какво ни удивлява? Чувството за изумление пред красотата… Как гнусната мизерия в бедните квартали ни потриса, а безметежната зеленина в някой парк ни кара да се чувстваме живи? Защо тези неща ни вълнуват? Поради каква причина не се чувстваме безразлични към грозното и към красивото? Какво поражда тези чувства?

Хората имат естествена слабост към всичко, което намират за красиво, и се смущават от грозното. Намират красота в нещата, които внасят хармония  в живота им и смисъл в начина, по който виждат света – от изгледа към величествената планинска верига до обикновените цветни листенца през пролетта. Изкуството принадлежи към специална категория. Без съмнение, изправени срещу природата, хората започват да я съзерцават. Виждат света такъв, какъвто е, и се очароват от всичко, което не ги заплашва: вулкан, бълващ гореща лава, лъвица, която тича в саваната в преследване на зебри, буря, чиито светкавици раздират нощта, звездите, озаряващи черното пространство като горяща пепел.

Изкуството не е естествено явление, то е дело на човешката ръка. Изкуството е продукт на човека, когато той се опитва да надмогне животинската си същност и от творение да се преобрази в творец. Като рисува природен пейзаж, човекът се превръща в бог, защото в картината създава природа; като разказва история в роман, човекът е бог, защото върху листа той създава човешки животи, макар и въображаеми.

Бог е художник. Ето защо изкуството е божествено творение. Бог създава всичко, но остава невидим зад своите творения [5, 235-239]. Това се случва и с художниците (писателите, драматурзите) – те рисуват картини, но остават скрити зад творбите си. Всъщност животът е роман, а ни сме само герои, измислени от великия творец, наречен бог. Ето защо изкуството е процес на обожествяване на човешкия начин на живот. Началото е първичен акт. Началото на всяко изкуство е действието, което създава предмет на културата и той после се превръща в творение на изкуството чрез процес на обожествяване. Рисуването например възниква от лова. Древните хора започнали да рисуват по стените на пещерите, за да прогонят демоните на лова и да поискат благоволението на боговете, т. е. те култивирали акта на лова. Но не спрели дотук: те усъвършенствали рисунките си и създали творби на изкуството като в пещерите Ласко и Алтамира. Така култивирането се превърнало в изкуство. Яденото е първичен акт, приготвяното на бифтек е култивираното действие, приготвянето на апетитно ядене е творение на изкуството [5, 240]. Изкуството е сложна форма на културата. Усещането на студ е физическа реакция, тъкането на вълнени ризи е изкуство, създаването на модели от висшата мода е изкуство. Представата за естетика изисква преминаване на по-високо ниво на човешкия опит, където обикновеното оцеляване вече не играе роля.

Прегладнелият човек гледа лебеда, който плава в езерото, и вижда храна. Да си спомним сцената с героя на Чарли Чаплин, който е гладен и вижда приятеля си като пуйка. Ситият човек, наблюдавайки същата птица, е очарован от изящните ѝ движения, грациозната ѝ поза, ослепителната белота на перата  и магическата извивка на шията, гледа я с единствената цел да съзерцава нейната красота. Красотата ни прави по-добри хора. Изригващият вулкан и лъвицата, излязла на лов, носят красота. Ако не ни заплашват. Ако лавата пада отгоре ни, вулканът се превръща в нещо ужасяващо. Ако лъвицата ни преследва, тя става опасен звяр. Но ако наблюдаваме спектакъла на вулкана или на лъвицата, която преследва зебра от безопасно разстояние, когато нито вулканът, нито лъвицата ни застрашават, това е върховна наслада. Това означава, че съществува тясна връзка между красотата и доброто, както между злото и красотата. Ако нещо ни заплашва, то изначално е грозно. А величествените явления, които не представляват опасност за нас, винаги са прелестни [5, 240-241].

Независимо от това, че сме свидетели на бездуховността, порочността, алчността и пр., които ни заобикалят, не е трудно да видим, че в света преобладават красотата, доброто, благородството. И това не ни ли дава основание да продължаваме да търсим онова, което осмисля нашето битие? Естествено, в живота има мнозина, които живеят в условията на еднопосочна и безвъпросна комуникация и смятат, че всяка нова концепция и разбиране за прогрес, всяка форма на съпротива срещу наличното битие преследват някакви груби утилитарни цели, поради което те трябва да бъдат отхвърлени. На това са ги приучили животът без стремления и порив, чувството за празнота и самота, безкрайното усещане, че животът е безсмислен и пр. Всъщност различните проявления на живота, които се извеждат в една или друга обикновена житейска ситуация в изкуството или във философските системи, са все прояви на стремежа на разума да победи своята ограниченост във времето, своята крайност и смъртност, да се обезсмърти съзнателно или несъзнателно чрез определени актове – било то чрез творчеството в изкуството, в управлението и властта, в определен занаят или професия, в спорта, чрез създаване на семейство, отглеждане на деца и т. н.

Ние съществуваме твърде кратко на този свят. Знаем, че на всеки е дадено ограничено време, но не знаем колко е то, докато не свърши. Нерядко се улавяме, че сме изпълнени с неудовлетворение от постигнатото – струва ни се, че е малко, че сме прахосали земното си време за маловажни неща, а би могло да извършим по-полезни, по-дълбоки и по-смислени дела. И въпреки това сме подвластни на едни и същи парадокси – изпитваме например истинско страдание, когато загубим пари, предмети или имущество, но с учудващо разточителство губим времето си във всевъзможни лекомислени или определено празни занимания и не разбираме, че животът изтича през пръстите ни. В писмото си до Клаус Ман от 1933 г. Стефан Цвайг пише: „Лично аз вярвам, че единственият отговор, който можем да дадем на злепоставянията на нашите усилия, е художественото постижение. Аз не съм полемична натура; през целия си живот съм писал винаги само в полза на неща и хора, никога против някаква раса, класа или нация, или пък против отделен човек.“ А в есеистичната си книга „Триумфът и трагедията на Еразъм Ротердамски“ отбелязва:„…Еразъм и неговите съмишленици смятат за възможно постигането на прогрес чрез просвета и се надяват, че както отделната личност, така и цялото общество ще могат да се превъзпитат чрез едно по-масово разпространение на образованието, писмеността, науката и литературата.“ [6, 6-7]. В това отношение задължение на хората на изкуството, хората, които най-добре познават и изразяват въжделенията и нуждите на своите народи, е да отразяват пълноценно живота им: като жреци и магьосници на душите, със силата, мощта и благородството на таланта си да обясняват и преобразуват света, който да стане по-добър, справедлив и красив. Техният глас се чува във времето, защото е гласът на самото Време. Чрез словото те имат възможността и способността да превърнат разединението в хармония и градят духовните мостове между нациите. Гласът на творците е значим, с него те зоват за мир и човечност, винаги говорят на човешки език, който пределно ни е необходим. Както отбелязват и много изследователи, необходимо е да приемем разумна и възвишена философия, обхващаща действителността на съзнанието, разума, душата и свободната воля, чрез които бихме могли да придобием мъдрост, свобода и мир, за да съхраним истината, доброто и красотата. След което можем с увереност да се произнесем, че не красотата сама по себе си, а съзнанието и човешката обич към нея ще спасят света днес.

Използвана литература:

  1. Паси, И. Избрани произведения. Т. IV. Немска класическа естетика. С., 2003.

2.Канке, В. А. Философия искусства. Основы философии. //https//fil.wikireading.ru/37917. Последно посетено на 31.12.2018.

  1. Борев. Ю. Эстетика. М., 1981.
  2. Хокинг, Ст.  Кратки отговори на големите въпроси. С., 2018.
  3. Сантуш, Жозе Родригеш душ. Човекът от Константинопол. С., 2016.
  4. Цвайг, Ст. Европейската мисъл. С., 1985.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук