ПРИНУДИТЕЛНИТЕ МЪЛЧАНИЯ ОКОЛО ВОЙНАТА В УКРАЙНА – НОВ МАКАРТИЗЪМ?

0
496

Разгърнатата от медийните бомбардировки истерия е такава, че не търпи контрааргументи, контекст, различна от доминиращата информация, нито дори открояването на други събития по света като също важни и драматични. Всичко това напомня за лова на вещици в САЩ през 50-те, сочи авторитетният португалски социолог Боавентура де Соуза Сантос

Предлагаме статия на авторитетния португалски социолог и университетски преподавател проф. Боавентура де Соуза Сантос, публикувана в испанския в. „Публико”. Авторът е утвърден специалист по социология на правото, политическа социология и изследване на социалните движения. Участвал е в няколко издания на Световния социален форум в Порту Алегре, Бразилия. Поддръжник и приятел е на бразилския експрезидент Инасио Лула да Силва, когото посети и по време на престоя му в затвора.

Европа преживява период на морална паника, който не само прави невъзможно комплексното мислене и аналитичната плътност спрямо трагедията на Украйна, но и отприщва нов лов на вещици, подобен на макартизма от 50-те години в САЩ. Все още не са достигнати тогавашните нива на цензура и репресия въз основа на обвинения в предателство и подривна дейност заради предполагаеми симпатии към комунизма, но изглежда вървим натам. Има смущаващи симптоми за това. Дивият звяр сега не е комунизмът, а Путин и русофилството. И който не е достатъчно безапелационен в защитата на „западните ценности”, е обявяван за русофил. Разгърнатата от медийните бомбардировки истерия е такава, че не търпи контрааргументи, контекст, различна от доминиращата информация.

Еднозначната и саморазмножаваща се логика на „фалшивите новини”, циркулиращи из социалните мрежи, някак е успяла да завладее водещите медии. И не е задължително новините да са непременно фалшиви – просто е невъзможно да се вмъкнат контрастиращи или предлагащи контекст новини. Също така е невъзможно да се информира за други съществени теми, които да ни помогнат да видим, че колкото и да е важно и трагично ставащото в Украйна, то не е единственото важно и трагично, достойно да бъде новина, сред ставащото по света. И само като кажеш това в условията на моралната паника, се превръщаш в кандидат за обсипване с обвинения. Ще илюстрирам ситуацията с някои примери от личния ми опит.

За сложността и поляризацията

Първото голямо отсъствие, причинено от крайната поляризация, е на комплексния анализ. За кризата в Украйна досега съм написал следните статии, които са в открит достъп: „ООН на кръстопът”, „Как стигнахме до тук”, „Възможно ли е все още да се мисли комплексно?”, „За една самокритика на Европа”. Във всички тези текстове се опитах да дам контекста на случващото се, като предложа по-малко достъпна, но важна за разбирането на фактите информация. Същевременно анализите ми се стремяха да избягват опростяването на нещата до „добри” и „лоши”, както и да предоставят инструменти за най-внимателно и нееднозначно преценяване, без оправдаване на военните авантюри, в които винаги невинните мирни хора са големите жертви. Последният от текстовете ми, публикуван в португалския всекидневник „Публико”, един от най-влиятелните в страната, стана обект на несправедлива, болезнена, агресивна и крайна атака от страна на главния редактор на вестника.

Тези изблици на колективната истерия и на крайната поляризация, които правят невъзможни комплексността или мисленето „срещу течението”, с всеки ден са все по-чести. През дългия си живот вече три пъти съм преминавал през подобни моменти и съм заплащал цената на упорството си да отстоявам комплексното и независимо мислене.

Първият път беше веднага след революцията от 25 април 1974 г., която върна демокрацията на португалците и отвори пътя за независимостта на португалските колонии в Африка и Океания. По онова време имаше един рязък и радикален обрат, завой наляво. Да си от левицата тогава означаваше да си от комунистическата партия или от някоя от крайнолевите партии (ленинистки, сталинистки, маоистки, троцкистки и т. н.). Мисля, че в онзи период бях единственият декан на Икономически факултет в Португалия, който не беше от ПКП или от някоя крайнолява формация. Симпатизирах на MES (Движение на социалистическата левица), вдъхновено от идеите на Роза Люксембург. Обвиняваха ме публично, че съм агент на ЦРУ (сигурно защото току-що бях завършил доктората си в Йейлския университет в САЩ). Студентите застанаха на моя страна тогава (не знаеха дали съм от ЦРУ или не, но поне знаеха, че бях единственият преподавател, говорил им за Карл Маркс още преди априлската революция).

Вторият момент беше на 11 септември 2001 г. Бях в САЩ (през последните 35 години прекарвам почти половината от всяка година в Университета на Уискънсин-Медисън) и участвах в дебат за човешките права в Колумбийския университет в Ню Йорк. В изказването си енергично осъдих атентата срещу Кулите близнаци, но се осмелих да говоря за необходимостта човешките права да се зачитат при всякакви обстоятелства и да се поддържа междукултурният диалог с ислямския свят, който в голямото си мнозинство е за мир. В резултат колегите ми от Харвард ме обсипаха със злобни ругатни и почти ме изкараха филотерорист. В последвалите години същите колеги оправдаха изтезанията и още по-лоши неща, влизащи в разрез с конституцията на САЩ.

И третият момент отпреди броени дни е споменатата лична атака на шефа на португалския „Публико” като реакция срещу моята статия.

Намираме се в нов етап на крайна поляризация. Не съм виждал такова нещо нито по време на нахлуването и разрушаването на Ирак, нито в много други такива ситуации. Не е здравословно да е стига до такива нива на поляризация, ако искаме да запазим способността си да мислим дори в моменти на опасност, както ни учи Валтер Бенямин. Точно както не е приемливо и да мълчим пред насилието и зверствата, когато се те разиграват по-далеч от нас и не мобилизират нашите медии. Човешкият живот за мен има безусловна стойност. Страданията на украинците, които са искали войната също толкова малко, колкото всеки един от нас, са ужасни. Но на мен ми е също толкова болно и за несправедливата смърт на други хора през същите тези дни в други войни и в други райони на света. Никоя несправедлива смърт не може да обуслови или да оправдае която и да е друга несправедлива смърт. Според една призната организация, регистрираща гибелта във войни по целия свят, статистиките от периода около нахлуването в Украйна (20 февруари – 4 март) са следните: Украйна – 114, Ирак – 23, Йемен – 511, Сирия – 187, Мали – 192, Нигерия – 527, Демократична република Конго – 155, Сомалия – 180, Буркина Фасо – 112. (Данните са на ACLED – The Armed Conflict Location & Event Data Project.)

Фактът, че никоя друга от трагедиите не е заслужила медийното внимание помага да се опознаят социологическите механизми при формирането на морална паника и на обществено възмущение.

Мълчанието като социология на отсъствието

Ситуациите на крайна поляризация и на едноизмерна медийна концентрация създават два типа мълчание. Първият е свързан с феномена на преекспонирани разкази, които обаче не отговарят на наложения сценарий и затова са активно игнорирани от новините. Вторият тип премълчаване се отнася до  други, далечни от медийния лазер факти, които само поради това са преценени като недостойни да влязат в новините.

Мълчанието за расизма и колониализма

В първия тип премълчаване виждаме как в моменти на извънредна ситуация и поляризация, расистките и колониалистичните предразсъдъци и практики се активират с утежнена вирулентност, причинявайки много несправедливо страдание, което не достига до екраните или страниците с новините. Медийната истерия около Украйна обхваща основно северноатлантическата ос, която включва още Австралия, Япония и Бразилия. В други региони на света кризата в Украйна е донякъде относителна, защото местните хора сами имат дълъг опит и сами са били жертви на въоръжена агресия срещу страната им (нашествия, бомбардировки, смърт на невинни цивилни). Или защото в момента са изправени пред други проблеми, които изглеждат по-сериозни или поне по-близо до дома им (глад, липса на вода и ваксини, джихадистки насилия). Но когато кризата в Украйна все пак придобива известна драматичност в новините на тези страни, веднага там са засегнати теми, почти напълно премълчавани в медиите на северноатлантическата ос. На 28 февруари Африканският съюз излезе с яростно изявление срещу „шокиращо расисткото“ поведение на украинско-полските гранични власти, които дискриминират африканските граждани, живеещи в Украйна и опитващи се да избягат от войната. Тези хора са подложени на неравно третиране само заради цвета на кожата си. Поставят ги на края на всички опашки, независимо дали тези опашки са за достъп до транспорт, за пресичане на границата или за получаване на убежище. Междувременно, десет дни след този случай, уважаваната еврейска мрежа „Глас за мир“ обяви, че Израел настанява украинските бежанци, които е решил да приеме, в палестинските територии, които незаконно е окупирал – в долината на река Йордан и Накаб. Така се прави международна солидарност на чужд гръб – с цената на колониалното потисничество на истинските собственици на земята.

Мълчането за демократичната иновация

Вторият тип мълчание е свързан с факти, които не са свързани с медийната оргия, а с многообразието в света. В Европа встъпването в длъжност на Габриел Борич като нов президент на Чили отмина почти незабелязано. А това несъмнено е важно събитие. Става дума за демократичното избиране на най-младия президент в Латинска Америка (36-годишен), произлизащ от социалните движения (бивш студентски лидер), борили се през последните години за дълбока демократизация на Чили. Борба, в която жените и коренните народи (мапуче) имат главна роля. Това е страната на Салвадор Алиенде, убит във военния преврат през 1973 г., наложил една от най-кървавите диктатури на миналия век. Много символично – докато отиваше към президентския дворец „Ла Монеда”, Борич наруши протокола, излезе от червения килим и се поклони пред паметника на Алиенде, издигнат по съседство със сградата. Многозначително е също, че една от министърките на Борич е внучка на Алиенде и сега оглавява отбраната.

Първата реч на Борич като президент на Чили вече е исторически документ. В страна, разпокъсана от икономическото неравенство, етно-расовата дискриминация и социалните конфликти, Борич отправи вълнуващ призив за единство в името на социалната справедливост. В страна, минирана от етноцентризма, той изтъкна могообразието на народите, съставляващи чилийската държава, тоест коренните народи с правото на зачитане на тяхната културна и териториална идентичност. В страна с традиции в насилието на репресивната държава Борич призова за укрепване на социалната държава като защитник на социалните класи, най-уязвими за хищническия неолиберализъм, завладял страната през последните десетилетия. В страна, в която действа специално избран Конституционен конвент, натоварен с изработването на една от най-прогресивните конституции в света, Борич обеща пълна подкрепа за текущия конституционен процес и плебисцит, който ще последва за одобряване на новия основен закон.

Нищо от това не получи необходимото медийно внимание. А именно тук беше посята новата демократична надежда за Чили, за Латинска Америка и за света.

29 март 2022 г.

Източник: Барикада

https://baricada.org/2022/03/29/ukraine-fake-news-propaganda/

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук