СВЕТЛИЯТ И СПРАВЕДЛИВ СВЯТ, ЗА КОЙТО СЕ БОРЕШЕ СМИРНЕНСКИ, Е БЛЯН И ДНЕС

Слово на Илияна Йотова
вицепрезидент на Република България
при откриването на обновената къща-музей на Христо Смирненски
в София на 15 юни 2022 г.

0
94

„Без чест ли си? — Прави ти чест!“
……………………………
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но… винаги с чест!“…
……………………………

Из „Приказка за честта“,
„Червен смях“, 14 март 1923 г.

Страшни приказки ни остави най-нежното дете на българската поезия. Приказка за честта, приказка за тинята, приказка за стълбата. Творби, които имат и днес все по-актуално звучение. Няма да има епоха, няма да има период от време, в което да не виждаме мислено някъде в съзнанието си образа на един млад поет, който върви заедно със своята стълба. Стълба нагоре, която води надолу. Неговото снисхождение, едновременно с това е презрение към всички онези, за които то сякаш не се отнася, както самият автор пише. И онази стълба, в която най-сериозното, най-дълбокото човешко падение е тогава когато правиш компромис със себе си, в името на собствените си благини. Звучи познато?!?

Уважаеми господин Капралов,
Уважаемо госпожо Алекова,
Уважаеми дами и господа,
За мен днес е огромна чест, след осемнадесет години затишие, да отворим заедно отново дома на Смирненски. Мястото, къщата, в която е живял и творил един невероятен български поет, който за съжаление смъртта отнася само на 24 години.
Искам във Ваше лице, господин Капралов, да благодаря специално за цялата дейност на Националния литературен музей. Защото в това прозаично, доста тревожно и опасно време, в което живеем, Вие намирате време, сили и воля, намирате съюзници, за да не забравяме нашите български поети и писатели. Всички онези, които градят голямата духовна българска империя. Онези, чиито имена знаем и говорим, че трябва да бъдат записани, и са записани, със златни букви в българския летопис. Но, за съжаление, рядко се сещаме за тях.
Надежда Измирлиева, сестрата на Смирненски, казваше, че той е притежавал една невероятна душевност, едно невероятно качество, способност да забелязва неща, които никой друг не забелязва. Които ние, хората виждаме всеки ден, подминаваме и сякаш не им обръщаме внимание. Именно с тази своя голяма чувствителност, с невероятния си талант, с онова което свише му е дадено, той успя да нарисува образите на цветарката, на стария музикант. Успя да ни потопи в онзи много труден свят без светлина. А душата му непрекъснато повтаряше през неговите герои „Светлина, светлина, светлина …“ Свят, в който бедността и мъката вървят ръка за ръка. В който болестите, недоимъка, някакси не оставят време за душата и за сърцето. И едновременно с това неговите образи са най-човечните, най-топлите. Такива, каквато е и душата на поета. Един свят, който той не искаше повече да съществува, а искаше да бъде бореца за друг, за по-светъл нов свят, в който вече няма да има мъка, а хората ще са щастливи, ще могат да живеят спокойно в името на своето бъдеще. Нали звучи познато! Този свят и тези образи за мнозина са блян. Те са блян и за нашето съвремие, защото ние искаме този чудесен свят, в който всички да живеят щастливо. Някой ще каже това е утопия. Най-хубавото е, че винаги утопията е равносилна на стремежа на човечеството към по-добро. За този стремеж пишеше Христо Смирненски. Този сремеж ни остави в стиховете си, в творбите си, в наиститна бруталната и непрощаваща белетристика, която всеки ден, всеки един от нас трябва да препрочита.
Ще завърша със веруюто на поета – „Два свята, единият е излишен“. Нека всеки един от нас да избере света, на който иска да принадлежи и света, който иска да завещае на тези, които идват след нас.
На добър час.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук