АЗ СЪМ ЗЪЛ* И ОРГАНИЗИРАН, ЯСНО МИ Е С КОГО СЕ БОРЯ

За първи път на български език в списание „Ново време” поместваме неизвестно до сега интервю с Анжел Вагенщайн. То е публикувано на 6 септември 2010 г. в BOOKNIK – литературно интернет издание, което популяризира творци от еврейски произход от цял свят. Автор на интервюто е доц. Анна Школьник, испанист и латиноамериканист, преподавател по испански език и странознание в Московския педагогически държавен университет (МПГУ). Благодарим на Велислава Дърева, която откри интервюто и го преведе от руски език.

0
1360

Научих за Анжел Вагенщайн от един испански вестник, където един журналист сипе комплименти за него, за неговите книги и филми. Оказа се, че романът на Анжел „Далеч от Толедо” за българските сефаради вече четири пъти е преиздаден в Испания. „Вероятно испанките са ме харесали”, казва ми той кокетливо. Лесно приемам тази версия, защото у Анжел (или Джеки, както го наричат ​​приятелите му) има толкова много страст и ентусиазъм, че след минута разговор с него забравяш за възрастта му (роден е през 1922 г.) и за неговите регалии.
Анжел Вагенщайн е сценарист и режисьор, учи във ВГИК, познава много добре Русия и говори руски. Воюва. После работи „върху създаването на българското кино” и така го създава, че българските филми, заснети по негови сценарии, са известни на цял свят, както и книгите му. Един от романите на Вагенщайн дори беше публикуван в Русия, но тиражът отдавна е разпродаден: това е „Петокнижие Исааково. За евреина, „преживял две войни, три концентрационни лагера, сменил пет родини без да се мести, загубил всичките си близки и роднини и въпреки всичко запазил неизтребим хумор и убеждението, че си струва да се живее”, гласи анотацията. 
Странно е, помислих си, че все още не сме писали за Вагенщайн – очевидно той е букиниански персонаж. И той взе, че дойде на Московския фестивал на книгата, където се срещнахме и разговаряхме. Струваше ми се, че на първо място е необходимо да попитам Анжел за неговия невероятен живот, който сам по себе си е като приключенски роман. Но му беше интересно да говори за любимата си България, за великата история, за приятелите си. Самият той е история, така че беше безполезно да насочвам неговия разказ в посоката, в която исках – все едно да пренаписваш  хода на събитията, миналото и настоящето.

Анжел, какво Ви свързва с Русия?

Страх ме е да отговоря на този въпрос. Страх ме е от баналното. Защото България и Русия са много свързани и това вече е общо място. Толкова много е говорено и казано за това – с различни интонации. България има дълбоки културни връзки с Русия.

Позволете ми да Ви изнеса един малък урок. Знаете ли, че след 16-17 век руската литература се формира под силното влияние на българската литература от същото време? Имахме преподавател във ВГИК – Татяна Павловна Заблоцкая, бяхме 20 българи в курса и тя лукаво ни каза, че по някаква причина в Русия мълчат за голямото влияние на българската литература върху руската.

Във времената, когато България е била под турско иго, в манастирите продължавали да се пишат и пренаписват книги, които текат като поток към Русия. Това, което се нарича старославянски, е българският език. Наскоро прочетох мое есе на един панаир на книгата във връзка с приемането на България в Европейския съюз, и там казвам, че от Европа до Китайските морета църковните служби са на старобългарски. Оказа се, че го знаят. Австрийците знаят това. Защото Залцбург е един от големите центрове на българистиката. Казвам това, за да подчертая много дълбоката взаимна връзка между нашите страни.

Знаете, че руската армия освободи България през 1878 г. от турско робство. Дълго продължи робството, но мохамеданите се отнасят към религията на поробения народ със страх от Бога. Те не пипаха манастирите, а именно манастирите поеха всички функции на властта. Нямахме царе, нямахме аристокрация, имаше само манастири, където се пишеха книги и този период се нарича от руските учени „държава на духа“. Няма държава, няма министри, няма благородници, нищо няма, но, като от извор от манастирите се лееха книги, книги, книги. Държавата на духа.

Сега малко руснаци знаят откъде идват думите, използвани в поетичното слово. Казват „уста” и „очи” в стиховете си, които са нормални български думи. При Пушкин има много български думи, виждат ви се възвишени, а у нас така говорят селяните. Купища такива примери има. Или звателният падеж, това също е български: „Боже”, „друже” – звучи старинно, но това е на български. С това ще приключа образователната програма.

Вашето пребиваване в Русия плод ли е на тази историческа връзка?

Пребиваването ми в Русия не е плод на тази връзка. То е свързано с революцията и болшевизма. Искам да Ви кажа, малко хора тук знаят това. След 1878 г. руският език беше задължителен в нашето училище, не се смяташе за чужд. Децата изучаваха български и руски, а след това по избор и чужд език. Руски се учеше у нас даже, когато немските дивизии сновяха из София през Втората световна война, когато бяхме съюзници на Хитлер. Ние четяхме „Сижу за решеткой … орел молодой” – всяко българско момче го знаеше. И това продължи през целия ХХ век, до краха на социализма. Сега за първи път руският език не е задължителен, преподава се като чужд, можете да го изберете. Като френски, например.

Аз бях българско момче, но израснах във Франция, родителите ми бяха политически изгнаници. След амнистията семейството ми се върна. Искам веднага да подчертая, че баща ми беше яростен болшевик, сега ще го нарекат ултраляв. Такива като него гледаха на Москва така, както мохамеданите гледат на Мека.

Не мислите ли, че това се случва често в еврейската среда?

В България имаше малко богати и много богати евреи, евреите принадлежаха към средната и бедна класа и в тази среда влиянието на комунистическата партия беше огромно.

По време на Втората световна война бяха приети антисемитски закони и това левичарство съвсем естествено се увеличи, защото имаше само една надежда – идването на СССР. Евреите бяха само 50 хиляди, те бяха изселени от София, а нацистите готвеха депортация, но това е друга история. Ето защо сред евреите (спрямо 50-те хиляди, разбира се) имаше пет-шест пъти повече жертви в борбата срещу фашизма, отколкото сред българите. Не защото евреите са по-смели, а защото тяхното положение беше по-тежко. Попадаха в лагери, например. Аз избягах от еврейския лагер при партизаните. Това беше нормално. Станах част от българската Съпротива, член на щаба на партизанска бригада. Дейността ни беше отчаяна, не винаги успешна. И ще ви разкажа една история.

След голям провал на една от нашите операции мой приятел беше убит, а аз успях да избягам. Но бях предаден и арестуван. Фашистите ме осъдиха на смърт, чаках 137 нощи да ме обесят, но нямаха време да ме екзекутират – пристигането на съветската армия ме спаси.

Когато се водеха боевете край Москва през зимата на 1941-1942 г., ръководех диверсионна група в София, бях на 21 години. Партизанската война у нас се водеше от нелегалния Комсомол – РМС; това беше най-чистата, най-веселата част от Съпротивата — романтични млади хора, отиващи на смърт. Студенти, гимназисти, чираци, младежи от читалищата. И тогава един ден ни съобщиха, че във фашистките складове има много кожухчета, предназначени за немската армия и че след седмица ще бъдат изпратени на фронта. И така моята малка група от петима души подпалихме този склад. Това се знае в Германия и дори сега понякога се извинявам, че мръзнаха на фронта заради нас…

Имахте ли си военна подготовка?

Нямаше никаква подготовка, какво говорите, каква подготовка! Вапцаров, големият ни поет, разстреляха го – каква подготовка имаше? Поетична. Борехме се с думи и песни. Съпротивата е по-сложен феномен от обикновените войни, по-духовен. Тя беше твърде слаба, за да промени света, но задачата не беше да променим света, а да попречи на Хитлер да го промени. Имахме смешни оръжия – ръждясали пушки, дори не можехме да одраскаме немските танкове. Задачата беше народът да не се фашизира. По стените на софийските къщи изписахме лозунг: „битката за Москва ще се води по улиците на София”. Авторът на този лозунг е момчето Анжел Вагенщайн, аз го съчиних. Давам този пример, не за да кажа какъв герой съм – имаше смели прекрасни момчета, колко от тях загинаха! – но да покажем, че нашата борба е не само срещу фашизма, но и в защита на Съветския съюз.

Как се озовахте в Русия?

След като излязох от затвора, участвах във войната – България обяви война на бившия си съюзник Германия, а ето, българската армия, 400 хиляди души, участва в освобождаването на Белград и Будапеща, а аз бях ръководител на фронтовия театър. В тази война не само се стреляше. Симонов също не е стрелял, но написа „Жди меня”. Това също е част от войната.

А после започна да се изгражда българската национална кинематография, правителството се договори със СССР 20 млади българи да отидат да учат във ВГИК. Още в първата година на ВГИК започнахме да подготвяме първия български филм – „Тревога”, и шефът на българската кинематография ни изпрати сценарий в Москва. Прочетох го и казах, че не става, и тогава ми възложиха да напиша сценария за първия български филм. Написах го, преведоха го на руски, моите учители го прочетоха и веднага ме прехвърлиха от първи в четвърти курс. Завърших дипломната си работа за две години и се върнах в България, шефовете ме върнаха  – имаха нужда от хора.

Дипломният ми сценарий беше за антифашисткото въстание от 1923 г. В България има фашистки режим от типа на Мусолини, а през септември 1923 г. комунистическата партия, заедно с левицата от Земеделската партия, организират въстание начело с Димитров. Сега има мнение, че това е престъпна авантюра, защото са пожертвани много хора без надежда за успех. Това беше първият ми филм. Моят ментор беше Лео Оскарович Арнщам. Направи филм за Зоя Космодемянская, после ни стана приятел, снимаше за Димитров.

С умиление си спомням двамата си учители Михаил Ром и Арнщам. Станахме приятели с тях. Когато вече живеех в Германия, Ром се помещаваше при мен – идваше да преработи „Обикновен фашизъм” според западните стандарти. Това са учители. Това е ВГИК. И така се случи, че имам диплома номер едно – аз съм първият чужденец, завършил ВГИК.

Връзките с Русия не свършват дотук. Във ВГИК станахме приятели  с Конрад Волф. Той също е от еврейско семейство – баща му Фридрих Волф е голям писател и лекар. Децата му израснаха в Москва, по-късно едно от тях, Миша, стана шеф на цялото разузнаване на социалистическия лагер, „човек без лице”. Всички знаеха, че съществува, но никой не знаеше как изглежда. А той беше красив, интелигентен мъж.

Кони беше изключителен режисьор. И направихме филма „Звезди” по мой сценарий. Във Франция Le Figaro излезе със заглавие: „Бомбата избухна в Кан като звезда”. Филмът получи 12 награди на всички фестивали, на които е показван. Това е филм за депортирането на евреите от Гърция, за невъзможната любов на еврейка и немски войник. Мисля, че филмът е добър и днес. Обикновено филмите не живеят дълго, по-малко от книгите, но това е сърдечен филм.

За онова време е било неочаквано…

Беше не просто неочаквано, за Запада беше бомба. Купен е от 72 държави. Той беше забранен в Израел, разбира се, как можете да покажете добър германец. А в България ме обвиняваха в абстрактен хуманизъм. Вече съм стар човек, но и досега не знам разликата между абстрактния и конкретния хуманизъм. В Германия сега този филм е на мода – там той беше пуснат в шикозна обложка за 60-годишнината си. Сега този шок нямаше да се случи, разбира се, но тогава светът беше разделен на две части: лоши германци и всички останали – добри. И изведнъж някой показва, че сред германците е имало и добър. А сред „другите” – лоши.

Откъде е това у Вас? Вие воювахте, вие се бихте с врага, Вие самият бяхте част от жестока война.

Човек не знае защо пише, защо се е влюбил. Защо – не питайте, в изкуството не се пита. Защото.

В България при мен дойде една жена от САЩ, която прави документални филми за гражданите на планетата. По някаква причина те решили, че и аз съм гражданин на планетата. Тя дойде да ме вербува, а от 21 септември ще снима пълнометражен документален филм за мен. Тя получи шок, когато й показах хитлеристки офицерски „валтер” – това е оръжие от Втората световна война, това е символ, като вашия танк Т-34. Занесох го в министерството, за да го блокират, да не стреля. Откъде го имам? Това е подарък от немски подофицер, който се казва Валтер. Като главния герой в моя филм. И наистина имаше един офицер, който снабдяваше баща ми с лекарства, за да ги предаде на евреите. Ето защо. Защото това е истинската история. Във филма има момче, което в една раница носи немски лекарства за евреите. Това момче съм аз. Не буквално. Филмът, разбира се, е художествен, но това бях аз. Там са и моите лични преживявания. Това е история, която може да се случи в Пловдив, в България, но би могла да се случи навсякъде, където има хора с добра воля. Във филма моят германец е художник. Дойде време да разберем, че тази война беше трагедия за германския народ и имаше трагични личности.

После с Конрад направихме „Гоя” по романа на Фойхтвангер. Не можем да се състезаваме с испанците в точността на изображението, но за нас беше важно друго – да разберем какво е инквизицията, властта и изкуството, човекът и изкуството. Беше съвместна продукция на DEFA и Lenfilm, участваше и България. Не ни разрешиха да снимаме в Испания (Франко беше още на власт), а Мадрид го снимахме в Дубровник. Но коридата е заснета в Испания: уж за документален филм, тореадорите не са знаели, че филмът се прави от комунистите. Фламенко танцува циганска група, която уж е била в България с концерт.

В СССР филмът беше приет кисело, веднага разбраха за какво става въпрос. Можете да се гордеете – руските инквизитори не бяха глупаци. След закритата прожекция зам.министърът на кинематографията Баскаков ни покани в грузински ресторант и каза: „Разберете ни, моля ви, сменете края на филма, моля ви”. Във филма Великият инквизитор моли Гоя да спре да се бунтува. Тогава беше историята със Солженицин: изгониха го от страната, името му беше забранено. В нашия филм разбиват вратата на Quinta del Sordo („Къщата на глухите“ – имението на Гоя близо до Мадрид) и навсякъде – тези страховити  рисунки на Гоя. Но Гоя го няма, той избяга. И тогава Великият инквизитор казва: „Нека това име бъде забравено завинаги!”. И филмът завършва с голям червен надпис – „Гоя”. Което означава, че името остава.

Но в СССР не можеха просто да вземат и забранят този филм, Конрад беше член на Централния комитет на партията, брат му беше шеф на разузнаването, така че … 

Как е възможно това, Анжел? Вие сте комунист, вписан в тази система, Конрад също, и правите филм, заклеймяващ този режим. Вие ляв дисидент ли сте?

Аз бях искрен комунист. Да, не ми харесваше това, което се правеше, отклоняваше се от хуманния смисъл на революцията. Проблемът с личната свобода – това е, което ни тревожеше много. Бюрократизация, създаване на нова върхушка, нова класа, която няма нищо общо със социализма.

Аз съм от тези, които наричат ​​дисиденти.

Това, което вероятно не знаете е, че бях в „Групата на 12-те”. Около 10 месеца преди промените в България президентът Митеран идва да преговаря с нашето правителство и поставя условието френската страна да избере 12 интелектуалци, с които да закусва при закрити врати. И че няма по-късно да бъдат преследвани и разпитвани за съдържанието на разговора. Аз бях един от 12-те. И 9 от тях –  членове на комунистическата партия: те не бяха дисиденти, просто не можеха повече да гледат рухването на основните ценности на социализма. У вас Черненко беше символ на този маразъм. Ние чак до такова нещо не се докарахме, но България е малка държава, която е била функция на голяма държава.

Първият митинг на опозицията в България свикахме аз и моите другари. Ние бяхме наивни и Митеран беше наивен – мислеше, че ще ни помогнат да направим социализъм с човешко лице, ама засега стигнахме до капитализма с нечовешко лице. Така започват революциите, с наивно очакване, но и контрареволюциите започват с наивно очакване. Конрад Волф беше президент на Филмовата академия и помагаше на дисиденти да се преместят в Западен Берлин. Имаше един Бирман, млад мъж, пееше, свиреше на китара и аз лично видях как Волф му помогна да се  прехвърли.

Имам въпрос. Героят на Вашето „Петокнижие на Исааково” постоянно попада във воденичните камъни на историята, но източникът на неговата сила и успех е, че той никога не се потапя в политиката докрай.  Доколко този герой прилича на Вас?

Огромна е разлика между мен и моя герой. Той казва: „Аз не съм вода, не съм воденично колело, аз съм жито“. Аз не, аз съм активен. Той е малък евреин от малко местенце. Той е жертва на историята. Аз съм зъл*  и организиран. Ясно ми е накъде отивам, с кого се боря. В момента в България се води голяма битка и това е моята лична битка срещу идиотите, поставени  начело на левите движения. Тази драма не е дълбока като у вас, вие нямате ляв проект. Ние имаме. Но, както и да е… Аз  участвам в историята. По-близо съм до героите от моята книга „Сбогом, Шанхай”.

Вашите книги не са толкова за евреите, а за световната история, която е показана през техните съдби.

Радвам се, че разбирате. През цялото време казвам, че това не са еврейски книги, това може да са съдби на негри или цигани. Веднъж по българската телевизия нарекох циганите братя. Получих толкова много писма! Всички ги мразят. А аз обичам всички хора, не понасям омраза към другите народи.

А коя беше Вашата муза?

Всички жени като цяло. (Смее се.) Музите – това са шаблони. Нямаше конкретни музи. Просто моят живот е такъв. Майка ми беше мъничка, дребна еврейка. Беше инвалид, накуцваше. Веднъж тя ме хвана за ръката и ме заведе в някаква къща, имаше един войник, който стоеше на вратата, тя говори с него дълго време, даде му кутия цигари и тогава влязохме в тази къща, беше някакво училище. Имаше голяма стая с черна дъска, но без чинове, а на пода седяха арестанти. Беше затвор.

И тогава един мъж се изправи, хвана ме за ръката и каза: „Аз съм твоят баща”. В този затвор се запознах с баща ми. Тази среща определи много в живота ми. Баща ми ме научи как да гледам на живота, а и той беше много наивен човек. Така и умря – с голяма вяра, че ще дойде денят на световната социалистическа общност. Те го чакаха като второ пришествие, чакаха, ето, следващия понеделник ще дойде световният социализъм… И те умряха с вяра в него. Това ми повлия повече от жените.

Кога ще прочетем Вашите книги?

Книгите ми вече са преведени на всички литературни езици, не съм продавач, срам ме е да се рекламирам. Книгите получиха награди – Сорбоната, четири номинации в САЩ. Аз съм „Г-н “Номинация”, но винаги в последния момент някой друг получава наградата. Сега имам номинации в Италия, Испания, Германия. В края на годината ще знам дали отново съм „Г-н “Номинация” или нещо ще дадат. (Смее се.) Но ми е странно, че Русия не се интересува от книгите ми – тук някакво издателство е отказало „Шанхай”. А това е историята на еврейското гето в Шанхай. Никъде не говоря за това, но там главният герой е български разузнавач. Имаше много български разузнавачи сред съветските разузнавачи, те бяха от онези, които след въстанието от 1923 г. избягаха в СССР и загинаха за Русия… Е добре, като нямам късмет с романа, ще имам късмет в любовта…  Ще се радвам да видя книгите си на руски.

Знаете ли, имам още един филм – „Мъгливи брегове”. Написахме сценария заедно с Будимир Металников, писател, сценарист; той почина. Става въпрос за остатъците от армията на Врангел, които бяха заседнали в България, останаха доста дълго време и създадоха Съюза на завръщането. Това е политическа история.

Сякаш Вашата мисия е да разкажете историята, Вие се интересувате от голяма история, а не от малкия човек.

Това е слабост в известен смисъл. От детска възраст съм свързан с голямата история. В стаята, където беше арестуван баща ми, имаше един чичко в бяла риза, играеше с мен на конче: седях на гърба му, той изцвилваше, а  аз умирах от смях. После  разбрах, че това е резидентът на съветското разузнаване в България, казва се д-р Александър Пеев –  другарят Боевой. И ако аз като малко момче съм седял на гърба на резидент на съветското разузнаване, можете да си представите откъде имам такава гледна точка за съдбата на планетата. Затова дори завиждам на хора, които умеят да разказват малки истории, понякога прекрасни, да тъкат разказ от тънки нишки. Не съм добър в писането на малки истории, а те често са по-важни от големите. Но такъв съм си.

                       Анжел Вагенштайн: «Я злой и организованный, мне ясно, с          кем  я   борюсь», Анна Школник, 6 септември 2010 г., BOOKNIK
                        http://booknik.ru/today/all/anjel-vagenshtayin-ya-zloyi-i-organizovannyyi-mne-yasno-s-kem-ya-boryus/?fbclid=IwAR2TXhLTHQ8id21H0g-6d2IJ0DMKkN-dbkYxESKgeYYa7s5rxceOwCVAkG8

–––––––––––––––
*В оригинала Джеки казва „я злой”- на руски „зъл“, но и “ гневен“, „яростен“, „бесен“.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук