Конференцията в Мюнхен от 29–30 септември 1938 г., в която участват лидерите на Третия райх Адолф Хитлер, на фашистка Италия Бенито Мусолини и на демократичните Франция (Едуар Даладие) и Великобритания (Невил Чембърлейн), но не и на страната, чиято съдба се решава – Чехословакия, е широко коментирана в историята на международните отношения. Затова да занимавам образована публика като присъстващата тук с този проблем изглежда доста безсмислено. Ако въпреки това съм избрала да я представя, то го правя, заради засилената политическа употреба, по-скоро злоупотреба с историята, а и тъй като дългогодишният ми преподавателски опит ми е показал колко клиширано се представя това събитие. Затова ще посветя вашето внимание на подробностите по подготовката, осъществяването и резултатите от Мюнхенската конференция, тъй като е известно, че дяволът се крие именно в подробностите.
Ще започна с разположението на спорещите сили. През 1938 г. Германия вече е Трети райх, Хитлер с успех е отхвърлил наказателните клаузи на Версайския договор, след което идва редът и на териториалните. В тези свои усилия Хитлер разчита най-вече на добронамереното отношение на Великобритания, която още на Женевската конференция по разоръжаване (1932-1934 г.) е позволила на Германия да възстанови редовната си армия, с Морското споразумение от 18 юни 1935 г. е дала съгласие за изграждането на германски военен флот равен на този на Франция и Италия, а подводният е и по-голям, на 7 март 1936 г. мълчаливо наблюдава ремилитаризацията на Рейнската област, на 19 ноември 1937 г. чрез лорд Халифакс дава зелена светлина на Хитлер да реши „териториалните въпроси” на Изток в замяна на общоевропейско сътрудничество в защита от болшевишката опасност, а през март 1938 г. е изправена пред поредното предизвикателство – втория опит за аншлус на Австрия.
Другият основен участник е Чехословакия, чиято роля за разлика от германската е пасивна. Тя е в позицията на обект, а не на субект в конфликта за населената с германци Судетска област. До 1938 г. Чехословакия е основен играч във френската стратегия за въздържане на Германия. В началото на 20-те години тя е аниматорът на френската идея за Малка антанта (Чехословакия, Югославия и Румъния), през май 1935 г. се включва в създадения по френска инициатива антигермански триъгълник чрез договори за взаимна помощ между Париж, Прага и Москва. В чехословашкия случай става дума не за разширяване, а за запазване на границите чрез търсене на източен защитник пред нескритата германска заплаха, след като Франция показва своята слабост на Локарнската конференция от октомври 1926 г.
Какво става през 1938 г.? Влиза в действие германският план за присъединяване на Австрия, който този път е внимателно подготвен и завършва с успех на 12 март. Какво общо има това с Чехословакия? Това, че след като Австрия става част от Третия райх половината от чехославашката държава се оказва заобиколена от германска територия. Именно затова полският посланик в Прага К. Папе пише на 13 март: „Аншлусът, извършен в Австрия със светкавична бързина като първо впечатление предизвиква в Прага паника сред широката общественост и дълбока депресия в правителството”[1]. Но идва успокоението: „маршал Гьобелс по собствена инициатива е уведомил посланик Мастни, че Райхът смята австрийските събития за „семеен въпрос”, вътрешногермански проблем и няма намерение да предприема каквото и да било против Чехословакия… по-късно през деня маршал Гьоринг още веднъж лично е телефонирал на посланик Мастни, за да го увери по поръчение на канцлера, че Райхът няма никакви агресивни намерения към Чехословакия и се стреми към подобряване на взаимоотношенията. Накрая, пак през същия ден, това е било повторено и от германския посланик в Прага г. Айзенлор на министър Крофта”[2]. Така германската дипломация успокоява съседа си, докато в германското ръководство се говори за нещо съвсем различно. На 29 март 1938 г. на съвещание в германското външно министерство Йоахим фон Рибентроп повтаря думите на фюрера: „1. Судетските немци трябва да знаят, че зад гърба им стои 75-милионен народ, който не ще понесе по-нататъшното потискане на судетските немци от чехословашкото правителство. 2. Судетонемската партия трябва да предяви на чехословашкото правителство такива искания, изпълнението на които тя счита необходимо за постигането на желаните привилегии”.
И когато два месеца след аншлуса, през май 1938 г., в Судетската област започват демонстрации и вълнения, организирани от водача на Судетогерманската партия Конрад Хенлайн по напътствия от ГНСРП, Третият райх веднага предприема действия. С други думи, германската гаранция, че няма да има претенции към Чехословакия трае само два месеца, след което започва поредната операция, която трябва да разшири територията на Третия райх в подготовка за бъдещата голяма война. Тя отново е облечена във формално справедливата кауза да се обединят всички германци в единна държава.
На Хитлер му трябва само решителност, за да получи за пореден път подкрепата на Великобритания. Заявлението, че Германия е готова на война, за да защити трите милиона германци в Чехословакия е достатъчно, за да влезе Великобритания в ролята на арбитър с анкетната комисия на лорд Рънсиман. Както казва Хорас Уилсън, секретар на британския премиер Невил Чембърлейн: „Британското посредничество в Чехословашкия въпрос е пробата”. Проба за какво? Ето отговорът: „… дали може да се разчита на вероятността за общо споразумение с Берлин в най-скоро време”[3]. За Чехословакия изобщо не става дума, а за равнището и характера на британо-германските отношения. Още по-ясно го изразява британският посланик в Берлин Невил Хендерсън: „Ако лорд Рънсиман, въпреки усилията си не успее да постигне споразумение и ако вината за неуспеха е на чешката страна, то тогава ще стане ясно, че германската страна има право да твърди, че пред неотстъпчивостта на чехите е резултатен единствено пътят на силата”[4].
При тези предварителни нагласи не е изненада, че мисията на Рънсиман завършва така: „Рънсиман е казал, че вече няма да се върне в Прага, че посредничеството е невъзможно и че той е достигнал до убеждението, че чехите и германците не могат да продължават да живеят в една държава”[5]. Този извод прави промените неизбежни, остава да се види по какъв начин ще бъдат осъществени.
Чехословашките представители си дават сметка за условностите, при които могат да разчитат на западните си съюзници. Изразява го ясно чехословашкият посланик в Париж Щефан Осуски на 22 юли 1938 г.: „Англичаните и французите, доколкото ни поддържат и защитават, ще си присвоят правото да ни препоръчват как ние в Чехословакия трябва да решим този въпрос. Ето защо следва да се очаква натискът на Англия и Франция върху Чехословакия да става толкова по-силен и значителен, колкото по-решително Германия ще постави урегулирането на судетския въпрос като условие за връщането на Германия към политиката на преговори с Франция и Англия. Ето защо аз смятам, че за чехословашката дипломация и политика настъпват трудни времена”[6].
Но въпреки това очакване все пак никой в Чехословакия не очаква посланието, което правителството ѝ получава от западните си съюзници на 19 септември 1938 г. В него с ултимативен тон е заявено: „1. Представителите на двете страни са убедени, че в резултат на неотдавнашните събития се е създало такова положение, при което по-нататъшното запазване в границите на чехословашката държава на областите, населени предимно със судетски немци, фактически не може повече да продължава, без да постави под заплаха интересите на самата Чехословакия и интересите на европейския мир. В светлината на тия съображения двете страни са принудени да дойдат до заключението, че поддържането на мира и сигурността и жизнените интереси на Чехословакия не може да бъде ефективно осигурено, ако тия области не бъдат предадени незабавно на германската държава… 2. Това би могло да стане или чрез непосредствено предаване, или в резултат на плебисцит. Ние разбираме трудностите, свързани с плебисцита, и са ни известни вече изложените от вас възражения против този начин… По тази причина и доколкото ще се получат противоположни съображения, ние предвиждаме, че вие вероятно ще предпочетете да разрешите въпроса за судетските немци чрез пряко предаване на Германия и като отделен въпрос… 5. Ние признаваме, че ако чехословашкото правителство се съгласи с предложените мерки, свързани със съществени изменения в положението на държавата, то ще има право да иска известна гаранция за бъдещата си сигурност”[7].
Това е ултиматум от страна на най-важния съюзник на Чехословакия – Франция, както и на държавата-гарант за следвоенния ред – Великобритания, който може да се оцени само като предателство на интересите на съюзника. И това е само началото.
Чехословашкото правителство обаче се съпротявлява: „Тия предложения са били изработени, без да се потърси мнението на чехословашките представители. Те са насочени против Чехословакия, която не бе дори изслушана, макар че чехословашкото правителство обръщаше внимание, че не може да поеме отговорност за декларации, направени без негово съгласие. От тук е ясно, че споменатите предложения не могат да бъдат приемливи за Чехословакия. Правителството смята, че приемането на предложения от подобен характер би се равнявало на доброволно и пълно осакатяване на държавата във всички направления. Стопанството и транспортът на Чехословакия биха били напълно разстроени, а в стратегическо отношение тя би попаднала в извънредно тежко положение. Рано или късно Германия би я подчинила напълно”[8]. Този отговор не променя нито на йота волята на западните съюзници на Чехословакия да се споразумеят с Хитлер. Може би защото Чембърлейн още от 11 май 1938 г. е заявявил „това е по-малкото зло, отколкото война с Германия в непосредствно бъдеще”, като разчита, че „процесът на поглъщане трябва да отнеме сравнително дълго време и Англия дотогава ще се въоръжи добре”[9]. Тези думи показват за какво става дума – гладният звяр (Третият райх) трябва да бъде нахранен, докато Англия се подготви за бъдещото противопоставяне, а Чехословакия е цената на отлагането.
В края на краищата, на 26 септември, новото чехословашкото правителство на ген. Ян Сирови е принудено да отстъпи, но не изцяло: „Чехословашкото правителство е готово да вземе участие в една международна конференция, на която Германия и Чехословакия биха били представени заедно с други държави, за да се намери по-друг метод за разрешаването на судетонемския въпрос от тоя, който бе изложен в предложенията на Хитлер”[10]. Но вместо това на 29 септември ген. Сирови в разговор с началника на ГЩ на чехословашката армия признава: „За съжаление, съюзниците ни се оказаха страхливци и в последната минута, когато вече трябваше да стане сблъскването, те се изплашиха и зад гърба ни възстановиха преговорите, което доведе до Мюнхенската конференция”[11].
Независимо от официалното уверение на британското правителство, че Чембърлейн „в Мюнхен постоянно ще има предвид интересите на Чехословакия”[12], на същия ден в Мюнхен, където чехословашки представители не са поканени, се решава Судетската област да бъде предадена на Германия в рамките на 10 дни – от 1 до 10 октомври, без „никакви разрушения на съществуващи съоръжения и чехословашкото правителство носи отговорността, че евакуирането на областта ще се извърши без повреждане на споменатите съоръжения”[13].
И това не е всичко, не бива да забравяме, че от май 1935 г. Чехословакия има още един съюзник – Съветския съюз. Но когато водещите европейски държави решават съдбата на Чехословакия, Съветският съюз е изключен от обсъжданията и няма друг избор, освен да отговори на запитването на чехословашкото външно министерство, че може да помогне само в рамките на възможностите, които му дава договора от май 1935 г., сиреч след като Франция ѝ окаже помощ (което тя вече е отказала) или според сложната процедура на ОН.
Изключването на СССР от решаването на чехословашкия въпрос не е случайно. Обяснението може да се намери в разговора от ноември 1937 г. между Халифакс и Хитлер, когато Халифакс оценява високо ролята на Хитлер, който е превърнал Германия в „бастион на Запада срещу болшевизма“ и е напълно съгласен с твърдението на Хитлер, че „Единствената катастрофа е болшевизмът. Всичко останало може да се уреди…“ И се урежда, както показва работата на Мюнхенската конференция през септември 1938 г.
Не бива да се премълчава позицията и на съседките на Чехословакия – Полша и Унгария. Те, подтиквани от Хитлер и Мусолини, преди Мюнхенската конференция заявяват своите претенции за други чехословашки територии – Заолжието (Тешинска Силезия) и Южна Словакия. И след Мюнхенската конференция ги получават. Техните действия приличат на поведението на чакалите, скупчили се около жертвата, за да участват в пиршеството.
В тази ситуация, когато Съветският съюз е демонстративно изключен от решаването на съдбата на единствения съветски съюзник в Източна Европа, изглежда че Западът се обединява срещу него. И острият завой към нацистка Германия започва да изглежда възможен.
Мюнхенската конференция е почти идеалният пример за предателство. И ми се струва, че ако трябва да търсим събитието, което отваря широко пътя към новата, вече втора световна война, това е именно Мюнхенската конференция, защото благодарение на нея Хитлер получава не само важна стратегическа територия и добре екипирана с военна техника армия, а и уверението, че може да продължи безпрепятствено агресията си на изток. А широко пропагандирания като откриващ възможността за начало на войната Пакт „Рибентроп–Молотов” е само последица от Мюнхенското споразумение. Защото на 23 август 1939 г. става дума за надлъгване, а не за предателство към друга държава, тъй като никоя от двете не предава свой съюзник, а се грижи само за своите позиции в предстоящото голямо противопоставяне. А е и ясно, че за една седмица, колкото има от германо-съветския пакт до 1 септември няма как да се подготви каквато и да било война.
[1] J. Landau, J. Tomaszewski. Monachium 1938. Warszawa, 1985, 47–49.
[2] Пак там.
[3] Документы внешней политики СССР. Т. ХХІ, М. 1977, 246-247.
[4] J. Landau, J. Tomaszewski. Цит. съч., 247–251.
[5] Телеграма на чехокловашкия посланик във Франция Осуски, 19 септември 1938 г.
[6] Документы и материалы кануна…, 125-126.
[7] Документи и материали от навечерието…, 159-161.
[8] Пак там, 171–172.
[9] Документы внешней политики СССР. Т. ХХІ, М. 1977, 246-247.
[10] Документи и материали от навечерието…, 201-202.
[11] Телефонен разговор на чехосолвашкия премиер с началника на ГЩ на чехословашката армия, 29 септември 1938 г.
[12] Заявление на правителството на Великобритания до правителството на Чехословакия, Лондон, 29 септември 1938 г.
[13] Документи и материали от навечерието…, 227-233.
*Доклад, изнесен на Кръглата маса „Мюнхенското споразумение 1938 г. – „Зелен светофар” за Втората световна война”, проведена на 9 октомври 2023 г. в София.
