Векът през погледа на Джеки. ПОД БАЛКОНА НА ЕВРОПА. СЕРЕНАДА ЗА БАЛКАНСКА ГАЙДА Пред стогодишнината на Анжел Вагенщайн

Есе, прочетено на Лайпцигския международен панаир на книгата, 2006 г.

0
945

Кратка туристическа информация

По едно историческо и географско недоразумение Балканите са обявени за полуостров. Пренебрегнат е фактът, че отделните балкански държави са в различни климатични, етнорелигиозни и геополитически зони, които опират до три различни морета. А досега никъде другаде не са регистрирани полуострови на три морета. Дори за някои страни от този регион възможното прекъсване на излаза им до морския бряг придобива характер на застрашителен кошмар, зареден с онуй легендарно буре с барут, чиито фитил за възпламеняване най-често се проточва далеч вън от Балканите. Косово и Сребреница са само носталгично напомняне за взривната сила на това буре.

Друго недоразумение с драматични последици e грешката на пиян географ, включил Балканите към континента Европа. Защото ако попитате жителите на този хипотетичен полуостров за най-романтичната им лична мечта и главен национален приоритет, ще ви отвърнат без колебание: “Да ни приемат в Европа!”. От което следва логическият извод, че Балканите засега не са част от мечтаната Европа – тази демократична Аркадия, символ на всеобщото благоденствие, високия морал и последните тенденции в модата.

Забележителен е фактът, че из балканските ширини никой не употребява израза “Да се присъединим към обединена Европа…” и прочее клишета, а “Да ни приемат”! Това убедително подсказва, че Балканите са нещо като чакалня пред зъболекарски кабинет, където очакващите да ги приемат чинно седят, с надежда, че процедурата няма да е много болезнена.

Население

Мнозина политици на Запад са непоколебимо убедени, че Балканите са населени с тъмни балкански субекти. Главната цел на тези съмнителни и небръснати индивиди е да проникнат в райските градини на горепосочения далечен континент, където винаги може да се пооткрадне някоя дреболия – за предпочитане мерцедес. Или същите пришелци, преоблечени като полски водопроводчици, да отмъкнат последния залък от устата на местните трудещи се.

Реален повод за тревога са вълните от безработни жители на Балканите, които заливат Запада – едно цунами, предизвикано от твърде грубото и неумело събаряне на предишната политико-икономическа система, без да са ясни контурите на новата. Защото пътят от капитализъм към социализъм – реален  или хипотетичен – бе дискутиран от философи, политици и мечтатели повече от век и половина, и въпреки това конструкцията прояви генетични дефекти. Докато обратният път и досега тъне в теоретична мъгла.

В България например бяха сринати основополагащи икономически структури като кооперативното селско стопанство – едно от най-развитите на Континента. Достатъчен е примерът, че страната, която след Италия беше на второ място в Европа по производство и износ на домати, днес внася домати от Турция и Гърция. А впечатляващият износ на замразени пилета за Съветския Съюз днес е заместен от също така впечатляващ внос на пилешки бутчета от Съединените щати. Дали това е плод на съзнателна стратегия или естествен процес ще кажат икономическите анализатори. Подобна е съдбата на машиностроенето, фармацевтиката и леката промишленост, с повтаряната до втръсване презумпция, че държавата е лош стопанин. Драмата в случая е, че събарянето се състоя преди да са намерени добрите стопани. Остава енигмата дали това бе недобре обмислена крачка напред към едно по-усъвършенствано и реформирано общество, или обратно – много добре планирана операция за създаване на политически, икономически и духовен хаос, който българският народ е означил като “ловене на риба в мътна вода”. Не е ясно преднамерен или спонтанен бе този риболов, но така се стигна до бурната реставрация на стари спомени и стари апетити. На политическата сцена се появиха мумифицирани бабички, които започнаха да правят довоенен стриптийз, забравили, че тяхното време е отдавна и невъзвратно отминало. Пред равнодушния, а понякога и поощрителен поглед на демократичния Запад, наред със случаите на възстановена справедливост, бяха реабилитирани военнопрестъпници и кървави актове на фашистки репресии, а върху торната почва на историята поникнаха забравените семена на националистически, ксенофобски и антисемитски отровни цветя. Участниците в Съпротивата, неделима част от борбата на антифашистката коалиция през Втората световна война – и живите, и разстреляните – по стар спомен бяха обявени за бандити, но това е само детайл от общия пейзаж, в който владее мъртвото аристократично мълчание на Запада.

С други думи стрелките на историческия часовник се завъртяха не напред, а назад с петдесет години, или образно казано локомотивът на историята внезапно и твърде рязко даде заден ход. Това предизвика рушително сътресение, което доведе до разкъсвания в моралната тъкан на нацията, вътрешен кръвоизлив и всестранен срив. Той принуди твърде много и предимно млади специалисти да напуснат обърканите и разградени Балкани уж като туристи, за да останат легално или нелегално в онази митична Европа, в която имат условията да изпълнят най-светлите си мечтания – като например беритба на маслини, миене на коли и ресторантска посуда, или прекопаване теменужените полета на Европейското Благоденствие.

Разбира се, има и изключения, които не са за пренебрегване: мнозина специалисти, предимно в областта на медицината, информационните технологии и атомната енергетика, генетиката или някои изкуства, успешно, а понякога дори и шумно се реализираха както в Европа, така и отвъд Океана. На това скептиците из средите на европейската политическа класа мрачно противопоставят оригиналната мисъл, че изключенията само потвърждават правилото. Би трябвало все пак изследователските евроцентрове в Страсбург и Брюксел да анализират и изяснят в близките години коя от двете реалности всъщност е правилото, и коя – изключението. Но това е друга тема, която се манипулира според сутрешното настроение и посоката на политическите ветрове.

Във всеки случай ясно е, че налице е социално уравнение с повече от едно неизвестно. Защото легално или нелегално пребиваващите на Запад тъмни балкански субекти биват наети на работа при някой напълно легален и почтен работодател с добро име в обществото, който ги укрива в изоставени свинарници, прибрал е паспортите им и следи да не откраднат някой морков, като ги принуждава да работят по 14 часа ден, като дори не им плаща редовно. Разбира се, и дума не може да става за спазване на трудовото законодателство, включително изплащането на осигуровки и застраховки. Защото който държи на подобни глезотии, да си е седял у дома!

И прав е, достопочтеният и милосърден работодател, като възроптава: ”Какво?! Аз дадох хляб и работа на тези въшливци, но да приемем Балканите в нашата добра стара Европа? Никога!”

Още по-сложно и не еднозначно стоят проблемите, свързани с притока от Изток на малолетни проститутки и наркомулета, или търговията с деца и детски органи. Защото тези отвратителни нарушения на Закона и Морала от страна на балкански мафиоти биха ударили на камък, ако нямаше насрещно изобилие от посредници и консуматори – като правило почтени граждани на Запада, които не пропускат неделната църковна служба. За Страсбург и Брюксел това е още една възможна тема за изследване на взаимовръзката между причини и следствия. А тук ще изникне и нова енигма: кое всъщност е причината и кое – следствието: тези от Изтока, които предлагат услугата, или онези от Запада, която я поръчват.

Горните въпроси засягат повечето балкански страни, включително България, притисната и към Черно море, и от проблемите си. Важно е в историческия по значението си Европейски съюз, който българите по навик все още наричат просто “Европа”, тези неща да се знаят и добронамерено, с разбиране да се обсъждат. Защото България, притеснена, но и щастлива, неминуемо ще седне на европейската трапеза и може би това ще възбуди разбираем смут: дали пък няма да открадне някоя сребърна лъжичка!

Споко, няма да я открадне! Бедата за добре информираните може да е другаде – не в лъжичката, а в традиционната вярност на България като съюзник и последствията от тази вярност. През Първата световна война страната бе верен и непоклатим съюзник на Австро-Унгария и Германия. В резултат империята на Хабсбургите се разпадна, а Германия катастрофално загуби войната. През Втората световна българите бяха стратегически съюзник на Хитлер. Знае се как приключи тази любовна афера и известна е съдбата на хилядогодишния Трети Райх. След войната България стана най-преданият съюзник и брат на Съветския Съюз. Днес и децата знаят, че такава империя вече не съществува. На фона на мрачните предчувствия, които може да събуди тази информация, има и една добра новина: неотдавна американският президент обяви, че България е стратегически партньор на Съединените щати. От което следва реалната перспектива Белия дом да бъде реорганизиран в китайски супермаркет.

Туристическа дестинация България

България под това непроменено име и на това място на Източните Балкани утвърди своята ясна и строго формулирана държавност преди повече от 1300 години – още от времената, когато болшинството феодални владетели на по-големи или по-малки княжества из Европа още са нямали ясна представа за това, какво точно представлява единната и неделима държава.

Древни исторически пътеки се пресичат из тези български места, защото тук са давали своите приноси за човешката цивилизация и за подобряване на местните раси траки, елини, римляни, славяни, прабългари, тюрки и още несметен брой племена и завоеватели. Едни от тях, като кръстоносците например, преминали оттук транзитно, като туристи, оставяйки все пак из тези мургави места за мил спомен младенци със сини очи и галски руси коси. Или както се казва на техния кръстоносен език – souvenirs d’amour. Други пътешественици, които харесали климата, околния планински пейзаж и южното отлежало вино останали завинаги. Тъкмо те, дошлите от далечните брегове на Волга и заселили се тук окончателно през седми век се наричат българи, а държавата им – България. През средата на тази държава, разделяйки я на Северна и Южна, се простира мощен планински масив, който започва от западната й граница, от днешна Сърбия, и се простира на изток, където последните му склонове се потапят във водите на Черно море. Името на планината е Балкан, което е дало и названието на хипотетичния полуостров – Балкански

Разделението на България все пак не се дължи толкова на тази планина, колкото на повече от 300 законно регистрирани политически партии, задъхващи се от патриотизъм, като не се броят гражданските сдружения, комитетите, фондациите, женските, екологичните и етнически обединения и комисии, всяка изпълнена от своя страна с неземна любов към народа и към европейските фондове. В тази пъстра картина следва да се прибавят и регистрираните от съда 71 вероизповедания – принос към чувството за хумор у атеистите, които весело следят от трибуните олимпийското състезание между толкова много богове. А ако Бог е един под различни имена, както твърдят по-миролюбиво настроените, остава неясно как той се състезава със самия себе си в седемдесет и един различни български отбора. Във всеки случай, тези политически, граждански и религиозни формации са толкова нагъсто върху ограничената територия на страната, че се е наложило доста над един милион българи да напуснат родината си през последните удивително демократични години, за да отстъпят място за разгръщане на посочената умопомрачителна народополезна дейност. Дори безспорното завоевание на последните години – утвърдената под влиянието и моделите на Запада свобода на словото и медиите е приватизирана, парцелирана и атомизирана. Една мощна вълна на неудържима страст към свободата на печата, неделимо свързана с информации за размера на женските бюстове и разводите в Холивуд, преля отвъд бреговете си, като заля околния пейзаж с жълтеникава тиня. Над двеста локални и национални телевизионни и радиостанции, планини от вестници и списания, Хималаи от Интернет страници, милиони рекламни постери по улици и площади със светлинни съвети за най-избелващия прах за пране и най-ефективния лосион срещу пърхот разкъсаха плътта на свободата и я превърнаха в нов вид консумативно робство, което без съмнение ще се задълбочи след окончателното приемане и на последните балкански страни в Европейския съюз. За човека от Запада може би тази истерична потребителска нагласа на обществото е обичайно състояние на нещата, но както е известно, невинната хрема, която не убива белия човек, е смъртоносна за несвикналите с нея аборигени от джунглите на Амазония.

Към проблемите, свързани със свещената и вече наистина реална свобода на печата следва и презумпцията, че някой трябва да се ползва от нея. Но една печална официална статистика твърди, че за първи път от 130 години в България – една грамотна и много четяща в миналото страна, с международно признато високо качество на образованието, днес има над 10 процента непознаващи азбуката, а завършилите задължителното основно образование са определени като най-неграмотните в Европейския съюз! Това са предимно онези, които са били деца в началото на прехода и оттогава не са стъпвали в училището, от една страна поради дезертирането на държавата от всякаква национална образователна стратегия, и от друга поради липса на средства или желание у родителите – в по-голямата си част изпаднали в беда безработни цигани. Това е една тежка и известна на Европа грижа, за която не е намерен лек – освен добрите съвети и назидателното размахване на пръст. Към това национално притеснение, което България донесе в ЕС като чеиз, може с въздишка да се напомни, че и на западния фронт нищо ново – и там милиони и милиони грамотни люде през изтеклата година не са прочели нито една книга! Така че делението на “грамотни” и “неграмотни” е деликатна сфера, при която разделителната линия вероятно минава между ползващите свободите, които дава азбуката и другите – за които тя е от излишните екстри на модерното битие.

Алфа, Бета…

България е малка държава, която според думите на един поет е страна колкото една човешка длан. Дланта се асоциира с плесници, но не е България, която ги удря – тя е, която винаги ги е получавала. Затова в нейна защита ще си позволим няколко сериозни думи за взаимно опознаване:

Върху тази длан има зимни и морски курорти с хотели на световно ниво, прекрасни зелени и плодородни долини и чисти езера, романтични села и изумителен по своето разнообразие фолклор. Така твърдят рекламите на Балкантурист, Некерман и ТУИ, и общо взето те не са много далеч от истината. Ако се изключи констатацията, че инфраструктурата между посочените планини, села и курорти за последните години е разбита до плач. Но това е само подробност от една общо взето привлекателна пътна карта. И затова много преди България да поеме пътя към Европа, десетки милиони европейци са минали по разбитите пътища към България. И са опознали тази по традиция гостоприемна страна, която в миналото дори не е заключвала домовете си – заради някой случаен пътник, който може би ще замръкне по тези места.

Гостите безспорно са видели плажовете, зимните курорти, баровете и хубавите жени, но узнали ли са те, посетилите България за две или три седмици, че тук през девети век за първи път е възприета и официално въведена славянската азбука, наречена “кирилица”? На нея в българските манастири и в прауниверситетите край Велики Преслав и Охрид са се превеждали, съчинявали и преписвали на български хиляди книги, от тук знанието, писано на тази азбука и на този език, е поемало по близки и далечни пътища към други славянски народи, до Московска и Киевска Русия. Важно е в Лайпциг, една от европейските столици на книгата, да се знае, че още в девети век, на български са написани думите “Голи са без книги всички народи и безсилни да се борят с противника на човешките души…”.

Българите са, които за първи път в Европа нарушили канона, според който Бог се вслушва в молитвите само ако са произнесени на еврейски, гръцки и латински, като дръзко въвели и своя език в християнското богослужение. Дори през многовековното и тъмно робство, когато от световната политическа карта е заличена държавата, наречена България, когато дълги векове няма да има български държавни институции, нито българска власт, нито династична аристокрация, в манастирите упорито ще продължават да се пишат, преписват и разпространяват книги на същия език и същата азбука. Ето защо великият руски славист академик Лихачов, един от мъчениците на Гулаг, нарече България от онези времена “Държава на духа”, като убедително доказа огромното влияние на българската книжнина от ХI до ХVII в. върху руската литература. Важно е да го знаят онези западни консултанти и цивилизационни моделиери, които често посещават тази страна, за да я поучават кога деликатно, кога недопустимо грубо, за каквото трябва и не трябва, че и до днес в хиляди и хиляди православни черкви от центъра на Европа до Владивосток на Китайско море богослужението се извършва на старобългарски език.

И една характеристика, която също трябва да се оцени: българите още от своето древно азиатско битие, което води началата си от изворите на човешката цивилизация, не познават робовладелството, нито крепостничеството. Те винаги са били свободни членове на общността. Затова след освобождението си от османско робство – резултат от тежки, многовековни освободителни борби и на една кръвопролитна руско-турска война, в първата си конституцията са вписали и следните паметни думи:”Всеки роб, стъпил на българска земя, става свободен”

Добре е това да се знае, когато европейски бюрократи унижават, а и изпитват удовлетворение от самоунижението на българската политическа класа, която е готова веднага да се съгласи и приеме – или да се престори, че приема! – не само разумните, но и всякакви безумни техни внушения. Защото понякога има безапелационни изисквания, разрушаващи икономическата или духовната тъкан на страната, противостоящи на дълбоко вкоренени народни традиции, възприети битови стереотипи и специфични регионални потребности. Нека привнасянето на чужди и понякога великолепни модели да се извършва внимателно и с отчитане спецификите на региона, за да не заприличат някои препоръки на опит да се зарибят ледените езера на българската планина Рила с аквариумни рибки от устието на Амазонка.

Заключителен акорд от серенадата за балканска гайда

Пътят както на България, така и на другите балкански страни към Европейския съюз е съдбовен. Ако на всички стане ясно, че не само Балканите се нуждаят от Европа, но и Европа се нуждае от Балканите, за да се попълни пъзелът и се възсъздаде великолепната картина на един обединен континент, бракът ще бъдат равноправен. И ако помечтаем още, ще стигнем до извода, че бракът по любов и взаимна симпатия е по-добър от брака по сметка. А за да се обичаме, трябва да се познаваме и опитаме да разберем проблемите и затрудненията на другия.

Дано Европа и Балканите са приготвили приятни изненади едни за други. И по-малко взаимни разочарования!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук