ГЕНИЯТ ХРИСТО СМИРНЕНСКИ – ОБОЖАВАН И НИЗВЕРГНАТ

Навършват се сто години от смъртта на великия поет на България и света

0
389

Велик поет на България и  света. Така професор Никола Георгиев (1937-2019) определя  Христо Смирненски (1898-1923). Проф. Георгиев е творец, известен като вечен дисидент. Макар и със скърцане на зъби, социалистическата ни власт го търпи и не спъва научната му кариера. Преподавател е във факултета по славянски филологии на СУ „Климент Охридски. Лектор е по български език и литература в Пражкия и в Ленинградския университети,  гост-професор в Университета в Залцбург. Изнася лекции в академични институции в Лондон, Кардиф, Киев, Пенсилвания и др.
Във време, когато понятието структуралист  беше мръсна дума, той изнасяше  блестящи двучасови лекции в претъпкани зали в СУ, забележете за какво – за структуралния му анализ на стихотворението „Червените ескадрони” на Христо Смирненски. Днес ви предлагаме без съкращения един негов анализ, който няма дори една допирна точка с опростаченото ни до немай къде сегашно общество.
На 18 юни ще станат сто години, откакто жълтата гостенка затвори клепачите на твореца, създал изумително творчество. И като съдържание, и като майсторство, и като обем. А е бил само на 25 години.
Когато целият капиталистически свят е настръхнал и е обградил от всички страни току що родилата се съветска държава (нещо да ви напомня това?),  един бледен юноша с изумително майсторство написва за нея десетки творби, каквито едва ли има дори във великата  руско-съветска литература.  Всичките тях до една в последните години на фалшива демокрация политически туристи  в образователното министерство изхвърлиха от училищните програми и от учебниците.
Днес, в навечерието на Деня на Русия, те звучат особено актуално и за ужас на развилнелите се русофоби  ви предлагаме няколко от тях. И като илюстрация – творби на знаменития автор на графики и плакати Дмитрий Моор от революционните години в Русия. Друг път ще изтупаме от праха и стихове и проза на Христо Смирненски на други теми, както и толкова актуалната вчера, днес и утре „Приказка за стълбата”.

 ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

ЧЕРВЕНИТЕ ЕСКАДРОНИ

В утрото на светла ера, с факела на нова вера,
идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел,
а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел.

Кон изправя се, изцвили и, отронил сетни сили,
грохне мъртъв на земята някой воин поразен.
В миг уплашен спира коня, но наново той догоня
стъпките на ескадрона, в общий прилив устремен.

И развели буйни гриви, над пожънатите ниви,
като вихър отминават ескадрон след ескадрон.
Под копитата извива прах на облачета сиви
и премрежва с бронзов блясък огнения хоризонт.

Ето татък край върбите екнаха пушкала скрити
и вълни от кървав пламък срещнаха се гръд със гръд;
сви се буря безпощадна, зазвънтя стомана хладна –
кратка схватка, и наново ескадроните летят…

Ах, летете ескадрони! В устрема ви милиони
погледи са приковани със надежда и любов.
Свил десницата корава, целий свят се днес изправя
стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов.

Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда
на световната неправда, на сподавения стон
и човекът да намери зад открехнатите двери
мъртви старите химери на бездушния закон.

Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи,
вий – развихрени предтечи на безоблачните дни!
С буря, мълния и грохот възвестете гордий поход
на възбунените роби, на червените вълни!

И когато сетний камък на обгърнатия в пламък
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете –
възцарете вечна обич, вечна правда над света.

МОСКВА

Москва, Москва!

Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!
Ти пак си огнено сърце
и с ясна пурпурна усмивка бдиш
над братски стиснати ръце.

Че блясъкът на твоята зора
раздра световната тъма,
че ти като възторжена сестра
събра на цялата земя
и радостта, и бурната печал!…

Москва, Москва!
сърце от разтопен метал!

Москва, Москва!
Пред твоите стоманени врати
разби се вражата вълна;
звездата ти с рубинен лъч трепти
над всяка горестна страна,
където робът цял живот оре,
а мре лишен от късче хлeб,
където пролетарското море,
възвре от пламъка свиреп
на петгодишна демонска война.

Москва, Москва! –
звезда на нови времена!

Москва, Москва!
От своите площади днес мълвиш
присъда над вековен гнет.
Сред теб са Лондон, Рим, Берлин, Париж,
сред теб и целий пролетарски свет.
И горда в своя блясък и гърмеж,
с копнеж за сетната борба,
пламтиш чрез всеки старец и младеж,
зовеш кат бронзова тръба
и твоя зов веригите руши!…

Москва, Москва!
вулкан от пламнали души!

* * *

От сибирските мрачни хижи,
от каменния Петроград,
презрели делничните грижи,
червените тълпи се нижат,
сплотени твърдо брат до брат.

А тъй жестока е борбата!
Отде не плъзна хищен враг?
И кой престъпник на земята
не тръгна с кървав нож в ръката
да сее ужаси и мрак?

Налете с кървави пълчища
настръхналият Капитал,
обърна в дим и пепелища
на Сибир мирните селища,
вериги нови изковал.

Но гръмна мълния метежна
над синовете на нощта
и в свойта участ неизбежна
стопиха се кат преспа снежна
недоброими пълчища.

Безумец е, кой хвърля шепа
пръст — с пръст слънцето да затъмни,
и кой надежда храни слепа
да спре стихията свирепа
на океанските вълни.

* * *
Да бъде крепка, братя,
десницата ви свята!
Вий първи в тъмнината
запалихте звезда.

Лъчът й ще учуди,
зовът й ще пробуди
задрямалите люде
към хляб и свобода.

И вихър от крилати
души ще да разклати
престъпните палати
на земната беда.

Да бъде крепка, братя,
десницата ви свята!
Вий първи в тъмнината
запалихте звезда.

РИТЪМЪТ НА ГОРДИЯ УСТРЕМ

Никола Георгиев

Любимите произведения много често споделят участта на любимия човек – колкото повече ги обичаме, толкова по-малко се вглеждаме в тях. Трудно е да се каже дали от такъв „подход“ печели любовта между хората и самите хора, но решително може да се твърди, че от него губят и литературният анализ, и творбата, и читателят. Да се „вгледаме“ в една творба, ще рече да потърсим чрез внимателно аналитично проучване скрития механизъм, чрез който тя постига „спонтанното“ си и „непосредно“ въздействие върху нас. Мнозина живеят с предубеждението и страха, че разсъдъчната аналитичност безжалостно гаси пламъка на художественото въздействие, но това е предразсъдък, който стои много далеч от същината на художествената литература – художествената литература е нещо много по-сложно и по-богато от „непосредното“ и „спонтанно“ емоционално изживяване. Внимателното проучване на творбата, на нейните организационни принципи и сложна система от значения осмисля и утвърждава нашето общо впечатление от нея, а в повечето случаи ни разкрива и достойнства, пред които бихме останали слепи, ако се уповаваме само на „непосредното си чувство“… От внимателното вглеждане може да се пази само неуверената, неубедената любов, но за една майсторска творба подобно отношение би било и обидно, и духовно примитивно!

Стихотворението „Червените ескадрони“ вече пет десетилетия е любима творба на всички, които жадуват да изживеят слиянието (обединяване на два различни обекта в едно цяло така, че се образува единен обект с единни свойства – б.с.) между революционната стихия и ударността на поетичната реч. Наред с това то е и постоянен предмет на наблюдение и описание – от несръчните съчинения в основното училище до високо професионалните анализи на критици и литературоведи. И въпреки големите успехи на нашата литературоведска мисъл и обща литературна култура все още можем да наблюдаваме как и ученици, и критици понякога се задоволяват само с идейно-емоционалния заряд на творбата, с общото впечатление и увлечение от нея. А решим ли да вникнем зад това впечатление, ще намерим една много сложна и много майсторска система, която ще го обогати, ще го разшири и ще влее нова сила в убеждението ни, че творчеството на Смирненски е дело на едно забележително лирическо дарование.

Сред неизчерпаемия свят на значения, които носи одата „Червените ескадрони“, нека се спрем само на някои от организационните и съдържателни особености, криещи залога на нейната неувяхваща поетическа младост.

Стихотворението описва гордия устрем на пролетарската революция. Жизнената правдивост и убедителността в динамиката на устрема изискват да му бъдат противопоставени задържащите сили, преградите, които изправя пред него старият свят. И тъкмо в тая насока Смирненски е доловил и майсторски използвал един много характерен за лириката похват: от първата до последната строфа силите на устрема и силите на противодействието се разполагат в ритмична, редуваща се последователност, с умело градиране на напрежението и с изостряне на непрекъснатия сблъсък между тях; похват, чрез който революционният устрем убедително доказва своя смисъл, своята мощ. Използваният похват дава обилен материал за конкретни наблюдения и общи теоретически заключения, но преди това трябва да видим как по-точно го е осъществил големият майстор лирик.

Първата строфа описва ескадроните в събирателното единство на техния бодър и смел устрем. Противодействуващите сили – „шрапнел подир шрапнел“ – се появяват в нейния завършек и представляват по-ниското стъпало на предстоящата „безпощадна буря“ на битката.

Втората строфа прави рязък поврат от събирателното единство на ескадроните към единичния ездач, от техния смел устрем към единичното, моментното задържане, причинено от ударите на противодействуващите сили: „в миг уплашен спира коня“. И ако първата строфа завършва с „щрихиране“ на вражеските удари като умело предзнаменование на следващата строфа, втората строфа завършва с надделяване над моментната пречка и ново победно утвърждаване на устрема, което от своя страна умело подготвя предстоящия поврат в третата строфа. Казано на кинематографичен език, първата строфа е в общ план, а втората – в едър, близък план. Сравненията между кино и литература – особено модни в последно време – сигурно могат да имат някаква познавателна стойност, но все пак нека не забравяме, че имаме работа не с кинематографично, а с езиково явление и затова нека обърнем внимание на някои озадачаващи езикови особености. Глаголите от първата строфа например са в „нормален“ сегашен несвършен вид – „идат“, „спускат се“, – а някои от глаголите от втората строфа са в рядко употребявания сегашно-свършен вид: „(кон) изцвили“, „грохне (воин)“, „(той) догоня“. Въпросът е какво по-точно означават тези своеобразни форми и защо тъй „естествено“ се съчетават с форми от несвършен вид: „(кон) изправя се“, „спира (коня)“. Наистина, какво означава това? Ако ученикът допусне в едно изречение подобно съчетаване на разновидни форми, учителят незабавно – и с основание – ще прибегне до червеното мастило; в контекста на стихотворението обаче те звучат напълно естествено и дори се възприемат като носители на художествено майсторство. Защо? Преди да се върнем на този въпрос, ще разгледаме по-нататъшното разполагане на темата на революционния устрем и вражето противодействие, за да видим, че и следващите строфи следват композиционния принцип на първите две.

Третата строфа – „И развели буйни гриви…“ – с осезаем поврат връща към първата, връща от единичността и преодоляната съпротива във втората строфа към общия единен устрем на първата. Третата строфа в определена степен представлява продължение на първата. Леко е да се види обаче колко по-твърд, категоричен и постъпателно градиран е устремът в нея. Това градационно развитие много дължи на обстоятелството, че между първата и третата строфа стои противопоставен мотив и преодоляно противодействие. И както първата строфа завършва с подготвително набелязване на мотива на противодействието, така и третата със заключителните си думи „огнения хоризонт“ подсказва предстоящите битки, трудности и победи, а ведно с това подготвя и новия поврат в следващата строфа.

Четвъртата строфа, както вече може да се очаква, съответства на втората: тя отново връща към единичното временно задържане и завършва с пречупването на противодействието и с нов, още по-неудържим устрем напред. За разлика от втората строфа обаче сблъсъкът тук е градационно развит; това е вече сражение „гръд със гръд“, сурово, ожесточено, но краткотрайно, след което устремът се утвърждава още по-вихрен и победен. И ако втората строфа завършва с думите „но наново той догоня стъпките на ескадрона в общий прилив устремен“, четвъртата завършва с „и наново ескадроните летят“ – или с други думи, налице е близко синонимно, пък и буквално съответствие. А има и още нещо. Първата и третата строфа са издържани в „нормално“ сегашно време, във втората са съчетани свършени с несвършени сегашни форми (по-долу ще видим доколко сегашна е тази сегашност), а четвъртата… четвъртата е в минало време („екнаха“, „срещнаха се“), като единствено заключителният стих, който връща към мотива на устрема, е в сегашно време („и наново ескадроните летят“). Какво означава това? Спрямо кое битката е миналост, а останалите действия – сегашност? И коя е отправната ориентировъчна точка във времето, спрямо която едни действия се определят като сегашни, а други като минали? Това е още един малък, но характерен въпрос, на който ще се върнем след малко.

И така, първите четири строфи са построени на принципа на динамичното контрастно редуване на два мотива, които означават воюващи помежду си сили. Първите строфи са и точната първа половина на творбата. След тях, в следващите четири строфи настъпва промяна в тона, наклонението, интонациите, емоционалността, начина на изложение, смисъла, но – макар и на по-общо смислово равнище, те продължават докрай установеното в първата част контрастно редуване!

Петата строфа, като всички нечетни строфи, е посветена на устрема. Тя започва с подхващане на завършека на предходната: „… ескадроните летят“ – „Ах, летете, ескадрони!“, т.е. с „епаналептично“ подхващане, което е много разпространено в лириката и много характерно за нейната природа. Този тип повторение заздравява връзката между предишната част и значителните преобразувания в новата, където между другото се променя, разгръща и мисловият обем на ескадроните. Сега те вече са дело на надигащата се световна революционна вълна, символ на надеждите на потиснатия и борещия се човек.

Шестата строфа на свой ред се връща на мотива на противодействуващия стар свят: „Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда на световната неправда…“ Вижда се обаче, че смисловото градационно развитие е продължило и тук, в единна връзка с цялостната система на творбата. Образът на сражаващия се враг прераства в обобщен знак на неговата обща и зловеща същност (сравни с прехода от ескадроните към революционното човечество), а досегашният непрекъснато засилващ се сблъсък между двете сили достига момента на предстоящото, очакваното рухване на стария свят. Творбата строго организирано и последователно се движи към своята завършеност.

Седмата строфа сякаш пряко подхваща и развива напред казаното в петата (сравни отношението между първата и третата): „Ах, летете, ескадрони!“ – „Ах, летете вий сред сеч…“ Съответствието продължава и по-нататък, като на израза „целий свят се днес изправя“ отговаря развитото във времето „гордий поход на възбунените роби, на червените вълни“. Седмата строфа е отново строфа на неудържимия устрем и тази „сеч и огнени картечи“, които се появяват в началото й, означават в своята среда и в цялата ритмическа организираност на творбата пълното преодоляване на задържащите, вражите сили.

Така се стига до осмата, завършващата строфа. По своето встъпление тя твърдо се отнася към всички четни строфи, защото на свой ред подхваща мотива на преградата: „И когато сетний камък на обгърнатия в пламък и разруха древен замък…“ Това обаче съвсем не е познатата дотук войнствуваща и активно съпротивляваща се преграда. За разлика от петата строфа, съответствията с която са също много явни, крушението на стария свят тук е видяно не само като предстоящо, горещо очаквано, но и като неминуемо осъществен факт. След контрастното динамическо редуване, след постоянния ритмически сблъсък между двете сили революцията постъпателно взема победен превес.

Ето основния строителен принцип на забележителната революционна ода „Червените ескадрони“. Погледнато теоретически, Смирненски с голямо майсторство и в много находчиво съответствие със съдържанието е осъществил схемата редуване на мотиви. Вече споменахме, че тая „схема“ не е единично, откъслечно явление в света на лириката. Върху нея са построени някои от най-забележителните творби на Яворов („Лист отбрулен“, „Благовещение“, „Арменци“, „Калиопа“, „Майска вечер“, „Въздишка“), на нея се връща твърде често Вапцаров, Фурнаджиев, Лилиев, обича я Пушкин, Гьоте, народният певец… Ако пък решим да се отправим назад по пътя, изминат от световното лирическо творчество, ще я открием не само у древногръцките поети, но и у най-старите и най-безизкусните прояви на първобитната лирика. Очевидно последователно повторение на два или повече мотива, в много случаи строго ритмично, е здраво вплетено в същината на лирическия род. Защо?

На този въпрос може да се потърси най-напред общ отговор, засягащ всички творби независимо от техните индивидуални особености. Както е известно, лирическото изложение е по-затворено в обхвата си и в по-голяма степен ориентирано към внушаването на определени мисли и състояния чрез своята сложна и в много случаи ритмическа организираност на смисловите и извънсмисловите си елементи. В това отношение редуването на мотиви, като динамизира изложението и създава ритмически последователности, стои много близо до изискванията на лириката. По своята родова специфика лириката се насочва и към логическо конфликтното, противоречивото, преливащото се между логично и емоционално, между едно съждение и друго. И в това отношение редуването на мотиви отново поема важна част от изискванията на рода. Последователната многократна поява на два или повече мотива поражда противоречиво значение за тяхната обособеност и същевременно свързаност, за тяхната независимост и същевременно взаимна подчиненост. В много и много произведения редуващите се мотиви са открито конфликтни помежду си. В едни случаи тяхното ритмично, последователно сблъскване остава до края на творбата неразрешено и по тоя начин изразява някаква напрегната мисловна, идейна безизходица. В други случаи сблъскването остава външно неразрешено, но цялата логика на творбата подсказва изхода от него – бил той в надделяване на една от страните, бил той в нещо трето, синтезиращо. Има обаче и творби, в които конфликтът, многократно изострян и градационно развиван в хода на изложението, завършва с открита победа на една от „воюващите“ страни. Особено характерно е това разрешение за борческата социална поезия и особено майсторски са използвани неговите възможности в забележителната ода на Смирненски.

Редуването на мотиви в „Червените ескадрони“ подкрепя основната насоченост на творбата. Ритмичното последователно разполагане на двете враждуващи сили умело подсказва същинската мощ на революцията и упоритостта на пречките, които тя трябва да преодолее, а редуващото се последователно засилване на напора и отслабване на съпротивата внушава като единствен възможен завършек победата на революцията… Ето едно от средствата, чрез които идеята става поезия, а декларацията – сложно, но неудържимо художествено внушение.

Вече споменахме, че в първата част редуването на мотиви е подкрепено и от някои детайлни езикови особености: първата и третата строфа са в „нормално“ сегашно време, докато втората е в комбинация от свършени и несвършени форми, а четвъртата – в минало време. Очевидно смяната в глаголните форми има и конкретни знакови функции. Свършеният вид на глаголите „изцвили“, „грохне“, „догоня“ изразява многократната повторителност на действието – мнозина ездачи биват поразени – но в същото време и неговата краткотрайност, ограниченост, затвореност. Миналото свършено време на четвъртата, съчетано със сегашното време на заключителния стих, също подкрепя идеята за ограничеността на събитието, защото го представя като завършено и неповторимо спрямо сегашното. В случая обаче има и един по-съществен въпрос – на каква основа са тези необичайно резки промени. На него ще се спрем, защото той пък е част от един още по-широк и по-принципен въпрос.

Станало е вече всеизвестна истина, че одата на Смирненски описва победния марш на конницата на Будьони срещу панска Полша. Това определение обаче е колкото вярно, толкова и невярно. Реалният подтик за написването на творбата е наистина такъв, но със своето съдържание тя решително не допуска да бъде свързана и привързвана единствено към това конкретно събитие. Одата на Смирненски очевидно казва нещо повече! В нея не случайно липсва каквато и да била строго конкретна географска, историческа и прочее определеност, която да я затваря в границите на тоя момент от развоя на пролетарската революция. Единичното събитие, което стои зад съдържанието на творбата, е превърнато в носител на обобщени значения за революцията и борческия устрем на освободения човек. Ето тая връзка трябва да се има предвид при възприемане и анализиране на творбата; и тая тенденция към обобщеност и многозначност трябва да имаме предвид, когато поставяме въпроса за колебанията в глаголната система на „Червените ескадрони“.

Както бе доказано неотдавна, сегашните глаголни форми само в някои случаи и само при наличието на някои обстоятелствени пояснения могат да означават действия, съвпадащи по време с процеса на говоренето. В другите, и всъщност преобладаващия брой случаи те означават минали, бъдещи или пък изобщо неопределени във времето действия. Ето защо в лириката, където за някакъв реален момент на говоренето и дума не може да става, господствуващите по брой сегашни глаголни форми означават много повече обобщеност и универсалност на действията във времето, отколкото тяхната сегашност. Подобни значения се подкрепят от цялостното единство на лирическата творба с нейните подчертани тенденции към многозначност и обобщителност. Затова, след като в „Червените ескадрони“ липсват конкретни „координати“ за време и след като цялото стихотворение се движи от единичния случай към обобщеност, сегашните глаголни форми в него означават идеята за трайност и постоянство на революционния устрем и в много по-малка степен идеята за неговата сегашност и моментност.

Същите тенденции подкрепят и резките, необясними в друг контекст промени и смесвания в глаголните форми. Ограничаваща ориентировъчна точка във времето липсва, подсказват те, и описаният „устрем горд и набег смел“ ще остане траен, вечно „сегашен“ образ на пролетарската революция… Ето така отклоненията от езиковите норми стават носители на художественост – като се подчиняват активно на една по-обща художествено-идейна целенасоченост.

Казаното дотук очерта, и то бегло, само едно кътче от сложния свят на величествената революционна ода „Червените ескадрони“. Защото цел на настоящия анализ бе не само да опише творбата, но и да подскаже, че като читатели или като литератори все още сме длъжници на забележителното дело на великия пролетарски певец.

LiterNet

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук