КОВИД-ПАНДЕМИЯТА И ВРЪЩАНЕТО КЪМ СОЦИАЛНАТА ДЪРЖАВА

0
367

Това е тема, която изглежда повсеместна, широко коментирана и дори донякъде банализирана в експертните, медийните и политическите дискусии в Европа. Последиците от избухването на пандемията и мерките за нейното ограничаване водят до разнообразни преоценки на състоянието на социалната държава, и по-точно до призиви за нейното завръщане и адаптиране към днешните условия. Френският президент Еманюел Макрон се ангажира с твърдението, че публичното здравеопазване е незаменимо в ситуации на криза от този тип. Но не е само Макрон, и не е само здравеопазването. Неравният достъп до медицинска помощ разкри тежестта на огромните съществуващи неравенства. Затварянето на училищата показа уязвимостта на домакинствата от отсъствието на публична инфраструктура на образователния процес. Работата от дома позволи да се види какво става, когато грижата за условията на труда (от електричество, отопление и интернет до свободно пространство) се прехвърли върху самите работещи. Работата и от дома, и от обичайното работно място демонстрира значителни пробойни в защитата на самия труд и в изискванията за безопасност, а и в крайна сметка чувствително повиши равнището на експлоатация. Утихването на пандемията не погреба тези, а и много други проблеми. Появиха се изследвания и доклади, настояващи за ревизия на публичния ангажимент на държавата. Дори бегъл поглед върху най-популярните сочи опити за въвеждане на нови термини, целящи да отразят необходимостта от нови подходи – novel welfare state, next welfare state, post-covid welfare state, и т.н.

В България този дебат има по-скоро маргинален характер. Най-голям интерес, а оттам и най-оживени спорове, предизвикват временните и конюнктурните мерки, помощите, административните и кадрови преобразувания. Въпреки това слонът продължава да бъде в стаята и отказът да го забележим няма да го накара да си намери друга стая.

Ще подходя към темата от един може би частичен, но струва ми се важен ъгъл, свързан с употребата и злоупотребата на понятията. В Западна Европа през последните 4 десетилетия, при сериозни национални вариации и със значително разминаващо се темпо, върви процес на демонтаж на поствоенната социална държава. Както е известно, той е провокиран от вълната на неолиберализма, от масово възприетата неолиберална версия на глобализацията, при която императивите на ефективността и конкуренцията стимулират държавите поетапно да се освобождават от свои социални ангажименти. Източна Европа е залята от същата вълна, но успоредно с нея протича и процесът на оттласкване от епохата на държавния социализъм с присъщите на тази епоха социални придобивки. Негативният прочит на държавния социализъм, най-вече по линия на антидемократичната му природа и дезавуирането на човешките права, поражда амбиции за легитимиране на новите либерално-демократични конституционни модели през тоталното отрицание на практиките и езика на миналото. Ще дам само един пример. В много западноевропейски държави съвсем нормална част от официалния речник са термини като „работници“, „експлоатация“, „капитализъм“. В България, а и в бившия съветски блок като цяло, такива термини срещат съпротива не защото са неадекватни на социално-икономическата и политическата ситуация, а защото се асоциират с комунистическите диктатури. Сякаш няма работници или наемни служители, а разнообразни други категории, като най-мекият и неутрален вариант е „работещи“ – който статистически включва и работници, и капиталисти. Сякаш няма експлоатация, защото заплащането и условията на труд ни се представят като свободна среща между търсенето и предлагането на работна сила. Сякаш няма капитализъм, а някаква свободна пазарна икономика, в която зависимостите могат да бъдат само олигархични и корупционни, никога вещни, а още по-малко системни. Дори категорията „труд“ като че ли е натоварена с подозрителни демодирани конотации.

В началото бе словото. Езикът създава реалност. От начините, по които описваме света около нас, възникват преки последици за нашия мироглед, за мотивацията и действията ни. В България установената някога хегемония на комунистическия вариант на лявото тежко компрометира, в някои отношения и до днес, самата дума социалдемокрация. Аналогично, хегемонията на антикомунистическия вариант на неолиберализма компрометира в публичното пространство думата социално. Социално се свързва със социализъм, а социализмът – с държавния социализъм от втората половина на ХХ век. Това са редукции на значението на понятията, които силно затрудняват всяка политическа инициатива в посока на повече социалност. Получава се така, сякаш в България на социалното е разрешено да влиза в съчетание с политика само като социална политика, а социалната политика се схваща почти изключително като пенсии. Но дори при такъв фокус социалната политика пак остава вторична и тя е функция само на наличието на достатъчен ресурс. Ако има за всичко друго, накрая ще има и за социална политика. Преди 10-ина години бившият премиер Бойко Борисов пита „от кого да взема, че да дам на пенсионерите?“

Ще предложа на вашето внимание три тезиса.

Първо, социалната политика не е непременно лява политика. Всички модерни държави провеждат някакъв тип социална политика. И десни, и леви управления плащат пенсии. Нещо повече, историческият произход на част от мерките, съдържащи се в социалната политика, е десен, и може да се проследи до времето на Бисмарк в Германия и до християндемокрацията след Втората световна война. Със своите борби левицата извоюва съществуването на социална политика, но в името на своята самозащита десницата често пъти я конкретизира и прилага. Затова не е коректно да се смята, че единствената задача на една лява партия е да поддържа социалната политика. Лявото е социално, но не всичко социално е ляво. Не подценявам изобщо нито всяко едно увеличение на пенсиите, нито безплатните учебници, нито която и да било социална мярка, но ролята на лявата партия е да ги положи в контекст, да ги разглежда в цялостност, да им придаде устойчив характер, да ги превърне в елементи на един стратегически приоритет. Въпросът е не дали, а каква социална политика, и като част от каква стратегия за развитието на обществото.

Второ, социална държава не значи социалистическа държава. За вас вероятно това е очевидно, но в българското медийно говорене далеч не е така. Прословутият преамбюл на българската Конституция, който споменава социалната държава, продължава да бъде трън в очите на мнозина. Те се опитват да го неглижират като го пришият на отреченото комунистическо минало и го обяснят с водещата роля на БСП във Великото Народно събрание. Социалистическата държава в нашия регионален контекст има характеристики, които предполагат еднопартиен монопол и преобладаваща и дори някъде пълна държавна собственост върху средствата за производство. Но тя исторически е поставила акцент върху социалните права, а не толкова върху социалното подпомагане или социалното осигуряване като база на претенцията за обществена легитимност. Ако припомним прочутата типология на Еспинг-Андерсен за моделите на социална държава – либерален, консервативен, социалдемократически – можем да заключим, че в нашата традиция се съдържа хоризонт на очакване, който е присъщ на социалдемократическия, а не толкова на либералния или консервативния модел. Така социалната държава може да се мисли преди всичко справедлив модел на преразпределение, който интегрира всички сектори на обществото и икономиката (повтарям, не само пенсионното осигуряване) и не допуска никой да остане зад борда. Социалната държава, независимо от разнообразните й проявления, е отрицание и алтернатива на държавата-фирма. В държавата-фирма основна цел е печалбата, и който не носи печалба няма повече място във фирмата. В социалната държава основна цел е достойният живот на всички граждани и печалбата е инструментът за устойчивото гарантиране на този достоен живот.

Трето, политиката на социалната демокрация е начинът за реализиране на ефективна социална държава. Не просто социалната политика и не просто държавният интервенционизъм, макар че и двете имат своето огромно значение. Политика на социалната демокрация в случая означава комплексен подход на реформиране и трансформиране на цели сектори, с помощта на който социалните услуги, първо, да станат реално достъпни до всички, които имат потребност от тях, и второ, да отговорят на базови разбирания за справедливост. Да, доста е абстрактно и дяволът е в детайлите, но понеже съм се спрял предимно на термините, искам да наблегна на рамката, в която можем да мислим една бъдеща работеща социална държава в България. В момента, в който осъзнаем, че тя изисква цялостна политика, а не мероприятия на парче и запушване на дупки, сме направили немалка крачка напред. Ако вземем известното англоезично разграничение между политика (politics) и политики (policies), то социалната държава трябва да бъде мислена първо като политика, а едва след това като отделни конкретизиращи политики.

Както многократно е изтъквано, Ковид-пандемията не създаде проблемите на днешното общество, а ги задълбочи и извади на светло. Не е вярно това, което казват, че след Ковид повече така не можело, без мащабен публичен ангажимент на държавата. Напротив, може. Цената обаче стана явна за всички – загубени човешки животи, образователен хаос, сринати доходи, рухващо доверие в институциите, увеличени неравенства, безконтролно наднационално преразпределение на ресурси. Трудно може да се разбере, че една нова социална държава в България е необходима не само на бедните, на онези, които нямат, но и на богатите, на онези, които имат. Защото тези богати все повече ще се сблъскват с липса на квалифицирана работна сила, с неефективност на дейността си, с разпадаща се публична инфраструктура, с непредвидимост на административната среда. Парадоксално е, но задълбочаващата се криза на социалната държава постепенно ще ликвидира и илюзиите за неолиберална алтернатива. Онези, които съзнателно рушаха държавата и отричаха нейния ангажимент към хората, сами вече имат нужда от държава, за да ги защитава и да им даде стабилност. И нещо повече, убеждението, че който има пари, може да си купи всичко, рано или късно се сблъсква с реалността, че все по-малко може да си купи всичко. При разпадащо се здравеопазване все по-трудно можеш да си купиш перфектна медицинска помощ. Пред неподдържана инфраструктура спестеният ти от ниски данъци автомобил е все по-безпомощен. Ако се върнем назад в историята, за западноевропейския едър капитал Втората световна война представлява такъв шок на осъзнаването, че трябва да приемеш социалдемократическата социална държава, ако искаш да оцелееш. Ковид-19 не е толкова грандиозен шок, но се надявам, че няма нужда от нова световна война, за да се види, че едно колективно обществено усилие за връщане на социалната държава е в интерес на повече хора и групи, отколкото традиционно си мислим.

Едно е да се разбере, второ и трето да се направи. Темата трябва да влезе активно в обществения, медийния и политическия дневен ред. Боя се, че това трудно може да стане без силна лява партия, която да я постави. Да постави именно темата за нова социална държава, не за връщане към Тодор Живков и не само за добавки към пенсиите. Може би моментът не е дошъл, но истината е, че във всеки следващ момент това ще става все по-трудно и на все по-висока цена.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук