Ново време: Какъв политически документ е нужен на БСП и левицата днес – нова идейна програма или програмна декларация, която да бъде приета като основа за предизборните платформи на партията?
Нагоре по стълбата, която слиза надолу
Традицията в сферата на политическата терминология свързва представите за съвременните политически структури, определящи се (или определяни) като леви с произведенията на редица учени, общественици и политически дейци от втората половина на 19 – първите десетилетия на 20 в. Общият знаменател на формулираните в тях политически позиции и заключения е разбирането за материалистичния характер на обществените процеси и на необходимостта от тяхното изучаване и изследване в развитие. На базата на резултатите от тези изследвания се формулират представите за социална справедливост в конкретните общества. Това се наблюдава както в произведенията на К. Маркс и Ф. Енгелс през 50-те – 70 те години на 19 в., така и в първите трудове на Г. Плеханов, В. Ленин, Ж. Жорес. Този подход се запазва и лесно се проследява в трудовете на видни политици от средата и втората половина на 20 в. като Дж. Неру, Ф. Кастро, Дън Сяо Пин и редица други не по-малко значими и известни дейци. Именно той предопредели успехите на левите сили в края на 19 и първата половина на 20 в.
През тези десетилетия на базата на конкретни и задълбочени изследвания бяха формулирани представите за принаден продукт, за същността на парично-стоковите отношения, за връзките между икономиката и политиката, за особеностите на социалните структури и тяхното развитие във времето. В хода на историческите процеси някои от тези наблюдения и изводи остаряха и престанаха да бъдат адекватни на историческата действителност, например оценката за ролята на пролетариата, но самият подход към действителността – научният анализ на реалностите, проблемите и тенденциите в развитието им остана единствено резултатно средство за разбиране на света около нас. Днес стотици институции – далеч не само леви – го използват за изучаването на различни страни от обкръжаващите ни дадености на живота.
В същото време левите политически структури, преимуществено в Европа и Северна Америка, претърпяха (особено след Втората световна война и много стремително през последните десетилетия) качествена трансформация в подхода и обясняването на обществените явления. Това се отрази и върху тяхната идеология. Процесът има обективен характер. В хода на глобализацията на икономическите процеси по света с помощта на политинженерни мерки в обществата на „богатия север“ бе създадена и изкуствено поддържана възможност за масово превъзходно потребление – грубо казано паразитиране на огромни маси от хора върху открития (или маскиран с псевдоюридически норми) грабеж на така наречения „трети свят“ или „бедния юг“. Това изкуствено създадено свръхизобилие от блага доведе до ерозиране на разбиранията за конкретните проблеми в световен и регионален мащаб – ситият на гладния вяра не хваща. При това в основната част от западните държави – Германия, Великобритания, Франция, Япония, САЩ, това изкуствено свръхпотребление бе реализирано от политически структури, изповядващи класически либерални разбирания. Нито политическите структури на така наричания „социалистически свят“, нито тези на левиците в Западна Европа и Америка можаха да дадат адекватна оценка на процесите, освен общи наблюдения за някои от тях и политизирани оценки на конкретните събития. Отказът от дълбочинен анализ е една от основните причини за политическия крах на левите политически сили, които според всички сериозни наблюдатели днес се намират в ролята на второстепенни и третостепенни фактори на политическата сцена.
Едно от следствията на този световен грабеж стана маргинализацията на алтернативните политически доктрини и налагането на съвременния либерализъм в страните от „цивилизования свят“ като единствено възможна теория за обяснение на социално-икономическите процеси. Дори бившите компартии в Европа сравнително бързо приеха постулатите на частната собственост като свещена и неприкосновена, на „чистата“ пазарна икономика като единствено възможен икономически механизъм, на вариантите на представителна демокрация (всъщност – декор за реализиране на управленски решения, които нямат нищо общо с нея), като най-съвършения начин за структуриране на обществото.
Ако в годините преди Втората световна война основна цел на левите политически сили бе обезпечаване на възможността на хората в неравностойно положение (не само наемните работници с низки доходи) да имат по-сериозно участие в процеса на преразпределяне на произведената печалба, то през последните десетилетия на 20 в. те изпаднаха в безизходица. Оказа се невъзможно да бъде обяснено и да бъдат убедени стотици милиони хора, че тяхното лично благополучие се крепи на безогледния грабеж на милиарди жители на „нецивилизованите“ общества, които редовно бяха тероризирани, лъгани, насилвани да приемат невъзможността да защитят икономическите си интереси. Излишно е да цитираме десетките случаи на държавни преврати, системен терор, достигащ до геноцид, окупация на независими държави, създаване на нови такива – мерките на световната машина за насилие в различни форми, обезпечаваща притокът на колосални ресурси към „цивилизования“ свят.
Показателно е, че ако до войните за разпадане на Югославия гласът на левите партии и структури в Европа и САЩ се изявяваше в по-голяма или поне в ясно чуваема степен като опонент на насилието, то през последните десетилетия той практически изчезна. Изчезна и последният компромисен лозунг за „преодоляване на капитализма“. Изчезна разбирането за интернационализма по отношение на общността на интереси на експлоатираните. Особено показателно е поведението на ПЕС към събитията от Арабската пролет, гражданската война в Сирия, събитията в Афганистан…
Заслужава определен интерес отношението на съвременните левици на континента към събитията, свързани с разпадането на СССР и съдбата на Русия през следващите години. Демонизирането на историята на СССР и възхваляването на всичко, насочено срещу запазване на Русия като сериозна независима държава, бяха бързо приети като единствено възможно обяснение на сложните процеси в Източна Европа. Така съвременната европейска левица изпадна до откровено расистки и тоталитарни оценки на всичко, свързано с Русия и руснаците – от котките и кучетата, през културата, до зачеркването на правата на над сто и петдесет милиона души да имат собствено мнение и собствени интереси и истини. Подобна трансформация на хора, които продължават от време на време срамежливо да се заслушват в звуците на „Интернационала“ вече не е съжалителна – тя става отвратителна.
Съществена характеристика на тази трансформация е категоричният отказ на европейските „леви“ сили дори от елементарен анализ на реалностите на съвременния свят и свеждането на политическата им позиция до риторични догми, тотално откъснати от тях. Кухите лозунги, изпразнени от съдържание, неминуемо доведоха до ерозирането на основните идеи и цели на „социалистите“. Само за две десетилетия идеята за „пазарна икономика – да, пазарно общество – не“ се свлече до борба за правата на ЛГБ общностите и налагане на цензура и тотален контрол над личността под оправдателните обяснения за „загриженост“ за правата на кого ли не – дегенератите, нестандартно сексуалните, децата, животните, дърветата…
Това са само малка част от констатациите за състоянието на съвременната европейска левица, част от която – иска или не – в момента е и БСП.
Бързата… и нейните рожби
Ако има нещо общо, повтаряно като заклинание от членовете на БКП/БСП и от хората извън нея през последните тридесет и три години, това е необходимостта от нейната „промяна“. Тя бе изтъквана от всички сменили се ръководства, от всички идейни течения, опозиционни на официалните лидери дейци, отцепници, врагове и съюзници, външни съветници и вътрешни експерти. И всички бързаха, и бързаха, и бързат… да се променят, като далеч не всички разбират какво и защо.
Партията – БСП – се промени до неузнаваемост. Тя се отказа от традиционната си идеология, от научния подход към обективната действителност, от наследените ценности, от интензивните връзки с обществото… През последните две десетилетия всъщност основната цел на БСП е оцеляването ѝ като политическа структура, без значение от цената и падението, които следва да се платят. Последните програмни документи на партията поразяват със своята безидейност, декларативност и вътрешна противоречивост, дори с догматичния лозунгаджийски език, често зле прикриващ интелектуална несъстоятелност.
Една от причините за съвременното ѝ състояние е фактът, че в началото на 90-те години БСП не съумя да отговори честно и ясно на няколко принципни въпроса. Първият от тях бе за отговорността България да бъде докарана до икономически фалит в края на 80-те години на миналия век. Тук не става въпрос за сочене с пръст на конкретни хора, а до политическите и икономически проблеми, които БКП не можа да разбере, да оцени, да реагира адекватно на очакванията на обществото. Бягството от трезв научен анализ позволи сред хората да се внедрят и наложат безалтернативно елементарни догми, отричащи а приори всичко, свързано с реалния социализъм като престъпно и антибългарско.
Вторият, не по-малко важен въпрос, бе свързан с необходимостта от нова идеология. След официалното отказване от някои тези, като „диктатурата на пролетариата“, „революцията като локомотив на историята“, „водещата роля на партията“… ръководствата на БСП загърбиха такива базови критерии като „капиталистически начин на производство“, „обективни обществено-икономически процеси“, „експлоатация (във всичките ѝ международни и вътрешни форми)“, „място и роля на държавата в съвременността“. За сметка на това бяха възприети тихомълком вижданията за частния бизнес, като основен двигател на икономиката и прогреса, на отпадането на ролята на държавата като контрольор и регулатор на отношенията в обществото – не само на чисто икономическите, но и в области като образование, медицина, наука, култура. Постепенно бе застъпена позицията за съвременната либерална демокрация като единствено възможна и поради това – нуждаеща се от абсолютна защита – форма на организация на обществените отношения. Прието бе, след кратко колебание в началото на 90-те години и безропотното следване на директивните искания на новите фиктивно наречени съюзници и партньори, а всъщност – изпълняващи ролята на синдици във фалирала държава.
Трети фактор, ускорил „промените“ в партията, бе тоталната кадрова катастрофа, предизвикана от различни фактори, на първо място – от безскрупулната битка за оцеляване във властта вътре в партията и в държавата. Изпускането на контрола над този процес доведе закономерно по върховете на БСП не най-добре подготвените, умелите, опитните, а безогледните кариеристи, готови да променят партийна принадлежност, лоялност към един или друг лидер, за безпринципно участие в далавери и спекулации с единствената цел – лично обогатяване и успех. Днес според чисто кадрова оценка ръководството на БСП не се отличава с нищо от това на основните действащи български политически партии. В него са включени както хора, преминали през редица други политически партии и организации, така и хора, които в личен план изобщо нямат отношение към разбиранията за „лява“ политика. Историята на една от последните кадрови издънки – лицето Божанков – е добра илюстрация за същността на отношенията в ръководните органи на партията.
Всъщност според своята официално декларирана идеология днес БСП не оспорва нито една от основните идеологеми на либерализма – тя само пледира за „смекчаване“ на проблемите чрез козметични мерки. Такова разбиране на „лявата политика“, откъсната от реалните проблеми на страната и хората, естествено не може да предизвика реакция на разбиране и одобрение. Системното разминаване между декларирани намерения и реална политическа практика само допълват причините за пропадането на БСП в очите на обществото. Тенденцията за спадане на гласовете на избирателите, които я възприемат като алтернатива на статус кво през последните години е красноречиво доказателство на това.
За смисъла на думите и не само
Днес формално в България има „демокрация“. При по-близко вглеждане тя се оказва олицетворена от дейността на десетина основни и няколко десетки спомагателни политически структури, обявени като „политически партии/коалиции“, които се редуват във властта. Качествена разлика между тях в прагматично отношение няма – поне това е мнението на основната част от българските гласоподаватели, които все по-рядко и неохотно си дават труда да гласуват. Всъщност както политическите субекти, така и обществото като цяло си дават сметка, че в страната липсват основните фактори, предопределящи състоянието на една държава, като независима. Доколкото политиката е надстроечно явление над националната икономика, ние нямаме основание да се надяваме, че в България е останало нещо с национална стойност. В страната няма нито една българка банка с реална икономическа тежест, нито едно промишлено предприятие с национално (да не говорим за международно) значение, нито една природна даденост, контролирана изцяло от българи. Липсата на национален български икономически ресурс предопределя съдбата на политическите структури, които за да оцелеят, следва да водят компрадорска политика, като предават интересите на основната част от българския народ – не само хората в неравностойно положение и наемния труд (работещите бедни), но и на дребния и среден бизнес, доколкото едрият няма нужда от политически чадър, за да се интегрира с международния такъв.
Показателно е, че по отношение на големите национални и международни икономически проекти и взаимоотношения всички политически партии в България независимо от понякога крещящите противоречия на думи, стигат до едни и същи прагматични действия – и по отношение на валутния борд и приватизацията, и по отношение на енергетиката, и в междудържавните отношения, и за приемането на плоския данък, и спрямо международните проблеми. Констатацията е валидна с особена сила за БСП. Няма как да бъдат забравени далаверите на приватизацията, въвеждането на плоския данък, провалът на строителството на АЕЦ „Белене“, на „Български поток“, подкрепата на ислямските терористи в Сирия, признаването на военния преврат в Украйна, като „легитимен“… действия, които се разминават качествено със заявките на партията преди те да бъдат извършени.
Традицията предполага, че една партия се характеризира официално с програмните си документи. Приетата преди няколко години ВИЗИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ съдържа чудесни констатации и идеи, но няма характер на принципна политически платформа. Голяма част предлаганите в нея констатации и мерки фигурират в една или друга форма и в програмите на други политически субекти. Прави впечатление обаче, че текстът на този документ не се базира на сериозен научен анализ за това какво представлява България към момента в смисъл на население, икономически реалности, място в международните структури, тенденции в развитието на различните икономически и социални процеси. В основата му стоят елементарни констатации на отделни дадености и проблеми без разбиране за факторите, които ги пораждат, същността на ставащото около нас, възможните близки и средносрочни перспективи.
Ще си позволим коментар само към едно от високопарните изречения в този документ: „За да достигне благосъстоянието на останалите държави, България се нуждае от икономически растеж, базиран на потребление и износ на продукция с висока добавена стойност.“ Веднага възникват въпросите: кои държави ще догонваме?; как се разбира „благосъстоянието“?; цяла България или само част от нея (защото определена част от българите вече са постигнали тази заветна цел)?
Всъщност стимулирането на потреблението може да стане по различни начини, най-бързият от които са кредитите и външните помощи. Това обаче води не до развитие на икономиката, а в дългосрочен план – до по-нататъшно обедняване на населението, чрез заплащане на чужди стоки и услуги, значително по-конкурентни от родните.
По-сериозно вглеждане в текста показва тотална икономическа неграмотност. Икономическият растеж не е следствие от потреблението, а от производството. За да бъде изнесена продукция с висока добавена стойност, тя трябва да бъде произведена. За да бъде произведена, трябва да съществуват конкретни условия – от кадровото и инвестиционно обезпечаване, създаване на материална база… и – особено важно – защита на националното производство. Не е тайна, че всички български фирми за високотехнологични производства са принудени поради липсата на държавна закрила и подкрепа, за да оцелеят и се развиват, да се продават на чуждестранните си конкуренти. И… помпозният текст увисва във въздуха, като красив балон.
Всъщност ВИЗИЯТА очертава някакви проблеми, някакви идеи, предлага някакви перспективи, но не отговаря на основните въпроси, които стоят пред страната и съзнателно или на подсъзнателно равнище вълнуват нейните граждани. Последното, всъщност е невъзможно, дори поради простия факт, че БСП не разполага с необходимата база от данни за това, какво представлява днес България като човешки, икономически, природен и научен потенциал. Не е случайно, например, че в документа изобщо не става дума за реалности като сивата и черна икономика, които в момента осигуряват оцеляването на не по-малко от една четвърт от българите. Разглеждането на страната ни като абстрактно еднородна структура, в която няма огромен брой социални групи, често с противоположни икономически интереси, няма наддържавен икономически диктат, няма сложни интеграционни процеси не само в икономиката, но и в образованието, науката, културата, дори битовите проблеми (набавянето на ваксини за КОВИД, например) свидетелства единствено за интелектуална недостатъчност на партийните органи, призвани (или нарочени) да подготвят идейната и политическата платформа на „новото ляво“ във вече напредналия 21 век.
Така стигаме до сакралния въпрос на левите партии, формулиран преди повече от век: „Какво да се прави“? Може ли предстоящият конгрес на БСП да реализира решения, които да доведат до качествени положителни промени в състоянието на партията и мястото ѝ в общия политически живот на страната? Възможно ли е чрез приемането на нови документи, промени в ръководството, обявяване на нови политически идеи и позиции да бъде преодоляна негативната тенденция към окончателно маргинализиране и ерозиране на българската левица?
Страхувам се, че отговорът е по-скоро отрицателен. Историята на света показва, че тенденции и процеси, породени от сложни фактори, задълбочавани с десетилетия, не могат да бъдат преодолени с един революционен удар. През последните 33 години няколко пъти бяха правени опити – и официално подкрепени от ръководството на БСП и като плод от инициативата на отделни идейни течения или неформални групи – за изработване на нови политически документи, призвани да формират вижданията на партията в новите исторически условия. Някои от тези документи имаха печалната съдба да останат в чернова, други бяха забравени в момента на приемането им. Става все по-очевидно, че БСП в своята практическа дейност е загърбила тотално научния подход към обществено-политическите процеси в страната. Това личи не само в сферата на идеологията, но и в сферата на практическата дейност. Партията катастрофално изостава в подготовката на кадри, в прилагането на съвременни политтехнологии в областта на пропагандата и политическата просвета (парадоксално за нас, но по време на последната голяма криза през 2009 г в Япония издадоха томовете на „Капитала“ във вид на… комикси, за да могат максимален брой хора да схванат неговите послания), в интензифицирането на контактите си с други обществени организации, както и с широките слоеве от българските граждани.
Това, което е възможно към настоящия момент, е да се очертае опасното свличане на българската левица (не само на БСП, но и на всички политически субекти, които са самообявяват или са обявени за леви) в групата, наречена още в зората на демокрацията – френския парламент от времето на революцията – „блато“. Необходимо е да се осъзнае, че пътят на прагматичната демагогия и комфортът на прагматично оцеляване не са истинският път на левите сили. Преодоляването на това би могло да започне с някои организационни решения – например рязко повишаване на значението и възможностите на експертните структури при формиране и провеждане на партийната политика. Определено значение би имало и задължаването на общинските и градски структури на БСП да мобилизират местния човешки потенциал за разработване на местни проекти и програми за развитие на конкретните региони. Задължително е да се вземат мерки за интензифициране на политическата дискусия – както вътре в БСП, така и между партията и обществените организации, гражданските структури, политически активните граждани.
Работата по изграждане на нова политическа програма за бъдещето на България не е нито лесна, нито може да бъде реализирана скоростно. Тя не може да бъде създадена без ръководството (в широкия смисъл – и на общинско равнище и на равнище организации) да узрее за убеждението, че това е единственият път, осигуряващ ясна перспектива на БСП. Това, за съжаление, не може да бъде осигурено с решение на НС или с друг вид директивен документ. Предстоящият конгрес би могъл да подтикне с решенията си практическо движение за връщането на партията към корените на лявото мислене. Всеки дълъг път започва с малка крачка. Решаващо важно е тя да е в правилната посока.
