ОСТАНА ЛИ МЯСТО ЗА ЕВРОПЕЙСКИ ПОЛИТИКИ В ЧЕРНО МОРЕ ИЗВЪН КОНФРОНТАЦИЯТА?

Изказване на конференцията „Черно море: по-Близкият изток“; София, х-л „Балкан“; 22 ноември 2022 г.

0
86

Тревожно е, че темата на днешната конференция, противно на обичайната практика на Института за икономика и международни отношения, е формулирана като констатация, а не като въпрос. Нека все пак се постараем да потърсим реалните алтернативи с усилията и на ЕС, регионът да не изпадне в необратима нестабилност и хронични конфликти, обричащи го на траен упадък.

Още преди четири години авторитетният Стокхолмски институт за проучвания в областта на мира /SIPRI/ констатира, че след студената война за черноморския регион между Русия и Евроатлантическата общност са се формирали разминаващи се оценки по въпросите за източниците на несигурност и заплахи, както и относно намеренията на всяка от страните. Регионалната геополитика се е преобразувала в конфронтация с милитаризация и струпване на въоръжения в широкия регион на Черно море. Управлението на рискове и интеграционните проекти са се разпаднали и прозрачността и доверието са се влошили.

Сега вече, в резултат и на войната в Украйна, регионът на Черно море се превръща в ключова глобална фокусна точка на сблъсъка на стратегическите интереси на водещите геополитически центрове – Русия, САЩ и Китай. Нещо повече, според Фондация „Робер Шуман“, новата роля на Черно море може да се характеризира по следния начин. За света на стойностните вериги при храните и енергията Черно море е това, което Суецкият канал е за търговията, Аденският залив за търговията с нефт, и протокът на Малака за Индо-тихоокеанския район за енергията и търговията. През Черно море преминава около 40 на сто от световната търговия със зърно и значителен дял от минералните торове и природния газ. Но за Европа Черно море досега си оставаше едно неосъзнато тясно място.

Ето защо е повече от наложително Европейският съюз да изработи свое собствено стратегическо виждане политика за региона на Черно море. В тази връзка, на първо място следва да си припомним, че съгласно Член 21 на Договора за ЕС, Съюзът следва да провежда общи политики и действия с цел „опазване на мира, предотвратяване на конфликти и укрепване на международната сигурност, съгласно целите и принципите на Устава на Организацията на обединените нации. За целта ЕС разполага с две основни политики, Общата външна политика и политика за сигурност /ОВППС/ и Общата политика за сигурност и отбрана /ОПСО/, както и с Европейската служба за външна дейност.

Как към днешна дата ЕС вижда по-конкретно реализацията на тези свои политики можем да съдим от приетия от Съвета на ЕС през март тази година така наречен Стратегически компас на Европейския съюз. Според него, пейзажът на сигурността става все по-взривоопасен, сложен и фрагментиран поради многопластови заплахи. В резултат, ЕС се оказва заобиколен от нестабилност и конфликти, изправен пред война на границите си и, според формулировката, пред „заплашителен микс на въоръжена агресия, незаконна анексия, чупливи държави, ревизионистки сили и авторитарни режими“.

Но Стратегическият компас съдържа поне три съществени недостатъка. Първият е дефицитът в анализа на заплахите в региона на Черно море. На него е отделено само едно изречение, което гласи, че „стабилността и сигурността в по-широкия черноморски регион са сериозно нарушени от агресията на Русия срещу Украйна с далеч-стигащи последици, що се отнася до сигурността, издръжливостта, свободата на мореплаване и икономическото развитие“.

Вторият се отнася до разбирането за един базиран на правила международен ред, основан на ценностите на човешките права, фундаменталните свободи, универсалните ценности и международното право, както и че този ред днес се натъквал на силен натиск от онези, застъпващи „един строго суверенистки  подход“. Само че едностранното приложение на посочените ценности доведе до крайно разрушителните интервенции не само в районите на Северна Африка, Близкия изток и Централна Азия, но и в Европа спрямо бивша Югославия, а условната интерпретация на принципа на националния суверенитет поставя под въпрос  суверенното равенство на държавите като незаменимата основа за какъвто и да било устойчив ред за траен мир и сигурност.

Третият спорен момент е застъпения в Компаса принцип за свободата на държавите да избират или променят техните собствени договорености за сигурност,  който според документа не подлежи нито на преговори, нито на преразглеждане. Включването му в него наред с Устава на ООН и другите основополагащи международноправни актове му приписва еднаква с тях безспорна валидност. Но например в Хартата за европейска сигурност от Истанбул от 1999 година и във Възпоменателната декларация за общност на сигурност от Астана от 2010 година,  този принцип е заложен в изрично съчетание с балансиращия принцип за недопустимостта дадена система за национална сигурност да се гради за сметка на сигурността на други държави. Не е трудно да видим, че именно това разминаване в разбиранията за фундамента на националната сигурност в съвременните условия е в основата и на сегашния конфликт в Украйна.

Що се отнася до конкретния въпрос, останало ли е място за европейски политики в черноморския регион извън конфронтацията, то също може да се заключи, че и те по начало са били недостатъчно еднопосочни и ефективни. От една страна, през 2008 година по инициатива на Германия ЕС прие така наречената Черноморска Синергия. Причина за приемането й стана присъединяването на двете черноморски държави България и Румъния към ЕС от 1-ви януари 2007, като тя включи Армения, Азербайджан, България, Грузия, Румъния, Молдова, Руската федерация, Турция и Украйна.  Заложеното в нея разбиране бе не да се предлага цялостна черноморска стратегия, по подобие например на тази за Балтийско море, а платформа за коопериране, тъй като общите насоки на политиката на ЕС към региона вече са били очертани в предприсъединителната стратегия с Турция, в Европейската политика за съседство и в Стратегическото партньорство с Русия. Т.е. в основата на Синергията бе заложено разбирането за регионално интегриране на всички държави от региона, в това число на Руската федерация и на Турция.

Същевременно обаче, година по-късно, по инициатива на Швеция и Полша, ЕС стартира друга регионална инициатива – т.нар. Източно партньорство, този път изключващо и Русия, и Турция. В него бяха включени Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. Наблюдателите още тогава не закъсняха да отбележат, че по своя обхват и характер то представлява форма на приобщаване на страните от него към Запада в лицето на ЕС за сметка на изолирането на Русия. Нещо повече, с конфигурирането на Украйна в този контекст явно се навлизаше в сферата на жизнените интереси на руската страна по отношение на нейната национална сигурност.

Което ни връща към въпроса за общата насоченост на основните политики на ЕС  в областта на външните отношения, сигурността и отбраната с фокус Черно море. По начало, още при приемането му, Компасът бе критикуван от водещи аналитични центрове, тъй като според тях простото набелязване на задачите за увеличаване на отбранителните способности далеч не е същото като задълбочената разработка как да се действа за стратегическо балансиране спрямо другите сили, които проектират своето въздействие на регионално и глобално ниво – упражнение, което си остава крайно необходимо и закъсняло.

В Компаса е предвидено, че Върховният представител, заедно с Комисията, ще представя годишен доклад за постигнатия напредък на заседание на Европейския съвет, което да утвърждава политическите насоки за по-нататъшните действия на ЕС. Предвижда се също, въз основа на актуализирания анализ на заплахите и на постигнатите резултати, през 2025 г. Върховният представител да представи предложения за евентуална ревизия на документа. Това открива възможност пред Комисията и Службата за външни отношения да се представят аргументирани предложения за налагащата се актуализация на оценките за средата за сигурност в Черноморския регион и за съответстващите на нея конкретни действия още сега, във връзка с предстоящия първи преглед през март 2023 година

Едновременно с това би следвало на дневен ред да бъдат поставени въпросите за рестарт на политиките ЕС конкретно за черноморския регион веднага след прекратяване на войната в Украйна. Първа стъпка би могло да бъде възобновяването на онези от тях, като например тези за морето, при които са се очертали приоритетни насоки от взаимен интерес и са били постигнати осезаеми резултати. Освен практическата полза от тях, те могат да изиграят важна роля за изход от климата на яростна конфронтация и разрушителна вражда, породени от противопоставянето Русия-Украйна и Русия-НАТО.

Нека в тази връзка откроим значението на Черноморската инициатива по зърното, подновена само преди дни – нагледен пример за напълно реалните възможности, дори по време на войната, да се постигат договорености по жизнено важни въпроси, когато са налице силно ангажирани посредници, каквито в случая се оказаха ООН и Турция. Но би било естествено именно ЕС да бъде активен фактор в полза на подобни стъпки. При това – с определена роля на България като черноморска държава членка с традиции на позитивно сътрудничество с всички заинтересовани страни и със свой немалък принос в процесите на евроинтеграция на черноморския регион.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук