Чува ли се звънът на Ботевия „Будилник“ в днешната ни журналистика?
Какво е дало сили на Христо Ботев, Йосиф Хербст, Стефан Продев да надскочат своите трудни времена и да ни оставят не само огнена публицистика, но и висок морален пример? С какво вдъхновяваше и за какво разбуждаше студентите си проф. Филип Панайотов? Кои са „нещата, които пребъдват вечно”? От какво са увлечени новите поколения журналисти? Тъжна или обнадеждаваща съдба има професията ни днес?
Развълнуван разговор по всички тези теми се състоя в Клуб „Журналист” на СБЖ навръх 1 ноември – датата, на която се отбелязват едновременно и Денят на народните будители, и Денят на българската журналистика, и Денят на българската наука. Събитието събра журналисти, университетски преподаватели, поети, хора на духа. Обменът на мнения, опит и преживелици, спомените за големи имена в българската журналистика и култура и отзвукът от техните борби и примери изтъкаха дискусия, заслужаваща да бъде разказана по-подробно. Засегнатите в нея проблеми и изказаните съждения нямат времеви граници, а приканват към по-дълбоко взиране в тях и постоянен размисъл.
Началото на обсъждането в Клуб „Журналист” бе дадено със серия видеокадри, които заредиха настроението на вечерта и припомниха думи на ярки будители и журналисти. Бе показан видеооткъс от честване на Деня на будителите в детска градина, чиито малки възпитаници, носейки портретите на български поети, писатели, духовници и революционери, изпяха легендарната песен на Добри Чинтулов:
Вятър ечи, Балкан стене,
сам юнак на коня
с тръба зове свойте братя:
всички на оръжие!
Дойде време, ставайте,
от сън се събуждайте,
доста робство и тиранство,
всички на оръжие!
Който носи мъжко сърце
и българско име,
да препаше тънка сабя,
знаме да развие!
Последваха началните кадри от документалния филм на СБЖ за Стефан Продев, озаглавен „С Ботевски дух” и заснет през 2014 г. Филмът започва с думи на Христо Ботев и продължава с изречено от самия Продев.
Ето какво казва Ботев: „Нашият народ от ден на ден сиромашее и се парализира, както нравствено, така и физически. Защото управлението, което той търпи на себе си, е основано на кражби, на обири, на насилие, на убийства и на всякакъв вид разврат. Ние не можем да се ползваме нито от природата, нето от труда си, нито от своите дарби и способности”.
А ето и думите на Продев: „Всяко докосване до Ботевото слово е едно изпитание за всичко, което имаме и което искаме да имаме. Може би на много от нас ще отвори очите и ще затвори устата. А може би на някои ще даде крила. В българската публицистика няма друго толкова смело и толкова безпощадно перо. Публицистът пише само онова, което диктува съвестта му. А истината няма друг шанс, освен личната храброст на публициста”.
След това бяха излъчени откъси от дълъг запис от 2015 г. на вечер под надслова „Талантът да бъдеш свободен”, посветена на 140-годишнината от рождението и 90-годишнината от убийството на Йосиф Хербст. В показаните кадри звучи част от статия на Хербст от 1923 г., в която той казва: „На бедния народ е отнета политическата свобода. И онези, която я отнеха и които го потискат, не са чужденци завоеватели, нахлули отвън и поробили земята му. Това са днешните му управници, които грабнаха властта чрез преврат и го измамиха с лъжливи фрази и обещания, за да го поставят под своя юмрук. И какъв е резултатът? Конспирации. Лудории. Чети. Сражения. Бомби. Грабежи. Палежи. Атентати. Убивания. Кръв. Ние не знаем по-безумен режим от сегашния. И той копае дълбока пропаст. Но кой ще се срине в нея?”
След тези силно въздействащи встъпителни кадри и думи, пред микрофона застана председателката на УС на СБЖ Снежана Тодорова, която приветства всички колеги и гости, събрали се в Клуб „Журналист” за отбелязване на Деня на народните будители и Деня на българската журналистика.
„Дълбока символика, но и естествена логика има във факта, че на една и съща дата – на 1 ноември, отбелязваме едновременно и Деня на Народните будители, и Деня на българската журналистика. Защото много от нашите обичани народни будители са били и пламенни журналисти и публицисти, водили народа ни със словото си и идеалите си към светлина и свобода,” подчерта Снежана Тодорова.
Тя каза още: „От много поколения носим нашите народни будители в сърцата и душите си и затова умеем лесно да отсяваме и днешните фарисеи от честните носители на истината. Във времена като сегашните, когато информационната война в света навлиза във все по-трескави фази, българският народ успява да запази своето здравомислие и точни критерии, именно защото има своите непоклатими народни будители”.
Председателката на УС на СБЖ изрази съжаление, че днес голяма част от медийната ни среда е отровена от влияния и зависимости, но изтъкна, че не това е лицето на достойната българска журналистика, която продължава да е жива и да се бори за истината. „Може да са малко днешните честни, независими и неподкупни журналисти, но гласът им все пак пробив през лъжата и оголва всичко изкривено в нашия живот,” посочи Снежана Тодорова. И отбеляза: „Именно те са и истинските следовници на високия пример и светлата памет на нашите народни будители, хора на будната съвест, чистия морал, острото перо и святото служене на истината – темели и за истинската журналистика, на която продължават да ни учат от вечността Христо Ботев, Йосиф Хербст, Стефан Продев.”
Снежана Тодорова прочете и следния откъс от известната публицистична творба на Стефан Продев „Перото на Войводата”, публикувана в „Биобиблиография”-та му с авторки Ефросина Ангелова-Пенкова, Дора Деведжиева и Бойка Първанова.
„…Първият урок на Ботев по публицистично майсторство е урокът за вдъхновението. За разлика от много от нас Ботев не драска дежурно своите статии. Не ги произвежда. Той гледа на тях най-сериозно не само като общественик, но и като артист. Геният пише своите статии, памфлети и антрефилета със същото перо, с което пише и стихотворенията си.
…Вторият Ботев урок по публицистика е урокът за ангажимента, за пълното сливане на словото със съдбата на личността. За него вестникът е арена на духа, върху която човек заявява себе си.
…Третият урок на Ботев е урокът за стила на публицистичното творчество. Перото на великия публицист разсича мрака на проблемите като светкавица. В неговия мах има нещо Ботевско.
…Четвъртият урок на публициста Ботев е урокът за изпреварването на времето. Аз бих го нарекъл „Урок по прогресивност“. Ботев учи, че безсмъртието на публицистиката се крие в нейния пророчески дар, че тя независимо от едно или друго е едно разузнаване в бъдещето.
… Петият урок по публицистика е урокът за храбростта. Не можеш да напишеш програмата на „Дума“, ако си страхлив.“
Завършвайки откъса, Снежана Тодорова обобщи: „Ето как Продев е усвоил уроците на Ботев, та да ги предаде и на нас като свои. Такава е безсмъртната щафета на българската журналистика.”
След това тя даде думата на една от най-ярките наследнички на Продевия плам в журналистиката и едно от най-острите ни съвременни пера – Велислава Дърева, като не пропусна и да я поздрави за предстоящия ѝ на следващия ден, 2 ноември, юбилей. Велислава излезе пред микрофона с вече готов текст, специално написан за случая – със заглавие „Помогни ми да те возвися” и с посвещение „На проф. Филип Панайотов, нашият любим Учител”.
Сътворен в нейния уникален стил – вдъхновен и вдъхновяващ, този текст на Велислава бе публикуван още на 3 ноември в пълния си обем на сайта на СБЖ и сайта „Ново време“, където всеки може да го чете и препрочита, за го усети в цялата му дълбочина.
Тук ще предложим само някои акценти от него. Велислава припомни как още през 1981 г. група млади журналисти от „Комсомолска искра”, сред които и тя самата, заедно с Пловдивската митрополия, за първи път възраждат отбелязването на Деня на народните будители. За този Ден тя казва още в есето си: „1 ноември е Ден на народните будители, Ден на българските журналисти и Ден на българската наука. И няма нищо удивително. Защото – какво ни е създало и съхранило като нация, като народ? Азбуката и Вярата, Знанието и Духовността. Ние сме деца на Словото. Това е нашата национална идентичност, нашата независимост, нашата същност, основното градиво на българския народ. Защото без Знанието и Духовността нас ни няма, ние не съществуваме. Нито като история, нито като бъдеще.”
Велислава казва също: „Това величествено триединство – революционери, учени и духовници – ще върне България на картата на света след 500 години робство, след един океан унижения, кръв, смърт и гибел. И още нещо. Все по същото време Христо Ботев казва – поробеният български народ няма парламент, неговият парламент е публицистиката, свободното слово на свободния дух. По-късно, в друго време и в друга епоха, Йосиф Хербст ще каже същото: „Истинският, постоянно действащият парламент на едно общество, това е неговата публицистика”. И това не е съвпадение. Това е изначалната мисия на публицистиката. Да бъде Държавата на духа, да бъде парламентът на обществото, на угнетения човек!”
Велислава е безкомпромисно ясна и категорична в есето си: „Тежко и горко на истинските журналисти, които стоят зад всяка своя дума с целия си живот. И нищо по-малко. Които плащат за Свободата с главите си. И не разменят Свободата за слава и почести, за дебел портфейл, пълна гуша, меко кресло и висок пост… Защото, който днес плаща със Свободата, утре ще й скове бесилката… Свободата няма еквивалент. Както животът, човешкият живот няма еквивалент. Свободата синоними няма. Има само антиподи.”
Велислава завършва така: „Свободата има апостоли, рицари, светци, герои, мъченици… Те ни гледат. И ни виждат. Вижда ни всевиждащото око на Гео. Минава Хербст с неговата черна филцова широкопола шапка с черна копринена кордела…. Те за Свободата погинаха. Не за власт, не за жълтото паве, не за кефа на самовлюбени партийни велможи, не за равнодушния плач на тълпите, още по-малко – за жреците на историческата безпаметност и забрава. Свободата – това е дързост, кураж, постоянство, великодушие, благородство, саможертва, себеотрицание, честност, почтеност, достойнство, достолепие, истинност, искреност, морал, нравственост, етика, човеколюбие, знание, познание, духовност, култура, мъдрост, интелект, просвещение, родолюбие, възпитание, памет, съпричастие, безкористност, възвисяване, устрем, знаме, песен, стих… Свободата е талант. Може да имаш всичките богатства на света. И всичката власт под слънцето. И всичката слава и почести, и ордени даже. Ако нямаш Свобода – нищо нямаш. Ти си никой. И нищо.”
Изказването на Велислава Дърева вдигна високо емоционалния градус сред събралите се в Клуб „Журналист”. Като продължение на нейното посвещение „На проф. Филип Панайотов, нашият любим Учител”, на мултимедийния екран бе показан още един откъс от филма „Талантът да бъдеш свободен” за отбелязването пред 2015 г. на 140-годишнината от рождението и 90-годишнината от убийството на Йосиф Хербст. В откъса говори именно проф. Филип Панайотов. Предлагаме тук част от думите му, които прозвучаха в Клуб „Журналист” на СБЖ на 1 ноември. Това бе и специална почит към неговата памет, точно два дни след рождения му ден на 30 октомври, когато би навършил 90 години, ако не си бе отишъл на 14 юни т. г. Ето какво казва проф. Филип Панайотов за Йосиф Хербст в показания откъс:
„Все повече и повече в нашето общество се утвърждава убеждението че Йосиф Хербст е най-големият български журналист на 20 век, чиято публицистика и чието гражданско поведение имат внушителни европейски измерения. Хербст не е бил член на никоя политическа партия. И крилатата фраза, която е написана на входа на СБЖ, в пълната си форма гласи така: На никоя партия в угода, на никоя партия напук. Така че за нас Йосиф Хербст е и трябва да бъде общонационално достояние. Ако трябва с едно изречение да бъде очертана неговата личност, това изречение би звучало така, то е негово: Да бих премълчал, бих се опозорил. Хербст не се опозори. Той изрече високо, ясно и дръзко най-важните думи, които трябваше да бъдат казани по онова време. И тези думи никога няма да заглъхнат. Много от тях ще намерим в книгата, която тази вечер ни е събрала. (Става дума за сборник с публикации на Йосиф Хербст, чийто съставител е Велислава Дърева. Сборникът е издаден през 2015 г. и е представен на записаното във филма събитие, в което участва и Дърева, и още ярки интелектуалци като Анжел Вагенщайн, Лъчезар Еленков и самият проф. Панайотов – б. р.). Велислава Дърева още като студентка в първи курс избра за свой учител, аз бих казал, за свой кумир Йосиф Хербст. И тя не се отказа от неговите уроци и след като завърши Факултета. Със своето честно гражданско поведение, със своята остра, понякога твърде рязка публицистика, и преди 10 ноември 1989 г., и след това, тя се оказа сред немногото на брой български журналисти, които се стремят да продължават традициите на Хербст. Ние трябва да се учудваме, не че тези журналисти са толкова малко. Трябва да се учудваме, че ги има. Защото те пазят маята, а това не е никак лесно в огромното обкръжение на Бай Ганьовската журналистика, която е обхванала всичко.”
В Клуб „Журналист” бе показан и още един откъс от същия филм, в който големият актьор Димитър Герасимов, също напуснал този свят през 2023-та, чете ранна статия на Йосиф Хербст, написана само 25 години след Освобождението на България. И казаното в нея от големия публицист отекна като, уви, съвсем актуално и за днешната ни действителност…
Думата взе и проф. Здравка Константинова от Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ, тясно работила заедно с проф. Филип Панайотов по изследвания върху историята на българската журналистика и в преподавателската дейност, утвърден автор на многобройни книги и студии за различни етапи от тази история. Проф. Константинова поема щафетата като продължител на школата по история на българската журналистика, основана от проф. Боршуков, разгърната от проф. Панайотов и продължена тъкмо от нея, а и след нея, от нейни студенти и докторанти. Тя е и сред тримата съставители заедно с проф. Милко Петров и доц. Мария Деенчина на сборника „От век на век, от слово към слово”, издаден през 2014 г. и посветен на 80-годишнината на проф. Филип Панайотов.
„С физическата кончина на проф. Филип Панайотов си отиде една епоха. Ярки пера в българската журналистика са се родили и развили до голяма степен благодарение на школата на проф. Панайотов,” изтъкна проф. Константинова. Тя открои „магията” и на проф. Панайотов, и на патриарха-летописец на историята на българската журналистика проф. Георги Боршуков, чиято 120-годишнина се отбелязва през 2023 г., за изграждането на българските журналисти в творчески план.
Примерът на тези авторитетни и обичани преподаватели е и в изучаването чрез история на журналистиката на качествени практики, което надхвърля рамката на теоретична дисциплина. „Необходимо постоянно да се подчертава, че фундаментът в журналистическото обучение е историята на българската журналистика, която развиха тъкмо проф. Боршуков и проф. Панайотов. Тук имаме съчетание между изключително богата материя и личности с много голям хоризонт, с гражданска съвест, с талант, с нравственост, с умение едновременно да респектират младите хора и да ги палят, да създават силен човешки контакт,” наблегна проф. Константинова.
Тя призна, че никога, въпреки годините им съвместна работа, не е могла да говори на „ти” на проф. Панайотов. Чула за него и за проф. Боршуков първо от дядо си – писателя Здравко Сребров, който, щом разбрал, че тя тайно от родителите си е кандидатствала и е приета във Факултет по журналистика, я напътил, че именно от тези двама души ще научи много.
„Чрез лабораторията на историята на журналистиката проф. Панайотов ни учеше не само как да навлизаме по-добре в майсторството на журналистите преди нас, но и как да разбираме настоящето, и как да прозираме бъдещето. Прогностиката е висш пилотаж в журналистиката. Малко журналисти умеят да прогнозират,” каза проф. Константинова.
Тя припомни и един „много важен лакмус”, изречен от Йосиф Хербст, на който е обърнал вниманието на студентите проф. Панайотов: „За чистоплътността на един вестник трябва да се съди не по това, което той казва, а по това, което той премълчава”. Проф. Константинова добави: „Сложете го сега върху дневния ред на медиите – и да видим какво ще се получи…” Тя също така припомни и схващането на проф. Панайотов, че историята на българската журналистика е история на идеите, на гражданската позиция на журналистите. Негов е приносът да се включи в тази история и старобългарска публицистика, определяла журналистическото майсторство като „Много ум в малко реч”.
„Разбуждането на пристрастност и обич през българската журналистика към градивното в обществото бе като магия особено в кръжока по история на българската журналистика и в пътешествията със студентите по паметни места”, посочи още проф. Константинова.
Тя продължи: „Задавам си въпроса за какво би писал днес проф. Панайотов. Разбира се, за нашите „неразбранщини” – това беше любима негова дума. Разбира се, за изкуствения интелект и журналистиката. Разбира се, за убийствата на журналисти. Тук искам да поздравя сайта на СБЖ, който много пъргаво и, струва ми се, точно следи пулса на тези глобални и изключително опасни процеси. Проф. Панайотов сигурно би писал и за удавянето на журналистиката в океана на комуникациите. И за какво ли не още…”
Проф. Константинова каза, че и е много трудно да говори за проф. Панайотов, а още по-трудно ѝ е да пише за него. Защото: „Много ни липсва на нас, неговите ученици, мъдростта му на Учител. Когато го попита човек за съвет, той правеше пауза, а после със своята неизменна ирония даваше ключа.” Тя сподели, че винаги в работата си с проф. Панайотов се е чувствала много свободна и с него са можели да си казват всичко. И то не толкова заради безусловното доверие, а най-вече заради погледа в една обща посока.
Преди да даде думата на следващия участник в дискусията, Снежана Тодорова разказа, как още докато проф. Филип Панайотов е бил жив, той е изразил желанието си тъкмо СБЖ да е домакин на отбелязването най-вече на 120-годишнината на проф. Георги Боршуков. А за своята 90-годишнина казвал, че не му е удобно и той да бъде честван наравно със своя учител, но щом се налага, то СБЖ е най-подходящото място. След кончината на проф. Панайотов идва и предложението наред с тях двамата да бъде почетен и проф. Дафин Тодоров, тъй като през 2023-та стават 100 г. от неговото рождение. Тъй като и тримата са били забележителни преподаватели във Факултета по журналистика в СУ, надделява инициативата оттам именно ФЖМК да домакинства тържественото възпоменание и за тримата професори, като то ще се състои на 24 ноември, оповести Снежана Тодорова.
По-нататък думата бе дадена на проф. Искра Баева от Историческия факултет на СУ. Тя отбеляза, че не само стойностните журналисти, сред които са присъстващите на дискусията, днес са твърде малко, но и цялата съвременна българска журналистика не съответства на високите критерии, за които са говори на тази среща. Проф. Баева посочи още, че повечето все още действащи остри пера са на хора в зряла възраст, изградени във времена, когато журналистиката е била важен социален и обществен фактор. Докато сега виждаме предимно пропаганда, която според проф. Баева се припокрива с пиара.
„Ако журналистиката трябва да се върне към същността си, то вероятно трябва да се освободим от ограниченията за нея. А те произлизат от господството на парите и политиката, от липсата на идеали. Чудесно звучеше казаното за необходимостта от свобода. Но за да бъде свободен човекът, журналистът, той трябва да е над робството към материалното, робството на парите,” каза проф. Баева.
Затова според нея Денят на будителите всъщност е един тъжен ден, изпълнен с прекалено много фалшиви слова в тяхна възхвала, каквито масово се леят из медиите. И освен това за съвременни будители се обявяват хора, които нямат нищо общо с този морал, а са обвързани със зависимости.
Проф. Баева сподели виждането си, че историята се изучва, не за да знаем какво е станало в миналото, а за да се поучим от него, за да можем да имаме бъдеще. „Изпълняваме ли тази функция? Страхувам се, че не. Страхувам се, че ако не смеем да пренесем този факел на идеализма – защото за мен идеализмът е най-важното, не толкова идеологиите – и да се измъкнем от блатото на материалното, на парите, дори и да има България, дори да има държава с политически класи и всичко друго, това вече няма да е онази България, за която толкова много журналисти не само са писали, но са давали и живота си,” подчерта проф. Баева.
Тя обобщи: „Сигурно звуча много песимистично. Но смятам, че само с поглед към бездната можем да се опитаме да направим нещо, за да я избегнем и за да има бъдеще”.
На видеостената беше пуснат откъс от още един филм, подготвен от телевизия „Алма Матер” през 2014 г. по повод 40-годишнината на ФЖМК и озаглавен „Нещата, които пребъдват вечно”. В него също звучат важни разсъждения на проф. Филип Панайотов, заснет в библиотеката на Факултета. В показаните кадри професорът казва: „Българският народ няма по-големи врагове от своите политици и от своите журналисти. За съжаление, това се оказа вярно не само за онзи период, но и за следващите периоди. За съжаление – и за днешната ситуация. Но има и изключения. Винаги има хора, които си слагат главата в торбата – това е изразът на Йосиф Хербст, и които са се опитвали да внесат малко разум в нашето обществено развитие. Но, както знаете, разумът трудно вирее на Балканите. Казват, че журналистиката в този вид, в който ние я знаем, изчезва. Няма да изчезне. Каквито и подобрения да бъдат направени, каквито и открития да бъдат създадени, винаги ще има хора, които, даже когато седят пред някакъв пулт с две копчета, ще бъдат изправени пред избора кое копче ще натиснат – в полза на доброто или в полза на злото.И затова са важни тези думи на Климент Охридски, които споменах: Да се знаят нещата, които пребъдват вечно.”
След този видеооткъс с толкова важни думи на проф. Панайотов, зад микрофона застана и известната журналистка Велиана Христова, дълбоко свързана с Продевата „Дума”, но прогонена от вестника, след като в него започнаха да командват хора, несъвместими с Продевия дух. Същия ден – на 1 ноември, Велиана публикува на сайта на СБЖ и своя сърцат коментар за Деня на будителите под заглавието-въпрос „Кой може да бъде събуден?”.
Велиана Христова започна изказването си в Клуб „Журналист”, припомняйки, че е единственият журналист, работил без прекъсване в „Дума” в продължение на 32 години – от самото ново начало на вестника с това име до 2021-ва, „докато и той беше превърнат в евнух”. Тя добави: „И слава богу, че ме изгониха от там, защото аз място в харема на едно партийно ръководство нямам”. Същевременно сподели, че за тези 32 години все пак е получила закалката на истинската „Дума” – начина на мислене, начина на писане. Припомни, че в студентските си години е била възпитаничка и на проф. Дафин Тодоров, „а той си падаше малко хулиган, та ни научи и нас да бъдем такива, но то понякога трябва”.
Велиана посочи: „За мен днешният ден не е толкова тъжен, колкото го описа проф. Баева. Униние няма в мен. В мен има гняв.” Тя спомена разгласеното същия ден експулсиране от България на руския журналист Александър Гацак по обвинения в шпионаж, отбелязвайки, че никоя медия не смее да повдигне необходимите при такава новина въпроси. Няма въпроси и около известието, че Държавният департамент на САЩ започва у нас своята най-голяма програма по медийна грамотност на стойност 900 000 долара.
Според Велиана на този фон още по-важни стават думите на покойния проф. Алксандър Фол, който също през 2023-та би станал на 90 г.: „Свободата е състояние на духа”. Тя добави: „Ако човек има свободен дух, това състояние на духа няма как да бъде променено – ни с пари, ни с меч.”
Велиана изтъкна, че докато слушала в предходните на нейното изказвания и във видеототкъсите думи на Ботев, Хербст, Продев и проф. Панайотов, все си мислела, че казаното от тях сякаш е писано сега, отнася се за днешния ни ден. А в същото време публицистиката на Ботев е извадена от учебните програми в училищата, творчеството на Хербст е неизвестно за учениците, „а за Продев да не говорим”.
За да илюстрира колко вечно актуални са тези най-ярки наши пера, тя прочете в Клуб „Журналист” коментар на Стефан Продев от рубриката „Ние пак сме тук” отпреди 26 години, от 1997 г. Този текст е публикуван и на сайта на СБЖ още на 5 ноември под заглавието „Думи на Стефан Продев, парещи и днес, припомни Велиана Христова в Деня на будителите”. Ето откъс от него:
„…Бяхме една от личните страни в света, а сега сме на опашката там, където няма нито уважение, нито надежда. Говорим за Европа, а се бием като туземци за кокала. Европа ни гледа отвисоко и ни помага така, както помага на Серенгети. Тя обича резерватите. Забранява ни да се стреляме, но не ни пречи да се самоизяждаме. За съжаление, апатията, която ни души, не ни позволява да се стреснем, да де опомним, да сложим ръката си в огъня, за да се спасим. Това е отчайващо. Но най-отчайващото е, че онези, които водят България – политиците, и техните послушници, превръщат хала ни в разменна монета. Синове и внуци на бивши търговци и думбази, на реститутки и лихвари – те започват голямата продажба. Готови са да продадат всичко, дори и името ни, но да успеят. Наричат се либерали, а всъщност са най-обикновени спекуланти, превърнали земята и духа ни в стока. И всичко това става пред очите на обществото, което спи и не се трогва. Но всички знаем съдбата на стадото. То живее от Гергьовден до Гергьовден, за да нахрани ножа. Копачи дал Бог, но те не мислят за страдащите.
Бедната България! Докога личните й хора – интелигентните, умните, талантливите великодушните – ще стоят като вкаменени пред драмата й и ще позволяват на злото да се шири?
Докога ще сънуват измамни сънища, лишени от воля и глас? Та нали всичко се руши около тях и вътре в тях в името на най-мерзки цели! Докога ще подчиняват съвестта и таланта си на една измамна политика, която постепенно ни превръща в колония? Това вече е толкова видимо, че утре никой няма да намери снизхождение или оправдание. Драмата се приближава все повече и повече и обществото е длъжно да се събуди. Не за да вдига барикади и да прави псевдореволюционни спектакли, а за да спре с духа си последната вълна на разрухата. Трудна задача, дори отчаяна, но високоблагородна и свята. Който не усети мизерията на политическото лицемерие, което ни тегли надолу, ще предаде не само себе си, но и народа си. Така нареченият преход не оправдава никого. Това вече не е преход към демокрацията, а към една вълча система, която не вещае нищо добро. Ето къде обществото трябва да направи своя избор. И да излезе от състоянието на вцепенение. Когато едно общество иска да живее достойно и справедливо, то се бори. Иначе само си слага прангите и се превръща в мърша.
Всеки ден ни поднася скандални случки и факти, които провокират обществената съвест. Нека не ги подминаваме с безразличие. Те са част от живота, който живеем. Всички, които мислят да бъдещето, за България, за децата ни, са длъжни да се изправят. Да кажат: Стига! Ето я паролата. Във време като днешното апатията е падение.”
Във финала на изказването си Велиана апелира да не забравяме и важния завет на Стефан Продев: „Подчинявай се само на собствената си съвест”.
Свои размисли на дискусията сподели и проф. Минка Златева от ФЖМК. Тя изтъкна, че с пълно право Денят на будителите е и Ден на българската журналистика, защото будителството е ключова съставна част от мисията на журналиста.
Според проф. Златева към журналистите-будители на човечеството могат да бъдат причислени и такива световни имена като екзекутираният от нацистите чешки антифашист Юлиус Фучик, запомнен с посланието си „Хора, обичах ви, бдете!”, руският журналист Василий Песков, пръв разгърнал екологичната тема в журналистиката и показал какво ни чака, ако нарушим хармонията между природата и човека, или Ориана Фалачи, която с написаното от нея „ни показа и предупреди какво ще преживеем”.
Проф. Златева открои като важен момент и приемствеността в журналистиката, която ще е сред акцентите и в подготвяното във ФЖМК честване на тримата професори – Георги Боршуков, Дафин Тодоров и Филип Панайотов – 24 ноември. „За да продължи делото на един будител, той трябва да има и ученици, които да го последват, да направят от делото му един продължителен процес, който да няма край, да бъде наш вечен спътник,” изтъкна проф. Златева.
Тя посочи като пример за такава приемственост „симбиозата” между учителя Георги Боршуков и ученика Филип Панайотов, обяснявайки: „Боршуков е повярвал в ученика си, предал му е своите уроци, да бъде предан, честен, точен ,да бъде близък със студентите, които обучава, за да продължат те по такъв път в журналистиката и в бъдеще”.
Проф. Златева открои също така начина, по който проф. Панайотов е продължил делото на проф. Боршуков чрез кръжока по история на българската журналистика, където са се обсъждали и съвременните проблеми на професията, гилдията и обществото, а кръжокът се е превърнал в „своеобразен парламент в рамките на Факултета”.
Като за още едно измерение на приемствеността проф. Златева разказа и за екскурзиите на проф. Боршуков и проф. Панайотов със студентите по най-важните исторически места на българската журналистика. Тя разказа и известния случай с такова пътуване в Румъния, когато студентите са настанени от домакините по неподходящ начин, а проф. Панайотов успява да издейства смяна на мястото с помощта на българското посолство. „Така той демонстрира пред студентите, че не бива да се примиряват, а трябва винаги да са активни, да намират начини за нови решения във всякакви ситуации,” каза проф. Златева.
Тя изтъкна и вниманието и подкрепата, които проф. Георги Боршуков е оказал при присъединяването към Катедрата по история на журналистиката на младия навремето и станал по-късно също професор Дафин Тодоров. Сред многото приноси на проф. Тодоров бе откроена неговата заслуга да покаже как чрез кореспонденциите си за шест европейски издания Захари Стоянов е отстоявал българските национални интереси навремето.
Проф. Златева каза още, че лично за нея проф. Боршуков и проф. Тодоров винаги ще бъдат големите ѝ учители, а проф. Панайотов ѝ е колега още от младежкия печат, но и тримата си остават и учители, и будители в пълния смисъл на думата. „Будителството наистина е свобода на духа, а също и мисия, поета с пълното съзнание за отдаденост, включително до саможертва, както е при Йосиф Хербст, но и с решимост да останеш верен на идеалите си, да превърнеш перото си във важен инструмент за събуждане, да трасираш и път за приемственост,” обобщи проф. Минка Златева.
На срещата в Клуб „Журналист” се изказа и журналистът-ветеран Камен Калинов, който каза: „Нека да благодарим на нашия Съюз, че ни събра в този ден! Нека тази дискусия бъде начало на следващи събирания за осмисляне на мястото на нашия Съюз и на нашата журналистика в обществото!”
19.11.2023
От сайта на СБЖ – https://sbj-bg.eu/article/details/56586
