Добре си спомням, че още като студент, някъде през първата половина на 70-те години на миналото столетие, в момента, когато за пръв път срещнах името на Иван Маразов, веднага ми направи много силно впечатление. Тогава току навлизах в сферата, която щеше да стане основна за моето бъдещо професионално поприще. Опитвах се да следя, доколкото ми беше възможно, публикациите, посветени на текущите събития в художествения ни живот. На фона на редовите писания за изложби и за отделни автори, статиите му във вестници като „Народна култура“, „Пулс“, и „Народна младеж“, се открояваха с точен аналитичен език и с убедителна аргументативна логика. В моите тогавашни представи, които не са претърпели особена промяна и до днес, те представляваха своеобразен образец на висок професионален стандарт в областта на оперативната художествена критика.
По-късно разбрах, че Иван Маразов е започнал да отразява проявите на съвременното българско изкуство още като студент. Интересите му към актуалните артистични събития останаха неизменни през годините, независимо от това, че той насочи основното си внимание към далечното минало със задълбочени, оригинални и всестранни проучвания. Утвърди се като един от най-изтъкнатите и проникновени изследователи на античната художествена култура, в частност на тракийското изобразително изкуство.
От редица години Иван Маразов заема водеща позиция в нашето изкуствознание. Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че той е един от най-ярките и открояващи се представители на тази сравнително млада хуманитарна наука у нас. Неговите книги и студии прекрачват границите на родната наука и съвсем заслужено получиха международна известност и признание.
Следвал „Изкуствознание“ в Санкт Петербург, тогавашния Ленинград, бъдещият учен съумява да извлече максимума от предимствата, които предоставя този забележителен културен център. Докато в България тази специалност беше открита в Националната художествена академия едва през 1970 г. (а катедрата датира от 1972-ра), в Санкт Петербург изкуствоведската наука се радва на солидни многолетни традиции. Достатъчно е да споменем възможностите, които предоставят университетските библиотеки и библиотеките на археологическия и на етнографския институт. Да не говорим за изключително богатите фондове на Ермитажа, както и за равнището на специалистите и на преподавателския състав в института „Репин“, където той завършва своето следване.
След завръщането си у нас през 1967 г. Иван Маразов е назначен като специалист в Института за изкуствознание към БАН. Паралелно с това, през 1969 г. постъпва на работа в редколегията на списание „Изкуство“, където поддържа жив и непосредствен досег със съвременните художествени процеси. Работата в списанието му дава възможност да разшири тематичния обсег на това издание с по-обемна историческа проблематика. Едновременно проявява подчертан интерес и към класическото западноевропейско изкуство. През 1972 г. публикува книга за Йеронимус Бош, а малко след това и за Албрехт Дюрер.
В началото на 70-те г. ученият вече е публикувал първите си статии върху тракийската торевтика. През 1972 г. се открива Институтът по тракология, където той получава възможност да работи редом до такива изтъкнати специалисти като Александър Фол, Иван Венедиков и Георги Михайлов. Изкуствознанието по отношение на тракийското художествено наследство все още прави първите си стъпки. Новаторската роля на Иван Маразов в началото се очертава в прилагането на някои методологически достижения на семиотичната школа.
Ориентацията към семиотиката по това време съвпада с всеобщото увлечение по митологията. Това е много атрактивна и в същото време много трудна за изследване област. Изясняват се принципите и особеностите на граматиката на изобразителния език на тракийското изкуство, което като функции и като специфична знакова структура се отличава от древногръцкото, служещо обикновено за ориентировъчен модел. Изследователят посвещава много време и внимание на разчитането на лексиката и на „речника“, на пластическия „говор“ на тракийските художествени паметници.
Интересите на учения се развиват с увлечението по структурализма, в частност по френския структурализъм, който има социологически характер, както и по английската ритуално-функционална школа. Важно значение има въвеждането в научен оборот на определен материал, който до този момент е изследван с различни други средства и методологически насоки. Това се оказва плодотворно, тъй като използването на структуралистки и на функционални операционални похвати допринася за разкриване на съвършено нови съдържателни страни на наследството.
Значителна част от усилията на Иван Маразов естествено се насочват и към изследването на индо-европейската основа на тракийското изкуство с оглед разполагането на тракийската култура да бъде реализирано в по-широк контекст. От значение тук се оказват аналогиите и паралелите с други изкуства, с други образи и със сходни митологеми.
Сред основните заслуги на научното дело на Иван Маразов можем да посочим и това, че той обърна внимание на ролята и на значението на т.нар. царска идеология. Именно царската идеология определя в крайна сметка характера на изкуството. Неговите функционални особености се състоят главно в това, че то трябва да мотивира царската власт. Следователно иконографията на съответните художествени паметници трябва да се съобразява с изискванията на тази власт.
При реконструирането и при опитите за адекватен прочит на изобразителните текстове на тракийските произведения, при положение че тракийската култура, общо взето, е безписмена култура, изследователят разполага с няколко опорни пункта. От една страна, това са писмените извори. Но те са основно гръцки и римски, а не тракийски. Налага се да бъдат привличани допълнителни материали – сравнения с други известни митологични системи от индо-европейския кръг – скитската, персийската и т.н. Това в по-голяма степен помага за реконструкцията на функционалната структура на божествените и героичните образи в Тракия.
Това е и случайно, и закономерно, защото в края на краищата единствените автентични тракийски текстове са изобразителните текстове. Когато се опитваме да ги прочетем, от тях извличаме информация, която съпоставяме с информацията от писмените извори. Чрез сравненията се развива индо-европейската компаративистика, като по този начин се получава приблизително по-точна реконструкция на онова, което представлява тракийската митологична реалност.
Подобни изследвания на практика са интердисциплинарни. В този смисъл изкуствознанието представлява реконструкция на мисленето на човека, по-скоро на мисленето на епохата. Именно тази негова функция съдейства на науката за още по-цялостно и комплексно изследване на тракийската художествена култура. И е много важно картината в бъдеще да бъде и по-широка, и по-точна. Основният материал е визуалният материал и разчитането на този материал Иван Маразов вижда като своя основна изкуствоведска задача.
В ерата преди неговите новаторски и пионерски изследвания да се появят на бял свят, тракологията се свързваше предимно с археологията, с общата история и с лингвистиката. Той е един от първите, ако не и първият, който разкри нови изследователски полета и перспективи пред тази наука, привличайки инструментариума на изкуствознанието. Така тази хуманитарна дисциплина се превърна в много важна съставка от тракологията и доказа своите големи възможности в обогатяването на общата картина на епохата.
Тази естествена еволюция в неговата изследователска програма доведе до това той често да бъде представян като културолог. Макар че подобно определение има основание, Иван Маразов според мен си остана преди всичко изкуствовед. Именно това обстоятелство придава на многобройните му трудове, лично за мен, онази специфика, високо качество и очарование, които в най-голяма степен се успоредяват с моите собствени занимания и с професионалните ми интереси. Това е и причината, поради която ги чета винаги с неизменен интерес.
