ФРЕНСКИЯТ БАЛКОН (ескиз)

Сто и първият рожден ден на Анжел Вагенщайн*

0
867

На Джеки, син на леля Ребека и бай Раймонд Тенекиджията

от Филибе, по-конкретно – от Орта мезар

Събота, може би неделя. Зависи кога Джеки ще звънне по телефона и ще проточи напевно „Сабах хаир олсун! Чакам ви утре!”. Утре ние сме у Джеки, както винаги, от сто години насам. Най-малко от сто години. Около масата всеки си място, моето е на крайчеца, до френския балкон. Стъклената врата на френския балкон е открехната и през нея цигареният дим проточва вратле. Всъщност, френският балкон не е балкон, а прозорец с метален парапет и первазче една педя, колкото да кацне гълъб.

Та онази събота, може би неделя, във всеки случай някъде по Коледа, се появи той. За първи път. Влезе през открехната врата на френския балкон, разходи се напред-назад, кацна върху скрина, после върху изящната менора, после върху шкафа, премина триумфално по улица „Поп Андрей”, настани се върху леглото на Зора, момичето с бялата якичка, дето цял ден чакала Джеки пред затвора, застоя се в кабинета, върна се, направи няколко кръгчета около полилея и излезе, както и дойде.

Един гълъб. Бял. Със сивичко на опашката. По Коледа. „Свети Дух”, каза Джеки, който твърди, че е заклет атеист. Дефилето на Светия Дух премина при трепетна тишина. Никой не гъкна и не шукна. Джеки – тих като мушица.

Така е, при Джеки стават чудеса.

Но най-голямото чудо е самият той. Този доброжелателен присмехулник най обича да се надсмива над себе си, и ни разправя, че понеже бил и е с две леви ръце (леви във всякакъв смисъл) и по причина на това, че един кюнец не можел да направи, не станал тенекиджия, ами се отдал на литературата, хвърлил се в нейните обятия, но после паднал в изкушения поради слаби анЖели и кръшкал периодично с кинодраматургията. От всички тези приключения и похождения се нароили истории разни – сладкогорчиви, тъжносмешни, възвишени и трагични, минало-бъдещни и поради това пророчески.

Джеки е първи майстор-готвач и ненадминат кулинар; балкански гайдар  под  балкона на Европа; подпалвач на кожухчета, 32 000 на брой, терорист сущий и ремсист неизтребим; кавалер на купища ордени с огърлие и без; и едноличен собственик на улица „Поп Андрей”.

В края на улица „Поп Андрей”, вляво, е кабинетът. Едно магично пространство, един друг свят, един свят извън света и във света. Понякога ми прилича на „Наутилус”, подводницата, с която капитан Немо изследва морските глъбини и чудовища, друг път – на смълчан параклис, или пък на онази космическа капсула, в която Христос е зографисан в църквицата в Добърско. Църквицата е на повече от 900 години, в двора има лековито изворче, и кога пристигнали Самуиловите воини, измили ослепените си очи, прогледнали, съградили храма и сложили началото на акапелното православно пение по тия земи. Тъй че, който има проблеми със зрението, може да отиде при изворчето…

Освен това в продължение на сто и кусур дни Джеки бил собственик на

една 30-килограмова верига, която влачил сто и кусур дни из коридорите на сливенския затвор, веригата вдигала страховит грохот, та всички килии разбирали, че минава страшният комунист, изобщо – където Джеки, там и веригата, а нощем се разполагала до него тя, тая студена змия, и чакала сто и кусур нощи да извикат името на Джеки, че да го обесят и веригата да се отърве от него най-сетне.

Веригата  отнесли в музея, обаче музея го разтурили, както и всякакви такива неправилни и зловредни музеи, и всички пушки, пищови, карабини, позиви, снимки и прочее неприлични артефакти изчезнали все едно ги е нямало. Веригата отишла за претопяване и някой е припечелил за шише ракия и кутия цигари. Толкова струват историята и времето според днешния циничен ценоразпис. Веригата я няма, обаче Валтерът го има. Джеки не го е дал в музея. Вярно, обезопасен е и не стреля, ама той и Джеки не е изстрелял ни един куршум.

Понякога проговаря на ладино, онзи напевен сефарадски език, донесен от Кордоба и Толедо преди 500 години, а когато е в добро разположение на духа може и всички революционни песни на света да изпее.

Ще попитате какво стана със Светия Дух.

Ами Светият Дух зачести, започна редовно да навестява дома на Джеки и ако вратата не е открехната, стои отвън и чака някой да му отвори. Не че не може да премине през стъклото, може, но важното е някой да му отвори. Следва своя маршрут – скрин, менора, шкаф, Зора, кабинетът, скок-подскок по клавиатурата, трак-трак с човка по буквите, като да пише нещо, знае ли човек, Свети Дух е това, и за финал – няколко кръгчета около полилея – кръжи той около полилея, и неговата сянка лети по стените, и стаята лети заедно с него, и ние летим заедно с него, и е тъй усърден, вглъбен и всеотдаен, сякаш върти цялото земно кълбо, а може и наистина да го върти…

Така е, в дома на Джеки стават чудеса.

Най-голямото чудо е самият Джеки, който следва своя път към Храма, даже и Храм да няма, и особено ако Храмът е похитен, оплячкосан и превърнат в руини, из които бродят сенките на поруганите надежди…

Напоследък си мисля дали Светият дух все още идва на френския балкон. И ако дойде, има ли кой да му отвори? Нали все някой трябва да върти туй пусто земно кълбо, щото ако няма кой да го върти, Земята ще спре в изумление и всички вкупом ще изпаднем в нищото, и ще се носим безпризорни из Галактиката милион светлинни години…

*/ На 17 октомври 2023 г., в деня на който  преди сто и една година се е родил Анжел Вагенщайн, близки и колеги, приятели и почитатели се събраха в клуба на Съюза на българските журналисти, за да си спомнят за него.  За твореца и общественика, за човека и приятеля Джеки говориха Велиана Христова, Велислава Дърева, Иво Хаджимишев, Михаил Миков, Ивайло Диманов, Румен Петков (Поглед инфо), Михайлина Павлова, проф. Ивайло Гюров, Къдринка Къдринова, Елена Табанова-Димитрова, Емил Бехар. Бяха показани подбрани от Чавдар Савов видеокадри, представящи жизнения път, кино и литературно творчество,  личността и духовните послания на Анжел Вагенщайн. Тук поместваме ескиза на Велислава Дърева, споделен на срещата.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук