При анализите на Мюнхенския политически спектакъл обикновено се открояват ролите на четиримата главни герои – Чембърлейн, Даладие, Хитлер и Мусолини, но често се забравя да се отдаде дължимото на сценариста – Франклин Делано Рузвелт.
След идването на Хитлер на власт САЩ проявяват голяма загриженост за съдбата на икономическите си интереси в Германия. В угода на нацисткото правителство Вашингтон се противопоставя на усилията на Лондонската конференция (март 1933 г.) да формулира определение за „агресор”[1]. В началото на април 1933 г. Норман Дейвис – ръководител на делегацията на САЩ на Женевските преговори за разоръжаване под егидата на Обществото на народите, посещава Берлин и беседва с Хитлер. Фюрерът го предупреждава, че съдбата на американските инвестиции в Германия ще зависи от подкрепата на Вашингтон за исканията на неговото правителство[2]. След това САЩ все по-често изтъкват „несправедливостта” на Версайския договор с победена Германия и „необходимостта” от регулиране на отношенията й с нейните съседи, като открито подкрепят курса на Великобритания и Франция към сговор с нацистка Германия и фашистка Италия.
По повод подписания в началото на юни 1933 г. в Рим пакт между тези четири европейски държави в заявление на Белия дом от 9 юни ,,пактът на четирите” за ,,съгласие и сътрудничество” е характеризиран като ,,добро предзнаменование”[3]. През септември 1933 г. Норман Дейвис заявява на британския премиер Рамсей Макдоналд, че САЩ считат за „непрактична” политиката за предотвратяване със сила на „превъоръжаването на Германия”[4]. А политиката на ,,неутралитет” спрямо започналата през 1936 г. Гражданска война в Испания с намесата на нацистка Германия и фашистка Италия на страната на Франко е резултат от споразумение на САЩ с Великобритания и Франция[5].
През 1937 г. американският посланик в Рим – Уилям Филипс, докладва, че фашистите ,,са представители на истинската демокрация, тъй като благополучието на народа е основната им цел”, и възхвалява ,,възвишените човешки качества” на дучето[6]. През същата тази 1937 г. и Държавният департамент е на мнение, че европейският фашизъм е умерена сила, която ,,трябва да успее, или масите, този път подкрепени от разочарованите средни класи, ще тръгнат отново на ляво”[7]. В подобен план са издържани оценките и на Белия дом. Най-довереното лице на президента Рузвелт – Самнър Уелс, похвалва нацистка Германия за стремежа й към ,,нов световен ред, основаващ се на справедливост и законност”[8]. Самият Рузвелт описва Мусолини като ,,забележителен джентълмен” и оценява фашисткия режим в Италия като ,,изключително важен за света”[9].
Посланията на официален Вашингтон към Европа са в две посоки. Първото е предложение, направено в средата на 1937 г. от Рузвелт, за ,,разоръжаване” на европейските държави и установяване на ,,полицейско наблюдение” върху спазването на евентуалното споразумение от ,,някоя неутрална страна” – сиреч, САЩ, която обаче си запазва ,,правото” да се въоръжава[10]. А второто – горещо препоръчаната от САЩ, дори след ,,Аншлуса” на Австрия (15 март 1938 г.), ,,политика на умиротворяване” по отношение на агресорите с надеждата, че чрез нея европейските противоречия могат да бъдат примирени, а човечеството – предпазено от нова световна война[11].
На 26 септември 1938 г. Рузвелт изпраща послания до Хитлер и до чехословашкия президент Бенеш с молба да продължат преговорите. След като на другия ден получава демагогски отговор от фюрера, че „всичко зависи от Прага”, правителството на САЩ одобрява решението на британския премиер да отиде на крак при Хитлер в Мюнхен, а Рузвелт изпраща послания до Хитлер, Мусолини, Чембърлейн и Даладие, в които подчертава американската ,,заинтересованост” от ,,мирно уреждане” на проблемите на четиристранна конференция за умиротворяване[12]. Вживявайки се в ролята на фактически арбитър между демократичните и агресивните европейски държави, Вашингтон впряга тайната си дипломация, за да накара лидерите на Великобритания, Франция, Германия и Италия да седнат на масата на преговорите.
Мюнхенската сделка (29 – 30 септември 1938 г.), даваща част от Чехословакия на Хитлеровия Трети райх зад гърба на потърпевшата страна, е посрещната одобрително от Съединените щати. Рузвелт незабавно изпраща лично послание до британския премиер Чембърлейн от една дума: ,,Юнак!”. На пресконференция във Вашингтон, дадена в деня на приключването на работата на Мюнхенската конференция, Рузвелт характеризира договорената там сделка като „най-големия успех”[13]. В последващо послание до британския премиер от 5 октомври 1938 г. президентът на САЩ пише: „Аз напълно споделям вашата надежда и вяра, че днес съществува огромна възможност за установяване на нов ред, основан на справедливостта и закона”[14]. На свой ред държавният секретар Кордел Хъл изпраща на посланиците на САЩ в Лондон (Кенеди), в Париж (Булит) и в Берлин (Кер) „поздравления за успешната работа”, като публично заявява, че благодарение на Мюнхен „войната е отложена” и че преговорите там ,,донесоха чувство на всеобщо облекчение”[15]. Като връх на всичко, американският дипломат Хю Уилсън е изпратен от Берлин в Прага, за да убеждава чехословашкия президент Едуард Бенеш да приеме Хитлеровия план за „плебисцит в Судетите” с аргумента, че „берлинското правителство има най-мирни намерения”[16].
Една от причините САЩ да са толкова горещи вдъхновители на ,,политиката на омиротворяване” между западноевропейските демокрации и агресивните европейски държави се крие в увереността на Вашингтон, че аспирациите на нацистка Германия ще бъдат удовлетворени за сметка на Съветския съюз. На въпроса на Държавния департамент „Неизбежна ли е войната в Европа?” посланикът на САЩ в Берлин Дод отговаря, че всички известни му факти потвърждават намерението на Хитлер да предприеме широка офанзива на Изток[17]. Какви са кроените във Вашингтон планове, личи ясно от доверителното откровение на посланика на САЩ във Франция Уилям Булит пред полския посланик в Париж граф Потоцки (21 ноември 1938 г.). ,,Демократичните държави желаят да се стигне до военни стълкновения на Изток между Германия и Русия”[18], изплюва камъчето Булит и продължава: Хитлер ще започне война срещу Съветска Русия и когато Германия бъде достатъчно отслабена от този сблъсък, западните държави ще атакуват Германия и ще я принудят да капитулира[19].
Провалът на бурно одобряваната от САЩ ,,политика на умиротворяване” става очевиден на 15 март 1939 г., когато в нарушение на Мюнхенската сделка Хитлер окупира останалата част от Чехословакия, хвърляйки ръкавицата на предизвикателството към мюнхенските ,,миротворци”. Но, както отбелязват американските историци Лангър и Глисон, и след окупирането на Чехословакия Рузвелт ,,е убеден, че Хитлер ще пристъпи към изпълнение на своята източна програма”[20].
Бележки:
[1] Мельников, Ю. США и гитлеровская Германия 1933 – 1939 гг. Москва, 1959, с. 20.
[2] Там же, с. 25.
[3] Цит. по: Яковлев, Н. Новейшая история США 1917 – 1960. Москва, 1961, с. 236.
[4] Цит. по: Мельников, Ю. США и гитлеровская Германия…, с. 33.
[5] Welles, S. The Time for Decision. New York, 1944, pp. 57, 60.
[6] Цит. по: Чомски, Н. Хегемония или оцеляване. Американският стремеж към глобално господство. София, 2004, с. 86.
[7] Цит. по: Пак там.
[8] Цит. по: Пак там, с. 62.
[9] Цит. по: Пак там, с. 85, 86.
[10] Цит. по: Батурин, М. США и Мюнхен (Из истории американской внешней политики 1937 – 1938 гг.). Москва, 1961, с. 64.
[11] Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 273, 276.
[12] Кузнец, Ю. Вступление США во вторую мировую войну. Москва, 1962, с. 54.
[13] Цит. по: Мельников, Ю. США и гитлеровская Германия…, с. 302.
[14] Цит. по: Там же.
[15] Цит. по: Яковлев, Н. Новейшая история США 1917 – 1960. Москва, 1961, с. 278 – 279.
[16] Батурин, М. США и Мюнхен. – Международная жиснь, 1959, № 4, с. 102.
[17] Там же, с. 92 – 93.
[18] Цит. по: Батурин, М. США и Мюнхен (Из истории американской внешней политики 1937 – 1938 гг.)…, с. 199 – 200.
[19] Мельников, Ю. США и гитлеровская Германия…, с. 313.
[20] Цит. по: Langer, W. and S. Glesson. Challenge to Isolation. 1937 – 1940. New York, 1952, p. 161.
*Доклад, изнесен на Кръглата маса „Мюнхенското споразумение 1938 г. – „Зелен светофар” за Втората световна война”, проведена на 9 октомври 2023 г. в София.
