КАК И ЗАЩО ВЪЗНИКВА СОЦИАЛНАТА ДЪРЖАВА В ЕВРОПА

0
676

Ако погледнем назад в социалната история лесно можем да видим, че явление като социалната държава, сиреч държава, която се грижи не само за реда, а и за благосъстоянието на съставляващите я граждани/поданици, не съществува през по-голямата част от историята на човечеството. През тези дълги периоди съдбата на отделния човек е зависела на първо място от вярата му в съответната религиозна система, от собствените му усилия и способности и от семейството му – дали ще има достатъчно работоспособни близки, които да му осигурят средства за съществуване, когато вече по една или друга причина – възраст, болест или злополука, няма да може да продължи да се изхранва със собствени усилия. Същото се отнася и за отглеждането и образованието на децата, което изцяло е било грижа на техните родители, както и състоянието на здравето им. Резултатът е застиналост в обществените отношения, тъй като децата следват житейския и образователния път на родителите си, а в обществото всеки има определено място в зависимост от семейството, социалната позиция, прослойка и класа, в които се е родил.

Докато озновната роля на държавата е да бди за спазването на реда и социалните отношения с помощта на легитимните си силови институции. С тяхна помощ властите не позволяват на недоволните от съществуващия ред да застрашат функционирането на системата. Нещата започват да се променят едва в епохата на Просвещението, когато на мястото на Бога като създател на властовата система и гарант за нейната непроменимост просветителите поставят човекът, а като основна ценност на човешкото общество обявяват хуманизмът. Наред с другите неща в епохата на Просвещението се припомнят и формулираните още през античостта естествени права на човека – правото на живот, свобода, сигурност, равенство, борба срещу потисничеството, право на лична собственост и неприкосновеност[1].

Идеите на Просвещението, това излизане на човека от непълнолетието (по определението на Имануел Кант[2]) променят мисленето на образованата част от обществото и подготвят идейно последвалите буржоазни революции – Американската и Френската, в които естествените човешки права са формулирани като стремеж и влизат в основополагащите документи (напр. Декларацията за независимостта, Декларацията за правата на човека и гражданите, Американската конституция). Революциите помитат съсловната система и издигат идеалистичния лозунг: „Свобода, равенство, братство”. Така се ражда надеждата, че хората могат да бъдат не само равни, но и да имат достоен живот, или както се казва в Декларацията за независимостта на САЩ от 4 юли 1776 г.: „Ние смятаме, че видни от само себе си са истините: всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотменяеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие[3].

Като най-важен резултат от революциите от края на ХVIII в. наред с унищожаването на съсловните деления се утвърждава премахването на пречките за икономическа дейност на т.нар. трето съсловие, зад което се крие новата капиталистическа класа[4]. Новопридобитата свобода за необременено икономическо развитие се изразява в натрупването на капитал и утвърждаването на капитализма като система, в която новият разграничител между хората не е произходът, а икономическите и финансовите им възможности. Още първите стъпки на капитализма са съпроводени с безогладно натрупване на капитал, обикновено за сметка на други хора, независимо дали става дума за каперство (пиратство), прогонване на селяните от обработваемата зема, за да се превърна тя в пасища за овце и вълна за бързо развиващата се тъкачна индустрия или жестоката експлоатация на наемните работници, чието единствено средство за препитание е работната им сила.

При това знаменателен факт още при утвърждаването на капитализма е, че по време на Великата френска революция наред с ликвидирането на съсловията, привилегиите, титлите, гербовете и ограниченията за икономическа дейност, от една страна, са забранени стачките, както и сдружаването на работниците, от друга. През 1799 г. във Великобритания е приет т.нар. Combination Act, който забранява профсъюзите и колективното договаряне на британските работници. Такъв се оказва обликът на икономическия либерализъм: свобода за капитала, но не и за създаващите го работници.

При това положение съвсем естествено борбата за реализация на обещаните в основополагащите революционни документи права на човека е продължена, но вече не от либералните партии, получили мечтаната свобода за стопанска дейност, а от работниците, които продължават да се стремят към по-добри условия на труд и живот. Защо работниците? Защото те са напълно зависими от труда си, който продават, и нямат друга възможност да подобрят условията си за живот и работа, освен да се борят срещу работодателите си и новата капиталистическа система. Борбата им съвсем не е лесна, тъй кото се сблъсква с интересите на индустриалците да получават колкото се може по-голяма печалба при по-ниско заплащане на труда, а и защото техният интерес е защитен в следреволюционните държави с помощта на силовите институции, най-вече полицията, а при необходимост в защитата им е готова да се включи и армията. Докато работниците нямат никакъв контрол нито върху труда си, нито върху сигурността на работното си място, нито върху отражението ѝ върху здравето и живота им, което ги води до стремеж да потърсят обединение се организират, ако искат да постигнат нещо. Резултатът е нарастващото стачно движение, което постига първите успехи: организираната през 1820 г. обща стачка на 60 хил. работници е жестоко смазана, но все пак през 1824 г. довежда до отмяна на забраната за профсъюзна дейност, макар че през следващата 1825 г. тя отново е ограничена.

Държавата продължава да се противопоставя с насилие на стачните борби. Един подобен сблъсък между стачкуващи работници и полицията от началото на май 1886 г. в Чикаго не само довежда до убийството на поне четирима работници, но става и повод датата 1 май да бъде обявен по-късно от Втория интернационал за международен ден на труда. Макар и трудно и с цената на немалко жертви в средата на ХIХ в. профсъюзите се утвърждават като основна организационна форма за борба на работниците, но най-развитите от онова време – британските трейдюниони, продължават да бъдат извън закона чак до 1872 г. Британският опит при създаването на работнически организации за колективна борба за права е последван със значителен успех в Съединените щати, Германия и Франция.

Профсъюзите оформят първата тенденция в борбата на работниците за по-добри условия, но тя не остава единствената. Втората и не по-малко важна е социалистическото движение, което си поставя за цел не просто да защити правата на работниците, а да извърши революционна промяна в обществото, която осигури естествените права на гражданите. Става дума за идеите на Маркс и за създадения на тяхна основа марксизъм. Според Маркс, капитализмът е не просто несправедлив строй, а е налага класови противоречия, които с течение на времето нарастват и в края на краищата ще доведат до социална (пролетарска) революция и до изграждането на нова обществено-политическа формация. Именно тази нова система, наречена комунизъм, трябва да даде справедливост за мнозинството от гражданите и възможност за реализиране на техните не само граждански, а и социални, сиреч естествени права. А от момента, когато върху основата на тези идеи се създават социалистическите и социалдемократическите партии, обединили са по-късно в Интернационал (1864 г.), те се стават истински политически конкурент на капиталистическата политическа система.

В хода на политическите борби на социалдемокрацията за права се стига и до първите закони, които можем да оценим като предистория на социалната държава. Това неслучайно става в Германия, обединена от „железния канцлер” Ото фон Бисмарк, който пръв вижда опасността за системата от разширяващото се влияние на германската социалдемокрация[5]. На конгреса си в Гота, проведен през 1875 г., ГСДП се обявява за разширяване на правата на работническата класа в посока право на глас, на сдружаване, на държавна защита на здравето на работещите. Симпатиите към социалдемокрацията застрашават господството на консервативните партии в райхстага и канцлерът Бисмарк се възползва от първия повод, за да им нанесе удар: две неуспешни покушения срещу кайзер Вилхелм I от пролетта на 1878 г. му дават възможност да предложи закони, забраняващи дейността на работническите организации, на Германската социалдемократическа партия и на нейната преса, които са приети от райхстага на 18 октомври с.г. Забраните остават в сила в продължение на 12 години – до 1 октомври 1890 г., но не успяват да унищожат влиянието на социалидемократическите идеи, затова в края на краищата са отменени.

Паралелно със забраните Бисмарк решава да използва най-ефективния консервативен принцип: „Всичко трябва да се променя, за да остане по старому”. (по книгата „Гепардът” на Джузепе Томази до Лампедуза). Пак по негово предложение райхстагът приема поредица социални закони, между които през 1883 г. този за обезщетяване на работниците при болест и злополука. Раждат се наченките на социалната държава, които скоро са последвани от пенсиите за старост, държавното здравно застраховане и т.н. Този социален ангажимент на държавата по отношение ня трудещите се формира модела на патерналистичната държава, който е много различен от социалдемократическата идея работниците сами да извоюват правото си на защитен и сигурен труд. Това е първият европейски пример за социално законодателство (и на социална държава), често наричан „Пруски социализъм”. Но това наименование цели по-скоро да омаловажи и пренебрегне борбата на германската социалдемокрация и работническата класа. Този силно патерналистичен модел – работниците да разчитат не на собствената си борба, а на благоволението на държавата, ще бъде последван и от много други държави. През 1887 г. социални застраховки при трудови злополуки са въведени в Австро-Унгария, през 1894 г. в Норвегия, през 1900 г. в Нова Зеландия, през 1901 г. в Швеция. Държавно медицинско осигуряване е създадено през 1888 г. в Австро-Унгария, през 1891 г. в Швеция, през 1909 г. в Норвегии.

Малко по-различно изглежда началото на социалните грижи на държавата за работниците в най-революционната европейска държава – Франция. Там първите социални закони са предложени от радикалния социалист Александър Милеран, макар че неговото участие в несоциалистическо правителство предизвиква остри спорове и впоследстие разцепление във Френската социалистическа партия (ФСП). Как се стига до приемането на първите социални закони във Франция? Още през май 1896 г. на конгреса на ФСП Милеран се обявява „за осъществяване на незабавни реформи, които да могат да облегчат съдбата на работническата класа и да ѝ даде по такъв начин възможността сама да постигне свобода и да започне социализацията на средствата за производство. Доколкото позволяват условията, за социалистическата партия е необходимо и достаточно да вземе в свои ръце управлението на държавата с помощта на избирателните правила[6]. И когато през 1899 г. влиза в коалиционното правителство на „Националната защита” на Пиер Валдек-Русо като министър на търговията, Милеран предлага и налага приемането на ново фабрично законодателство, според което въведен 10-часов работен ден, а с правителствени декрети – и 8-часов работен ден в повечето държавни предприятия. По същото време силите обаче френските сили за сигурност потушават стачни действия със сила и предприемат различни действия срещу присъствието на чуждестранни социалдемократи във Франция.

Още по-късно са направени първите стъпки към социална грижа на държавата в първата държава, където се утвърждава капитализмът – Великобритания. За разлика от обществените отношения на Европейския континент, британските са значително по-консервативни, като първите радикални промени настъпват едва в началото на ХХ в. и по-специално след Първата световна война, когато през 1924 г. е избрано първото лейбъристко правителство на Рамзи Макдоналд, я през 1926 г. се стига до мащабната обща стачка на британските работници.

Първите британски социални закони са заслуга на либералния политик Дейвид Лойд Джордж, който от 1905 до 1908 г. е министър на търговията, а през 1908 г. става министър и на финансите. Като такъв през 1909 г. той предлага на парламента т.нар. Народен бюджет[7], в който е предвидено създаването на общ британски пенсионен фонд, за финансирането на който е предложено въвеждането на прогресивно подоходно облагане, което значително повишава данъците върху доходите, върху наследството и върху пустеещите земи на аристокрацията във Великобритания. Макар бюджетът да е приет от Камарата на общините, той е спрян от консервативното мнозинство в Камарата на лордовете и едва след новите избори бюджетът е наложен. През 1911 г. Лойд Джордж успява да прокара през парламента закона за държавно осигуряване, което дава право на работниците на обезщетение при болест и нетрудоспособност, както и за помощи при безработица.

Следващите стъпки, вече към осъществяване на социалната държава във Великобритания, са направени в годините на Втората световна война и след нейното приключване. Става дума за доклада, който фабианският социалист Уилям Бевъридж (станал лорд през 1946 г.) внася през 1942 г. в парламента и в който са формулирани принциите на социалната държава, наречена от Бевъридж „държава на благоденствието” (Welfare State)[8]. Според доклада, срещу задължителни осигурителни вноски на трудещите се държавата трябва да изплаща обезщетения на болните, безработните и  пенсионерите, като по този начин осигури минимален стандарт на живот, „под който никой не трябва да бъде допускан да пада“. Така още в годините на войната Бевъридж поставя пред управлението задачата да се бори с основните недъзи на капитализма: бедност, недоимък, болести, невежество, бедност и безработица[9]. Предвижда се и създаването на национална здравна служба. Следващата стъпка е направена през 1951 г. от следвоенното лейбъристко правителство, оглавено от Клемент Атли, което предлага новите закони за национална здравна служба, за осигуровки при трудови злополуки и за пенсиониране.

В Съединените щати социалното законодателство се утвърждава едва след като капиталистическата система е разтърсена от Голямата депресия (1929–1933), а масовите фалити и милионите безработни съдават усещане за реална възможност от избухване на социална революция. В подобна обстановка силно нараства популярността на губернатора на щата Ню Йорк Франклин Делано Рузвелт, след като започва социални реформи, осигурили на безработните парични помощи и създал широки трудови програми. Това е причината един човек в инвалидна количка, какъвто е Рузвелт след заболяването си от полиомиелит в началото на 20-те години, да спечели президентските избори през ноември 1932 г., назевисимо от американския култ към физическото здраве. В своя „нов курс” след 1933 г. Рузвелт прилага в американските условия принципите за социална намеса на държавата в икономиката, формулирани от британския икономист Джон Мейнърд Кейнс[10]. Благодарение на тези социални реформи работниците получават правото свободно да развиват профсъюзна дейност, да получават помощи при безработица, да им бъде осигурена минимална работна заплата и максимална работна седмица и т.н.

За следващите стъпки към социална държава американците трябва да изчакат до 60-те години, когато на 8 януари 1964 г. новоизбраният президент от Демократическата партия Линдън Джонсън (след като довършва прекъснатия мандат на Джон Ф. Кенеди) обявява програма за изграждане на „велико общество”, следваща стъпките на „новия курс”. Целта на „великото общество” е „безкомпромисната борба с бедността в Америка”, която Джонсън се опитва да осъществи чрез приетия на 20 август 1964 г. закон за икономическите възможности (Economic Opportunitiy Act) и създадените с негова помощ програми за професионало обучение, помощни дейности, финансирани от местните власти, за подпомагане на аграрните области и дребния бизнес и с помощта на Организацията „Доброволци в служба на Америка” (Volunteers in Service to America). В хода на реализацията на „великото общество” са приети медицинските програми „Медикейд” и „Медикер” (за пенсионирите), отпускат се купони за хранителни продукти за бедните, финансира се изграждането на евтини жилища и се предоставят жилища с нормирани ниски наеми.

След Втората световна война в Западна Европа се засилват левите политически сили, които съумяват да предложат и наложат социалдемократическата идея за социалната държава или социално-пазарна икономика[11], но този процес излиза от моята тема. Преди да се опитам да формулирам някакви изводи като отговор на въпроса как и защо възниква социалната държава, искам да обърна внимание на един особен момент от следвоенното развитие на социалната държава в Западна и Източна Европа. Става дума за това, че и в двете половини на Европа се изграждат социални държави, които обаче се различават както по своята икономическа основа – в първия случай това е пазаранта икономика, а във втория – централнопланираната икономика, така и по различния си подход към въпроса за правата на човека. В Западна Европа се утвърждава американската концепция на правата на човека като изключително граждански и политически, докато в Източна – като социално-икономически права[12]. Тази голяма разлика прави доста трудно сравнението на ефективността на двете концепции за социална държава, особено след като социалистическата социална държава рухва, а под ударите на неолиберализма в ход е и постепенното разграждане на западноевропейската социална държава.

* * *

Краткият преглед на пътя, който европейската цивилизация изминава от формулирането на естествените права на човека до постепенното им прилагане в законодателството под формата на социални закони, показва ясно, че до социални успехи се стига само след борба, след като те са формулирани в исканията на експлоатираните. Но до конкретната им реализация се стига по два начина. Първият е дългата, трудна, често кръвопролитна борба на хората на труда, на работниците за правото да се сдружават и заедно да се борят за по-добри условия на труд и по-справедливо заплащане. Вторият път е чрез предложеното от правителствата социално законодателство. Първият път е революционен, за промени извоювани от масите, докато вторият е властови, като много ясно се вижда, че целта на предложеното от властите законодателство е да се предотврати революционното им налагане. Вторият път е патерналистичен, тъй като държавата дава на гражданите си онова, от което те имат нужда, но без да им позволи сами да си го извоюват (този модел е характерен и за патерналистичната социалистическа социална държава). Неслучайно е и това, че когато социалното законодателство се налага отгоре, то като правило се съпровожда с репресивни действия срещу работническото движение и неговото политическо крило – социалистическите, социалдемократическите и комунистическите партии.

А тъй като на капитала е именентно присъщо да търси печалби за сметка на работниците, в исторически план моделът на самостоятелна работническа икономическа и политическа борба създава много по-трайни резултати, отколкото може да осигури патерналистичната държава. С други думи, нищо не може да замени необходимостта от борческото, революционно извоюване на социалните права.

 

[1] Един от основоположниците на либерализма Джон Лок в своя „Втори трактат за властта“ определя естествените права на човека като право на „живот, свобода и на имущество“.

[2] Точните му думи са: „Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго. Sapare aude! Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! – ето това е девизът на Просвещението.” – Имануел Кант „Що е Просвещение”, Кьонигсберг в Прусия, 30 септември 1784. Превод Д. Денков.

[3] Гражданско неподчинение. Американски есета, Варна: „Георги Бакалов”, 1981,  с. 34.

[4] Добре описано в памфлета на абат Еманюел Сийес „Какво е третото съсловие?” (1789): „Какво е третото съсловие? Всичко. Какво бе то досега в политическия ред? Нищо. Какво иска то? Да бъде нещо.”

[5] Пренаписването на историята, започнало почти веднага след началото на прехода, достигна и до интерпретацията на свеговната история. Така например чл.-кор. Константин Косев заменя активността си от времето на социализма в ЦК на БКП с възхвала на консервативния германски политик Бисмарк. Косев, К. Княз Бисмарк – създателят на модерна Жермания. София: „Захарий Стоянов”, 1996.

[6] Хрестоматия по новой истории. Второй период. Москва, 1993, с. 83–85.

[7] Bruce Murray. The ”People’s Budget” a Century On, ().  Journal of Liberal History. Liberal Democrat History Group (64): 12, Autumn 2009. https://web.archive.org/web/20200213005558/https://libehttps://web.archive.org/web/20200213005558/https://liberalhistory.org.uk/wp-content/uploads/2014/10/64_Murray_Peoples_Budget.pdf ralhistory.org.uk/wp-content/uploads/2014/10/64_Murray_Peoples_Budget.pdf

[8] Докладът е публикуван през ноември 1942 г.: William Beveridge. Social Insurance and Allied Services. The British Library Board, 1942.

[9] След Втората световна война понятието социална държава е заменено от държава на „всеобщото благодернствие”. В това понятие се влага идеята за създаване на обществена система чрез преразпределяне на обществените блага според принципа на социалната справедливост в интерес на всички граждани, за да се осигури на всеки гражданин достоен живот.

[10] Джон Мейнард Кейнс. Обща теория на заетостта, лихвите и парит. София: „Христо Ботев”, 1993.

[11] Интересен поглед върху развитието на следвоенната социална държава предлага Никола Карадимов в статията си „Социалната държава по света. Съдбата на България” (Кру 24 май, 19 януари 2019, http://24may.bg/2019/01/19/%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%8A%D0%B4%D0%B1%D0%B0%D1%82/).

[12] Социално-икономическите права са вписани във всички социалистически конституции, като се започна със съветската от 1936 г. и се премине през всички следвоенни в страните от Източния блок. Вж.: Искра Баева. Човешките права и гражданският активизъм като вътрешно- и външнополитически фактор в годините на Студената война. – В: Граждански активизъм и човешки права в полето на съвременната история (под печат).

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук