ЦЕНЗУРАТА И ЧЕСТТА НА ИСТОРИКА

0
257

В първата част на темата напомнихме някои неизвестни факти за подлата цензура у нас, гасило на духа,  в предишни исторически времена, разказани от известния преводач и първи коментатор на Радио София П. К. Чинков.  https://novovreme.com/pamet-cherno-na-bqlo/podlata-cenzura-tova-gasilo-na-duha/  Вижда се, че не за първи път пепелта след поредното изригване на вулкана на политическата цензура засипва всичко, което й се мерне по пътя. Не са много разликите с някои предишни опити  да се захлупят мислещите глави, ако щете тези на любопитните читатели и слушатели, и преди деветия ден на септември 1944 г., и след десетия на ноември 1989 г.  
Една голяма прилика има – и дясна, и крайно дясна да е, или лява и крайно лява да е властта, тя не търпи несъгласни мнения. Примери в близкото и по-далечното минало колкото щеш.
И една фундаментална разлика боде очите, ако стремежът на „настойниците” на  днешните родни цензори, преди всичко е бил истината да не стига до хората, то сега, особено в историята и литературата, новите „плоскочели и с изпъкнали очи”  юначаги ги надминават и бастисват безмилостно това, което не им уйдисва. Та Ботев ли не щеш, та Вазов  ли, та…. Списъкът е дълъг
Някои кандидати за непогрешима гениалност днес изглежда не са  били усърдни и като ученици и студенти по история и са я възприемали само като стъпало по стълбата, която води нагоре.  А тя нерядко е и предупреждение, а не само облаги и празна слава.
Проф. Искра Баева не се нуждае от представяне. Тя е уважавана заради храбростта й, обичана авторка е не само от „свои”, но и от чужди.
Предлагаме ви днес текст, в който тя разкрива и един скорошен изстрадан  епизод от своята битка за отстояване на основни принципи в историческата наука.
Заради честта историческа.

ПОЛИТИЧЕСКАТА ЦЕНЗУРА В ПОСТСОЦИАЛИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ

Искра Баева

От: „Модерният историк 3. Баланс, атрактивност, въображение”. Академично издателство „За буквите – О писменехь”, С., 2019, 467–474.

 В заглавието съзнателно не нарекох България след 1989 г. демократична, а постсоциалистическа държава. Основание за това са изминалите три десетилетия от онези ноемврийски дни, когато се роди надеждата на много българи, че заедно ще променим страната, ще я отървем от омръзналите ни ограничения и ще утвърдим политическа система, която ще даде възможност на всеки да изразява своите идеи и да се бори за реализирането им. Само че реалностите днес са много по-различни от тогавашните ни надежди. Действително, през последните 30 години беше възстановен политическият плурализъм, Народното събрание си върна правото да създава закони, бяха създадени нови демократични институции, а една от първите прояви на демокрацията бе възможността гражданите, журналистите и учените свободно да изразяват позициите си и да ги отстояват, сиреч получихме свобода на словото и съвестта. С течение на времето обаче българската политическа практика еволюира, като ни продемонстрира как всички демократични постижения могат формално да се запазят, но да се окажат само фасада, зад която изпълнителната власт изземва функциите на другите власти, а свободата на словото деградира до пълната зависимост на частните медии от финансово-икономическите интереси на техните собственици, докато при т.нар. обществени медии по същия начин действа изпълнителната власт.

Именно заради злоупотребата с демократичните принципи и превръщането им във фасада за един все по-ясно очертаващ се авторитаризъм, предпочитам да използвам термина постсоциалистическа България с надеждата, че недемократичните прояви могат да бъдат преодолени в бъдеще и в България наистина да се утвърди демокрацията. Но трябва да напомня, че това не може да стане без осъзнаването на проблемите и борбата на осъзнатите граждани за реална демокрация. Дали това ще се случи, ще покаже бъдещето, но отсега искам да посоча проблемите, един от който за нас, историците, е новата политическа цензура.

В началото ще припомня как се появява цензурата, предназначена да ограничи разпространяването на идеи, оценени като опасни за различните видове власти. Като не бива да забравяме и това, че обратната страна на цензурата е пропагандата[1]. Става дума за елемент от отношенията власт – общество, затова цензурата се появява едновременно с утвърждаването на властовите структури. По отношение на писменото слово тя добива истински организиран характер с утвърждаването на католическата църква като идеологическа основа на средновековна Европа. Политическата роля на цензурата нараства по време и след големите буржоазни революции, важна част от подготовката за които е била борбата за свобода на словото, превърнала се и в едно от големите постижения на демокрацията. Но свободата на словото неминуемо поражда и желанието за нейното ограничаване, а оттам и цензурата, която трябва да подчини или заобиколи конституционно утвърдения принцип за свобода на словото и съвестта. Идеята за свобода на словото, както и желанието за нейното ограничаване, стават особено важни през ХХ в., когато се сблъскват няколко глобалистични идеологии.

В противоборството между комунизма, фашизма и либерализма цензурата в сферата на политиката и културата става неотменна черта, която ние, в системата на държавен социализъм от съветски тип в Източна Европа след Втората световна война, изживяваме особено болезнено. Цензурата в Източния блок има различни прояви, организирана е по различен начин по няколко причини, най-важната от които е в специфичните исторически традиции в Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, България, Албания и ГДР. Втората причина е, че при пренасянето на съветската система в Източна Европа тя никъде не е приложена в идеалния си вид, а е видоизменена по волята на съответните управляващи комунистически партии, техните съюзници в националните фронтове, а и от съпротивата, която срещат в обществото. Третата причина е най-трудна за проследяване, тъй като е свързана със субективния фактор – нагласите на хората, които реализират цензурата, както и на тези, които се съпротивляват срещу нея.

Връзката на политическата цензура със социалистическото общество, в което липсва плурализъм, накара българската интелигенция да посрещне с толкова големи надежди демокрацията и с твърдата убеденост, че цензурата е останала в миналото. И в началото наистина изглеждаше сякаш е дошъл краят на ограниченията, че вече може да се говори и пише всичко. Вестниците и издателствата започнаха да никнат като гъби и да представат разнообразни гледни точки – от прокомунистически до профашистки, от крайно либерални до крайно консервативни. Свободата на словото беше надеждата, а и практиката от първите години на прехода. Усетихме го и ние, историците, тъй като на бял свят се появиха много забранени или забравени преди това книги – между българските заслужава да се споменат тези на Петър Мутафчиев, Симеон Радев, Любомир Владикин, Борис Йоцов и много други. Постепенно обаче както и периодиката, така и книгоиздаването, се сблъскаха с една ограничителна стена, различна от политическите забрани. Дойде времето на финансовите ограничения, подвластни както на пазара, така и на хората с парите. Тези последните лесно влязоха в ролята на предишните политически цензори, свързаха се с властта и ако погледнем медиите 30 години след началото на промените, ще видим колко удобно се чувстват хората с парите в тази нова роля. Затова днес можем да кажем, че с много малко изключения свободата на словото в медиите е сведена до защита на политическите интереси на управляващите или на частните интереси на собствениците им.

Явлението не е ново и не е само българско. Френският медиен анализатор Серж Алими казва за свободата на медиите след края на диктатурите в Източна Европа и Латинска Америка следното: Уви, този вид свобода на пресата – свободата да не те убият или хвърлят в затвора – не стига за дефиниране на свободата. Той понякога прикрива един друг вид цензура, по-малко видима, но също толкова реална… Стената на демократичната цензура на информацията е изградена от три основни съставки: властта на собственика, пазарната мисъл, информацията като стока[2]. Резултатите от тази специфична „демократична цензура” са осъзнати от европейските и световните изследователи, илюстрация за което ни дава германският политолог Томас Майер, според когото медиите ни представят политическия и обществения живот през криво огледало, което изменя картината”, а „социални въпроси, като бедност, неравенство, изключване, битието и страданията на нисшите класи, практически вече не намират място в новините и репортажите им[3].

Преди да премина към същината на моята теза за политическата цензура в представянето на историята пред обществото, ми се иска да посоча и две български мнения за днешната свобода на словото. Първото е на главната редакторка на в. „Култура” (днес в. „К”, след като издателят на в. „Култура” отказа да го финансира и предпочете да предаде името и средствата на изданието на Тони Николов, който от 2019 г., започна да издава сп. „Култура” с името и графичния дизайн на традиционната „Култура”) и дисидентка от близкото минало Копринка Червенкова. На 25 септември 2015 г. по време на дискусията „Как се руши свободата на словото в България” тя споделя:С журналистика съм се занимавала в два сезона – и в мрачния – на социализма, и в слънчевия – на демокрацията; и трябва да ви кажа – разлика няма. Тогава се наемаха журналисти по същия начин, както сега[4]. Второто мнение е на дългогодишния наблюдател и контрольор на медиите в Съвета за електронни медии Георги Лозанов. На същата дискусия той признава, че в началото на прехода е смятал финансирането на медиите от държавния бюджет за най-рисковия начин за тяхното издържане, но днес го приема като най-щадящия механизъм за редакционната независимост. И обяснява тази дълбока промяна във вижданията си с вече видимата пряка зависимост на медиите от частни капитали чрез собствениците им или чрез отпусканите по различни канали пари[5].

Как изглежда явлението нова политическа цензура при нас – историците? Вярно е, че вече никой не ограничава предварително проблематиката, по която работим, но с навлизането в новата демократична система лесно може да се забележи тенденцията да не се подкрепят теми, занимаващи се с епохата на социализма, ако в тях не присъства задължителното му отричане. Това личи при одобряването на научните проекти и на темите на докторантите, както и при отхвърлянето на статии и рецензии в научната периодика. А най-вече при одобряването на учебниците по история за средното училище. По тази причина, а и заради поредния скандал, свързан с тези учебници, който избухна през 2019 г., ще съсредоточа вниманието си върху тази проява на цензурата.

Ще започна с определението за политическа цензура, което звучи така: потискане и контрол върху словото, публичното общуване или други форми на човешката изява, тъй като се смятат за неприемливи, вредни, чувствителни, политически неправилни или неудобни. Подчертала съм моментите, които смятам за особено важни.

Опитите за налагане на единна гледна точка за епохата на социализма започнаха още с наименованието на периода. Независимо от фактите и документите от епохата, както и от теоретичните постановки на марксизма, който е в основата на съветското следреволюционно и на следвоенното българско общество, група историци по образование, които обаче не са се занимавали изследователски с периода, настояха и продължават да настояват той да бъде наричан комунизъм. За всеки, който разбира от понятия, е ясно, че това настояване е нелепо, тъй като комунизмът е крайната цел на революционната промяна и макар да е описан много бегло от Маркс, ясно е, че при него не трябва да има класи и социални различия, собствеността върху средствата за производство е обществена (сиреч на самоорганизиращото се общество, а не държавна), държавата е отмряла, наемният труд и експлоатацията – премахнати, всеки се труди доброволно и с радост за общественото благо и има свободен достъп до всички стоки и услуги, от които има нужда. Накратко – утопия за идеални хора. Нищо подобно не е имало нито в Съветския съюз, нито в България. Установената тогава система се самонаричаше социализъм[6] и имаме всички основания да приемем това наименование, макар и с необходимо уточнение – държавен социализъм (от съветски тип).

При това положение е естествено да си зададем въпроса защо част от историците толкова много държат на термина комунизъм. Моето обяснение не е в историческото или политологично познание, а в политиката. Терминът комунизъм от американска гледна точка е изцяло негативен, тъй като САЩ се борят с „комунизма”, олицетворяван от Съветския съюз и неговите съюзници, през цялата на Студена война. И независимо че на европейския континент отношението към термина комунизъм не е такова и до днес в Европа съществуват комунистически партии, представени в националните парламенти и в Европарламента, след края на Студената война и тук терминът придоби негативни характеристики. Особено в светлината на поредицата от декларации, инспирирани от десни политически сили в Европа, осъждащи Съветския съюз и следвоенната система в Източна Европа, определяна като комунизъм[7]. Така че в случая става дума не за научен, а за пропагандно-политически подход – желанието да се нарича епохата комунистическа показва стремеж тя да се осъди още с наименованието.

Сюжетът, на който искам да се спра, за да дам пример за съвременната политическа цензура, започва в края на 2017 и началото на 2018 г. Тогава в Министерството на образованието и науката (МОН) е утвърдена „Учебна програма по история и цивилизации за X клас”[8]. Проблемът се ражда, след като в изработването на програмата се включват хора, които не са официални представители на образователните институции, а са посочени от видни политически фигури от управляващите. Става дума за д-р Евелина Келбечева[9] от Американския университет в България и доц. д-р Лъчезар Стоянов от Новия български университет, привлечени по настояване на тогавашния зам.-председател на ГЕРБ и ръководител на парламентарната група на партията Цветан Цветанов и на евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев[10]. Тяхната намеса е насочена към следвоенния период, от който са изчистени неутралните постановки, заменени с осъдителни. В крайна сметка двамата успяват да наложат волята си в изработването на програмата, въпреки съпротивата на другите академични представители и породената от тяхната намеса обществена дискусия[11]. Това обаче е само първото действие, второто се разиграва около учебниците, изготвени по новата програма.

През пролетта на 2019 г. се появяват новите учебници по българска история за 10 клас по новата програма – пет издателства предлагат своите учебници. Те преминават през рецензии, оценка на учителите и през три специални комисии, назначени от МОН, които трябва да преценият дали отговарят на програмата и на другите (полиграфически и технически) изисквания. И петте учебника получават одобрение на всички етапи, което означава не нещо друго, а че отговарят както на научните критерии (професионалната историческа оценка), така и на методическите изисквания (оценката на методиците) и на приспособеността им към възможностите на 17-годишните младежи (оценката на учителите). Остава само да тръгнат към печатниците и към училищата в цялата страна след подпис на министъра. Но не става така.

Преди да опиша наложената на учебниците политическа цензура, искам да кажа още нещо за спецификата на учебниците за средното училище, които са и държавни документи. Те са мястото, където се срещат три важни държавни елемента: политиката, образованието и академично познание. И да, те са политически документи, но не става дума за политиката като защита на частни интереси, а за държавната политика, олицетворена от МОН. Ролята на учителите е не по-малко важна, особено когато те възприемат професията си като призвание. Докато академичната общност е носител на изследователското познание, върху което се гради съдържанието на учебниците по история, приспособено към равнището на учениците от специалистите по методика. Както се вижда, място за вторична политическа цензура в този процес няма – политическата задача е заложена в програмите и реализирането ѝ е проверено в приемателните комисии на МОН.

Но точно това се случи, когато в един прецизен от гледна точка на закона и правилника на МОН процес се намесиха чисто политически фактори. Става дума за медийните публикации от 19 юни до началото на август 2019 г. на известния журналист (не историк) Христо Христов, посветил се изцяло на документите на Държавна сигурност[12], и на д-р Евелина Келбечева. Първа е публикацията на Христо Христов на собствения му сайт – „Повече от скандално: Комунистическият режим е представен манипулативно и тенденциозно в новите учебници по история”[13], препечатана в Медиапул, негово интервю в сайта „Фактор” от 20 юни[14], „Открита е петиция за недопускане на подмяна на факти и събития от комунистическия период в новите учебници по история”[15], „Как бившият член на БКП и БСП Искра Баева манипулира историята на прехода в учебниците”[16], „Как проф. Евгения Калинова подмени името на Шесто управление на ДС в учебник по история, а и не знае кога е създадено”[17], „Тотална манипулация: Проф. Евгения Калинова фалшифицира и причината за създаването на концлагера край Ловеч в учебника по история”[18]. Д-р Келбечева предпочита да дава интервюта: „Недопустимо е да възхваляваме комунизма в учебниците” (интервю на Валентина Иванова по БНР, 20.06.2019)[19], „Проф. Евелина Келбечева: В новите учебници липсват факти и оценка за тоталитарния режим” (интервю на Здравка Андонова във в. „Дневник”, 20 юни 2019 г.)[20], „Проф. Евелина Келбечева: В новите варианти на учебници по история се замазват цели процеси, без да се говори за престъпността на комунистическия режим” (Интервю в Агенция „Фокус”, 26 юни 2019 г.)[21].

Разбира се, в едно плуралистично общество всеки може да изразява мнението си свободно. Проблемът се появява, когато само някои от мненията в разгорялата се дискусия се превръщат в политически решения, а другите се оставят без внимание. Към мненията на г-н Христов и д-р Келбечева се присъединиха политически и други формации като СДС[22], „Да, България”[23], Народна партия „Свобода и достойнство”[24], Дискусионен клуб „Свободна България”, Съюз „Истина”, Движението 7000, Християнски център „Прелом”, Фондация БАМО (Българо-американски мостове за общение), Апостолска реформирана църква и църквата „Царство на Христос” в Габрово[25]. За разлика от много други случаи и от множеството други мнения в защита на професионализма на авторите на учебниците и на необходимостта от историческа, а не политическа оценка за социализма[26], министърът на образованието се съобрази с тези двама души и с политическите декларации, като обяви, че няма да подпише учебниците, докато в тях не бъдат нанесени поправки в духа на поисканото от двамата. А именно: че не е отразена в пълнота „ролята и дейността на Държавна сигурност”, не е написано, че „политическото дълголетие” на Живков се дължи „на прекия контрол, който има върху репресивния апарат”, че не са конкретно отразени „трите фалита на управлението на БКП при Тодор Живков – 1960, 1976-1977 и 1987 г.”, че „възродителният процес” е „разгледан единствено в рамките на 1984-1989 г.” (по Христо Христов).

Както се вижда, тези забележки звучат сериозно и щяха да са основателни, ако бяха верни. Но не са. Повечето от поисканите тези присъстват в учебниците, само че са изразени с други думи. А ако недоволните от учебниците искаха да представят с точност своята гледна точка, вероятно трябваше да напишат свой учебник и да се явят на конкурс с него. Вместо това, те поискаха да наложат своята воля на другите автори. И действително, още на 20 юни МОН изпрати до всички издателства „Предложения по съдържанието на проектите за учебници” в 12 точки, които стриктно следват тезите на Христо Христов и някои от тях се разминават с историческата истина като например: че Народният съд е най-голямата политическа репресия в Източна Европа (много по-многобройни са те в Полша и в цяла Германия, защото Нюрнбергският процес е само върхът на айсберга), че горянското движение е първата и една от най-продължителните въоръжени съпротиви срещу комунистическия режим в Източна Европа (полската изобщо се води още от военните години, обхваща много повече хора и е по-дълготрайна), за „трите поредни фалита”, при положение, че и при трите дългови кризи България не фалира, а успява да изплати задълженията си, обикновено със съветска помощ[27]. С тези указания МОН влиза в ролята на политически цензор, а като имаме предвид откъде са взети забележките, става ясно, че политическата поръчка идва от малки десни формации от миналото, общото между които е антикомунизмът. Топлата им връзка с управляващата партия ГЕРБ се оказват посочените нееднократно от Келбечева като подкрепящи нейната дейност Цветан Цветанов[28] и Андрей Ковачев.

В дискусията около учебниците по история на България се оказа, че на страната на авторите на учебниците застана професионалната колегия[29], а на страната на новите политически цензори – политически групировки и активисти[30]. Затова се наложи тезата на властта да бъде подкрепена и от някакви академични фактори. Затова на 1 юли 2019 г. със специална позиция излиза Институтът за изследване на близкото минало (ИИБМ) „За скандала с учебниците по история”, подписано от директора на института проф. Ивайло Знеполски, доц. Михаил Груев, доц. Даниел Вачков, д-р Момчил Методиев, проф. Иван Еленков, доц. Пламен Дойнов и доц. Даниела Колева[31].

Позицията на ИИБМ е забележителна, затова ще цитирам по-обширни части от нея: Критикуваните учебници формално са спазили тази логика (на програмата), но вътрешно я ерозират и по същество подменят задачата. Инструмент за това е отстояваният възглед за работата на историка като свобода на интерпретациите”, „Има правилни и неправилни научни тези и те не могат да бъдат равнопоставени, еднакво ценени”, „Ето защо най-важното в представянето на комунизма в учебника е недвусмисленото и ясно представяне на проблема за комунистическия тоталитаризъм във всички негови водещи характеристики, неизменно в имплицитно или експлицитно сравнение с демократичната форма на управление. И не само класическия тоталитаризъм от времето на сталинизма или ранния живковизъм, но и по-късното му „мирно” превъплъщение, когато тоталното наблюдение, контрол и шантаж поемат функциите на открития терор и лагерите”. Много е любопитно, когато хора, занимаващи се с наука, се обявяват срещу академичната свобода и нещо повече, заявяват:Нещата опират до изясняване методологическата позиция на отделните историци” или атакуват историци, позволили си да кажат: „Няма такъв период в историята, когато да има само лошо или само добро”. Няма нужда да отиваме кой знае колко далеч, за да си обясним тази позиция – тя ни е позната именно от близкото минало, за което се води спорът. Тя е характерна за хора, поставили се в услуга на идеологията и политиката, което се отнася най-малкото за директора на института ИИБМ, който от 1970 до 1990 г. работи в Института за съвременни социални теории в системата на Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ), създаден от и на подчинение на ЦК на БКП, а след промените е министър на културата в правителствата на Любен Беров и Ренета Инджова. В случая с учебниците защитаваната от него нова идеологическа позиция е на антикомунизма, която обаче кардинално се отличава от подхода на повечето академични историци. Защото все пак ще повторя, че няма историческа епоха, която да е само добра или само лоша. Чистото осъждане, както и чистата възхвала, нямат нищо общо с познанието, а по-скоро с идеологията като „фалшиво съзнание” или с религията, по-точно – с манихейството, което дели света на добро и зло, между които няма никаква връзка. Осъждането всъщност обслужва политическата цел да се наложи една истина за миналото, задължителна за всички. А всичко, което ѝ противоречи, да се изтрие и унищожи. Докато ролята на историята е преди всичко да обясни как се е стигнало до съответните събития, да представи мотивите и логиката на действащите лица, като даде на читателите правото сами да оценят станалото.

В крайна сметка, след немалко дискусии, заседания и остри на моменти обсъждания, в които МОН призова двама от екипа на ИИБМ – доц. Даниел Вачков и д-р Момчил Методиев, действащи по-скоро като цензори отколкото като историци, всички учебници бяха подписани от министъра на просветата Красимир Вълчев и тръгнаха към националната образователна система. А за нас, историците, остана горчивината от новата политическа цензура, в налагането на която, както и по времето на социализма, участваха и някои историци. Това не трябва да ни плаши, защото, поне според мен, най-сигурната гаранция да не допуснем нова намеса на политиците в историята са нашите професионални изследвания, с които можем да се преборим за правото на свободна научна воля!

 

1 Чомски, Ноам. Ранната история на пропагандата. Забележителните постижения на пропагандата. С., 1994. –https://chitanka.info/text/8935/2#textstart.

[2] Алими, С. Стената на демократичната цензура. – Монд дипломатик, 1 януари 2009, http://bg.mondediplo.com/article351.html

[3] Плурализмът в германската преса е история. Интервю с политолога Томас Майер на Маркус Кльокнер. – А-Спекто, № 16, юли 2015 г.

[4] Цит. по: Георгиева, Т. За жертвите и палачите. – Култура, 9 октомври 2015, № 34.

[5] Пак там.

[6] Това личи както в официалните имена на държави като Съюз на съветските социалистически републики, Социалистическа република Румъния, Чехословашка социалистическа република, Социалистическа федеративна република Югославия, така и в Конституцията на НРБ от 1971 г., където още в преамбюла се говори за „победата на социализма”, за „социалистическата общност”, за стремежа към изграждане на „развито социалистическо общество у нас” и т.н. – Български конституции и конституционни проекти. Съст. В. Методиев и Л. Стоянов. ДИ „Д-р Петър Берон”, С., 1990, с. 56.

[7] Имам предвид документи като: Резолюция № 1096 на Парламентарна асамблея на Съвета на Европа за мерките за разрушаване наследството на бившите комунистически тоталитарни системи, 27 юни 1996 г., Пражка декларация, 22 ноември 2002 г., Декларация на ЕП за обявяване на 23 август за Европейски ден за възпоминание на жертвите на сталинизма и нацизма, 7 май 2008 г. Повече по въпроса виж: Баева, И., Е. Калинова. Социализмът в огледалото на прехода. Изток–Запад, С., 2011.

[8] Учебна програма за история и цивилизации за 10 клас (общообразователна подготовка). – https://www.mon.bg/bg/2238.

[9] Орпеделям научната ѝ титла според данните, които присъстват в официалния Национален регистър на академичния състав на Националния център за информация и документация (НАЦИД), а не както се представя в медиите като професор. Тя е защитила кандидатска дисертация през 1989 г., посветена на българската култура след Първата световна война.

[10] Пред в. „24 часа” от 17 януари 2018 г. д-р Евелина Келбечева казва следното: „Без политическата воля, която беше изразена от правителството и от лидера на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов, щеше да бъде приета една остаряла и по същество марксистка програма за изучаване. Така бе обърнато внимание на експертните препоръки, които дадохме двамата с колегата историк Лъчезар Стоянов. В това правителство за първи път се променя радикално програмата по история за 10 клас и специално в частта за изучаването на комунизма. Намерихме подкрепа в лицето на Цветан Цветанов и евродепутата Андрей Ковачев, накрая – и на министъра на образованието Красимир Вълчев”. https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6666650.

[11] Дискусия в предаването на Антон Хекимян по БТВ за новата програма за 10 клас по история, 17 януари 2018 г. – http://btvnovinite.bg/article/tazi-sutrin/komunizmat-spored-uchebnik-za-x-klas-po-losh-ot-osmanskoto-vladichestvo.html.

[12] Той е организатор и автор на интернет сайт, който публикува архивни документи, списъци, досиета и т.н. за сътрудниците и дейността на Държавна сигурност. – desebg.com.

[13] http://desebg.com/obrazovaniekomunizum/4006-2019-06-19-14-04-30?fbclid=IwAR2qfHvjBvRXdy68UTTzucIoqFyUBurw9oXw-jq56Kz_zCaRNbvu3Y9y1p8.

[14] https://www.faktor.bg/bg/articles/mneniya/intervyu/hristo-hristov-novite-uchebnitsi-sa-gavra-s-istoriyata-i-zhertvite-na-komunizma-uchat-che-zhivkov-se-grizhil-za-blagosastoyanieto-na-naroda.

[15] http://desebg.com/obrazovaniekomunizum/4013-2019-06-21-15-02-53?fbclid=IwAR3qRvfBZy0IQK6xpmN3NC0gHR7-Dp0k-Ixa5F4Z-Agt0ObdqESs24aqFqY.

[16] https://www.faktor.bg/bg/articles/kak-bivshiyat-chlen-na-bkp-i-bsp-iskra-baeva-manipulira-istoriyata-na-prehoda-v-uchebnitsite.

[17] https://www.faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/kak-prof-evgeniya-kalinova-podmeni-imeto-na-shesto-upravlenie-na-ds-v-uchebnik-po-istoriya-a-i-ne-znae-koga-e-sazdadeno.

[18] https://www.faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/totalna-manipulatsiya-prof-evgeniya-kalinova-falshifitsira-i-prichinata-za-sazdavaneto-na-kontslagera-kray-lovech-v-uchebnika-po-istoriya.

[19] http://bnr.bg/kardzhali/post/101137574/prof-evelina-kelbecheva-nedopustimo-e-da-vazhvalavame-komunizma-v-uchebnicite.

[20]https://www.dnevnik.bg/intervju/2019/06/20/3927434_prof_evelina_kelbecheva_v_novite_uchebnici_lipsvat/?fbclid=IwAR3w5HoM7BnCFub-SkH34SvHCDMToIBbgb0rhjiIIxuE9mzVM-VoW9TROQk.

[21] http://www.focus-news.net/news/2019/06/26/2674033/prof-evelina-kelbecheva-v-novite-varianti-na-uchebnitsi-po-istoriya-se-zamazvat-tseli-protsesi-bez-da-se-govori-za-prestapnostta-na-komunisticheskiya-rezhim.html.

[22] СДС: Възмутени сме как комунизмът е представен в нови учебници, 22 юни 2019. – https://dnes.dir.bg/obshtestvo/sds-vazmuteni-sme-kak-komunizmat-e-predstaven-v-novi-uchebnitsi.

[23] 24.06.2019, https://dabulgaria.bg/nastoyavame-narodnoto-sabranie-da-se-proiznese-za-izuchavaneto-na-komunisticheskiya-rezhim/?fbclid=IwAR3sqdwIDziTbmylFC5DAXp2ouxL9mWSq6OAMTkSK5_2fLKnrfEJMGQ4OEA.

[24] 22.06.2019, https://novini.bg/bylgariya/politika/543939.

[25] 24 юни 2019, https://dnes.dir.bg/obshtestvo/za-prerazglezhdane-na-komunizma-v-uchebnitsite-nastoyavat-7-organizatsii.

[26] Ще изброя само някои от многото: Искрен Вълчев. Нека цялата истина влезе в учебниците – и за пребоядисаните комунисти. 25.06.2019. – http://glasove.com/categories/na-fokus/news/neka-cyalata-istina-vleze-v-uchebnicite-i-za-preboyadisanite-komunisti; Юлияна Методиева. Възмутените граждани срещу новите учебници по история налагат старите методи на цензурата. 27.06.2019. – https://www.marginalia.bg/novini/vazmutenite-grazhdani-sreshtu-novite-uchebnitsi-po-istoriya-rabotyat-sas-starite-metodi-na-tsenzurata/?fbclid=IwAR2xZbRGs7OByw0rp9qAmg_Q6v_vqQ9T2GtECEKshTwlu-szCOCqff5cGSQ; Доц. Милен Михов, заместник-председател на ВМРО и депутат от „Обединени патриоти”: Крайните оценки в никакъв случай не са достоверни. – Банкеръ, 26 юни 2019 г., – http://www.banker.bg/pozicii/read/krainite-ocenki-v-nikakuv-sluchai-ne-sa-dostoverni; Златко Енев. И отново за учебниците, „историята“ и нещата, на които трябва да учим децата си… – Либерален преглед, 29 юни 2019 г., – http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/3561-i-otnovo-za-uchebnitzite-istoriyata-i-neshtata-na-koito-tryabva-da-uchim-detzata-si; Доц. Румяна Маринова-Христиди: Повтарят се сталинските методи на цензура. Има безпрецедентен политически натиск „отгоре” да се представи социализмът едностранчиво – само като престъпен, казва авторката на един от учебниците по история. – Дума, 1 юли 2019, № 123; Проф. Людмил Спасов: Такава политическа помиярщина досега не е имало. Защо МОН допусна двама лаици да обучават учители и да дават акъл на историческата общност, пита авторът на един от учебниците за Х клас.Дума, 1 юли 2019, № 123; Проф. Любомир Огнянов: Има краен антикомунизъм в атаката срещу учебниците. Не разбирам защо министърът се огъна пред субективното мнение на трима-четирима неспециалисти, а не слуша професионалистите историци.Дума, 2 юли 2019, № 124; Проф. Венцеслав Кулов. Просветен министър или партиен секретар? 8.07.2019. – http://glasove.com/categories/komentari/news/prosveten-ministyr-ili-partien-sekretar; Опростенческият поглед към социализма не подхожда на академични хора, 22.08.2019. – http://glasove.com/categories/na-fokus/news/totalitarizym; Проф. Светлозар Елдъров: Историята не е супермаркет да си купиш стока по избор.Дума, 17 септември 2019, № 178.

[27] Дори доц. д-р Даниел Вачков, един от официалните цензори на учебниците, в книгата си, посветена на дълговете в социалистическа България, не пише за три фалита, а за общ банкрут на системата. – Вачков, Даниел, Мартин Иванов. Българският външен дълг 1944–1989. Банкрутът на комунистическата икономика. Сиела, С., 2008.

[28] Цветан Цветанов, макар формално да не е в политиката, подкрепи опитите да се цензурират учебниците: Цветанов подкрепи петиция срещу подмяната на истината за комунизма в учебниците по история за 10-ти клас. 22.06.2019 г. – https://novini.bg/bylgariya/politika/543923; Цветан Цветанов: ГЕРБ да не допуска промяна на истината за комунизма в учебниците. 20 юни 2019 г. – https://dnes.dir.bg/politika/tsvetan-tsvetanov-gerb-da-ne-dopuska-promyana-na-istinata-za-komunizma-v-uchebnitsite; Цветанов: Приветствам промените в раздела за комунистическия режим в учебниците по история за 10. Клас, 14 август 2019 г. – https://www.faktor.bg/bg/articles/tsvetanov-privetstvam-promenite-v-razdela-za-komunisticheskiya-rezhim-v-uchebnitsite-po-istoriya-za-10-klas.

[29] Петиция в защита на академичната общност и българското образование срещу опитите за налагане на политическа цензура. – https://www.peticiq.com/233600.

[30] Създадената от Фондация „Истина и памет” Петиция за недопускане на подмяна на факти и събития от комунистическия период 1944-1989 г. и прехода към демокрация в новите учебници по история и цивилизации за 10-ти клас. – https://www.peticiq.com/1944-1989.

[31] 1 юли 2019 г., Институт за изследване на близкото минало, http://minaloto.bg/%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%BB%D0%B0-%D1%81-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%B1%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%BE-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук