ДАЛИ КЪРВАВИТЕ БЕЗРЕДИЦИ СА САМО ФУТБОЛНИ СТРАСТИ

…Маршируват из София спортисти от цяла България: едри, загрубели момчета, със сиви лица, ниски чела и плоски очи – зад които не се вижда да пламти никакъв „здрав дух“… И не може да бъде иначе, когато тоя дух не се занимава с нищо друго освен с мачове, голове и тимове… Гео Милев, 1925 г.

0
242

Странно нещо, в коментарите, които ни заливат, политиците и журналистите дори не поглеждат към темата за социалните отдушници, от които въпреки някои различия, са имали и имат нужда и  двата гигантски опита от  последните десетилетия – за изграждане и на социализъм, и на капитализъм.
Тази тема е детайлно разработена в статия  на един висш партиен работник, но и блестящ социолог – проф. Стоян Михайлов (1930 – 2020) още преди близо 40 години. Но ако напишеш в търсачката  на интернет думите „социални отдушници”, ще излязат на монитора десетки публикации, които я цитират, но няма да намериш само едно – самата статия.  Не е нужно да се обяснява защо, нали – най-общо казано – заради цензурата и самоцензурата.
А иначе за днешните ни „мунчовци”  статията на проф. Михайлов, която ви предлагаме със съкращения,  ще бъде скучна, уверен съм в това. Неведнъж в днешното ни време истината, ако критикува капитализма, е жива скука.
Но дали футболните ексцесии са „български патент”? Ще ви припомня един, само един трагичен случай, пред който нашите запалянковци изглеждат като „ангели небесни”. На стадион „Хейзъл” в Брюксел на 29 май 1985 г. във финалния мач на Шампионската лига  между Ливърпул и Ювентус загиват 39 запалени по футбола. Ливърпул е изхвърлен от европейските турнири за 6 години, а останалите английски отбори  – за пет години. Стадион „Хейзъл” е разрушен.
А три седмици по-късно,на 19 юни 1985 г., на стадион „Васил Левски” започва финалният мач за купата на България, както я наричат днес, а тогава си беше Купа на Съветската армия. И той завършва скандално, но без жертви, може би защото главни действащи лица са не запалянковците, а самите футболисти. Случаят е преизвестен и няма да го описвам, само ще припомня, че завършва с това, че двата гранда бяха преименовани, а между футболистите с отнети завинаги състезателни права е, забележете,  Борислав Михайлов! И Христо Стоичков, разбира се, къде без него.
Ще спра дотук, тъй като статията на проф. Стоян Михайлов, а и спортното „изригване” на Гео Милев, от което догодина ще се навърши един век, очертават причините защо и през такива отдушници избиват страстите ни.
Припомням, че статията  е писана по времето на социализма, но се чете с огромен интерес и сега, когато вече сме във вихрите на капитализма.  И леки намигания използва проф. Михайлов, като това, че да се „заглеждаш” по чужди мъже и жени, също не е толкова лош отдушник. Ако се сменят няколко наименования, статията ще придобие съвсем актуален смисъл. Защото мнозина забравят, че много от колизиите имат надпартиен характер. Струва ми се, дано съм лош пророк, че сблъсъците, на които само поводът е футболен, не са краят, а началото на нещо, което ще се случва отново и отново.
А как да се обясни това, за което също така яко се мълчи; че в един момент гневът на запалянковците се изсипа върху турското посолство? Пет вековен атавизъм ли е, или…
Айде стига мълчание, който знае, да го изрече!

Стоян Михайлов, СОЦИАЛНИ ОТДУШНИЦИ,

Сп. „Съвременник”, 1985, кн. 2, с. 347-359

Не ми е известно социалните отдушници да са анализирани и разработвани като научно понятие, в това число в социологията. Тук ще се опитам да докажа, че в понятийната система на социологията има място за такава категория.

Постоянен спътник на общественото развитие, социалните отдушници са свързани преди всичко с функционирането на управлението. Те заемат своето особено място в многообразието на управленския арсенал, който исторически се формира и обогатява.

bnr.bg

Необходимостта на социалните отдушници произтича от наличието на противоречия в обществото. Като израз на сложната структура на обществената действителност, по-конкретно на обществените класи и групи и на техните интереси. Противоречията означават, че в обществото има някакви тенденции и явления, които взаимно се изключват. Противоречията обикновено са израз на борбата на новото и старото.

Противоречието неизбежно ражда чувства и настроения или на недоволство, или на незадоволеност на потребности у социалните групи и у отделните индивиди.

Естествено недоволството е различно по мащаб, по сила, интензивност и форми на проява както в дадено общество, така и в различните общества. В класово антагонистичните общества недоволството може да е породено от определено явление – безработица, лоши трудови условия, мизерно заплащане, от определена ситуация – напрежение поради надпреварата във въоръжаването[…]

Възниква задачата да се разсее това недоволство. Тъкмо тук изниква нуждата от социалните отдушници като специфични механизми и средство за тази цел.

По аналогичен начин се поставя въпросът при създаването на чувства или настроения на незадоволеност на определени потребности. Тази незадоволеност може да бъде най-различна по характер, по сила, по масовост, да засяга едни или други групи от населението или един или други индивиди. Каквато и да е незадоволеността – липсва дадена стока, лошо качество на дадена услуга, беден културен живот в дадено селище, тя, незадоволеността, поражда съответни чувства и настроения, които следва да се разсеят. Тук отново на помощ може да ни дойдат социалните отдушници, защото те са средство за „изконсумиране” на натрупани социално-психична енергия на недоволство или незадоволеност на определени потребности.

В случая различието между недоволство и незадоволеност на определени потребности е твърде относително[…]

Разбира се, най-добре би било, ако при натрупване на чувства и настроения на недоволство и незадоволеност се премахват самите им източници. Но това не винаги е възможно да стане в момента, а понякога не е възможно да стане изобщо.[…]

Във връзка с това искам да напомня, че основната социално-политическа роля на управляващите социално демократически партии след Първата световна война и досега се свежда до своеобразен социален отдушник за недоволството на масите от капиталистическия строй. Както е известно, в нито една капиталистическа страна, дето те са управлявали или управляват, капитализмът не е пострадал. Дребните реформи на социалдемократите изобщо не засягат неговата експлоататорска, антипролетарска, антинародна и антикомунистическа природа. Ето защо социалдемократизмът е мощен социален отдушник, който намалява недоволството на масите от капитализма или го насочва във фалшива насока. В това главно досега се изразява всъщност реформисткият характер и социална роля на социалдемократическата идеология и политика.

Как стои въпросът за социалните отдушници при социализма?

[…]В самата тъкан на обществото са заложени обективни и субективни фактори, които предизвикват противоречия, поставят проблеми, раждат недоволства и незадоволености на едни или други потребности.

Представата за развитието на реалния социализъм като елейно шествие противоречи на научния подход към него и не се подкрепя от историческите факти.

Очевидно грандиозният и извънредно сложен процес на изграждане и развитие на реалния социализъм е съпътстван от възникването и разрешаването на множество противоречия, от борба между колективистичното и егоистичното, от задачата да се преодоляват консервативни елементи и сили вътре в структурата на социализма. Ето защо непрекъснато съществуват условия, които предизвикват недоволства и незадоволености на едни или други потребности. […]

Понякога се търсят противоречия, които създават недоволства, поради компромиси с определени лица. Има случаи във вертикалното и хоризонталното движение на кадрите, при които се налагат компромиси с дейци, които в миналото имат заслуги за развитието на социалистическото общество. Тези компромиси като правило се отразяват отрицателно върху работата на съответната сфера. При други случаи един ръководен деец може да бъде за момента много добър или най-добрият за ръководството на даден сектор. Назначават го за ръководител на този сектор. Но същият този ръководител има някои добре известни недостатъци – било в характера, било във възпитанието си. Знае се предварително, че тези недостатъци ще продължат да се проявяват и на новия му пост. Такъв вид компромиси водят до пренебрегване на някои интереси на съответния сектор. Всичко това се отразява върху работещите в този сектор и предизвиква съответни недоволства. […]

Да вземем семейно-битовата сфера на обществения живот.

Там също съществуват и постоянно възникват множество недоволства и незадоволености. Едва ли има човек незасегнат от тях. Създаването на семейство е доброволен акт. Но веднага след свободния избор то се превръща в самоограничение. Семейството дава много на човека, но същевременно изисква от него да приспособява собствените си желания, удоволствия, интереси към желанията, удоволствията, интересите на съпруга, съпругата, децата. Често пъти семейството налага жертва от неговите членове. С вървежа на времето укрепването на привичното в семейния живот все по-настойчиво предизвиква жажда от разнообразие.

Тежко на тази съпруга и на този съпруг, които не позволяват на своя брачен партньор „да погледне” друга жена, друг мъж. Умните съпрузи, повече инстинктивно, отколкото премислено, позволяват другарско общуване с представители на другия пол. Това е проява на доверие, на зачитане на личното достойнство, на отговорност. Същевременно то е чудесен отдушник срещу някои рутинни процеси в семейството, освежава психически, тонизира емоционално и не е в противоречие с нуждата от заздравяване на семейството.

В семейството има много други проблеми – финансови, жилищни, възпитание, социализация и реализация на децата, грижи за родителите, за професионалното развитие, които често предизвикват напрежение, конфликти, ядове. Затова тук също са необходими отдушници. И хората стихийно се добират до някои от тях и ги използват понякога добре. А този, който не съзнава тази необходимост, не умее и не желае да си служи с отдушници, той е направо за оплакване.

Както се вижда, при социализма със сложността на неговото развитие има достатъчно причини да възникват определени недоволства и определена незадоволеност на потребности у някои граждани и социални слоеве. […]

Може ли по принцип да се говори за социални отдушници при социализма? Мисля, че отговорът на този въпрос следва да бъде положителен. Защото при социализма макар и при принципно изменени обстоятелства съществува необходимост от „снемане”, от преодоляване на натрупвана и периодично натрупваща се социална енергия на недоволство и незадоволеност на потребности на трудещите се.

Това е в сила както за обществено-политическия, производствено-икономическия и духовния живот, така и за интимната област на семейно-битовите отношения.

В какво направление следва да се търсят отдушници в условията на социалистическото общество?

По линия на социалната демагогия това по принцип не може и не бива да става. Социалното управление при социализма начело с партията, като научно обосновано, посветено изцяло на народа, трябва да е вътрешно чуждо на демагогията. Недоволството и незадоволеностите, доколкото съществуват и възникват, не могат и не бива да се ликвидират по пътя на социалната демагогия. Поначало тя е ненадеждно средство за тази цел, защото се връща като бумеранг. Но това не означава, че при социализма няма и не трябва да има социални отдушници, адекватни на същността на социалистическото общество. Според мен такива отдушници трябва да се търсят и използват в редица насоки.

Първата насока изисква структурата и функционирането на социалното управление при социализма да бъдат такива, че да не се стига до отъждествяване на генералната линия на партията, на политиката на държавата като цяло с даден социален орган, с конкретен деец. За печата например такова отъждествяване е много характерно. Когато у нас се появи критичен материал по телевизията, радиото, във вестниците за някакво събитие в несоциалистическа страна, понякога от тази страна се получават протести по дипломатическа линия. В такива случаи се изхожда от наличието на пряка връзка и тъждественост между всичко онова, което се казва в средствата за масова информация и политиката на българското правителство. Излиза, че българското правителство е отговорно пряко за всяка конкретна проява в страната, за всяка статия, която се е появила в което и да било средство за масова информация.

За съжаление не са редки случаите, когато нашите официални органи вземат мерки, и по този начин се потвърждава официално такава пряка връзка, която всъщност не съществува. Това е неправилно. Когато от наша страна се протестира, при това против действително клеветнически публикации на буржоазния печат срещу България, стандартният отговор е: „У нас има свобода на печата, ние не можем да се месим в неговата работа.”

В капиталистическите страни действително има колкото щеш свобода за клевети и дезинформации по отношение на реалния социализъм. Цистерни от мастило се проляха в буржоазния печат през последните години, за да се доказва, че НР България е участвала в покушението срещу папата, че се занимавала с контрабанда на оръжия, наркотици. Лъжата и дезинформацията е системно и основно оръжие на буржоазната журналистика.

А ние поемаме всичко върху себе си. Излиза, че за най-дребния материал у нас отговорността трябва да се поема от ръководството на партията и държавата. Това не би трябвало да се допуска, защото оттук се получава вреден идеологически ефект. Пъстрата картина от защищавани мнения, мненийца, становища, отсенки и нюанси на позиции на буржоазни слоеве, групи и групички създава илюзия за някаква „истинска” свобода на печата. Тази представа се формира от самата възможност за дезинформация и клевета, за антикомунизъм и демагогия. […]

Нужно е да се каже, че обективно не съществува тъждество, пълно покритие между генералната линия на партията като ръководна сила в обществото и общата политика на Министерския съвет, от една страна, и всяка конкретна, единична проява и дейност на управленските институции на различните нива в обществената структура и на различните места и райони в държавата[…]

Когато жителите на едно село недоволстват от недостатъци и злоупотреби на своя кмет, те трябва да знаят, че допуснатите от него недостатъци и злоупотреби се дължат не на централната политика, а на личните качества на самия този кмет. Следователно, трябва да се види дали кметът има нужните качества, дали спазва законите, дали притежава необходимата инициативност. За конкретните недостатъци и злоупотреби е нужно да се дадат обяснения на населението от съответното село, като се предприемат произтичащите служебни и организа­ци­он­ни мерки, а не да се насочва недоволството от недостатъците на кмета срещу партията като ръководна сила, срещу правителството като централен ръководен орган. […]

Би било неправилно по същество недоволството, което се натрупва тук-таме поради едни или други виждания, поради конкретни действия – понякога погрешни и користни – на един или друг ръководен орган и деец, да се прехвърля за сметка на централните органи. Това означава да се лишаваме от един социален отдушник на недоволството и да се насочва то в друга посока, която не е вярна и която създава допълнителни трудности.

Друга насока на търсене и използване на социални отдушници е даването на максимална свобода за избор на личността, където това е възможно и целесъобразно. Разбира се, за всеки марксист е известно, че не може да има абсолютна свобода на личността. Свободата винаги е относителна. Тя е относителна както по своето съдържание, така и по своята степен на развитие. Абсолютната свобода означава отделният индивид да прави всичко онова, което на него му се иска. Това никога не е било и никога няма да бъде възможно.

[…] Ето, например, занимателната област на модата. Печално известно е, че преди време у нас имаше опити да се регламентира облеклото и външният вид на хората – какви трябва да бъдат панталонът, ризата, прическата, кои танци са позволени, кои не са. Понякога се прибягваше и до административни мерки, въвличаха се в тази работа комсомолът и държавните органи. Брадата се беше превърнала в съмнително явление. (Интересно защо не и мустаците?) Бяха допуснати прояви на груба административна намеса в личния живот и вкусове на гражданите. Така нашето общество, което създава такива огромни възможности за реализация на свободата на личността по основните проблеми на общественото развитие, се намеси в една област, където не би трябвало пряко да се намесва или където може да се намесва, но само индиректно и само с помощта на възпитаването и формирането на висока култура на личността. По този начин се убиват самочувствието на личността, отговорността и дългът й да избира. У нея се получава представа за ограниченост на нейните възможности за избор изобщо.

Любопитен пример в това отношение е запалянковщината. В нашата социологическа литература този въпрос е разискван и в основни линии е изяснена една от социалните функции на запалянковщината. Когато зрителите отидат на спортно състезание, особено на футболен мач, на стадиона се създава едно специфично човешко обединение. Това човешко обединение си има особена психологическа характеристика.

Там в голяма степен се снемат социалните различия между хората, защото те недостатъчно се познават. Създава се обстановка, при която всеки може да изрази своите предпочитания свободно, да влиза в спор с другите при оценката на играча, при оценката на съдията, на отбора, на развитието на футболното първенство изобщо. Получава се обстановка, при която човек може да изконсумира натрупаната в трудовия колектив или в семейството психична енергия на недоволство, нервно напрежение и незадоволеност. Това разтоварва и освежава психически. Неслучайно хора, които по един начин се държат в труда и обществото, където са много сериозни, на спортния стадион се преобразяват – там ги виждаме да крещят, да ругаят, да бъдат грубо тенденциозни. Създава се обстановка, при която и най-обикновеният човек може да се изяви, да се реализира в запалянковската област по „убедителен” начин, дори и да покаже превъзходство спрямо други граждани, които в социалната йерархия стоят на по-високо стъпало. Това безспорно доставя удоволствие. Например на футболен мач обикновен работник попада заедно със своя директор. Там той се оказва по-добър специалист от него – познава играчите и особеностите на играта по-добре, оказва се по-компетентен, по-убедително оценява и интерпретира играта. Естествено това дава самочувствие. Потиснат в предприятието, тук този работник се възражда. Това му дава емоционален пълнеж. Тъкмо затова, според мен, запалянковщината изпълнява и функция на специфичен социален отдушник.

При запалянковщината определена натрупана социално-психична енергия на недоволство и незадоволеност по други поводи се изконсумира по време на футболния мач или по време на друго спортно състезание. Това е много важна нейна социална роля, когато, разбира се, не се достига до ексцесии.

[…]Съществена функция на отдушник изпълнява хобито. Особено по отношение на професионално-трудовата дейност. В значителна част от случаите хората не изпитват достатъчно силно удовлетворение от професионалната си трудова дейност или от социалната позиция, която заемат. При такива ситуации хобито сменя неинтересното с интересно, принудителното със свободно избрано. Така хобито, независимо дали съдейства за интелектуалното и творческо обогатяване и изявяване на личността, съдейства да се възстановява нейното психично равновесие, да се повдига нейното самочувствие. Като отдушник хобито се превръща в компенсаторен механизъм. В нашия пример то дава на личността онова, което тя не получава в трудовата си дейност.

По същия начин прекалените грижи за външността могат да прикриват недостатъчни творчески възможности и следователно едновременно да изпълняват ролята на компенсаторен механизъм и на отдушник.

Пряко свързани с разглежданата тема са измислянето и разказването на вицове. „Вицологията” е единствената форма на общественото съзнание, извънредно любопитен жанр на устно народно творчество в сферата на малката хумористична и сатирична форма, която, струва ми се, не изостава от събитията. На другия ден след важно и интересно събитие се появяват съответни вицове. И често остроумни и забавни. Очевидно тук наред с другото се проявява неизчерпаемият талант на народа, един интересен аспект на неговото съпричастие и реактивност. Благодарение на един сполучлив виц дадена трудност в живота на хората се преживява по-леко, създава се спонтанна духовна спойка за отхвърляне на отрицателното, за осмиване на карикатурното, за осъждане на егоистичното и антиобщественото. Ето го ефектът на отдушника.

По същия начин споделеното нещастие е половин беда, плачът при силна скръб успокоява.

Социалното управление може да използва социални отдушници не само post factum, но и превантивно. В случаите, когато се налага да се предприемат „непопулярни” мерки по даден проблем на общественото развитие, за които предварително се знае, че ще предизвикат определено недоволство, би било целесъобразно, дори необходимо, да се планира използването на подходящи социални отдушници за свеждане до минимум на възможното недоволство. По този начин социалното планиране, както и оперативното управление включват социалните отдушници като свой съпътстващ арсенал, който се прилага системно. Очевидно тук се съдържа един източник за издигане ефективността на социалното управление.

Изискването за превантивно използване на социалните отдушници тласка управленската мисъл към много по-пълно и задълбочено анализиране на процесите и на мероприятията, които предстои да се осъществяват. Бъдещото мероприятие трябва да се види всестранно както с положителното си значение, така и с отрицателните си аспекти и последствия, като се планират средствата за предотвратяването или неутрализирането на последните. Едва ли е нужно да се доказва каква зрелост достига социалното управление при такъв подход.

Изобщо, смисълът на понятието „социални отдушници” е в това да се погледнат от нов ъгъл на зрение обществените явления, да се разкрият и анализират по-пълно техните многообразни функции в развитието на обществото. Значението на такъв анализ за управлението, както и за живота на отделния човек едва ли може да се оспорва.

Едно от големите достойнства на общественото управление е умението му добре да организира обратната връзка при своето функциониране, да намери и използва подходящи, адекватни социални отдушници за ликвидиране на натрупващата се социално-психична енергия от недоволство и незадоволеност на потребности у отделни слоеве от трудещите се по силата на едни или други противоречия в нашето развитие.

 

Цялата статия, към която преди 40-ина години имаше огромен интерес и скърцане на зъби,  ще бъде публикувана в подготвяния сега за печат сборник от няколко тома за българската социология през 60-те-90-те години на ХХ век. По онова време българската социологическа школа  бе известна в Европа със своето високо равнище. В изданието ще са включени всички големи имена на българската социология от проф. Живко Ошавков и проф. Стоян Михайлов насам. Сборникът е посветен на 90-та годишнина от рождението на проф. Михайлов. (Хр.Георгев)

 

Гео Милев, ОЛИМПИАДА (Спорт, култура и фашизъм)

сп. „Пламък”, януари 1925 г.

От една-две години вече спортът става забележително явление в нашия културен живот; културен – понеже спортните клубове стоят в числото на „културните организации“, още и затова, че литературни вестници и списания имат постоянен отдел за „спорт и туризъм“; пък най-сетне и затова, че спорт и туризъм се насърчават щедро и любвеобилно от М-вото на народната просвета… Думата „явление“ е слаба в тоя случай. По-добре е да се каже: епидемия. Спортна епидемия. Стотици и хиляди младежи не мислят за нищо друго освен за мачове, голове и тимове – спортисти; или за екскурзии и изкачвания до Черни връх – туристи; пък най-сетне и за всевъзможни гимнастически игри – юнаци. Като мълния лети над цяла България девизът: Здрав дух в здраво тяло! Един девиз, от който поне българската младеж няма нужда. Българският народ има в изобилие и излишек „здраво тяло“, а липсва му „здрав дух“ – т.е. ум. А доколко здравият дух е плод на здраво тяло, може да се види от една манифестация на спортните организации. Напр. на Великден маршируват из София спортисти от цяла България: едри, загрубели момчета, със сиви лица, ниски чела и плоски очи – зад които не се вижда да пламти никакъв „здрав дух“… И не може да бъде иначе, когато тоя дух не се занимава с нищо друго освен с мачове, голове и тимове… Олимпиадата в Париж: България, Ирландия – 0:1 „в полза на Ирландия“. Тази радиограма (важно събитие!) се разглася чрез ръкописни плакати из целия град. Спортисти спят цяла нощ при радиостанцията да чакат радиограмата от Париж. И за нищо друго не мислят, за нищо друго не се интересуват. Девизът гласи: Здрав дух в здраво тяло! Интересът е: ритането на топката. Чрез развиването на краката се развива и умът в главата. По този начин прогресът на българската култура е обезпечен. Сигурно!

Затова М-вото на просветата полага особени грижи за спортните, туристически и юнашки дружества. То ги насърчава, то ги препоръчва на учащата се младеж. Когато ний бяхме учаща се младеж, вълнувахме се от други стремежи. Напр. спомням си, че в сряда и събота следобед се блъскахме и дори биехме пред вратата на училищната библиотека. Обаче днес учащата се младеж не само в сряда и събота, но през всичките дни на седмицата дискутира най-разпалено дали „Левски“ с право е спечелил един гол срещу „Славия“, дали спечеленият от ирландците гол на олимпиадата в Париж е бил правилен, или не. И понеже по тоя начин се осигурява културният напредък на нацията, правителството полага големи грижи за закрепването на младия наш спорт. За пътуване на спортните шампиони до Парижката олимпиада то отпуснало 4 милиона кървави народни пари. Но не стига това, та една събота пътниците от софийските трамваи бяха изнудвани с един лев свръх цената на билета – за олимпиадата; който не плати, е бил свалян с полиция от трамвая. За олимпиадата – т.е. за слава и чест на отечеството. Пък и нещо повече: състезанието на българските спортисти в Париж имало и политическо значение…

Политическото значение на спортните, юнашките и туристическите дружества е съвсем ясно. Впрочем всичко е политика. Знае се това. Туризмът подхранва любов към България, спортът и гимнастиката създават здрави тела и груби духове. Това е политиката. Политиката и правителството. Нужната за правителството политика. Нужни са кадри, закалени в дисциплина, фанатизирана в нападателност, изобщо – здрави тела, които по-малко да мислят, а най-добре е съвсем да не мислят. Мисленето е опасно. Властта никога не е имала интерес от хора, които мислят. И това е културната политика на властта: да се създадат хора, които по-малко мислят. Спортът е отлично средство за такава културна политика.

Само фашизмът има доблест да признае, че такава културна политика е връщане „от модерната цивилизация към средните векове“, е реакция – „в добрия смисъл на думата“… Но у нас такава културна политика няма доблест (понеже доблестта е голяма рядкост в България) да признае, че е фашизъм. Защото – що е фашизъм, ако не формиране на нелегална правителствена милиция? – Фашистите в Италия, преди да узурпират властта, бяха политическо гимнастическо дружество. Също спортистите и юнаците у нас. Те не са гимнастически организации за култивиране на физическото здраве, а една 200-хилядна фашистка милиция. Под плющенето на трикольора юнашките дружества у нас са също такива политически организации, както „турнферайните“ в Германия и „соколите“ в Чехословакия. Така наречената любов към отечеството, разпалена до националистически фанатизъм, е тяхната закваска. Иначе не би се дигало такъв шум с юнашкия събор. Няколко хиляди юнаци и юнакини шестват из софийските улици – с музика, със знамена, барабанчета. Някои от тях са въоръжени с чудовищни символи (от дърво) – най-варварски оръжия, като напр. боздугани, маждраци и пр. А някои, ясно и недвусмислено, носят на рамо брадви – емблемата на фашистите.

Тайният класов инстинкт на правителството подсказва твърде вярно защо трябва да се насърчават разните прояви на спорта.

 

24chasa.bg

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук