„НОВО ВРЕМЕ“ ДНЕС: ЗА МИР–ДЕМОКРАЦИЯ–СОЦИАЛИЗАЦИЯ

0
241

Нов свят. Какво следва днес да разбираме под заявката послание „ново време“? Когато преди 125 години се появява брой първи на списанието с това име, Димитър Благоев и другарите му са имали ясна представа какво влагат в него – разбирането, че в края на ХІХ столетие и началото на ХХ светът навлиза в нова ера на коренни социалистически трансформации. Това разби-ране им е давало увереността да се смятат „съвременници на бъдещето“, самочувствие, което никак не е изглеждало утопично за немалка част от техните съвременници. Този смисъл на „ново време“ запазва и препотвърждава своята валидност за поколения социалисти, комунисти и техни последователи като вдъхновяващо разбиране и очакване за непосредственото бъдеще след Октомврийската революция с възникването на Съветския съюз и след Втората световна война с формирането на световната социалистическа система.

Но ето че в края на ХХ и началото на ХХІ век тези очаквания се сринаха с разпада на Съветския съюз и рухването на реалния социализъм в Европа. А днес вече, когато бележим 125-ата годишнина на „Ново време“, сме изправени пред острото предизвикателство на новата ера на подновена Студена война, съпроводена с „горещи“ катаклизми и издигането на нова разделителна стена Изток–Запад, този път вече от Балтийско не до Адриатическо, а до Черно море/т.е., не по Чърчил от 1946 г. „от Шчечин до Триест“, а от Талин до Варна/. Войната, започнала на 24 февруари 2022 година с военната операция на Русия в Украйна, за броени дни прерасна в мащабен трансевропейски конфликт на трайна всеобхватна конфронтация с дългосрочни глобални проекции.

Ето защо и въпросът пред нас сега e какво влагаме в понятието за „ново време“ като възглед за съвременния свят и историческата перспектива, пред която се изправяме? Имаме ли основание да продължаваме да отстояваме възгледа за реална алтернатива в полза на един нов демократичен социализъм на ХХІ век не като празно пожелание, а въз основа на докрай обективна оценка за господстващите сили и процеси в преобразяващия се пред очите ни свят на новото столетие? Или не ни остава друго, освен да се отдадем на нихилизма, отхвърлящ подобна алтернатива като несъстоятелна идейна и политическа заблуда?

Идеи и парадигми. В момента се изправяме пред ключовото триединно питане „как се стигна дотук–какво става–какво предстои?“. Глобалният капитализъм има своите манифестирани оценки и обяснения за съвременния свят, които се свеждат до тезата за съдбовен сблъсък на свободата и демокрацията с тъмните сили на авторитаризма и злото – възглед, изискващ отделен критичен анализ.

Тук за момента е нужно да се ориентираме в разнородните оценки за ставащото в света днес, предлагани от едни или други среди, разглеждащи се като носители най-общо на социалистическата идея. Една такава достатъчно разпространена оценка се разполага в парадигмата на геополитиката и застъпва възгледа за формиране на полицентричен свят с центрове САЩ, Китай и Русия. Този възглед ясно е формулиран в Изявлението на Русия и Китай от 4 февруари т.г., озаглавено „Относно навлизането на международните отношения в нова ера и глобално устойчиво развитие“ –(Поглед.инфо; 04.02.2022 г.). В него се заявява, че „днес човечеството навлиза в нова ера на бързо развитие и мащабни трансформации, в това число и на системата за глобално управление и световния ред, с тенденция към преразпределяне на баланса на световните сили и търсене на лидерство в интерес на мирното и прогресивното развитие“. В същото време се отбелязва, че „на фона на продължаващата ковид пандемия, ситуацията в областта на международната и регионалната сигурност става все по-сложна, като някои сили продължават да се застъпват за едностранни подходи за решаване на международните проблеми, предизвикват конфронтация и възпрепятстват развитието и прогреса на човечеството“.

В съответствие с този възглед, Русия обосновава войната в Украйна като наложено противопоставяне срещу еднополюсния диктат на САЩ и НАТО, в случая – решението за присъединяване на Украйна към Алианса, без въобще да се отчита многократно заявяваната категорично отрицателна позиция на Русия, разглеждаща го като пряка заплаха за своята национална сигурност. При това позиция, споделяна още от 90-те години на миналия век от редица анализатори, открито сочещи, че това решение е заредено с бъдещ неизбежен и изключително опасен въоръжен конфликт с Русия. Проблемът обаче остава, че войната като начин за отхвърляне на еднополюсния диктат, в случая – разширяването на НАТО на Изток, също толкова неизбежно поражда нов комплекс остри предизвикателства и заплахи. Дори да отпадне намерението за членство на Украйна в НАТО, новите дълбоки разделителни линии между двете воюващи страни и техните народи, както и сериозно нарушените политически, икономически и чисто човешки връзки между Русия и европейските държави не могат да се омаловажават с каквито и да било доводи.

Съществено различаващи се от споменатите по-горе са оценките на широк спектър леви организации и среди за конфликта във и около Украйна, основаващи се преди всичко на анализа на характера на властта и класовите структури на отделните държави. Такава е например оценката на редица леви инициативи и активисти у нас, разпространена в първия ден на войната, съдържаща се в „Петиция за мир и солидарност: Русия незабавно да прекрати военните действия срещу Украйна!“ (dВЕРСИЯ,  02/24/2022 г. ). В нея еднозначно се осъждат „агресивните действия на Путиновия режим“, подкрепя се задълбочаването на икономическите санкции срещу Русия като удар срещу „авторитарния режим, олигархичните му структури и военната промишленост“ и се заключава, че „ескалацията на насилието не е изключение, а закономерност в рамките на империалистическия капитализъм на Русия, САЩ и други членки на НАТО“. Същевременно, подкрепилите позицията изискват, „като граждани на страна членка, НАТО да не задълбочава военния конфликт с ответни удари, да се щади достойното съществуване на хората, живеещи в Русия и да не се търси колективна вина от руското общество за действията на авторитарния режим“, както и българското правителство да бъде глас в полза на бързото и мирно разрешаване на ситуацията чрез конкретни действия, от които на първо място е дипломатически и икономически натиск.

Къде, следователно, да се разположи оценката за ставащото в Украйна от гледна точка на възгледа за света като едно ново време на демократичен социализъм на ХХІ век? В търсенето на параметрите на такава оценка биха могли засега да се маркират следните няколко отправни съждения:

  • нужно е в пълна степен да бъдат отчетени новите реалности на света на новото столетие, изразяващи се в трайното оформяне на няколко съперничещи си центрове на глобално влияние не само със свои политически и икономически параметри, но преди всичко с различаващи се ценностни и цивилизационни характеристики;
  • тази нова реалност диктува необходимостта от категорична подкрепа на усилията за овладяване на тенденцията за скоротечно ескалираща конфронтация между САЩ, Китай и Русия, заплашваща с открит военен сблъсък с катастрофални последици за цялото човечество, и заменянето ù с противоположния процес на конструиране на нова глобална система за сигурност, основаваща се на устойчив баланс на интереси със споделени гаранции за сигурност на трайна равноправна основа;
  • изграждането на такава система следва да отхвърли настъпващия нов кръг на гигантски разходи за свръхвъоръжаване и задълбочаващата се тенденция за локални „високотехнологични“ войни, заредени с потенциала за глобална катастрофа, като вместо това се гради на твърди договорености за безусловно утвърждаване на мира като единствено разумна алтернатива пред човечеството и единствено възможната основа за намиране на необходимите решения и на най-острите регионални и глобални противоречия;
  • за подобен обрат от войната към мира е нужна възможно най-широка гражданска мобилизация за категорична подкрепа на всяко предложение за мирно развитие в противовес на бума на военни разходи и милитаризация на международните отношения, подобна на масовите акции от 60-те и 70-те години на миналия век за мир срещу войната във Виетнам и за ядрено разоръжаване, станали първостепенен фактор за прекратяване на войната и за редица важни договорености за контрол и ограничаване на въоръженията;
  • такава мобилизация следва да се разгръща паралелно с ежедневната борба за отхвърляне на фасадната демокрация и утвърждаване вместо това на последователно демократични норми, институции и практики в политическия и обществен живот, способни да неутрализират злокачествения национализъм, всекорумпиращата власт на парите и всепроникващия контрол на „дълбоката държава“ и да насърчат формирането на масово съзнание и граждански инициативи, отричащи войната в полза на мира като неотменима глобална норма на живот;
  • не на последно място, за такава реална демокрация, равнозначна на народовластие, е необходима нова парадигма на всеобхватна социализация като незаменима среда за социална солидарност и справедливост за милионите граждани, изключваща драстичните неравенства в стандартите и шансовете за достоен живот, сърцевина на която е пътеводната звезда на идеята за социализма на ХХІ век.

Всъщност, маркираните пет отправни начала могат да се сумират във формулата

„мир-демокрация-социализация“

като основа на платформа за съвместни действия на най-широк кръг структури и движения, отричащи парадигмата на еднополюсния свят и олигархичното всевластие в полза на едно ново време на свобода, солидарност, равенство и справедливост чрез всеобхватна социализация в новите реалности на ХХІ столетие. Остава да се види дали техните водещи представители са способни да надмогнат личните си амбиции в полза на съгласуването на общи позиции и действия въз основа на подобна платформа в отговор на насъщната потребност от убедителна лява алтернатива.

България днес. Сред разтърсващите Европа и света катаклизми, днес България се оказва в момент на търсене на ново начало след повече от три десетилетия преход. Процесите, предизвикани от протестите от 2020 година и намерили израз в преобразената политическа карта след безпрецедентната поредица избори от 2021 година, сега навлизат в решаващия етап, когато хората очакват да настъпят дългоочакваните качествени промени в собственото им ежедневие и в живота на страната като цяло.

Умората от поредицата избори и перманентната конфронтация, заедно с все още подхранваната надежда за нова перспектива, засега запазват достатъчна подкрепа за съставената четворна коалиция и излъчения от нея кабинет. Същевременно, на фона на недостатъчно убедителните практически промени,  видимо назряват тенденции за появата на нови заявки в отговор на неосъществените надежди. При това, зад тези турбуленции на повърхността прозират дълбинните разочарования от функционирането на политическата система като цяло и на партийната организация на политическия живот в частност. Възниква обстановка, предполагаща отново да се осмислят съвременните рамки за развитието на България оттук нататък – националната, уредена в Конституцията, както и външните, като държава членка на Европейския съюз и на НАТО със своите задължения и права.

В немалка част от общественото съзнание през изминалите години се формира мнението, че именно в Конституцията от 12 юли 1991 година са заложени основните причини за кризите на прехода. С нова сила това мнение намери израз в искането за нова конституция, високо заявено по време на протестите от 2020 година. Това бе съвременно проявление на непрекъснатите опити за оспорване и отхвърляне на основния закон на страната преди всичко от различните формации на десницата, но така също и от представители на левицата. Наред с това, президентът Радев заяви и потвърди намерението си да представи свой вариант на конституционни изменения.

По време на протестите повикът за нова конституция бързо угасна в резултат на крайно безотговорния подход на ГЕРБ с набързо лансирания проект, резултат от „копи-пейст“ технология. Новото 47-о Народно събрание, с формирането на комисия по въпроса без предварително подготвени и внесени проекти, за съжаление също не демонстрира нужната степен на отговорност по тази възможно най-сериозна тема на обществено-политическия живот. Същевременно се подновиха и призивите за нова „кръгла маса“ със съпътстващите внушения да се ликвидират всички язви на прехода и да се „започне отначало“.

Но въпросът относно Конституцията остава остро актуален в смисъл дали тя е първопричината за тежките проблеми на ежедневието ни и на страната, или напротив – причината е преди всичко заобикалянето и нарушаването ù като основа за градежа на страната като демократична, правова и социална република с парламентарно управление? От неговото възможно най-отговорно обсъждане и решаване именно сега ще зависи развитието на страната за години и десетилетия напред.

Що се отнася до Европейския съюз, то в момента той е в процес на коренна трансформация. По своя замисъл и формиране от самото му създаване и в течение на целия досегашен период на неговото развитие ЕС бе обосноваван и развиван като проект на мира, призван да изключи войната от Европа между европейските държави, зарекли се да не допуснат повторение на трагедията от двете световни войни от първата половина на миналия век.

Днес тази същност е на път да бъде коренно променена. Конкретен израз на тази трансформация стана приемането на т. нар. Стратегически компас от Съвета на ЕС на 21 март т.г. като част от цялостната нова ориентация на Съюза, формулирана в т.нар. Версайски дневен ред на Европейския съвет. За пръв път с Компаса ЕС решава да развие бойна единица за бързо реагиране на до 5 хиляди военнослужещи; да провежда редовни маневри за боеготовност чрез оперативна съвместимост; да създаде нов набор средства за реагиране срещу хибридни атаки; да задълбочи политиката за противодействие срещу кибер атаки; да разработи нова космическа отбранителна стратегия на ЕС; да инвестира в следващо поколение капацитети; както и да установи „целеви партньорства“ с държавите от Западните Балкани, от Източното и Южното съседство, от Африка, Азия и Латинска Америка…

На практика тази насока на развитие на ЕС води до възприемането на политика „от позиция на силата“ като водеща ориентация в неговата дейност в новите глобални реалности, вместо досегашното основополагащо начало на „меката сила“ на Съюза като верния подход за мирно и успешно развитие по пътя на задълбочаваща се икономическа и социална интеграция.

В тази светлина България е длъжна да изработи своя цялостна национална стратегия относно формите и начините за участието си в дейностите за развитие на военните и отбранителните способности на ЕС. През двегодишния период на обсъждане и разработка на Стратегическия компас българското общество остана изцяло пасивно и неинформирано за работата по този основополагащ документ. Толкова по-наложително е сега да се осъществи сериозно обсъждане и осмисляне на произтичащите за страната ангажименти и възможности в контекста на военно-отбранителния вектор на дейността на Съюза в перспектива.

Същевременно, такава стратегия следва с нова актуалност да преутвърждава  необходимостта от активен принос на България за засилване на ролята на ЕС като първостепенен фактор в полза на трайния мир и устойчивото развитие на планетата. Тя следва да  включва и предложения за рязко усъвършенстване на нормите и механизмите на ЕС за ускорено сближаване на равнищата на икономическо и социално развитие на държавите членки и специално на онези като България, разположени на източните граници на Съюза и сблъскващи се с многократно по-големи предизвикателства по отношение на своята сигурност и успешно развитие.

По същия начин стои и въпросът относно предстоящото през юни в Мадрид приемане на новата Стратегическа концепция 2030 на НАТО за следващото десетилетие и съответно – за мястото и ролята на България като член на Алианса. Несъмнено, шокиращата война в Украйна налага съществен отпечатък върху последните редакции, отнасящи се до трансформиране на въоръжените сили и капацитети на страните в съответствие с новите системи и начини за водене на военни действия. Но и в днешните условия не бива да се забравя основополагащият член 1-ви на Вашингтонския договор за създаването на НАТО от 4 април 1949 година, според който /с/траните по Договора се задължават, в съответствие с Устава на Организацията на обединените нации, да уреждат всеки международен спор, в който могат да се окажат въвлечени, с мирни средства и по начин, който да не застрашава международния мир, сигурност и справедливост, и да се въздържат в международните си отношения от заплаха със сила или употреба на сила по какъвто и да е начин, несъвместим с целите на Организацията на обединените нации.“ Този член първи следва не да остане полузабравен, а напротив – да получи съвременно съдържание като роля на НАТО във формулирането на новата архитектура за траен мир и сигурност на ХХІ век.

Тук България също следва да формулира и отстоява позициите си, съчетаващи партньорските си задължения по отношение на укрепване на колективната отбрана, със суверенните си права да определя формите и начините за тяхното изпълнение в зависимост от конкретните условия и заплахи по отношение на своята национална сигурност.

БСП и левицата. Съвременните предизвикателства пред страната поставят пред БСП изключително сериозни отговорности. В своята Програма от 2008 година партията декларира пред българските граждани, че категорично отхвърля неолибералния консенсус и издига социалната алтернатива за България като страна на свободни граждани в справедлива държава със солидарно общество. Днес БСП е длъжна, въз основа на програмните си начала и развитието им, да формулира цялостното си виждане не просто за решаване на текущите кризи, а преди всичко за консолидация на обществото въз основа на общоприети конституционни ценности и норми в полза на тази алтернатива. Такава консолидация или „единение“ е решаващото условие и за достоен живот тук, у нас, както и за достойно място на България в драматично трансформиращата се международна среда.

Конкретно, днес БСП трябва да разработи и предложи ясни позиции по възловите въпроси пред страната относно  Конституцията, членството в ЕС и партньорството в НАТО. Но партията е призвана преди всичко остро да постави целия комплекс отсъстващи от неолибералния дневен ред насъщни въпроси на обществото – редовното изплащане на работещите на целия полагащ им се пълен дял от реализирания доход; социално справедливото преразпределение на националния доход чрез противоположна на сегашната данъчна система; пълна подкрепа на кооперациите във всички отрасли като водещо направление за икономически и социален прогрес; критичният преглед за стриктното изпълнение на договорните условия по крупните приватизационни сделки; гаранциите за защитата и развитието на държавната и общинската собственост, както и редица други от същия порядък.

За такава последователна политическа позиция в защита на насъщните интереси на гражданите и страната е нужна високомобилизирана партия с призната професионална експертиза и безукорни морални качества. На сегашния етап обаче БСП се оказва твърде далеч от такава кондиция, необходима, за да предложи на страната убедителна нова перспектива. Вместо това, партията днес е с дълбоко нарушено вътрешно единство, в идейна безпътица и организационен разпад, все в резултат от „реформата“ от последните пет години, превърнала я от демократична в „лидерска“ и довела до катастрофалния срив на доверие към нея на парламентарните избори  от 2021 година.

Свиването до минимум на подкрепата за БСП днес до 1 от всеки 10 граждани обрича партията на периферно място в политическия живот на страната, състояние, особено тревожно в сегашния момент на изострени докрай предизвикателства. Този срив на доверие не може да бъде компенсиран чрез участие в разнородното по състава си правителство, независимо от опитите в тази посока на четиримата представители на БСП в кабинета. Свидетелство за това са неотслабващите намерения за учредяване на нови ляво-ориентирани движения и коалиции в отговор на очакванията на стотици хиляди хора с леви убеждения, оттеглили подкрепата си за БСП.

*

Ето как, в 125-ата година от първата си поява, „Ново време“ се изправя пред предизвикателството да съхрани и обнови мисията на списанието, завещана от неговия основател Дядото, да продължи да бъде „преглед на умствения и обществения живот“ от позициите на последователен социалистически мироглед като обяснение на процесите, трансформиращи съвременния свят. При това, далеч не само  като анализ на ставащото (и съвсем не просто на „случващото се“), а преди всичко като виждане за предстоящото и за спасителния път към достоен живот в свобода, солидарност и мир в новия свят на ХХІ столетие.

 

 

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук