ГЕОРГИ ДИМИТРОВ ОТ ДИСТАНЦИЯТА НА ОТМИНАЛИТЕ 140 ГОДИНИ

0
1446

 

През последните три десетилетия новите политици положиха големи усилия името на „Героя от Лайпциг“ да бъде първо очернено, а после забравено. И в значителна степен те се оказаха успешни, особено по отношение на младото поколение, родено и образовано в годините на прехода. За все повече ученици и студенти името на Георги Димитров остава непознато, което освен политизацията на историческото образование, показва и краха на образователната система, защото Георги Димитров фигурира в училищните учебници по история, макар и в повечето случаи в негативна светлина. Тези съвременни тенденции ме мотивираха да се опитам да припомня историческата роля на Георги Димитров като един от малкото българи, изиграли важна роля в историята на ХХ в.

Наред с предубежденията, възникнали в годините на прехода, към трудното говорене за Георги Димитров бих добавила и нарастващото непознаване на всичко, свързано с революционната левица в българското общество. Причината за това не е само в отрицанието на революционното наследство, а и в наложената силна прагматизация, при което легимният стремеж на образователната систева е обърнат към бързия материален и финансов успех, а не към вникване в различните идеи и алтернатива за развитие на обществото.

Днес сме се събрали на юбилейна сесия за 140-годишнината от рождението на Георги Димитров, която налага тържествен, а не исторически подход. Но аз продължавам да вярвам, че едно от най-важните неща в съвременна България е да запазим историческия си подход, да не се подчиняваме на идейната и политическата конюнктура, защото само така можем да очертаем истинските параметри на миналото си, част от което е дейността на Георги Димитров, ролята му за развитието на България, а и на света, както и да си обясним как и защо се стигна до отричането му. Ще се опитам да го направя, като ще започна с твърдото ми убеждение, че Георги Димитров представлява ярко превъплъщение на ХХ в.

Георги Димитров – профсъюзен и комунистически лидер

Ще представя Георги Димитров на няколко равнища. Първото е българската дейност на Георги Димитров – условията, при които се оформя като работнически водач и български политик; второто равнище е европейското, по-скоро източноевропейското, защото дейността на Георги Димитров като генерален секретар на Третия, комунистически интернационал е насочена към левите сили на изток от Берлин. Изключение от този географски обхват прави Испанската гражданска война, започнала след десния метеж през лятото на 1936 г. Но поуките, които Димитров формулира върху опита на Испанската гражданска война, са насочени преди всичко към стратегията и тактиката на източноевропейските комунисти, по-близки и познати на Георги Димитров. Трето равнище за оценка на личността на Георги Димитров е глобалното. При него основният въпрос е дали стореното от Димитров има въздействие върху целия свят, а и дали паметта за него по света продължава да е жива като спомен за ХХ в., век на големите идеологии, революции и световни сблъсъци.

Как изглежда личността на Георги Димитров от българска гледна точка в края на ХІХ и първата половина на ХХ в. (това е неговото политическо време)? Тъй като днешното поколение не познава неговия път, идеи и дейност, ще припомня най-важните моменти от тях.

Георги Димитров е роден на 18 юни 1882 г. в България, което предопределя както трудния му житейски път, така и политическия му избор. Защото въпреки голямото си желание да учи, той успява да ходи на училище само шест години (между 1889 и 1894 г.). Това не го обезсърчава, а само засилва вярата му в собствените сили и като компенсация Димитров се самообразова цял живот (казвам това заради често необоснованото самочувствие на някои днешни интелектуалци, които издигат в култ дипломите, а не знанията). В днешното време на пренебрежение към образованието, науката и знанието, усилията на Георги Димитров за самообразоване могат да се сравнят само с възрожденския стремеж на много българи към познание.

Вторият момент от младежките години на Георги Димитров, който заслужава припомняне днес, е началото на трудовия му път. Той започва да работи като дете, явление, което можем да срещнем и днес, но което не съществува в социалистическа България, създадена благодарение и на неговите усилия. Условията, в които живее и работи, го тласкат към протест, прераснал в организирани действия заедно с другите работници. Затова Георги Димитров влиза в лявото движение в България като профсъюзен деец – от работническата борба към идеите за революционна промяна на обществото. Това е автентичният път на революционера.

А как изглежда България днес? Нима днес няма социална несправедливост, нечовешки условия на труд или пренебрежение към работещите? Има ги, но кой им обръща внимание, кой от експлоатираните е готов на последователна борба за промяна, която да доведе до по-добър живот не само за него, а за всички? Дори и когато, макар и рядко, се появяват такива хора, колко самотни се чувстват те в нашия свят, примирил се с безалтернативността на неолиберализма, свят, в който осмелилите се да посочат нови, социално ангажирани пътища се възприемат в най-добрия случай като чудаци, а с пренебрежение и подигравки.

Днес не бива да си затваряме очите и за другата гледна точка за Георги Димитров. След краха на революционния опит за създаване на справедливо общество (осъществен след Октомврийската революция в Русия през 1917 г. и пренесен в Източна Европа и Азия след Втората световна война) лесно може да се приеме, че пътят на Георги Димитров е бил сгрешен от самото начало, че е било по-добре да се бори само да подобри живота на работниците в тогавашната система. Защото в края на краищата днес не живеем ли отново в нея? Легитимен е и въпросът защо са били всички онези грандиозни усилия и жертви, ако отново сме там, откъдето сме тръгнали? Според мен, такъв извод е ярък пример за грешка, изведена от верни предпоставки. Защото е истина, че днес работниците в развитите държави живеят много по-добре от онези в началото на ХХ в. Но това е така не защото революционното работническо движение и марксизмът са били грешка, отклонение или задънена улица в историята на ХХ в., а защото именно социалистическият модел е принудил капиталистическите държави да се състезават с него в социалните програми и да създадат в Западна Европа свой модел на социална държава. И ясно доказателство за това е постепенното разграждане на западноевропейската социална държава в условията на неолиберализма, след като с края на Студената война изчезна социалистическа алтернатива.

Връщайки се обратно към Георги Димитров, искам да припомня, че той е избран за народен представител в ХVII ОНС през февруари 1914 г. не защото е бил партийно номиниран, а защото повече от 10 години е водел работническите протести на пернишките миньори и е бил арестуван за това. А по време на парламентарното си битие Георги Димитров продължава да е сред работниците, когато те демонстрират, стачкуват, протестират, като единствената му печалба за това са били новите арести. Той последователно върви срещу течението на политическите настроения и по време на Първата световна война с антивоенната си позиция, въпреки преследванията и обвиненията в национално предателство, които често се чуват и днес. Ще илюстрирам думите на Георги Димитров от февруари 1917 г., които са предизвикани от световната война и чертаят пътя за излизането от нея: „Днес земното кълбо е вече тясно за по-нататъшното развитие на целокупния капитализъм от стария и нов свят… Единствената предпоставка за запазването на бъдещия мир това е заменяването на капитализма със социализма, на капиталистическото общество със социалистическо общество[1].

Втората революция в Русия от 1917 г. – Октомврийската, поставя пред европейската социалдемокрация трудния избор между еволюцията и революцията Тогава се оформя организационно и международното комунистическо движение, макар и под болшевишки контрол. За Георги Димитров колебания пред избора не съществуват, той е предпочел революционния път още с първите си политически стъпки[2]. Но за него започва друг преход – от деец от български мащаб към европейската сцена. Това става в рамките на международното комунистическо движение и то след като той взема няколко трудни и оспорвани и до днес политически решения, предизвикани от еуфорията на перспективата за световна революция и за създаване на изцяло ново справедливо общество. Изпитанието за революционния избор настъпва в месеците около и след военния преврат от 9 юни 1923 г., свалил българското земеделско правителство, чийто министър-председател е убит по зловещ начин. След известни колебания, обясними с предисторията на отношенията между комунисти и земеделци[3], в крайна сметка под външния натиск на Коминтерна е взето решението за въстание. Става дума за Септемврийското въстание от 1923 г., което дълги години беше възхвалявано в политиката и от историографията след 1944 г., но което е силно отричано днес. Не искам да влизам в полемиката около значението и резултатите от въстанието, а само ще очертая позицията на Георги Димитров.

От революционна гледна точка неутралитетът на БКП на 9 юни 1923 г. е безспорна грешка. И тук въпросът не е в позицията на Йосиф Сталин, а във все още неугасналата през 1923 г. надежда, че революцията в Европа продължава (мимоходом ще отбележа, че през януари с.г. започва Рурската криза, хвърлила Германия в дълбока финансова и икономическа криза с тежки политически последици), затова изглежда, че в българската криза може да се очертае шансът за нова революция. Именно това виждане надделява в решението за подготовка на предварително обреченото въстание, което прокарва дълбока разграничителна линия в българското общество и по думите на Димитров, отваря пропаст между управляващите и народа. С други думи, според Георги Димитров, въстанието трябва да се интерпретира не като трагична грешка, а като болезнена необходимост за запазване на революционната перспектива в България[4]. През октомври 1923 г., само месец след обявяването на въстанието, Георги Димитров и Васил Коларов се опитват да го анализират в „Отворено писмо до работниците и селяните в България”. В него звучат призивни думи от рода на тези: „Горе главите! Кървавото отмъщение на изплашената за властта си белогвардейска сган не ще сполучи да убие борческия дух на трудеща се България! Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко ще бъде работническо-селско правителство в България!”, но и реалистична оценка за условията в България и за целите на бунта като тези: „Борбата не бе за въдворяване на съветска власт в България, както умишлено лъже днешното правителство, а такава против вилнеющата военна диктатура и за едно широко демократично правителство, излязло из средата на огромното мнозинство на българския народ – неговата трудеща се част. И в течение на борбата там, където въстаналият народ взема властта в ръцете си, нигде не бе установена съветска власт…”[5]

В личната съдба на Георги Димитров Септемврийското въстание от 1923 г. също играе повратна роля, тъй като след него той е осъден в България на смърт, макар и задочно. Принуден заради политическата си дейност трайно да напусне България, Димитров няма друг избор, освен да влезе в широко разпространената тогава, но силно оспорвана днес група на международните професионални революционери.

Много важен, макар и почти забравен днес епизод от дейността на Георги Димитров, е голямата промяна в стратегията и тактиката на Комунистическия интернационал в средата на 30-те години. Георги Димитров е в Германия, когато Адолф Хитлер влиза на 30 януари 1933 г. с демократична процедура във властта и това му позволява със собствените си очи да види последиците от острото противоборство между комунисти и социалдемократи[6]. Благодарение на личните наблюдения, както и на превръщането му в световноизвестна фигура през същата 1933 г. (заради неуспешния опит на нацистите да го осъдят по измислени обвинения), Георги Димитров си позволява след като заминава за Москва да постави под въпрос сталиновата тактика за противопоставяне на „класа срещу класа” и да наложи своята теза за необходимостта да се заложи на обидението на всички сили в „народните антифашистки фронтове”. Прави го по време на VІІ конгрес на Коминтерна, проведен през лятото на 1935 г.[7]

Като знаем как реагира Сталин на опитите да се оспорва правотата му, трудно можем да оценим днес точно какво е коствало на Георги Димитров дързостта да се противопостави на Сталин и да се пребори за новия курс на световното комунистическо движение. И едва ли може да има съмнение, че успехът се дължи и на това, че защото когато започва тази борба през 1934 г. Георги Димитров вече е „Героят от Лайпциг”. Това става по начин, заслужаващ специално внимание.

В хода на овладяване на цялата власт във Ваймарската репубика Хитлер се възползва от канцлерския си пост, за да организира зрелищна провокация (подпалването на Райхстага на 27 февруари 1933 г.) с цел да обвини за нея германските комунисти и световното комунистическо движение, да забрани ГКП и по този начин нацистката партия да спечели убягващото ѝ преди това абсолютно парламентарна мнозинство на изборите 5 март 1933 г. Веднага след пожара са арестувани комунистите Георги Димитров, двамата му сънародници Благой Попов и Васил Танев и германеца Ернст Торглер. Те са обвинени, че са организирали пожара по волята на Коминтерна и така атаката да бъде насочена срещу цялото комунистическо движение. Само че съвсем неочаквано арестът на Георги Димитров и опитът той да бъде осъден в показен процес се оказва една от големите грешки на Хитлер. Димитров единствен от обвинените не се опитва да се защити и оправдае, а остро атакува националсоциалистическия режим и превръща рутинния наказателен процес в първото успешно противопоставяне срещу националсоциализма, и то в самата Германия[8]. На всички, които днес оспорват ролята на Димитров в Лайпцигския процес, искам да припомня, че той не е нито единственият обвиняем, нито единственият репресиран комунист, но е единственият, съумял да превърне процеса срещу себе си в световно осъждане на фашизма и националсоциализма изобщо. И това става още преди националсоциалистическата агресия да стане отчетливо видна за света.

За Лайпцигския процес е писано достатъчно, но преди доста години, докато днес споменът за него е почти изчезнал от историческото съзнание на младите българи. Лайпцигският процес и Лондонският контрапроцес (международен юридически екип, който разглежда обвинителния акт от Лайпциг и излиза с оправдателна присъда) превръщат Георги Димитров в световна фигура, която не може да изчезне безследно от сцената и чието мнение започва да се чува по света. За световната фигура Георги Димитров вече се оказва възможно да убеди Сталин, че променените условия изисква промяна в тактиката и така той успява да промени посоката на развитие на световното комунистическо движение в навечерието на глобалните сътресения.

Преди да кажа няколко думи за промяната на тактиката, ми се иска да обърна внимание върху едно от днешните обвинения срещу Георги Димитров: че се е отказал от българско гражданство и е приел съветско, за да може да замине за Съветския съюз. Това е и вярно, и не съвсем. Първо, защото след оправдателната присъда българското правителство отказва да приеме Димитров, срещу когото има издадена смъртна присъда. И второ, защото, както личи от писмото на Димитров до германския министър на вътрешните работи д-р Фрик от 2 януари 1934 г., той протестира срещу заповедта на Дирекцията на полицията в Лайпциг да бъде задържан „до второ разпореждане” и иска буквално следното: „Вярвам, че като чужденец, освободен от най-висшия германски съд, имам право да искам да ме екстернирате незабавно в Чехословакия или Франция, където може да бъде изяснена възможността за завръщането ми в моето отечество (България). А ако не е възможно това да стане още сега, тогава ще замина за Москва, където и по-рано съм живял известно време като български политически емигрант с права на съветски гражданин[9]. Така че заминаването за Съветския съюз е едва третият избор на Георги Димитров, който той прави най-вече заради желанието си да продължи революционната си дейност.

В доклада си, произнесен на 2 август 1935 г. пред VІІ конгрес на Комунистическия интернационал, Георги Димитров формулира и защитава идеята си комунистите да станат инициатори за създаването на широки леви коалиции с всички политически и обществени движения, които са против фашизма и нацизма в световен мащаб. Така благодарение на него международното комунистическо движение се отърсва от сектантския принцип „Който не е с нас, е против нас“ и приема много по-резултатния „Който не е против нас, е с нас“, донесъл и най-големите успехи на комунизма като идея в следвоенния свят. И отново съм длъжна да опровергая както онези, които смятат, че истинският учител на Димитров е Сталин и те никога не са имали разногласия, така и другите, които отричат заслугите на Димитров за поврата в курса на Комунистическия интернационал.

За ролята на Димитров за промяната в Коминтерна говорят тезите от неговото писмо до комисията за подготовка на конгреса от юни 1934 г. В него Димитров заявява необходимостта от промени в три посоки: І. За социалдемокрацията; ІІ. За единния фронт; ІІІ. За ръководството на Коминтерна. А ето как звучат вижданията му: по І посока – „1. Правилно ли е безразборно да квалифицираме социалдемокрацията като социалфашизъм?… 2. Правилно ли е да смятаме социалдемокрацията навсякъде и при всякакви условия за главна социална опора на буржоазията?.. 4. Правилно ли е безразборното третиране на всички ръководни кадри на социалдемократческите партии и на реформистките професионални съюзи като съзнателни предатели на работническата класа…“; по ІІ – „1. Необходимостта във връзка с променилата се обстановка да променим и нашата тактика на единния фронт. Вместо да прилагаме тази тактика само като маневра за разобличаване на социалдемокрацията без сериозни опити за създаване на действително единство на работниците в борбата, ние трябва да я превърнем в действен фактор за разгръщане на масовата борба против настъплението на фашизма. 2. необходимо е да отхвърлим формулировката, че единният фронт може да се изгражда само отдолу, и да престанем да гледаме на всяко отнасяне едновременно и към ръководството на социалдемократическата партия като на опортюнизъм”; по ІІІ – „Необходимо е променим методите на работа и на ръководство на Коминтерна, като вземем под внимание, че от Москва е невъзможно да се ръководят оперативно по всички въпроси всичките 65 секции на Коминтерна, намиращи се в най-разнообразни условия…”[10].

Кой от толкова многото на времето изследователи на международното комунистическо движение може да отрече, че повечето от тези тезиси атакуват сърцевината на сталиновата тактика за постигане на единство на работническото движение „отдолу” – чрез откъсване на масите от социалдемократическите партии? За подобно негласно противопоставяне на позициите на неоспоримия авторитет на Сталин не само в Съветския съюз, а и в световното комунистическо движение, се иска силен характер и дълбока вяра в неизбежността на тази промяна. А Георги Димитров се отличава и с двете.

Тактиката на народните антифашистки фронтове заедно с другата идея на Георги Димитров – за народната демокрация, формулирана върху опита на Испанската гражданска война, са в основата на победоносното шествие на комунистическите идеи по време на Втората световна война и в първите следвоенни години. То съвпада и с последните години от живота на Георги Димитров, когато се осъществява и триумфалното му завръщане в българската политика. Негова е идеята за създаване на българския антифашистки блок – Отечествения фронт през 1942 г.[11], той обосновава и „народната демокрация” като нова, различна от съветската форма на управление, в която участват както комунистите, така и други леви и центристки сили и в която се съчетават различни форми на собственост и се запазват плурализмът и парламентаризмът[12].

В края на живота на Георги Димитров – след завръщането му в България, за него настъпва и най-важното предизвикателство – проверката на властта. При изключително засилените позиции на Съветския съюз и на Сталин след победата над германския вермахт във войната, възможностите на Димитров да отстоява своите по-умерени виждания намаляват рязко[13]. Той е принуден да се съобразява с волята на Сталин, особено след началото на Студената война, когато и на България (както и на другите страни от съветската сфера на влияние в Източна Европа) ѝ се налага да затегне не само коланите, но и режима. През 1948 г. Георги Димитров е принуден за пореден път да се подчини на по-големия авторитет на Сталин и да декларира, че „народната демокрация” не е нищо повече от нова форма на реализираната в Съветския съюз „диктатура на пролетариата”[14].

Затова този заключителен период от дейността на Димитров може да се окачестви и като най-трагичният. В него той се проявява по-скоро като послушен изпълнител на решенията на Сталин, а не като революционер, бунтар, противопоставящ се на всяка несправедливост. Има, разбира се, и смекчаващи обстоятелства като изключително лошото му здраве, но те не могат да променят факта, че волята на Димитров за борба е пречупена през десетилетието, прекарано в Москва и то в годините на „голямата чистка”[15]. Това е тъжният край на живот, посветен на революционната борба, превърнал се в очите на Европа и света в символ на успешното противопоставяне на нацизма.

Съвременната памет за Георги Димитров

Въпросът за историческите образи, които остават в настоящето и преминават в бъдещето, е част от по-общия проблем за историческата памет – защо е нужна на днешните и бъдещите поколения и защо споровете за нея са толкова ожесточени. Такива, каквито са и в случая с Георги Димитров. Промяната в образа на историческите фигури – като тази на Георги Димитров, не е феномен само на днешното преходно време, а на историята като цяло.

Как и защо толкова рязко се промени в България образът на този български политик, радвал се на световна слава?

За да отговоря на този въпрос, ще трябва да се върна назад и да очертая образа на Георги Димитров от епохата на социализма. На първо място той е „Героят от Лайпциг”. Най-ярко и въздействащо това е направено от изкуството на ХХ век – киното. През юбилейната за Георги Димитров 1972 г. по екраните излиза игралният филм на режисьора Христо Христов по сценарий на Вили Брюкнер, Волфганг Ебелинг, Иван Радоев, Любен Станев и Павел Вежинов с оператор Атанас Тасев и музика на Симеон Пиронков, а Стефан Гецов играе ролята на Георги Димитров. Този филм получава „Златна роза“ за мъжка роля на Стефан Гецов на кинофестивала във Варна, а през 1975 г. и „Златен лачено“ в Авелино. Десет години по-късно – през 1982 г., когато България отбелязва 100-годишнината от раждането на Димитров, е изработен още един филм с международно участие – „Предупреждението” на режисьора Хуан Антонио Бардем, който е и съсценарист на Любен Станев, оператор е Пламен Вагенщайн, музиката е на Кирил Цибулка, а в образа на Димитров влиза актьорът Петър Гюров. Този филм има вече не толкова конкретни, а по-общи послания, насочени срещу диктатурите изобщо.

Не по-малко важно въздействие има и писменото слово, съдействащо за изграждане на образа на българския комунист. Към извайването на иконографския образ на Георги Димитров е насочена официалната му биография – издадена през юбилейната 1972 г. (90 години от раждането му) и написана от Веселин Хаджиниколов, Давид Елазар, Добрин Мичев, Любомир Панайотов и Петра Раденкова[16]. Не по-малко въздействащи са книгите, съдържащи мненията на други политически дейци и спомени на негови съратници. От първите ще спомена книгата „Георги Димитров. Бележит деец на международното работническо движение“. Тя съдържа спомени и думи на почит на политици от неговото време като: Мао Цзе-дун (Китай), Болеслав Бьерут (Полша), Морис Торез (Франция), Вилхелм Пик (ГДР), Матяш Ракоши (Унгария), Георге Георгиу-Деж (Румъния), Ото Куусинен, Долорес Ибарури–Пасионария (Испания), Уилям Фостер (САЩ), Енвер Ходжа (Албания), Никос Захариадис (Гърция), Хари Полит (Великобритания), Луис Карлос Престес (Бразилия), Ернст Фишер (Австрия), Едгар Лалман (Белгия), Лаурен Шарки (Австралия), Блас Рока (Куба), Дионисио Енсина (Мексико), Самуел Микунис (Израел) (изписвам имената според начина, по който фигурират в книгата)[17]. Мащабни проекти, насочени към 90-годишнината от раждането на Димитров са и томовете със спомени от широк кръг личности и дейци: Спомени за Георги Димитров в два тома – за периода 1882–1934 г. и за 1935–1949 г.[18]; Георги Димитров в спомени на журналисти[19].

Към сериозните документални издания трябва да се прибавят и произведенията на изкуството, посветени на Георги Димитров – като стихове, театрални пиеси, художествена литература, произведения на изобразителното изкуство и т.н. Между тях трябва да спомена силно въздействащата поема на Стефан Цанев „Аз питам“, базирана върху защитата на Димитров на Лайпцигския процес[20], както и пиесите на Иван Радоев „Червено и кафяво“, излязла в юбилейната 1972 г., и „Пожарът“, поставена през 1983 г.

С името на Георги Димитров в епохата на социализма са свързани и медали, награди, банкноти, паметници и наименования на градове, предприятия и други обществени обекти. Този скрит начин за налагане във всекидневието на образа на Георги Димитров включва банкнотите от 10 и 20 лева, но най-вече орденът „Георги Димитров”, който е първи по старшинство сред ордените в наградната система на НРБ. Орденът е учреден година след смъртта на Димитров – на 17 юни 1950 г., и се присъжда от Президиума на Народното събрание, след 1971 г. – от Държавния съвет, на български и чуждестранни граждани с изключителни заслуги. Между 4000-те носители на ордена заслужават внимание имената на: Вълко Червенков, Антон Югов, Тодор Живков, Боян Българанов, Георги Трайков, Петър Танчев, Цола Драгойчева, Карло Луканов, Гриша Филипов, Добри Джуров, Пеко Таков, Сава Гановски, Елисавета Багряна, Георги Иванов, Христо Проданов, Никита Хрушчов, Леонид Брежнев, Фьодор Толбухин. След началото на промените опитът да се заличи паметта за близкото минало води и до отмяна на ордена през 1991 г. За българската художествено-творческа и научна интелигенция особено значение имат Димитровските награди, връчвани от 1950 до 1990 г. всяка година като признание за най-високо качество на произведенията[21].

Към комплексната обществено-политическа употреба с името на Георги Димитров трябва да се добавят и кръстените на него обекти. Името на Димитров е дадено на четири града, които и до ден днешен го носят въпреки някои опити да бъдат преименувани. Това са: Димитровград в България, в Русия (бивш Мелекес) и в Сърбия (по-скоро в Западните покрайнини – бивш Цариброд, като върви кампания и за възстановяването на това име) и Димитров в Донецка област в Украйна. В много страни на повечето континенти името на Георги Димитров (макар и в звученето като Хорхе, Иржи, Йежи и т.н.) получават мвногобройни булеварди, улици, заводи, земеделски стопанства, училища. В годините на социализма са изградени и много паметници на Георги Димитров из цяла България, а и в много градове на Съветския съюз.

И какво стана с тези материални и нематериални образи, опитващи се да пренесат паметта за Георги Димитров и след края на Студената война?

Промените са огромни, те следват общата смяна на отношението към всичко, свързано с епохата на социализма в България след Втората световна война. Но отношението към Георги Димитров показва и специфики. За да ги обясня, ще започна с нещо по-общо. С това колко неудобна се оказа личността на Георги Димитров за всички стари и нови основни политически играчи в годините на прехода. За новите политически сили, обединени в началото на прехода в СДС, това изглежда напълно естествено, защото Георги Димитров е събирателният образ на основния противник – той олицетворява образа на героя комунист от миналото. При СДС още в началото на прехода бяха положени усилия за изграждане на нов образ на Георги Димитров с подчертаване на истинските му или измислени пороци. Така във в. „Демокрация“ и другите издания на организациите от СДС се появиха публикации, в които обликът на „героя от Лайпциг“ беше заменен от друг – на „необразования“, пияницата, женкаря, националния предател, изразен в срещащото се често и днес в социалните форуми наименование Гошо Тарабата. Тази пропаганда анти-Димитров продължава да е едно от знаковите символни полета на антикомунизма, характеризиращ новата българска десница.

В тази посока върви и единствената нова по-мащабна биография на Георги Димитров, отговаряща на антикомунистическите изисквания – тази на Петър Семерджиев, която вероятно неслучайно е написана от бивш член на ръководството на БКП[22]. В парадигмата на антикомунизма се вписва и най-грандиозната акция на второто правителство на СДС, оглавено от Иван Костов – разрушаването на мавзолея на Георги Димитров на 21 август 1999 г., десет години след началото на прехода. Но въздействието на този акт на разрушение беше нееднозначно, защото разрушаването се оказа по-трудно от предвиденото и продължи почти толкова дълго, колкото е било необходимо на комунистическата власт да построи мавзолея. Съпоставката между изграждане и разрушение не е в полза на новото антикомунистическо настояще на България.

В голямата вълна на смяна на имена и символи, свързани с комунистическата идея и епохата на социализма, която започна веднага след 10 ноември 1989 г., но се развихри след като СДС овладя основните постове в държавата (на 1 август 1990 г. д-р Желю Желев бе избран за президент, а в края на 1991 г. бе съставено първото правителство на СДС с Филип Димитров), Георги Димитров беше сред основните мишени. Още в началото на 90-те години неговите паметници, бюстове и портрети из цялата страна бяха премахнати. Показателен е случаят с внушителната 8-метрова статуя на Г. Димитров, която в годините на социализма се издига в центъра на миньорски център Перник (наречен Димитрово веднага след смъртта на Георги Димитров и останал с това име до началото на 1962 г.), чийто народен представител и защитник е бил. През 1991 г. паметникът е демонтиран, но не е унищожен. През лятото на 2002 г., във връзка със 120-годишнината от рождението на Димитров, общинският съвет на Перник решава паметникът да бъде възстановен. Областният управител спира това решение с процедурни въпроси. След едногодишни спорове през юни 2003 г. паметникът е издигнат, макар и не в центъра на града. Отстранен в началото на 90-те години е паметникът на Георги Димитров и от центъра на Русе, но там той се е издигал пред операта и чужденците често са питали кой е този композитор. В същото време, без всякакви спорове в центъра на с. Баня, Разложко, продължава да се издига уникален паметник, който изобразява редом Ленин и Димитров. Причината за това се крие не само в симпатиите, които в Западна България изпитват към Димитров, но и защото паметникът е изграден през 60-те години с дарение на българин емигрант в САЩ, който отказва паметникът да бъде премахнат или преместен[23].

Най-характерна за промяната в обществения образ на Георги Димитров е съдбата на единствения град в България, който носи неговото име – Димитровград. Въпреки че в началото на 90-те години в антикомунистическата еуфория е направено предложение за смяна на името, до такова решение не се стига. Вероятно и защото Димитровград е оригиналното име на града, възникнал благодарение на уникална общонационална бригадирска кампания[24]. Същевременно от центъра на града през 1992 г. е премахнат паметникът на Георги Димитров – и отново, както и при разрушаването на мавзолея на Георги Димитров, премахването се оказва по-трудно от изграждането: дългогодишният финансист на общината Теньо Кунев е изчислил, че поставянето на паметника по времето на социализма е струвало 40 хил. лв., а премахването му – двойно повече[25]. Във връзка със 120-годишнината от раждането на Георги Димитров през 2002 г. отново е повдигнат въпросът за смяна на името на града от Димитровград на Тракия, но без резултат[26]. Засега спорът между привържениците и противниците на Георги Димитров в Димитровград е достигнал до решението на общинския съвет от 27 юни 2012 г. за връщане на статуята на Георги Димитров от сегашното ѝ място (захвърлена в разсадника на парка) в града, но не в центъра, където е била, а в обявената като намерение от предишния кмет и още нереализирана Алея на монументалното изкуство[27].

Но Георги Димитров се оказа неудобен и за започналата да еволюира от комунизъм към социалдемократизъм БСП. За нея неудобството идва от факта, че Димитров олицетворява не само болшевизацията, но и сталинизацията на БКП. Затова много скоро след своето преименуване от комунистическа на социалистическа партия БСП бързо и с облекчение се съгласява с предложението на семейството на Георги Димитров тялото му да бъде изнесено от мавзолея и да бъде погребано в Централните софийски гробища. С открито писмо от 28 февруари 1990 г. Бойко Димитров (осиновен син на Георги Димитров) иска тялото да бъде извадено от мавзолея и препогребано на Централните софийски гробища. Мотивите му са два – поругаването на мавзолея: „Злобните писания миналата седмица за Мавзолея на Георги Димитров във вестника на СДС (бр. 8 от 21 февруари) логично доведоха до безчинство на края на опозиционния митинг в неделя”, и нежеланието да продължава публичното излагане на тялото: „Няма и не може да има оправдание за извършения спрямо тленните останки на Димитров акт на азиатщина. За нелепото посмъртно унижение. За накърняването на всичко свято, в което той е вярвал и на което е посветил живота си. За накърнените чувства на близките му“. Същевременно Бойко Димитров декларира убеждението си, че: „Дирята, оставена от Георги Димитров в историята, не се измерва с големината или вида на издигнатите в негова чест паметници. Историческата мяра е в идеите и делата на човека и държавника, в народния спомен за обаянието му. Неговият образ не се нуждае от хипербола, изкуствена позлата. Най-малко от превръщане в идол[28]. Но днес вече може да се направи изводът, че надеждата на Бойко Димитров, че премахването на мавзолея и паметниците няма да попречи да бъде запазена народната памет за личността Георги Димитров, не се потвърждава.

На 20 юни 1990 г. определената от ръководството на БСП комисия по въпроса за мавзолея с председател арм. ген. Добри Джуров излиза със следното решение: „Утвърди се становището балсамираното тяло на Георги Димитров да се погребе в Централните софийски гробища до гроба на майка му – баба Парашкева. Това решение съответства на утвърдената международна практика и ще способства да се съхранят от оскверняване тленните останки, паметта и делото на Георги Димитров. То отговаря на създадените у нас народни традиции погребението да се извършва съгласно желанието на близките на починалия, което се потвърждава и от откритото писмо на Бойко Димитров до ВС на БСП. Такова решение ще бъде потвърждение на курса на обновление, който твърдо провежда и ще провежда БСП[29]. Погребението е организирано от Изпълнителния комитет на Столичния народен съвет и от Националната служба за охрана към Президентството със съдействието на Министерството на народната отбрана на 23 юли 1990 г. То се превръща в грандиозно шествие, преминало през целия град до гробищата, с което хората, уважаващи делото на Георги Димитров, изразяват своята последна почит.

След този ритуален погребален акт БСП, съсредоточена върху желанието си да се промени и разграничи от миналото си, на практика погребва и паметта за големия български комунист. След дискусията от 1990 г.[30] в БСП Георги Димитров рядко се споменава, дори и когато започва преразглеждането на идейното наследство на партията. Вярно е, че БСП не участва в изграждането на новия отрицателен образ на Димитров, но и не се опитва да го защити. А оргаизациите на спорадичните дискусии и конференции са предоставени на Българсикя антифашистки съюз и са свързани главно с кръгли дати.

Значителна промяна в образа на Георги Димитров след края на Студената война настъпва и в европейски мащаб. Заедно с всичко свързано със социализма или с комунизма, който термин се налага и в Европа под американско влияние, образът на Георги Димитров избледнява и изчезва с премахването на множеството институции, носещи неговото име. В новите телевизионни филми за Хитлер и нацизма дори при споменаването на Лайпцигския процес вече липсва Димитров. Все пак, ще споделя и това, че някъде паметта е останала. Такъв пример дава Лайпциг, където продължава да съществува улица „Георги Димитров“, а в имперския съд в Лайпциг, макар вече да не е музей, има няколко витрини за Лайпцигския процес от 1933 г. с множество книги, лични вещи и спомени от и за Георги Димитров. Сред малкото европейски изключения са и запазените наименования на населени места и улици в Русия, както и паметникът му в центъра на Москва, който е и най-често използван за илюстрации за Георги Димитров в интернет, макар да не е особено добър. Доста по-непокътната е паметта за Георги Димитров в Латинска Америка и в Азия, вероятно и защото там революционният подход продължава да има многобройни привърженици, въпреки рухването на съветския модел на държавен социализъм.

Иска ми се да кажа и още няколко неюбилейни неща. От рода на участието на видни „димитроведи“ в очернянето на образа на Георги Димитров – може би най-яркият пример е този на проф. Милен Семков, който след прославата на усилията на Георги Димитров за новите „победи на световната пролетарска революция“ в издаваната и преиздаваната от Партиздат книга „Моабит 8085”[31] днес говори за него като „пушач, пияч и е… ч. И слуга на Сталин[32]. Но това е само един пример за политическата злоупотреба с прехода.

По-важен ми изглежда друг проблем – сменената идейна парадигма при очертаване на образа на Георги Димитров. Днес едно от най-често срещаните обвинения срещу него е за национално предателство заради позициите му по Македонския въпрос и идеята за Балканска федерация. Но ще припомня, че тези обвинения винаги са отправяни от гледната точка на национализма[33], докато Георги Димитров е последовател на интернационализма и марксизма. Вярвам, че когато оценяваме Георги Димитров, трябва да запазим историческата автентичност, не от гледна точка на днешния ден, а според предизвикателствата на неговото време. А Георги Димитров е бил и остава един от малкото световни българи.

––––––––––––––

[1] Цитатът е от втората част на статията на Г. Димитров „За трайния мир”, публикувана във в. „Работнически вестник” на 28 февруари 1917 г., бр. 252 – Димитров, Георги. Съчинения. Т. 4, Изд. на БКП, С., 1952, 335–336.

[2] Той ще потвърди и заяви своя избор през май 1919 г., когато ще напише: „Историята поставя ребром въпроса: или с контрареволюцията – за запазване на капитализма, или с работническата революция – за премахване на капитализма и чрез работническата диктатура – за въдворяване на социализма и за пълното тържество на комунизма. Среден път няма!” –Димитров, Георги. Съчинения. Т. 5, Изд. на БКП, С., 1952, 231–232.

[3] Тук съм длъжна да припомня, че реакцията на БКП на преврата от 9 юни е неутралитет и известно задоволство, че е свален от власт БЗНС, конкуриращ комунистите за влияние сред най-многобройните селски маси. По-подробно: Колев, В. Митът за неутралитета на Българската комунистическа партия към преврата на 9 юни 1923 г. – В: История и митове. С., 1999, 95–106.

[4] Георги Димитров назовава една от статиите си за Септемврийското въстание, публикувана на 19 декември 1923 г. във в. „Работнически вестник”, „Пролятата народна кръв вика за възмездие!”. В нея обосновава тезата си така: „И пролятата народна кръв, викаща безспирно за възмездие, ще поддържа в средата на трудещите се маси винаги свежа жажда за непримирима борба, ще ги тласка все напред и напред, и ще осветлява – като червен фар в безбрежното бурно море – техния път, пътят на единната борба на работниците и служащите, селяните и занаятчиите и трудовата интелигенция, за премахването на буржоазно-фашистката реакция и създаването на работническо-селско правителство”. – Димитров, Георги. Съчинения. Т. 7, Изд. на БКП, С., 1953, 325–330.

[5] Димитров, Георги. Съчинения. Т. 7, 266–276.

[6] Една от първите възможности за единодействие Димитров вижда в политическата еволюция, осъществяваща се във Франция. В статията „Възможна ли е победата на фашизма във Франция”, публикувана на 26 април 1934 г. в бр. 12 на комунистическия вестник „Юманите”, той обосновава увереността си, че фашистката опасност може да бъде избегната чрез: „Сплотяване на пролетариата, на трудещите се маси и на прогресивните елементи измежду интелигенцията в комитетите на единния фронт за борба против фашизма, борба в защита на частичните искания на работниците против едрия капитал, финансовата олигархия, нейните картели, тръстове, банки, синдикати, партии и организации от военен тип, борба, съчетана с масови демонстрации, масови политически стачки от 24 часа и по-голям срок, ръководени по места (в предприятията, заводите, фабриките и кварталите) от стачните комитети или от комитетите на единния фронт, избрани от самите маси – ето как си представям аз конкретния, реалния път на антифашистката борба във Франция”. – Димитров, Георги. Съчинения. Т. 9, Изд. на БКП, С., 1953, 416–419.

[7] Георги Димитров обосновава тезата си за създаване на народни антифашистки фронтове в доклада си пред VІІ конгрес на Комунистическия интернационал (2–20 август 1935 г.), изнесен в първия ден на конгреса и озаглавен „Настъплението на фашизма и задачите на Комунистическия интернационал в борбата за единството на работническата класа против фашизма”. – Димитров, Георги. Съчинения. Т. 10. Изд. на БКП, С., 1954, 25–192.

[8] Повече по въпроса може да се намери у: Георги Димитров пред фашисткия съд. Писма и документи от времето на ареста и на Лайпцигския процес. Изд. на БКП. С., 1945; Курела. Алфред. Димитров срещу Гьоринг. С., Партиздат, 1970; Калик, Едуар. Райхстагът гори. Изд. на ОФ. С., 1973.

[9] Димитров, Георги. Писма. Изд. на БКП, С., 1962, 265–266.

[10] Пак там, 297–300.

[11] Георги Димитров е автор на Програмата на Отечествения фронт, оповестена на 17 юли 1942 г. по радиостанция „Христо Ботев“. – Димитров, Георги. Съчинения. Т. 11, Изд. на БКП, С., 1954, 108–110.

[12] Още в края на 1943 г. Георги Димитров определя характера на коалицията така: „Българските патриоти без разлика на мироглед и партийна принадлежност, сплотени в Отечествения фронт на борбата за освобождението на своя народ от германското иго и за възраждането на България като свободна, независима, демократична и силна държава…” – Димитров, Георги. Съчинения. Т. 11. с. 144.

[13] За противоречията между Сталин и Димитров по отношение на Комунистическия интернационал и по време на репресиите разказва с разговор с представители на българското посолство в Москва проф. Кирил Шириня. – ДА на МВнР, оп. 46-1, а.е. 33, л. 46–48.

[14] Пети конгрес на БКП 18–25. XII. 1948. Стенографски протоколи. Ч. I, Изд. на БКП, С., 1949; Исусов, М. Сталин и България. С., 1991, 159–169.

[15] И отново за онези, които се съмняват в трудния живот и дейност на Георги Димитров в Москва, ще цитирам думите на българския говорител на Радио Москва Димитър Стоянов-Мицо. В спомените си той цитира гръцкия говорител, работил отблизо с Георги Димитров през онзи период: „Не му беше леко на Георги Димитров – започна най-сетне. – Той трябваше да бъде действително вожд на Коминтерна. Особено след процеса в Лайпциг. Но постепенно ставаше и най-сетне окончателно стана съветски чиновник. – Сашо замълча задълго. – Най-накрая беше старателен, даже послушен съветски чиновник. А беше ръководител на световната работническа класа! Друг въпрос е доколко е бил прав и доколко виновен! Тежко време преживяхме преди войната тук. Особено 37-ма, 38-ма година – завърши той”. – Стоянов, Димитър (Мицо). Изповед на говорителя на Радио Москва. Изд. „Кънчев и сие” С., 2002, с. 84.

[16] Георги Димитров. Биография. Партиздат, С., 1972.

[17] Георги Димитров. Бележит деец на международното работническо движение. Изд. на БКП, С., 1952.

[18] Спомени за Георги Димитров. Т. 1 и 2, Партиздат, С., 1971.

[19] Георги Димитров в спомени на журналисти. Изд. на ОФ, С., 1971.

[20] Цанев, Стефан. Аз питам. Стихотворения и поеми. С., 1975.

[21] За качествата на наградата говорят имената на някои от получилите я учени, писатели, поети, художници, скулптори, архитекти, музиканти, актьори, режисьори: Асен Киселинчев, Иван Фунев, Константин Кисимов, Любомир Пипков, Павел Вежинов, Филип Филипов, Стоян Венев, Спас Джонев, Никола Мирчев, Борис Милев, Ангел Балевски, Любомир Пипков, Константин Илиев, Ярослав Тагамлицки, Любомир Пипков, Богомил Райнов, Стоян Сотиров, Стефан Дичев, Николай Гяуров, Катя Попова, Илия Петров, Валери Петров, Боян Дановски, Марин Големинов, Светлин Русев, Въло Радев, Николай Хайтов, Орлин Орлинов, Любомир Далчев, Величко Минеков, Любомир Левчев, Иван Юхновски, Тодор Живков, Доньо Донев, Теофан Сокеров, Борислав Шаралиев, Анжел Вагенщайн, Венец Димитров, Георги Калоянчев, Коста Цонев, Николай Лилиев, Блага Димитрова, Павел Матев, Дамян Дамянов, Йордан Радичков, Димитър Методиев, Любен Станев, Васил Казанджиев, Тодор Самодумов, посмъртно Методи Андонов и Пеньо Пенев.

[22] Семерджиев, Петър. Истината за Георги Димитров. Изд. „Сиела”, С., 2011.

[23] Баева, И., Е. Калинова. Социализмът в огледалото на прехода. Изд. „Изток–Запад”, С., 2011, 76–77.

[24] Димитровград е основан на 2 септември 1947 г. с Указ на тогавашния министър-председател и ръководител на БРП (к) Георги Димитров. Той е създаден на основата на свързването на трите села Раковски, Мариино и Черноконево, а за изграждането му е сформирано младежко бригадирско движение, в което около 50 хиляди младежи от различни краища на страната работят безплатно и впоследствие много от тях стават жители на града.

[25] http://www.blitz.bg/news/article/144555, достъп на 8 юли 2012 г.

[26] Според инициаторите за премахването на името, „Димитровград носи име на престъпник, заради това трябва да се прекръсти на Тракия, а на централния му площад да бъде издигнат паметник за жертвите на комунистическия терор”. – Започна спор за името на Димитровград. – Дневник, 2002 г. 10 юни 2002 г.

[27] След яростен спор възстановяват паметника на Георги Димитров в Димитровград. – Блиц.бг, 28 юни 2012 г.

[28] ЦДА, ф. 136, оп. 85, а. е. 332, л. 8.

[29] Пак там, л. 5.

[30] При обсъждането на проблема с балсамираното тяло на Георги Димитров акад. Николай Ирибаджаков от името на ЦС на СБПФК, движението „Защита на 9. ІХ. 1944 г. и Г. Димитров” и Националния комитет „Георги Димитров” изразява несъгласие с решението, а иска „мавзолеят на Георги Димотров да остане в същия си вид” и „тленните останки на Георги Димитров да се погребат в мавзолея”. – Пак там, л. 5–6.

[31] Точният цитат, с който завършва книгата, е: „Героят от Лайпциг Георги Димитров влезе още веднъж в историята като генерален секретар на Коминтерна, организатор, душа и ръководител на единните, народните и демократичните фронтове и на новите победи на световната пролетарска революция”. – Семков, М. Моабит 8085. Димитров пред имперския съд. Партиздат, С., 1981, с. 320.

[32] Проф. Милен Семков: „Георги Димитров е бил пушач, пияч и е…ч. И слуга на Сталин”. Интервю от 13 юли 2009 г. на Светослава Банчева и Иван Бакалов. – http://e-vestnik.bg/6605.

[33] Пример за подобен подход показват откритото писмо на Владимир Стойчев от Института за философски изследвания на БАН от 5 април 2012 г. до президента Плевнелиев с предложение да се преименуват Димитровград и Благоевград, защото: „Срам е за една страна нейни градове, селища и местности да носят имената на хора, активно борили се срещу изповядваните от народа ѝ национални идеали”. – http://vladostoy.wordpress.com/2012/04/05/.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук