Скъпи другари ветерани от битките срещу фашизма – политзатворници, концлагеристи, минали през арестите, инквизициите и занданите на монархофашистка България, преследвани и пострадали заради своите антифашистки действия и верую, братя и сестри по убеждения и съдба!
И към вас се обръщам, мили мои млади или вече не толкова млади приятели, които не помнят онези страшни години, не са преживели събитията, оставили тежък и неизтриваем отпечатък върху съдбата на нацията, върху личните и обществени сблъсъци, върху социалните и политически пристрастия – онова силно и жестоко време на битки и страдания, оставило в народната памет героични мигове на саможертва и светли легенди, ала породило и гибелни заблуди и илюзии.
През тези дни демократична антифашистка Европа отбелязва и деня на холокоста, и деня на концлагериста и политзатворника, на милионите жертви на фашизма, на изстраданото бъдеще на нашия континент и на света. Преди 57 години, на този ден, в резултат на спонтанно въстание на лагерниците и под танковите вериги на съюзените армии рухнаха железните порти към лагера на смъртта Бухенвалд, с което символично бе проправен пътя към едно ново битие за демократична, антифашистка Европа. Символично – защото този път към един нов бъден ден и към едно бъдно човечество бе мъчително проправян през безкрайните и кървави повече от 2 хиляди дни и нощи на Втората световна война – от дълбините на героично сражаващата се съветска страна до африканските горещи пясъци, и от бреговете на Англия до подстъпите на Фуджияма. Никога преди това, никога в човешката история, но и никога след това – поне до наши дни – не е бил изграждан такъв могъщ съюз от армии и народи, преодолели социални, политически и исторически различия в името на единната благородна цел: сразяване на фашисткия звяр. Но и никога до тогава и дано никога занапред, човечеството не е дало толкова много и толкова свидни жертви за постигането на тази цел. Никога освободителни армии не са минавали през толкова много пепелища – на хиляди сринати градове и десетки хиляди села, през толкова много масови гробове, не са заплащали постигането на целта си с такава висока цена – повече от 50 милиона погубени човешки живота!
През април 1945-та, по-малко от месец преди едно съветско момче да забие знамето на победата над Райхстага, американски танкове – като неотменимо и страшно възмездие – се втурнаха и за секунди премазаха под веригите си железния надпис“Jedem daß seine” – всекиму своето, увенчавал дълги и страшни години портите на ада, наречен Бухенвалд. И в този акт се криеха дълбоки исторически символи, защото казаното се сбъдна – и името му е Нюрнбергски процес, чието ехо се разнесе из стотици кътчета на измъчена и изтерзана Европа. Там, където народният гняв – като безмилостен пръст Господен, посочи и действително отдаде всекиму своето: Jedem daß seine!
Преди Бухенвалд Съветската армия бе вече разбила портите и освободила оцелелите нещастни сенки, остатъци от хора, в Освиенцим-Биркенау и Треблинка, в Майданек и Терезиенщат. В тези големи и страшни дни с дъх на смърт, но и с вкус на приближаващата победа, бяха освободени робите от Дахау и Заксенхаузен, Флосенбюрг и Равнесбрюк, Маутхаузен и Берген-Белзен, и още, и още, и още названия на нацисткия апокалипсис.
В сравнение с 4-те милиона души, погубени в Освиенцим, или 1 милион и 380 хиляди в Майданек, или 2-та милиона, минали през газовите камери и пещите на Треблинка, 56-те хиляди избити в Бухенвалд правят от този лагер не най-страшния от кръговете на фашисткия ад. В такъв случай защо именно неговото освобождение е означено като паметен ден за жертвите на всички други лагери, затвори и душегубки из безбрежните простори на фашисткото насилие?
Защото там – на няколко разкрача от Бухенвалд е Ваймар, един от бисерите в короната на европейската цивилизация, градът на Гьоте и на Шилер, на театрите и на музеите, на изящния порцелан и на клавесините, на дворците Белведере, на средновековните университети и непостижимите по своето богатство старинни архиви. Ваймар показа колко привидно крехка и безпомощна е духовността пред варварската агресия на фашизма и все пак – колко е устойчива тя, защото Ваймар остана и го има, а Бухенвалд, още тогава опожарен от разгневените роби на нацизма, днес е само печален музей на човешкото безумие.
В България, уви, ние вече нямаме музеи на това безумие, те са закрити – а самото безумие, извършено на българска земя, бе означено от съмнителни политикани като патриотичен и далновиден акт на тогавашните ни владетели. Да не говорим за това, че самото съществуване на фашизма бе отречено с хитроумни увъртания, в които най-дейно участие взеха оцелели фашисти или техни духовни следовници. Само идиоти или люде, които смятат народа ни за народ от идиоти, безпаметен и безразсъден, само те могат да оценят като далновидност и високо политическо прозрение обявяването на война на Англия и Америка, предоставянето на нашите летища, пристанища и стратегически пътища на германофашистките войски, за да бъдат нападнати в гръб Югославия и Гърция, а по-късно – от наши, български води, да бъдат ударени по море Одеса и Севастопол. Само политически авантюристи и блюдолизци, които не си даваха сметка за високата си отговорност и за петното, което хвърлят върху съвестта на нацията, можеха да изпратят окупационен корпус вън от границите на страната, за да заместят германски окупационни формации, нужни на затъналия в тресавищата на Русия хитлеров вермахт. Само те можеха да гласуват и антисемитския Закон за защита на нацията, който трябваше да я увенчае като корона от тръни с унищожаването на 48 000 евреи от старите земи на царството. Доста по-късно шумът около тяхното оцеляване – лишен дори от намек за съжаление, от съчувствие или разкаяние за случилото се с тези така наречени “спасени”, трябваше да прикрие под благодарствените венци срама за депортирането на евреите от така наречените “нови земи” – почти 11 300 нещастници, прибрани от българските фашистки власти, превозени с български железници, охранявани от българска полиция и армия, и предадени на германците за унищожение в лагера Треблинка. За тях, за тези обречени хора, за които тогавашна България от три години беше не нова родина, а мащеха, българското правителство заплати на германските власти разходите по тяхното унищожаване в газовите камери по 250 райхсмарки на глава – като режийни разноски за добитък, изпратен за изгаряне в екарисажа. Твърде много думи се изразходваха за “спасението” и зад тази шумотевица бе почти забравено и изселването на 25 хиляди софийски евреи, разпродали покъщнината си и принудително разселени в провинцията без всякакви средства за преживяване, и четирите години унижения, полицейски ограничения, ограбване и принудителен труд, заради което до сега не се намери нито едно българско правителство – ляво или дясно, нито един парламент – които да се извинят за стореното! Колко е хубаво внезапно да се окажеш спасител, без дори да си го подозирал, колко е хубаво, че достойни люде свършиха това, което ти не си свършил и не би имал гражданското мъжество да свършиш – но ти великодушно подлагаш десница за благодарствена целувка, това те изпълва със самочувствието на герой, какъвто не си! Това бе въдица, която за съжаление налапаха и най-добронамерени държавници, фойерверк от думи и декларации, зад които се скриват престъпленията на фашизма! Тази алхимична смес от истини и митове покачва нивото на и без това подтиснатото ни националното самочувствие. И така се забравят неща, които трябва да се напомнят и за които би трябва да се изпитва срам, а не гордост. Да се напомнят поне в тези дни, които ни връщат и към мрачния спомен за холокоста, и за всичко, което се е случило през онези години, защото достойнството на една нация се измерва не само по добрите й дела, а и по храбростта й да погледне историята в очите, да преживее катарзиса, духовното пречистване, като извади на бял свят цялата истина и за не толкова добрите си дни.
Мисля все пак, че ако са нужни цветя на признателност, то първото цвете, най-първото, трябва да се положи не другаде, а върху гробче на неизвестен съветски солдат, паднал в Сталинградската битка за теб, за мен, за нас!
Толкова по Закона за защита на нацията, приет тогава, когато в България, както някои твърдят, не е имало фашизъм! Да споменем ли и допълнението към Закона за защита на държавата, който предвиждаше кажи-речи само три възможни наказания за антифашизъм – 15 години, доживотен затвор и смърт. Или да напомним за средновековните парламентарни и полицейски глупаци, съчинили онази така наречена “Обществена сила” на касапина Дочо Христов, която трябваше да възпре с общонароден ентусиазъм, но и с огън, меч и парични награди за партизански глави, неудържимо разрастващата се съпротива срещу фашизма. А храбрите мъже и жени, които дръзнаха да му се опълчат и застанаха с гърди пред нечовешката му стоманената мощ, сега, през последните 12 уж демократични години, бяха оплюти, унизени и осмени. Бяха сменени названия на улици с имената на паднали антифашисти, паметници и гробчета на храбри мъже и жени, с които България би трябвало да се гордее, бяха озлочестени и от ръцете на улични хулигани, но и с подписа на знатни велможи.
Нека не спорим за статистическите данни, които определят жертвите и параметрите на българския холокост и на българската битка срещу фашизма, защото прозрачните пластове на времето имат склонност да деформират истината според политическите пристрастия, да преувеличават или принизяват приносите и понесените страдания.
Но при цялата оспоримост и условност на цифрите за хиляди избити, десетки хиляди минали през затвори и лагери – от юни и септември 23-а, през страшния април на 25-а, до кървавите, но и славни партизански дни и нощи на Съпротивата, сега и винаги, през бъдни години и десетилетия, ще бъде поставян въпросът: какъв беше дълбокият смисъл, философията, далечната историческа равносметка която поставя на мястото му всеки подобен върхов момент от историята, особено ако е заплатен с толкова жертви и човешко страдание? Имала ли е смисъл битката с голи ръце срещу стоманата – битка, в която рамо до рамо участваха комунисти и земеделци, социалдемократи, звенари и просто честни люде с възбудена съвест и с разум, просветлен от идеалите за демокрация и социална правда? Имало ли е смисъл всичко това – и какъв е той?
Вече съм казвал неведнъж и искам пак да го повторя: ако днес търсим онзи така наречен “път към Европа”, който предопределя принадлежността ни към ценностите на нашия стар континент, нека напомним на някои господа, заели позата на първопроходци по този път, че може би най-важната изначална негова отсечка, която определи посоката на бъдната магистрала – това бяха нощните партизански пътеки, броените крачки през затворническата килия и разстоянието до бесилото. Това бе отправното начало на нашия път към антифашистка, демократична Европа.
То е, което изтри позора от челото на България, то постави нашите бойци-антифашисти със старичките им оръжия, одрипавелите политически затворници и концлагеристи, редом с всички мъже и жени на Европа – и живите, и мъртвите, които взеха участие във великата битка на страната на антифашизма и демокрацията! Отечествената война бе естествено продължение на тази битка, и затова българското знаме се вя редом със знамената на армиите-победителки, а не бе позорно стъпкано в калта на историята!
И всяка капка кръв, пролята по затвори, стрелбища и балкани, всяка капка страдание, бяха най-важният знак за нашата причастност към битката на съюзените армии – защото ние бяхме една обкръжена от фашизма бойна единица, която храбро се би до последната секунда във великия двубой на светлината срещу мрака. Това беше нашата отсечка от общия фронт на европейските народи срещу фашизма, и България може да се гордее с това, че нейни храбри мъже и жени, при неописуемо тежки условия, се сражаваха в един от окопите на този фронт, като съюзници на Червената армия, на съюзените армии на Англия, Франция и Америка!
Спомените сега ме връщат към една секунда от битието на нашия окоп – онази секунда, когато бе отправен последния вик към бореща се Европа: “Сбогом, другари, смърт на фашизма!”. Мигове след това последното тяло увисна на последната фашистка бесилка. Аз гледах през решетките, в очакване на своя ред. Това беше в сливенския затвор, в самия край на август 1944-а. А тези думи извика, преди тежко да увисне на въжето не убиец, не среднощен изнасилник или кръвожаден бандит – извика ги нежният, мечтателен учител от Новоселското основно училище Мироско Райчев, който знаеше и ни рецитираше наизуст в килията на смъртниците целия Лермонтов, но не знаеше да мълчи пред безобразията на българския фашизъм!
Човек трябва да е лишен от чувствителност, за да не прозре в този частен случай – един от стотиците – символите на вярата, на чистотата и величието на онази битка. Нека добавя – и простете ми, ако съм твърде личен: величието на Ремса.
Затова със срам и отвращение наблюдаваме как днес в България силите на реванша и реставрацията – единствени в Европа – със закъсняла злоба и отмъстителност на жандармеристи поругават паметта на падналите в онази велика битка. Наричат народните бойци от чети, затвори и лагери, от карцери и полицейски зандани “терористи”,“бандити”, “разбойници” и “кокошкари” – онези, които самоотвержено поеха по пътя на неравната борба и мнозина от които така и не доживяха до часа, когато над небето се пръскаха фойерверките на победата, а старата ни Европа едновременно се смееше от щастие и плачеше за погубените си чада.
Чухме за народните борци – онези, одрипавелите и прегладнелите партизани и политически затворници, как седели те край мандрите, пред пити кашкавал и печени агнета – и го чухме не само от лумпени на улицата, а и от високата трибуна на Народното събрание! Не знам за печените агнета и кашкавала, не съм ги виждал когато по цели дни сме яли буков желъд през нелегалните срещи над Кресна, но съм ги сънувал, когато ние, 1400 политически затворници в Сливен получавахме ден след ден само рядката чорбица от пожълтели и презрели тиквички или каша от бракувана и напълно негодна пшеница. А по време на разходката в карето на затворническия двор, надзиратели неотлъчно пазеха късчето земя, засадена с трева, защото хората я скубеха и ядяха. А тя бе нужна за изхранване на конете от домакинството. Да, гладуваха тогава и коне, и партизани, и затворници. Толкова за мандрите и кашкавала – една отвратителна, но и не толкова невинна и наивна измислица, която обслужва целите на новата духовна жандармерия. Затова не можем да отминем без тревога белезите на фашизъм, който в България тихо и неусетно се възражда. Това бе една от гибелните ни илюзии за необратимостта на историческото развитие.
Всичко започна с реабилитирането на едро и на дребно на осъдени военнопрестъпници и фашистки главорези, с отричането на българския холокост, с прехвърлянето по чужда банкова сметка греховете и доказаните престъпления на тукашния фашизъм. Започна се незабележимо и уж невинно, като великодушно възстановяване на нарушената справедливост, за да се стигне до днешното откровено легитимиране на парафашистки движения, партии и съюзи. Нека не драматизираме случващото се – засега то се развива само на територията на приказките и печатното слово. Но ние помним, че всичко в Германия също започна от едно печатно слово, наречено “Майн кампф” – книга, която днес можете да си купите по софийските улици като обикновено четиво за домакини, с полезни готварски рецепти. С това бе завършен първият кръг от тихата реабилитация на фашизма у нас. Вторият кръг, смея да ви уверя, няма да е толкова невинен!
Но като става дума за реабилитации, длъжни сме още и още веднъж да изкажем най-искрена солидарност и съчувствие за понесените страдания от онези, които по-късно, след края на войната, бяха невинно преследвани, репресирани или унизени за другомислие. Ние сме длъжни да гледаме на тях, на невинно пострадалите от репресии и безумни, необосновани преследвания и обвинения, като на наши събратя тюрмаджии и лагерници – защото макар и в различно време, ние сме ходили по същите коридори, протърквали сме същите нарове, и същата е била песента на нашите налъми. Защото политическото насилие и диктатурата сменят лицето, името и целите си, но не и своята същина. Но нека и невинните жертви на тоталитаризма осъзнаят опасността от това, към тях да се присламчат и ги употребят за свои цели действителни някогашни престъпници или техни идейни наследници. Тъкмо към това се стремят те – така да бъде объркано обществото, че покрай свети Илия да се измъкне и се пише за великомъченик и престъпникът Илия!
Да, и от едната, и от другата страна на страшната битка бяха извършени несправедливости. Никой няма монопол за любов и преданост към народа си – но не допускайте към общоевропейската политическа драма от онези години да се протягат мръсни ръце, които се опитват да узурпират и подменят целите и идеалите, в името на които бяха претърпени толкова страдания!
Днес е ден на умислена равносметка, на тъга по загиналите във фашистките душегубки, но и на тържество на светлата надежда, че танковете на нашата съвест ще продължават да разрушават всички и всякакви порти, зад които са държани в плен свободата, социалната справедливост, добруването на хората и дружбата между народите. И нека в този ден да си подадем ръце. И така, хванати ръка за ръка, солидарни и непреклонни, каквито сме били някога в битките срещу насилието – да прекрачим в новото утро на България, в един нов и по-справедлив свят!
