ЗАЛЕЗИТЕ И ИЗГРЕВИТЕ НА ЮНИ 1923-А И ДНЕС КЪРВЯТ Първа част

Сто години от гибелта на големия син на българския народ Александър Стамболийски

0
346

Историците са написали хиляди страници, посветени на случилото се у нас преди сто години. Немалко документи, повечето забравени, а и неизвестни на широката публика и аз съм публикувал. Но политическите страсти един век вече  не стихват, може би защото и едните – потомците на палачите, и другите – потомци на жертвите, са непримирими.

В такава енигма са  забъркани понякога амбициите за власт, слава  и пари, да не забравим и пролятата кръв, че всичко е потънало в непрогледна мъгла и днес. Хеле пък след последната подарена власт, която получи под външен натиск ПП-ДБ. Преди три дни водачи на тази групировка – Кирил Петков, Атанас Атанасов и Владислав Панев, че и министърът Кирил Вътев, почетоха 100 години от убийството на Александър Стамболийски, прегърнати с… БЗНС и Обединени земеделци. (Е,  преди три месеца земеделците далновидно се вляха при кандидатите за власт от ПП…) А пак в този ден клакьори на новата власт обикаляха из всичките медии да обясняват, че Деветоюнският преврат не бил престъпление, а бил възмездие за отвратителния режим на същия Стамболийски с неговото земеделско правителство. И вижте по-долу „указателната”  табела на общината, лепната до кръстовището на  бул. „Стамболийски“ и бул. „Христо Ботев” в центъра на София – той бил правил спорни реформи и създал напрежение в обществото с авторитарните си тенденции! Кой друг български премиер е окичен с подобни слова, и кой е нарочван за диктатор на улична табела?! А иначе се пъчат да ни убедят колко много тачат паметта на Стамболийски. Поредно лицемерие и демагогия.

Политическата бъркотия не е за първи път. Ето още един, може би най-фрапиращия пример. Какво се случва на 9-и септември 1944 г. с няколко от висшите главорези с бели ръкавици и якички, ръководили и вдъхновявали вакханалията  на 9 юни – Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски,  последният е бил и министър на правосъдието, внесъл за гласуване през 1925 г.  в Народното събрание допълнения в печалния Закон за защита на държавата, донесли толкова страдания и смърт? Защо не  са изправени и те пред Народен съд за избитите с тяхната благословия   българи, включително и депутати? Както е добре известно, нищо подобно не им се случва, напротив. Кимон Георгиев става министър-председател, Дамян Велчев – министър на войната, бай Цвятко – регент, а сговориста Венелин Ганев също е регент! Не е ли изумително? Навярно заради тях и неколцина други закъснява с 10 години  процесът за пролятата кръв през 1923- 1925 г.  Как да седнат на подсъдима скамейка пред Народен съд през 1944-1945 г. обвиняеми, които ръководят правителство и държава?

Дали е правилно да се нарича  правителството на ОФ през 1944 г. комунистическо, когато начело му стоят и отявлени фашисти. И много други въпроси ми идват наум, но ще ги оставя за друг път..

А темата за това , че повече от половината правителство и регентството са сръбски и английски шпиони, за което има много документални свидетелства, хич няма да я подхващам днес.

 

„Отговор на тронното слово“, карикатура от Илия Бешков, „Пладне“, 18.10.1931 г. Илюстрация: revcultbg.blogspot.com

 

ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР ЦАНКОВ „БЪЛГАРИЯ В БУРНО ВРЕМЕ”,

СПОМЕНИ, ИЗД. „ПРОЗОРЕЦ”, 1999 Г.

 

ПРЕВРАТЪТ НА 9 ЮНИ 1923 Г.

Военната лига има малка история. Тази, която извърши преврата на 9 юни 1923 г., се създаде една-две години преди това. Създателите й бяха офицери от запаса на армията… Инициаторът и създателят е полковник Дамян Велчев, уволнен в запаса на армията поради намаление броя на действащите офицери след Първата световна война. Дамян Велчев е историческа личност и нему политическата история на България ще отреди много страници. Добър, храбър строеви офицер, взел участие във всички войни, по всички фронтове, той бе роден конспиратор. Стихията на живота му беше само конспирацията и военните преврати, но само там и никъде другаде…

Най-близки сътрудници на Дамян Велчев бяха още трима души: подполковник Кимон Георгиев, който през 1919/1920 беше действащ офицер, и артилерийските капитани Никола Рачев и Владимир Начев. Тази четворка беше душата, мозъкът и волята на лигата. Тия господа поддържаха връзките с мен. Отношенията между тях и мен бяха приятелски, свързани с делото, на което служехме…

Деветоюнският преврат стана под лозунга „Да се освободи цар Борис от дружбашки плен. Да се закрепи царският трон”. Вълков настояваше и в това направление упорства да се предприемат действия само със съгласието на царя като върховен военачалник…

Най-напред на мен се повери, така да се каже, политическата подготовка на преврата. Аз единствен и само аз бях във връзка с главните деятели в лигата. Моята работа на първо време беше чрез връзките, които имах, било с личности, било с разни организации, да доказвам, че правителството Стамболийски с легални средства не може да бъде отстранено. Нямаше нито политическа, нито обществена сила за такава една работа. Единствената сила все пак остава армията в лицето на Военната лига[…] Дамян Велчев имаше своя тактика, своя метода, той не общуваше с големите, т.е. висшите военачалници. Привличаше и печелеше по-малките – поручици, капитани и майори, ротни и дружинни командири, и рядко приобщаваше някой полкови командир. Но поставяше на висшите и най-висшите места високи чинове от запаса на армията, които в момент на действие обличаха военните си униформи. Такъв бе случаят например с генерал Лазаров, уволнен в запаса на армията, който на 8 срещу 9 юни 1923 г. облече военната си униформа и пое командата на целия софийски гарнизон[…]

Конспиративната машина през месеците март и април на 1923 г. бе пусната в действие и не можеше вече да бъде спряна, но се намали ходът и работата не се отлагаше, но се замедляваше.

Всяко забавяне обаче беше с опасни последици, разколебаване у едни, отказване у други. Дългото отлагане не можеше да запази в пълна тайна това, което се готвеше. Имаше вече някои белези[…]

Все по това време – между 1 и 3 юни, вероятно под впечатление на слуховете, които бяха в обращение, аз бях подирен и повикан на среща с цар Борис[…]

„Исках да ви видя, драги приятелю – царят често пъти се обръщаше с такава любезност към ония, пред които искаше да подчертае своята искреност и приятелско благоразположение, – да поговоря с вас и ви помоля да въздействате на господата да не предприемат някоя авантюра.” Бях смутен и, както казват, мравки лазеха по гърба ми. Повтарях в себе си: какво излезе? Как ли ще се гледаме след няколко дни и кой и къде ще бъде? Дали аз под бесилката или пръв съветник на царя на българите Борис III…

Не знам как да започна, макар че има моменти, когато мозъкът работи усилено и какво ли не ми мина през ума. Първото ми предположение беше, че той ме изпитва, че той всъщност знае що става и се преструва. Но мислех и друго и то ме плашеше. Конспирацията е разкрита, макар че я приписва на македонците. Най-после събрах сили и с истинско спокойствие отговорих: „Ваше Величество, погрешно се обръщате към мен. Аз нямам връзки с организацията – и това беше самата истина. – Но вие имахте такива.” „Загубих ги” – отвърна той. „Но ако пожелаете, можете да ги възобновите.” Тия връзки той поддържаше чрез университетския професор Никола Милев, един от близките на Тодор Александров… Цар Борис повтори наново, че последиците могат да бъдат ужасни, особено за София. То е въпрос на сили, ще си премерят силите. С това нашият разговор, който трая два-три часа, се приключи[…]

Хитър и умен, на цар Борис не му липсваше и предвидливост, неговата природна интуиция често му подсказваше събитията. Нему липсваше само едно – решителност[…]

Заповедта за действие беше дадена на 8 срещу 9 юни. На 6 юни съобщих на всички, които влизаха в листата на новото правителство, да се съберат на уреченото място към 9 часа вечерта. И действително всички бяха точни, и всички чувстваха и разбираха, че тая нощ е съдбоносна и за нас лично, но най-вече за България. Защото ако превратът не беше успял, и Стамболийски станеше отново господар на положението, не само ние лично щяхме да увиснем на бесилката, но и цар Борис щеше да загуби трона…

Цар Борис и Александър Стамболийски бяха два свята, две култури, два човешки типа, между които няма нищо общо. Те се изключваха по всичко…

В 2 часа през нощта войските от софийския гарнизон потеглиха от казармите и се отправиха всяка по предназначението си. Всичко се вършеше точно по предварително изготвения план: машината на конспирацията беше пусната и функционираше с точността на часовник. До сутринта всичко бе свършено[…]

Към 4 и половина часа сутринта на 9 юни току що беше почнало да се зазорява. Чухме мощно ура. Всички скочихме и в миг се отправихме към прозорците, които гледаха към насрещната улица[…] В тоя миг ето го и Дамян Велчев в униформата на полковник, придружен от своя адютант. По правилата на военната служба рапортува за станалото. „Господин полковник – обърна се той към Вълков, който беше по-старши от него, – делото е завършено с пълен успех; заповедите се изпълниха точно по предвидения план. За щастие няма злополучни инциденти. Армията изпълни отечествения дълг.”[…]

Във военното министерство се бяха събрали освен министрите още много други – журналисти, наши и чужди, представители на политическите партии, лични приятели. Като новороден влязох в салона, където бяха събрани бъдещите мои сътрудници. Сложих подписаните укази на масата, взех председателското място на министерския съвет, господата министри заеха и те местата си. Поздравих ги. От тоя момент ние бяхме законното правителство на България. Вратата на салона се отвори и в същия момент фотоапаратите на репортерите защракаха[…]

На 9 юни, деня на преврата, нашите комунисти попаднаха в положението на Буридановото магаре. По това време, види се, тям още не бе известна марксистко-лениновата доктрина…

Двама от водачите на Българската комунистическа партия, провинциалните адвокати Васил Коларов и Тодор Луканов, два-три дни след преврата се явиха лично пред министъра на вътрешните работи генерал Иван Русев, за да му декларират като първи хора на партията, от името на която се явяват, че комунистическата партия остава настрана и няма никакви намерения и не се интересува от смяната на правителството Стамболийски. С други думи, така да се каже, комунистите остават неутрални. Министър Русев не се е задоволил с тая декларация само и е заставил двамата господа в негово присъствие да се обадят на свои приятели в някои от по-големите градове да мируват, което и сториха. И наистина комунистите останаха безучастни. За тая своя постъпка бяха остро порицани от Третия интернационал в Москва и в последствие трябваше да се реабилитират…

Но Третият интернационал измисли друга, по-плитка, със същите клеветнически цели лъжа. Превратът на 9 юни, тръбяха господата от Москва на всеослушание, бил инспириран и поддържан от реакционните кръгове в Европа с цел да се осуети политиката на Стамболийски на сближение с Русия и с Югославия… Нашите комунисти лицемерно съжаляват за осуетяването на сближението между България и Югославия. Москва не искаше и да чуе за Югославия. Тя беше записана в черните списъци на Кремъл. По това време, 1923 до 1941 г., Югославия беше единствената държава и в Европа и на Балканите, която беше скъсала всякакви дипломатически връзки с Русия…

Между цар Борис и мен, както през годините, когато управлявах, та и когато бях председател на парламента, имаше много недоразумения и конфликти. Нашите отношения бяха току речи постоянно обтегнати. Цар Борис проявяваше особено благоразположение към военния министър в моя кабинет генерал Иван Вълков. Вълков като военен, още повече като се мислеше, че е важна личност в офицерската лига, в която все и вся беше полковник Дамян Велчев, си позволяваше някои работи, които не бяха позволени и съвместими с офицерското му звание и поста, който заемаше като военен министър. Той се опитваше да се меси в политическите работи, но най-главното, че протежираше една група офицери – действащи и запасни, която в борбата срещу комунистите се увличаше и преминаваше границите на това, което законите на България позволяваха. Жертва на техните подвизи паднаха някои депутати комунисти; един провинциален водач на комунистическата партия. В това число трябва да причислим и убийството на Петко Д. Петков, народен представител и брат на съдения и екзекутиран от българските комунисти Никола Д. Петков. Поради тия убийства и още други сериозни разногласия аз няколко пъти исках най-настоятелно оставката на генерал Иван Вълков…

 

ИЗ СТАТИЯТА НА КИМОН ГЕОРГИЕВ

„ЕДНА ПАМЕТНА ДАТА“, в.  „ОТЕЧЕСТВО“, 13 ЮНИ 1925 Г.

Всяка година днешният ден ще ни пренася към спомените от акта на 9 юний 1923 г., който още за дълго време ще продължава да буди интерес всред обществото. Едно по-пълно обяснение на това събитие не би било възможно в един вестникарски отзив. Все пак тоя акт би могъл бегло да се характеризира в няколко реда, стига да се има пред очи картината на нашия политически живот, която го наложи. Ето в едри щрихи физиономията на режима на Стамболийски, чиито разрушения в духа и морала на българския народ ще трябва да лекуваме още за дълго.
Насаждане съсловност в управлението, изкуствено възбуждане омраза и изостряне противоречията между класите, между селото и града, между учени и неучени. Изплуване на повърхността тинята на обществото чрез даване преднина на всичко полуинтелигентно, декласирано и престъпно. Даване широк простор на диви грабителски инстинкти чрез грубо посегателство върху държавни, обществени и частни имоти. Разклащане из основа на най-важните държавни институти: армията и правосъдното дело. Незапомнена деморализация на полицията, превърната в гнездо за нихилистични замисли и акции срещу политически противници. За разхищение и разврат се даваха най-цинични примери отгоре. Примирението със злото ставаше почти всеобщо.
За щастие, всред тоя общ морален упадък и обществен разплох имаше още крепки духом български синове, които стояха будни на своя пост. Техният знак в последния момент постави в движение незасегнатите от общата поквара морални сили в армията, около която като с магически жезъл се сгрупира всичко честно и родолюбиво в страната. Така армията извърши едно велико дело, спасявайки българския народ от морален разгром.
Нека оставим историята да даде справедлива преценка на това събитие в нашия политически живот, а на българския народ, в лицето на неговата интелигенция, нека пожелаем да довърши успешно положеното начало, тъй като замисълът на 9 юний очаква продължителните и дружни усилия на всички добри синове на тая страна.

ИЗ ПОКАЗАНИЯТА НА О.З. ГЕНЕРАЛ-ПОЛКОВНИК ИВАН ВЪЛКОВ

ПРЕД НАРОДНИЯ СЪД. Публикувани от доц. Александър Гребенаров

в сп. „Македонски преглед“, 2003 г., кн. 2

Именувам се Иван Вълков Вълков, о.з. генерал-полковник, в допълнение на показанията ми, дадени по-рано, казвам следното:
Подробностите и показанията ми за събитията около „9 юни“, някъде излишни, замъглиха до известна степен същината. За това тук ще определя по-точно ролята на Царя около „9 юни“ и изясня най-същественото по убийството на Стамболийски.

1. За ролята на Царя около 9 юни.
Както и по-рано казах, около два месеца преди 9 юни, Царят ме бе повикал на тайна среща в квартирата на Директора на зоологическата градина при самата градина (това бе немец). Той за пръв път ме вика, за да ме пита какво е положението във войската. Сигурно беше се научил от адютанта си майор Драганов Първан (после п[олковни]к, бивш военен и пълн. министър в Берлин и бивш министър на Външните работи в кабинета на Багрянов) и о.з. п[олковни]к Калфов Христо (бивш адютант на Царя, бивш министър на Външните работи и бивш председател на Н. Събрание), че сме изоставили идеята за преврат през м. февруари с.г. И стана ясно, че повикването бе да окуражи „Военния Съюз“ в това направление, т.е. за преврата. Аз му съобщих, че настроението за едно сваляне на правителството е голямо. Помолих го – дали той не може по конституционен път да направи нещо за смекчаване на атмосферата, като се направи някоя реконструкция или нещо друго, за да не набъркваме войската и тя да се успокои. Той отговори категорично, че нищо не може да направи в тая посока. И тогава, след като се обяснявахме надълго и широко все върху едни и същи положения, той заяви, че не остава друго, освен избрания вече път,  т.е. преврата. С други думи, „Военния Съюз“ имаше вече не само съгласие, но и неговото желание. След това, аз вече не го виждах до 10-11 юни. Най-сетне, когато беше взето решението за датата „9 юни“, Калфов е ориентирал Царя чрез Драганов. Калфов беше връзката с двореца. И царят, разбира се, не е направил никакви възражения, а възприел, както казваше Калфов, с облекчение решението. Това бе много ясно, както казах, поддържано от Царя и при срещата ми с него. Отиването му в Славовица на 7 юни, ясно е, е било за маскиране на преврата, тъй желан от него, а в същото време да се подсигури, в случай, че превратът не би имал успех.
След извършване на преврата, както и по-рано изложих, царят сутринта на 9 юни до 11 ч. се е криел из парка на двореца „Враня“ т.е. до когато е бил вече сигурен, че превратът е успял. Делегацията от Цанков, Смилов, Казасов, Ал. Цанев (о.з. п[олковни]к) и пр., която беше отишла още от сутринта към 8 часа във „Враня“, е била приета от княгиня Евдокия. В 11 ч. се явява Царят и след едно кратко привидно въздържание да подпише указа за новото правителство, подава същия указ и делегацията се връща. По убийството на Стамболийски той не отвори никога дума с мен – като че ли нищо не е станало. Значи, това убийство е било желано и одобрено от него. Ясно е, че Царят желаеше и поощряваше по всички пътища извършването на преврата. При това, той е мислил повече за „Трона“, отколкото за България.

2. Най-същественото по убийството на Стамболийски.
Както посочих по-рано, почвайки от 9 юни, в течение на 5-6 дена, ние министрите прекарвахме дълго време всеки ден в Министерството на войната. Там следях събитията и очаквайки установяването на положението. Там идваха също и членовете на ЦУ на „В. Съюз“ и други още офицери… Майор Рачев (секретарят на В. Съюз) ми доложи, че в М-вото е получено сведение от Сл. Василев на 9-ти вечерта или на 10 сутринта, че Стамболийски оказва съпротива със събраните негови селяни при Славовица и, че е имало нужда от подкрепа на войсково отделение там, изпратено от Пловдивския гарнизон. Това сведение го имал и н-ка на Софийския гарнизон г-л Лазаров. По тоя повод ЦУ на „В. Съюз“ се събрало в Гарнизонното управление… Там е било решено да се изпрати к-н Харлаков с една рота при Славовица в подкрепа на войсковото отделение там. Някои (подполк. Данчев и Найденов и о.з. п-к Савов) са изказали идеята, че Стамболийски заслужава да бъде ликвидиран за това, като се използва съпротивата му. Това предложение е било прието. Аз трябваше в качеството си на председател да взема становище по това решение на „В. Съюз“, което и направих, като се солидаризирах с него и одобрих.
Рачев ми съобщи също, че при заминаването на Харлаков, тия, които са дали идеята за ликвидирането на Стамболийски (посочени по-горе) или само п-к Данчев (не си спомням точно), са му предали решението на „В. Съюз“ да се ликвидира Стамболийски, като се използва съпротивата на Стамболийски… Харлаков се бе представил и на мен в Министерството на войната по случай заминаването си за Славовица в бойна форма (до тоя момент Стамболийски не беше заловен). Както ще се види по-долу всички министри после се солидаризираха със станалото при Славовица. Както казах по-горе, при получаването на сведението, че Стамболийски се е съпротивлявал, министрите бяха в Министерството на войната. Всички се настроиха срещу Стамболийски, а Цанков смеейки се, казваше: „Те ще го пречукат него, ама да видим“. А някой друг каза: „А бе, щом се съпротивлява, хак му е“ – нещо подобно.
Харлаков заминава и заварва едно неочаквано за него положение. Стамболийски заловен и се намира в ръцете на Сл. Василев. Майор Рачев ми съобщи, че в мое отсъствие се е обаждал Сл. Василев. Рачев съобщил на Сл. Василев да предаде Стамболийски на Харлаков. Така Сл. Василев предава Стамболийски на Харлаков, който извършил убийството му в изпълнение решението на ЦУ на „В. Съюз“, дадената му лична заповед от Цанков и на решението на ВМРО и ръководен от неговото силно желание да убие Стамболийски. Министрите бяхме в Министерството на войната, когато се получиха съобщенията за залавянето на Стамболийски, както и за убийството му. Тия съобщения бяха приети от някои видимо прикрито въздържано, а от други със задоволство, нескривайки радостта си. Особено невъздържан в това отношение беше Цанков, както помня, още Русев, Калфов, Стоенчев и Смилов. По-късно узнах, че при Славовица се е намирал съвсем неправилно Величко Великоскопски войвода с около 30 македонци. Тяхното присъствие там се дължеше вече на специално споразумение между Харлаков и самия Величко, т.е. ВМРО, която е упражнила голям натиск върху него. Самият Величко с няколко от своите хора са взели участие в убийството. Взели са участие и някои от офицерите на Харлаков, от които познавам (сега о.з. п-к) Кръстев. Там са били поручик Савов, когото не познавам, поручик (тогава) Дипчев, когото съм виждал, но дали е взел участие в самото убийство не зная. След връщането си от Славовица Харлаков не се е явявал на доклад при мен, а както се вижда – при г-л Лазаров. Преди убийството прочел присъдата на Стамболийски от името на „В. Съюз“ и ВМРО.
Заравят труповете там вън от селото, но след известно време идва Сл. Василев и наредил труповете да се пренесат по-далеч от реката и се заровят. Това било направено, за да се изгубили следите и за това били върнати от Сл. Василев пътуващите за Славовица с автомобили чужди журналисти. За намерените пари Харлаков казал на г-л Лазаров, че ще се представят с протокол от комисия в Министерството на войната, което бе направено както по-рано изложих. Харлаков казал, че дал пари на някои офицери и подофицери, а още в началото (когато се пръснали пари при тършуването на долапите във вилата) някои подофицери и войници разграбили известна част. Той обаче построил после всички, които били във вилата и събрал взетите пари. Той сам не взел никакви пари. Парите, както изложих, се изпратиха от Министерството в БНБ. Кръстев заяви, че и Харлаков бил взел пари, макар че отказва.
Стана необходимо да събера ЦУ на „В. Съюз“, за да обсъдим създаденото положение. Г-л Лазаров съобщи на другарите гореизложеното, което и те са знаели и с което се излага армията. Изказа се недоволство за начина, по който е процедирал Харлаков, поради присъствието на македонците там. Повдигна се въпросът за произвеждане анкета, както за убийството, тъй и за парите и пр. Този въпрос се обсъди обстойно от всички страни и се реши, че никаква анкета не може и не трябва да се произвежда. Не трябва да става и дума. Главният мотив бе – излагането на войската пред самата себе си, пред народа и пред света. И понеже при подобни решения не може да се преследва самия Харлаков и др., то за да се намалят приказките поне по негов адрес и във войската и вън от нея, да се изпрати в странство за изучаване език на срок 1 година. Това изпращане се оформи по-късно по надлежния формален ред.

 

Капитан Харлаков с хората си при завръщането в София, 18 юни 1923 г.

Снимка: kvantov-prehod.org

 

Следва продължение

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук