ЗАЩО ВАЗОВ НЕ ВЪЗПЯ БОТЕВ В „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”

0
358

Стори ми се добре през празниците да погледнем пак към историята, доста поучителна при днешните събития, но не пряко, а чрез литературата…
Повече от сто години ни делят от издаването на изследването върху невръстния все още тогава български социализъм и отношението на титана на българската литература Иван Вазов към него. Автор и издател е позабравеният –  както десетки други видни българи с леви убеждения, български учен и творец  Георги Бакалов (1873 – 1939).
Смея да твърдя, независимо от това дали читателят ще е съгласен с неговите тези, че някои от тях, които са направо еретични, не са изгубили своята актуалност и днес. Той не бяга от отговорите на парливи въпроси, които и днес някои „литературни изследователи” се опитват всячески да принизят с елементарния  си политически  прочит. Но ето как представя живота и делото на Георги Бакалов музеят  „Литературна Стара Загора”, в чиято добросъвестност и професионализъм нямаме основание да се съмняваме ни най-малко.

      Георги Бакалов
Георги Бакалов е надарен критик, литературен историк, преводач, философ и естет. Той е всепризнат издател и организатор на литературния живот в новоосвободена България и особено в най-интензивното ѝ духовно тридесетилетие: 1895 – 1925 г. Бакалов пише статии, превежда брошури от основните европейски езици, директно свързва българската литературна мисъл със социалните обществено-художествени явления в реформиращия се исторически процес и хуманитарен дух на Европа. Под негова редакция излизат редица актуални списания и вестници: „Работнически другар“, „Работнишко дело“, „Съвременник“, „Борба“, „Нов път“, „Звезда“, „Нова литература“ и „Мисъл“. Георги Бакалов се откроява и като задълбочен учен – носител на енциклопедични хуманитарни и естествени знания. През 1932 г. в Москва е избран за чл.-кор. на Руската академия на науките. Автор е на трудове по социология, история на социалните движения, политическа икономия, философия, естетика, теория и история на литературата, история на българското Възраждане. През 30-те години на XX век сам съставя пълен Руско-български речник, а малко преди смъртта си през 1939 г. и Речник на чуждите думи в българския език – оригинални издания, които и сега са в книжовно обръщение. Негова житейска и духовна максима винаги е била: „Литературата не е предмет на кабинетни занимания, а поле, на което всеки ден трябва да се воюва“.

ГЕОРГИ БАКАЛОВ,   „ИВАН ВАЗОВ И СОЦИАЛИЗМЪТ”, трето издание, Книгоиздателство „Знание” (Георги Бакалов и сие”), 1920 г.

Вазов започва романа си „Под игото” с една идилия на еснафската охолност:

„Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.
Господарската трапеза беше сложена, както обикновено, под лозата между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше ден и нощ, и между  високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зима и лете все зелени. Фенерът светеше окачен на клончето на едно люляково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта.
А тя беше многобройна.” […]

Най-разкошната издънка на Чорбаджи-Марковата челяд – това е Вазов. Като колос се издига неговата фигура в българската литература, и докато общественият наш живот приемаше своето багрило от идиличните въздишки на охолното еснафство, неговият поет бе лавриран (окичен с лаври – б. Хр. Г.) като национален български поет.

От малък той е всмукал във всичките пори на своето същество спокойното равновесие на заможния мещански (еснафски – б. Хр. Г.) живот. Това равновесие след време се разклаща от редица познати причини, кроткият талант на мирното еснафство, който по-рано, според меткия (сполучлив, точен, верен – б. Хр. Г.) хумор на Ботева, възпявал вярата си, че овцата щяла да стане вълк, а певецът – овца.

[Но защо не съм и Вазов,
„вярата“ си да възпея:
че ще стане вълк овцата,
а певците като нея?!],

– изведнъж развява пряпореца и наглася гуслата на размирен тон:

„Страданието на народа
Сърцето ми дигна, разпали, –
Запях към робите заспали,
Запях за бунт и за свобода!”

Може би, това е превръщането на кротката овца в лев рикающий? (ръмжащ – б. Хр. Г.). И мравката от настъпване се обръща да хапе (ако подметката не я смаже). И няма  обществена класа, колкото и миролюбиво да я настройва начинът на нейното съществуване, която да не става размирна, щом се наруши този начин. Днес еснафството е съкрушено от един подавляващ противник, от железните лапи на който няма избавление – капитализмът. Затова у нас се слага впечатлението, че еснафството по самата си природа е пригнетена и безропотна класа. Но не винаги то е било такова. Някога то бе тъй всевластно, щото дори и до ден днешен, когато изпод нозете му се е изплъзнала вече неговата икономическа сила, все пак неговият дух – еснафщината – просмуква всичките пори на българските лични, семейни и обществени отношения.[…]

Вазов възпява еснафските „добродетели”, кулминационната точка достига той в това направление в едно от последните си по-едри произведения „Нора” – блаженства в аркадията (другарството – б. Хр. Г.) на мещанството, ликува с него, тъгува с него, роптае с него и за него, става негов глашатай и тръбач, оплаква любещо неговите развалини, когато то рухна под напора на капитализма[…]

Ако искаме да разберем отношението на Вазова към социализма и карикатурните фигури, които той дава в своите произведения за социалисти, ние обезателно трябва да имаме предвид класовия характер на неговата поезия, нейната еснафска същност. В днешната индивидуалистическа  и декадентска ивица на нашата литература, ние знаем, че подобно материалистическо обяснение на поезията на най-крупния български писател може да възбуди силно негодуване.  Но ние, социалистите, толкова малко сме навикнали да очакваме справедливо отношение от хората от отвъдния бряг, щото моралното възмущение на противниците не ще ни попречи да разчистваме пътя за едно научно обяснение на българската литература.

За разбиране отношението на Вазова към социализма биха ни улеснили неговите политически възгледи. Да ги вземем в тяхната девствена форма, както му са всаждани в детинство. В стихотворението „Русия” от 1876 година той ни дава поучителен къс от своята биография.:

„Бях малък аз, но още помна:
Във стаята ни бедна скромна
Висеше образ завехтял
До самата божа икона.
Над него имаше корона,
Под него пък – двуглав орел.
И често майка ми тогава
Ме вдигаше да видя ази
Отблизо този лик свят и стар
И нежно думаше ми: Чедо!
Целуни тоя хубав дедо,
Целуни българския цар!
И оттогаз го аз обикнах,
Кога на възраст попристигнах,
От моя тейко аз узнах,
Че руский цар родей се с нази,
Че турците той гони, мрази,
Че той ще ни спаси от тях”.

Обожанието на Николай I е било русофилската мая на Вазовото политическо възпитание. С упоритост, достойна за удивление, той спази своето русофилство непокътнато, въпреки всичките превратности на руската и българска съдба. Русофилство – искам да кажа привързаност към официална царска Русия, тъй свойствена на целия дребнобуржоазен свят у нас. Политическият кръгозор на човека с орловия поглед на певец не излезе вън от рамките на еснафското разбиране. Към противниците на официална Русия, макар пак чисти руси, Вазов не храни симпатия. В пътните си записки „Извън България” той говори за „нихилизма”  и за руските революционери: „…Както всяко учение, което е изражение на един протест и което среща силен отпор в охранителите на съществуващия ред, и то се увлече, и отрицание падна в крайност: то се изроди в принципа си и формата си. Нихилистите, великодушните, хуманните мечтатели на първото време, след Кримската война до 1865 г. се преобърнаха в тайно дружество, което за цел си постави разрушението, за средство – динамита… Бомбата, която разкъса най-идеалния руски цар, е последното изражение и аргумент за тоя отвратителен продукт на руския живот, който наричат руски нихилизъм”. Най-енергично е изказал Вазов своето различно отношение към двете Русии в следното двустишие от стихотворението му по случай убийството на Александър II:

„Изгубихме светецът! Съдбата безпощадна
Ръката на злодея съюзник си избра…”

Моето поколение, което се ражда, когато Вазов вече започна да се печата, а още повече по-новите поколения – ние имаме по-друго гледище за руските работи, макар нашите бащи да живееха със същите русофилски илюзии на Вазова.  В нас русофилската мая не се хвана. Известно русофилство и у нас има, но то не се казва с това име: в твърде голяма степен ние сме възпитаници на руската литература, както впрочем и самият Вазов.

„Защо да го крия? Влиял съм се. Пушкин и Лермонтов са ми откривали тайната на стихотворството, давали са ми уроци по музиката на речта, по красотата на формата, по изразителната краткост на мислите… в някои мои граждански стихотворение стои песимизмът на Некрасова, както в някои поеми – веянието на Шевченковия лиризъм” („За моята си черга”).

Но руската литература – ето напр. в лицето на приведените във Вазовия цитат поети – винаги се е развивала, въпреки и в отчаяна борба с официална Русия, и затова в нашите глави не можаха да се примирят господствуваща и роптаеща Русия, както това е станало с Вазова и с хората от неговото поколение, поразени от силата на руското оръжие. Известно е, че и Любен не устоя да изпее ода на Александър II*,

*„Ти, цар велик над великите,
Освободител на поробените,
Добър хранител и на най-малките,
Милостив и към окаените,
Венци миртови, лаврови и дъбови
Са покривали главите и на ония царьове
Които са ковали в тежки окоми
Ума и свободата на своите робове,
Тебе не трябат… Не да заробяваш
Си се родил ти на твоя свят,
А да отриваш сълзи, да освобождаваш,
Да ввождаш и в хаосите добър ред”
и дядо Славейков ни сдоби с популярната навремето си песен:
„Руский цар е на земята
най-велик, от всички пръв,
Русите са наши братя,
Наша плът и наша кръв…
О, бъди ни покровител,
и защитник и спасител,
Ти, държавен руски цар,
православний господар!”
[…]

В своята дивна „Епопея на забравените” Вазов, който е възпял подвига даже на „тъмния чизмар” Кочо Чистеменски, след като ни е дал живата фигура на Дякона и с гениални черти ни е възкресил чутовния образ на Сава Раковски, – Вазов не е посегнал да възпее Ботева. А струва ми се, че дори и камъните биха се дигнали да възпеят поета на борбата! Дължи ли се това опущение на известна неприязън към оня, който веднъж бе го осмял? Или това е плод на всеобщата jalousie de metier (ревност на занаята – б. Хр.Г.)? Като не допущаме дребнави мотиви в това Вазово замълчаване на Ботева, ние сме наклонни да го обясним с друго: Ботев е останал не напълно понятен за Вазова, не толкова понятен, щото неговият духовен облик да го увлече в непосредствено вдъхновение, с което несъмнено е написана цялата „Епопея на забравените”.  Другите херои на тази епопея не са могли да бъдат забравени от Вазова. Но Ботев – той го е отблъснал тъкмо с онова, което е специфично ботевско, което го е отличавало от другите революционери – неговите социалистически възгледи. Това, което Вазов възпява в подвига на „Радецки” („Тих бял Дунав се вълнува”), то не е присъщо само на Ботева, макар да е извършено от него: този епизод би могъл да бъде сътворен и от друг революционер, който нито е подозирал ботевите убеждения. Вазов е можел кратковременно да се увлече от ботевизма, но да възприеме неговите идеи като свой мироглед – против това би се възмутила всекърмилата го еснафщина.

Десетилетие и половина след смъртта на Ботева  (в сп. „Деница”, 1891, ст. „Христо Ботев – критическа студия”) Вазов си разчисти сметките с него. Той намира патриотизма на Ботева достоен за подражание, а неговия социализъм – за порицание. Цялата фигура на Ботева е непонятна Вазову и той го дели на две: една добра страна, друга – лоша. Мирисът на „петроеля” (петроеля, сорт красиви  гръцки маслини – б. Хр. Г.) в призива: „хляб или свинец!” възмущава миролюбивия поет. А богът на Ботевата „Молитва” му се вижда кървав, бог на разорението с вкаменяващата от ужас глава на Медуза. Молитвата към разума му се чини „банално безчестие” и кроткият Вазов взема под крилото си българското духовенство от бурния напън на Ботева. Според Вазова, Ботев само като стеснил дейността си до националистическа, станал велик. Макар от друга страна в същата статия Вазов признава, че патриотическата поезия носи печата на временността. И действително, ако през временните и тясно-национални задачи Ботев не виждаше по-далече, той не би преживял всички свои съвременници. А може би Вазов именно затова и не го е наредил между „забравените” в своята „Епопея”, защото действително Ботев единствен от предосвободителния период остана живущ и след освободителния? С неговата живучест (жизнеспособност – б. Хр. Г.) във всеки случай се обяснява страстното настървение на Вазова, тъй несвойствено нему, „към тълпата млади хора, които реват из въздуха дебелашки цинизми” – против чорбаджии и религии. […]

В половинчатото отношение на Вазова към Ботева най-добре изпъква идеологът на оная класа, в която се притъпяват противоречията.

Родът на Вазов                                                                                     www.10te.bg

Също такова е отношението на Вазова към социализма.

След освобождението започва се неговото разочарование. Това е разочарованието от несбъднатите мечтания на заможното еснафство, на което освобождението донесе икономическо разорение. У Вазова, като поет, то приема разбира се много по-идеални форми.

В 1878 г. той се надява, че „скоро ще цъфти мир в нашите дворища, – живот ще се роди из наште пепелища” (сбирка „Избавление”). След десетилетие той посреща Нова Година с тъжната медитация: „кривди жестоки пак вред царуват – голото зъзне, гладното мре, – вражди, умрази света вълнуват, простата дата не ще ги спре (сбирка  „Звукове”).

Същото разочарование от резултатите на освобождението, напомнящо това след многообещалата и ненапълно изпълнилата Френска революция вдъхнови Ст. Михайловски да напише „Поема на злото”. То се проявяваше тъй всеобщо, че може да се констатира и у съвсем незначителни писатели. […]

В мътилката на живота се зараждаше една светла точка – това бяха годините на излюпване на социализма у нас. Но нищожните размери на едвам започващото се социалистическо движение не можеха да импонират на един вече сформиран индивидуалитет като Вазова. Той би трябвало да бъде повече гъвкав, по-млад, по-възприемчив, повече поет, отколкото син на времето си, за да можеше да се очаква привличането на неговите симпатии към социализма. На последния Вазов погледна като на една от проявите на злото, на блуждаенето, на разлагането.

Преди всичко той го смята за чуждоземна кукувица, която е снесла яйце не в своето гнездо, щом се е пренесъл и в България. Българските социалисти смята той за фантосани (от фантаксан – възгордян, високомерен – б. Хр. Г.) глави, които живеят с далечното и чуждото, слепи за онова, що става наоколо им. Тях той осмива в едно стихотворение в списание „Деница” 1891, подписано И., с мото от Ив. Аксаков: „Мы любим жить чужим умом”. „И кряскаме: равенство, правда, свобода! – на века си чеда ний храним народа с фразички гръмки, с махурести (напразни, криви – б. Хр. Г.)  думи, – а мъки позорни, тегла около нази”. […]

Не ще полeмизираме днеска с Вазова по неговия възглед за откъснатостта на социализма от българския живот. Животът отдавна го е опровергал, като почнем още от подвижничеството на социалистите против тиранията на Стамболова, т.е. от самия оня момент, когато са писани приведените стихове. Не говорим за Ботева, комуто социалистическите убеждения не попречиха да умре на Вола.

Вазов изобразява социалистическия тип още в „Под игото” – Кандова. […]

Ето как Вазов характеризира своя херой:

„Той беше честно сърце; но неразборчивото гълтане утопиите на разни социалистически доктринери беше смутило в него понятията за истината и лъжата. Звучните слова и окръглените модни фрази значеха за него повече от реалната правда на живота; но той беше поразен от новостта им и желаеше да блесне с тях.”

Ето някои от „заучните слова и окръглените модни фрази” на Кандова: „Свобода? Каква е тая свобода да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е вашата свобода? Аз за нея не давам капка кръв от малкия си пръст”. „Вий си назначавате нови господари, които да заменят старите, понеже не щете шейх-юл-исляма, (титла на висш духовник в исляма на държавна служба – б. Хр. Г.) прегръщате друг, който носи име екзарх, сиреч менявате тираните с деспотите. Налагате на народа началници и унищожавате всяка идея за равенство; вий освещавате правото на експлоатация слабия от силния, труда от капитала; Дайте на борбата си цел по-съвременна, по-човешка; направете я не само против турското иго, но и за възтържествуването на съвременните принципи; сиреч унищожението на тия глупи порядки, осветени от вековни предразсъдъци, като трон, религия, право на собствеността и на юмрука, които човешката дивота е въздигнала в неприкосновени принципи. Четете, господа, Херцена, Бакунина, Ласаля…”

Прототип на социалист преди освобождението Ботев, нито за един момент не изпущаше пред очи политическата борба за национална независимост. Откъдето следва, че социалистическите убеждения на Кандова не трябаше да го заставят да бъде равнодушен към революционната борба. А понеже Вазов го изкарва индиферентен към нея, той ни представя не един социалист, а един фразьор не от мира сего. […]

Още по-непонятен за Вазова е социалистът след освобождението. Това вече не е човек от неговото поколение, когото той тъй или инък познава. Това е съвсем нова младеж, вирнала яки, запретнала крачоли, отпуснала лъвска грива и „ревяща из пътя дебелашки цинизми.” Поетът на старото поколение с ужас вижда, че квачката на еснафщината е излюпила не хрисими пиленца, а вироглави патета, за които морето е до коляно и които се теглят към ширните хоризонти на необятния идеал.  […]

И такъв се яви социализмът у нас между учещата се младеж първоначално. Него го възприемаха не „развалените същества”, а „великодушните сърца”. То беше едно копнеене за изгубения идеал, и идеалът се намери в нещо лъчезарно – социализма. Социализмът бе духовното освобождение на елита на учещата се младеж. Какъв възторг и омая възбуждаха неговите още смътни очертания! Наистина, при него, който викаше на сериозна умствена подготовка, училищните занятия можеха да се видят сухи и неинтересни; но не той бе виноват за това, а те и без него си бяха такива. И все пак, разширявайки своя кръгозор, със страстното четене на всевъзможни книги – не само на „женевските брошурки!” – увлечени от социализма младежи (вземаме техния среден тип) не само не зарязваха уроците си, но бяха всъщност най-добрите ученици. Дори странностите в облеклото и държането говореха не против тях, а за тях.  Нехайството към външните „приличия” криеше в себе си усилен умствен интерес и независимост на характера. […]

Вазов се отнася към социалистите като добър баща, огорчен от палавите си деца. Те са прекрасни души и сърца, но не го слушат! Те говорят вече на други език и той не ги разбира. Те не че не го разбират, но да тръгнат по неговия път не могат – пробили са своя собствена пътека. Той ги гади, но не губи надежда, че ще се повърнат в лоното на бащите. Той ги наставлява със старчески приказки, да се върнат на отъпкания път. […]

Представете си положението на Вазова. Националното освобождение е неговия идеал. То се сбъдва. Но какво излиза? Нека сам поетът ни каже. В „Борба и борци” (гл. сбирката „Поля и гори”), наскоро след постигането на идеала си, той характеризира българската действителност: „В туй време на подлост или на преход, – както други казват, в нашия живот – няма нищо светло да зарадва взора. Тъмно е мястото, тъмен е простора, – де нашите идеи скудни се въртят; – в мозъците спящи бурени растат, – светлото гасне, високото пада, егоизмът мръсен един само влада – и кат боа дави в свойте търкала – всички дейци честни; обща е мъгла! Няма кръгозори за полетите славни, – орлите са днеска с прилепите равни, няма светли цели, няма светла смърт – имена нищожни в хаоса гърмат”.

Идеалът се е преобърнал в своята противоположност. И в силата на контраста през поета изпъква светлото време на предосвободителната борба и той възсъздава в своята „Епопея” с толкова по голямо умиление, колкото по-силно омерзение му вдъхва настоящето. […]

И така идеалът е постигнат, той ще бъде завещан на децата, оттам на внуците и така во веки вечни ще трае охолното съществуване на заможния дребен буржоа, който се стреми да разлее същото доволство наоколо си. Мещанска идилия! Може би умилна – за някои, но кой да я осъществи?

Сам Вазов стои безпомощен пред въпроса за разпространението на благосъстоянието в народната маса. В интелигенцията той е изгубил вяра, а в народа не я е имал. Вазов познава само селския народ – видяхме, че наемното работничество за него не съществува, – а той му казва: елате ни вижте: „На също гноище лежи скот и стопанин, духовно сближени… – И чупи се воля и дух под хомота – на нужди, в дълбока нощ гасне живота: – ни луч от съзнание под покрива нищи! Човекът словесни паднал е до скота!” Чудно ли е тогава, че като види планинци, поетът „изгубва мир и сладко настроение – при техния вид злочест, – лица вскотени от тегла, търпение – през векове и днес”. […]

Поети от друга закваска и – главно – от друга социална среда подобен копнеж за изгубеното щастие на човешкия род би могъл да ги изведе към социализма. Вазова – не. Като върви по линията на най-малкото съпротивление той се оставя да бъде увлечен от спомените за миналото, и то не само  близкото, но и далечното минало. Той не дава разрешение на тревожните въпроси – той просто избягва от тях.

Вазов послужи добра служба на българската литература и дълго неговото име ще се произнася с любов като най-крупния наш писател. Нещастието на Вазова е в това, че той остана на старите си гледища и в туй време, когато животът напредна. И все по-голяма става дистанцията между отвъдния бряг, на който той изостана, и отсам – с новите борби и идеи на младите поколения.


СМЕШЕН ПЛАЧ

Христо Ботев

Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани – за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущния хляб, – плачете! – лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!

Кълнете комунистите, че съсипаха столицата ви и измряха с разбойническите за вас думи: свобода или смърт, хляб или куршум! Плюйте на техните трупове и на труповете на онези жертви на цивилизацията, кои сте прегръщали и прегръщате в лицето на жените си, на сестрите си, на майките си и днес наричате бесни блудници, защото имаха още сила да се хванат за оръжие и избавят от вертепа на разврата! Хвъргайте кал и камъни връх гроба на Домбровски, защото не стана слуга на някоя коронясана глава, а поборник на велика идея, на висока цел и с гърди твърди се опря на предателите на Франция и виновниците на толкова злочестини в човещината.

Цял свят оплака Париж, цял свят прокле комунистите, и нашата бедна журналистика и тя не остана надире, и тя заплака за бездушното и прокле разумното. Смешен плач! Като че от Нимврода до Наполеона, от Камбиза до Вилхелма войната не представя едни и същите зрелища, една и същата цел с едни и същите средства. Като че Наполеон, в името на цивилизацията и Вилхелм, в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ий век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове. Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разума му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват средствата, които са низки, защото са малки, а малки само затуй, защото им са ги отнели господарите. Тогава човекът наричат разбойник, развратник, низък и варварин! Такива бяха и комунистите.

Християнството има своите мъченици, доде нарече роба „син божий, син человеческий“; има ги и революцията, за да „направи скитника гражданин“; има ги и ще ги има и социализмът, който „иска да направи човека повече от син божий и гражданин – не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града“. Християнството, революцията и социализмът – монархията, конституцията и републиката – те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството.

Училището и само училището, казва баба Македония, ще избави Европа от социален преврат – училището и само училището, повтаряме ний, ще я приготви за тоя преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона – и училището житейско.

Комунистите са мъченици, защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба. „И свободата ще има свойте езуити“, казва Гейне.

Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската – за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит – звяр или риба?… И ще бъде ден – ден първий.

Памфлетът „Смешен плач“ е публикуван за първи път
в бр. 2 на в. „Дума на българските емигранти“.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук